Чернооките

Чернооките

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 26.11.2011

Ако не сте страдали от безсъние, то вие не знаете какво означава думата страдание. При мен проблемът се появи от седмица и въпреки това чувствам, че полудявам. Безкрайно мятане в леглото, появата на гърчове или неестествен студ, страхът от падащата нощ, която обещава да е кошмарна и то уви, не със сънища. Всичко това е само част от проблема, наречен инсомния или безсъние.
А допреди броени дни не знаех какво означава тази дума. Спах като къпан – лягах си в 11 вечерта и се събуждах в 7, свеж като краставица и готов за нови подвизи. По професия съм писател или по-специално това, което в Америка наричат ghost writer. Става дума за това, че пиша книгите на известни личности или на автори, чието вдъхновение ги е напуснало. Нямате представа колко често разпространено е това явление. Някой писател почва някоя поредица, първите му две-три книги се получават добре и после – греда. Блокират, а дедлайна приближава със страшна сила.
Тогава идвам аз. Уредих се на поста с връзки. Мама беше посланик в САЩ по партийна линия и ме уреди в американско училище. Учих литература и изявих интерес към писането на специалните кръжоци, които една фондация, „Голдбърг”, организираше. Разказите ми се приеха добре и не след дълго един чиновник дойде при мен с примамливо предложение. Един автор – няма да ви кажа кой естествено – зациклил с 15-тата си книга от мегаепичната си сага и не можел да я напише. Предлагали ми половината от хонорара му, за да му свърша работа и книгата да излезе с неговото име. Навих се – ставаше дума за 200 000 долара суха пара. Написах книгата и тя се прие добре, след което започнаха да ме канят и за други проекти. Писал съм за вампири, за извънземни, трилъри. Нямам никакъв проблем с жанра. Всичко може да се вкара в работеща формула, по която вадиш нова книга на три месеца, като по часовник. Къде остава изкуството, ще попитате вие? За мен този въпрос няма значение. Важното е, че си уредих много хубав живот. С парите, които взимам от САЩ в България съм по-богат от мутра. Официално се води, че съм консултант и никой не задава никакви въпроси. Имам два апартамента в София и къща в село Реселец, прекрасно място, което неслучайно наричат българската Венеция. Ручеите текат покрай селските къщи. Моята не е селска – съвсем модерна си е. Имам си всичко – компютър, немски автомобил в двора, сателит и пушка, с която гърмя за разтоварване в гората. Жена нямам. Ако много закъсам, яхвам колата и беж до града. Там върша, каквото върша – мацките се лепят за колата – и се връщам обратно на село, за да пиша.
Нещата се объркаха генерално точно преди седмица. Бях привършил поредната си книга – бутафорна история на ужасите, вдъхновено от малоумен филм за това как някакъв рибар корми пубертети край морето. Такива са ми най-лесни – пишат се бързо и се знае точно какво трябва да вкараш. Малко секс, много кръв, доволно глупави герои и злодей, който да дебне 200 страници и да нападне в останалите 50. За това нещо обаче получих 60 хилядарки в зелено, а го списах за три седмици. Чиста работа. Доволен от себе си, се канех да си легна, когато на вратата позвъня.
Без да знам защо, усетих да ме побиват тръпки. Нямаше логика в това някой да ме търси в 11 вечерта. Бе късно и на село. Местните хора най-вероятно вече си бяха легнали. Смятах да последвам примера им в най-скоро време.
Отидох до вратата и излязох на двора. Бе тъмно и чувството за безпокойство, което изпитвах се засили. Приближих портата на дуварите си и я отворих. Лампата над нея автоматично светна и разкри пред мен две момчета. Присъствието им в селото бе нелепо, тъй като те изглеждаха типични градски чеда. Едното бе на видима възраст от 17 години, другото на 14. Бяха облечени в суичъри и дънки. Бяха най-обикновени деца, но не виждах лицата им. Бяха потънали в сенките.
– Какво искате? – попитах малко грубо аз. Макар да приличаха на обикновени тийнейджъри, усетих нещо скверно в присъствието им и чувството за страх, което имах още от позвъняването се засили. Усетих как по челото ми избиват капки пот и се проклех наум. Какво ми ставаше, по дяволите?
– Може ли да ползваме телефона? – попита по-голямото от момчетата. Гласът му звучеше някак особено, все едно рецитира нещо заучено.
– Моля? – повдигнах вежди аз.
– Искаме да ползваме телефона – додаде по-малкото, което звучеше като в транс – излязохме с мама и тате на нощна разходка в планината и се загубихме. Трябва ни телефона.
– Нямате ли мобилен бе, хлапета? – попитах аз.
Тийнейджърите не отговориха, а пристъпиха напред. Светлината на лампата огря лицата им. В този момент в гърдите ми се надигна бясна паника, тъй като осъзнах, че очите и на двете момчета са изцяло и непроницаемо черни. От тези очи лъхаше такава заплаха, че неволно отстъпих назад.
– Може ли да ползваме телефона? – повтори първото момче.
– Махнете се! – извиках с пресипнал глас – махайте се оттук!
– Просто ни пуснете да поговорим по телефона – добави второто момче – няма да ви направим нищо лошо.
Момчешките им лица се изкривиха в смущаващи усмивки. Аз затръшнах вратата и отстъпих назад.
– Няма да ви пусна! – извиках – махайте се оттук!
– Пуснете ни да ползваме телефона – отново каза голямото момче – иначе…
Лицата и на двамата се изкривиха в зловещи гримаси.
– Иначе никога няма да спите повече! – извика второто момче.
– Махни се или ще изляза с пушката! – отговорих аз, уплашен не на шега. След това залостих вратата на къщата си, изгасих лампите и си легнах. Звънецът няколко пъти извъня отново, но аз не отговорих. После момчетата спряха да звънят, а аз се опитах да заспя.
Напразно. Страхът от срещата с чернооките ме бе парализирал и пъдеше всяка мисъл за почивка от мен. Така изкарах ужасна безсънна нощ, а на сутринта се свързах с останалите селяни, за да ги питам дали странните деца са обезпокоили и тях. Оказа се, че те не бяха посетили никой друг и никой не ги бе виждал. Неколцина от селяните ме изгледаха с недоверие, очевидно смятайки, че или ги будалкам, или съм сънувал.
Но аз знаех, че не става дума нито за едното, нито за другото. Мисълта за странните чернооки деца не ме напусна през целия ден. Това, че бях в почивка и нямах какво да пиша, не помогна. Споменът за срещата се повтаряше отново и отново в ума ми, а аз така и не можах да се успокоя. Помнех думите им, странният начин, по който ги изговаряха и най-вече, зловещите им, демонични очи.
„Пуснете ни да ползваме телефона… иначе никога няма да спите повече”.
И наистина, втората нощ също бе напълно безсънна. На следващата сутрин бях уморен и раздразнен, цял ден си стоях вкъщи и нямах енергия за нищо. Споменът за чернооките поизбледня, но за съжаление тревогата остана. Забелязах, че лявото ми око започва леко да трепти от напрежението.
На третата нощ заспах в три часа и се събудих в пет, облян в студена пот. Сънувах срещата с чернооките, точно така, както се бе случила. В умът ми отново проехтя зловещото им предупреждение:
„Пуснете ни да ползваме телефона… иначе никога няма да спите повече”.
Следващата нощ също бе напълно безсънна, а на петата заспах рано, но се събудих в два разтреперан, след като отново сънувах същия противен сън. Ухилените им лица с черни очи ломотеха заканително.
„Никога няма да спите повече… никога няма да спите повече… няма да спите повече…”
И, предвидимо, на шестата нощ отново не можах да спя. Започнах да се отчайвам. Слязох с колата до най-близкият град и накупих купища лекарства. Пих няколко от тях, но от това само се разтреперах и отново не мигнах. На следващата сутрин се разплаках от безсилие. Не знаех какво става с мен, но бях готов да убия някой, за една нощ хубав сън.
Но и следващата нощ сънят не дойде. Захапах възглавницата от яд. Това ме скапваше напълно. Бях чувал, че някои хора издържат с по три-четири часа сън на нощ, но аз не бях от тях, а и редките случаи, в които заспивах, сънувах ужасни кошмари.
Това бе не сън. Проклятието на чернооките се сбъдваше.
Не можех да заспя.
И тогава звънецът проехтя. Усетих познатият прилив на страх и треперейки станах от леглото, отивайки до портата, знаейки какво ще намеря там.
Двете момчета ме чакаха, демонично усмихнати, а черните им очи излъчваха сатанинска насмешка.
– Може ли да ползваме телефона? – попита по-голямото, със същия странен тон, с който го бе направило преди седмица.
– Просто ни пуснете да се обадим – допълни второто и се усмихна изкусително – и тогава ще можете да си поспите.
Целият се разтреперах и се изпотих. Не исках да пускам децата. Нещо ми подсказваше, че ако го направя съм свършен, че това ще е краят.
Но ми се спеше. Толкова исках да поспя. Мъничко. Поне няколко часа. Но да се събудя отпочинал. И тогава повече нямаше да пиша нито хоръри, нито вампири, нито дори трилъри. Само нежни, терапевтични книги за това как човек отива до Хималаите и открива надеждата.
Може би и аз щях да отида до Хималаите.
– Може ли да ползваме телефона? – отново каза голямото момче. Лицето му се бе изкривило в усмивка, която нямаше общо с човешкия род.
Но на мен вече не ми пукаше. Спеше ми се.
– Заповядайте – промълвих.
Момчетата се усмихнаха и влязоха в къщата, а аз ги последвах, все едно бях госта. Влязохме в дома ми и им показах телефона. По-голямото ми се усмихна, а малкото вдигна слушалката и удари три пъти по клавишът с номер 6. От телефона се разнесе странен, пулсиращ звук, от който главата ми се замая.
Потънах в блажена тъмнина.
* * *
Оттогава насам не спирам да спя и се чувствам отлично. Сам не зная защо толкова дълго се противих на сделката. Освен безкраен, сладък сън, получих и нова младост. Тялото ми е отново момчешко, облечено със суичър и дънки, а краката му минават сенките между сенките, ъглите в ъглите, пресичат скритите портали, които разделят нашия свят от Ада. Аз спя, а моят господар говори от моята уста. Ето, сега тялото ми е спряло пред една къща, на богата жена със скъпа кола. Ръката ми се надига и натиска звънеца, макар часът да е много късен.
Жената излиза на прага.
– Какво искаш? – пита тя сепната. Прочитам страхът в очите й, макар да продължавам да спя.
– Може ли да ползвам телефона? – отговаря Сатаната през устните ми.

КРАЙ

Оставете отговор