Търсачите

Милен Колев

Далечен тътен ни кара да сменим посоката на придвижване и тръгваме срещу залязващото слънце. Лъчите му се прокрадват между клоните на широколистните дървета, подчертани от внезапно появилия се дим.

С колегите ми Ана и Димитри не разговаряме помежду си. Бързаме, защото краят на смяната ни наближава и искаме да сме тези, които са направили откритие за днес.

Поне така се надяваме.

Под ботушите на специалните ни костюми се чува хрущенето на пръст, камъчета и изсъхнали клонки. Уплашени животинки се разбягват пред нас, криейки се в хралупи, храсти или високо по дърветата.

Излизаме на полянка, чиято трева е придобила жълтеникав оттенък. Интересното е, че въпросният дим няма мирис и не кара очите ни да сълзят. Скенерите ни продължават  да не засичат нещо, което да изпъква на мониторите им, както беше през целия ден, и трябва да разчитаме на сетивата си. Продължаваме да вървим, като аз съм най-отпред.

„Тридесет минути до идването на „Баща““, прозвучава в приемниците ни успокояващ женски глас.

– Тате отново ще ни разваля играта – констатира хладно Димитри.

– Не и ако успеем да си доиграем докрай – отвръщам и забързваме напред.

Димната завеса става все по-гъста и започвам да се притеснявам, че времето няма да ни стигне.

Точно, когато усещам, че пулсът ми се засилва, Ана се препъва в нещо и пада на земята. С Димитри ѝ помагаме да се изправи и оглеждаме това, която я е възпряло – парче поръждавял метал.

Грабвам го в ръце и го оглеждам. Дълго е около метър, не много дебело и с няколко дупки. Кухо е. Подавам го на Димитри и казвам:

– Прибирай за евентуални изследвания.

Докато той отваря сребристата си раница и пуска вътре парчето метал в изолирано отделение, ние с Ана дръпваме напред, продължавайки борбата с дима.

– От какво мислиш, че е? – пита ме Ана.

– Не искам да избързвам с предположения. Надявам се да разберем с очите си.

По пътя си срещаме още подобни отломки, но нямаме време да се спираме на тях.

След няколко минути вървене, което започва да ми се струва напразно, усещам вятъра, който раздухва димната завеса. Сякаш като по поръчка, пред очите ни започва да изниква интересна гледка.

– В името на Императора! – ахва Димитри.

Тримата с него и Ана сме застанали рамо до рамо, а немигащите ни очи са вперени във вкопана в земята метална постройка. Висока е три метра, а на широчина е приблизително към двайсет. Половината ѝ покрив е изкорубен отвътре на неравни участъци, като димът продължава да излиза на малки количества от различни по големина пробиви. Отломките явно са от него.

Това е изследователска база от Втора космическа епоха. Погледната от времето, в което сме в момента – Осма космическа епоха, е много древна. Сигурен съм в предположението си, понеже съм запознат с Епохите от обучителната програма, през която преминава всеки Търсач. Но все пак има нещо по-различно в нея от стандартните такива бази, които сме виждали на презентациите.

Хвърлям поглед на холограмния часовник на лявата си ръка и виждам, че разполагаме с двайсет и три минути. Увеличавам периметъра на скенера, за да установя къде се намират другите групи от Търсачи. Най-близките са на повече от двайсет минути от нас и то с тичане. Усмихвам се, понеже откритието ще е заслуга само на нас тримата.

Поглеждам колегите си и отсичам:

– С Ана влизаме. Димитри, ти ще ни подсигуряваш.

Те ми кимват и се насочваме към една от по-големите дупки в полегатия покрив. Димитри вади въже и се връзвам. Базата трябва да е много по-голяма от това, което виждаме на повърхността. Спускам се надолу. Заради дима видимостта е лоша, а проклетият скенер е сляп за базата – няма я на мониторите.

След пет секунди краката ми тупват на метален под. Все пак не е било толкова високо, но мерките са на първо място.

Прихващам спуснатата към мен Ана, помагам ѝ да махне въжето и включваме фенерите си, излъчващи светлосиня светлина. Димът намалява, което е добре.

Тръгваме по неосветен коридор с прави стени, по които има различни по големина напукани и загаснали монитори. В главата ми се въртят основните неща, свързани с архитектурата на подобни бази. Взривът, който беше станал, трябваше да е от един от главните генератори, а димът да е вследствие на изпарението на течността, която бе част от сложното им вътрешно устройство.

С Ана не мислим за собствената си безопасност, решени на всяка цена да открием нещо по-важно.

В края на коридора премигва червена светлина. Имаме късмет, че двете плъзгащи се врати стоят отворени и влизаме в обширна зала, пълна с машинарии, кабели, обърнати метални маси и столове. Някои от осветителни тела премигват, а останалите не светят въобще. Има общо четири изхода, като плъзгащите врати на два от тях са като полудели – постоянно се отварят и затварят.

– Кои сте вие?! Легитимирайте се! – прогърмява сред пукот и пращене от високоговорителите роботизиран глас.

Това трябва да е изкуственият интелект на базата.

– Здравей – започвам внимателно аз. – Ние сме Търсачи. Идваме с мир от системата Кемария. Аз съм Ерик Лан, а това е Ана Смит, поданици сме на Междусистемната империя.

– Търсачи? Какво е това? И каква е тази Междусистемна империя? Преди беше само Империята – гласът на изкуствения интелект звучи раздразнено.

Трябва много да внимавам, въпреки че времето ни напредва.

– Ние сме изследователи и археолози, ако мога така да се изразя. Търсим живот, различен от човешкия, и в същото време изследваме стари и древни светове. Империята е започнала да се разширява от Четвърта космическа епоха, а в момента сме Осма.

Настава мълчание за кратък миг и след това гласът почти прошепва:

– Осма епоха? Толкова ли време е минало…

– Уви, да – отговарям аз. – Мога ли да попитам за твоето име?

– Рел 1000. Наричайте ме просто Рел.

За времето си Рел 1000 е бил най-модерният изкуствен интелект. Учудващо е, че е издържал толкова дълго време…“, мисля си аз.

Силен тропот привлича погледите ни към един от изходите с развалените врати. Нещо блъска с все сила по стената в коридора отвъд вратите. С Ана се насочваме натам шеметно.

– Какво правите? Стойте тук! – скарва ни се Рел. – Нямате право! Ах, ако ми работеше защитната система, щяхте да бъдете неутрализирани на секундата!

– Защо, Рел? Какво криеш там? – питам го аз, докато Ана изважда малка тръбичка от раницата си, която се разгъва. Поставяме я между двете врати, за да спрат да се блъскат една в друга и преминаваме между тях.

Коридорът е изпълнен със слаба студена светлина. По средата на стената отдясно има единична врата, с малко правоъгълно прозорче. Силният тропот се чува от нея. Тя вибрира от силните удари. Приближаваме се и надничаме през прозорчето.

Стаята отвъд прозорчето прилича на медицинска такава, с преобърнати маси, изпочупени дисплеи на мониторите на различните апарати и пръснати листове хартия по пода – никога не съм виждал на живо хартия, но знам какво е.

Под една от масите ни гледат две уплашени очи, светещи с бледа жълта светлина. Малка фигура излиза от мрака и ни се показва – хуманоидно създание, с ръст колкото три-четири годишно дете. Има два крака, но четири ръчички с по три пръста всяка. Кожата му е гладка, с може би светлосив цвят – светлината в помещението ме заблуждава. Главата му е най-интересното нещо – прилича съвсем на човешка, като изключим, че от всичките ѝ страни, без лицето, излизат еднакви по размер, но различни по цвят, венчелистчета, също като на цвете.

То се засилва към нас и започва да удря с всичките си ръце по вратата. С Ана се опитваме да го успокоим с думи, като не сме сигурни дали ни разбира.

– Не се хабете, не може да ви разбере – спокойният глас на Рел изпращява във въздуха. – Поне не и сега, все още е твърде малко.

– Каква е тази чужда форма на живот, Рел? – извиквам аз, за да надвия шума от силния тропот.

– Не знам дали да ви кажа.

– Защо, Рел? Какво печелиш? Виж си положението – ядосано му отговарям аз и за капак на всичко в приемниците ни прозвучава познат дамски глас:

        „Петнадесет минути до идването на „Баща““.

Изругавам наум и вдишвам дълбоко. Създанието престава да блъска и се свива на земята. В очите му се чете отчаяние.

– Защото обещах – нарушава настаналото мълчание Рел. – Обещах да създателите си, че ще направя всичко възможно да го опазя… Да го опазя от жестокостите на външния свят.

– Като го гледам, не изпитва радост да е тук…. Ние няма да му сторим нищо лошо, имаш думата ми – казвам, знаейки че надали ще ми повярва. – Моля те, разкажи ни повече за него. Това е нещо уникално, трябва да споделиш историята му с нас.

Отново мълчание. Времето продължава да напредва и усещам избилите капчици пот по лицето си.

– Това е Грейл – казва Рел. Леко се поуспокоявам. Сигурен съм, че и при Ана е така.

– По произход е от далечния свят Лантрил – продължава изкуственият интелект. – Преди да е била създадена тази база, малка група от расата на Грейл кацнала на планетата. Били изследователско-колонизаторска група, която в същото време искала да обмени опит с други раси. Те много се зарадвали, че намерили толкова напреднал биологичен вид като хората. В началото било трудно да се разберат помежду си, но благодарение на постоянството и на двете страни, нещата се получили.

Ала сред хората, както знаете много добре, съществуват най-различни такива по характер и гледни точки. Човечеството се разделило основно на две фракции  – Учените и Военните. Учените искали да живеят в мир с лантрилците, да им осигурят място за обитаване и да обменят опит помежду си, докато Военните ги възприемали като заплаха и искали да упражнят контрол върху тях.

В началото конфликтът бил само на думи, докато един ден група Военни използвали сила и избили над половината от общо стоте лантрилци, които дошли на планетата. Унищожили всичките им кораби, а останалите пленили, където ги подлагали на ужасни мъчения и най-различни гнусни опити. Много от създанията загинали вследствие на тези долни деяния. Дори Императорът не могъл да направи нищо, за да спре фанатизираните Военни. Учените били поставени на колене, но въпреки това не се отказали от мисията си да спасят поне малко от оцелелите лантрилци… Поне се надявали да успеят, докато не е станало твърде късно.

Учените професор Алегзандър Хамил, професор Томас Крейн и професор Хана Ласитър, заедно с екип от всеотдайни колеги, създали това място и ме вкарали в системата. Създали два предпазни щита около базата – един физически, а другия в режим стелт, който задминал времето си. По този начин Военните не могли да ги открият.

Рел е прав. Това беше уникална защитна система, защото заблуждаваше дори и  нашите модерни и чувствителни скенери.

– Тук идват и първите ми спомени – продължава разказа си Рел. –  Военните концентрираха всичките налични сили в нарастващия конфликт с друга чуждопланетна раса – войнствената раса от далечната система Сцилос. Няма как да не сте чували за войната със сцилосите…

С Ана се спогледахме. И двамата много добре бяхме запознати с този конфликт, провел се в древната историята на човечеството. Сцилосите били изключително зли създания, заличили милиони човешки животи.

– Учените се промъкнали във военната лаборатория, където държали останалите лантрилци – били оцелели едва десетина, с влошено здравословно състояние, но въпреки това имало все още надежда за спасението им. Лабораторията имала охрана, която влязла в сблъсък с учените, които имали оръжия и били подкрепени от няколко препрограмирани робота. След цената на доста жертви от двете страни, Учените все пак освободили създанията и ги доведоха тук. Започнаха да ги лекуват и трябваше да мине известно време, докато се възстановят. Планът беше да не се задържат дълго в базата, а ги пратят обратно у дома им. Но положението около планетата не беше добро. Сцилосите напредваха стремително, а Учените трябваше да решат какъв да бъде следващия им ход.

И рискуваха. Професор Хамил се свърза със стар свой приятел – ветеранът-пилот Барни Скот, капитан на кораба „Скарабей“, с молба да превозят лантрилците до далечната им галактика. Като по чудо Барни се съгласи. Самият Барни беше извън планетата и се прибираше от поредното космическо пътешествие. Естествено, беше разбрал за назрялата война със сцилосите, но това не го притесняваше.

Денят на заминаването настъпи. Учените приспаха десетте лантрилци в криогенни камери. „Скарабей“ кръжеше в орбитата на планетата, изпращайки ни две маневрени товарни совалки, за да се натоварят камерите, включително и професор Хамил с още няколко негови колеги и да се скачат със „Скарабей“.

Атмосферата буквално беше нажежена. Сцилосите бяха разположили огромна флотилия в орбитата на планетата и се готвеха за офанзива. Всяка секунда беше от значение и нямаше време за губене. Трябваше да се рискува, докато не беше станало твърде късно.

Совалките кацнаха и Учените натовариха камерите една по една. Първата совалка беше пълна, излетя и премина атмосферата успешно. Професор Хамил беше на борда ѝ.

След десет минути и втората се канеше да излети, когато Барни предупреди, че сцилосите настъпват и трябва да изчезват колкото може по-бързо. Чух по предавателя, че професор Хамил иска и втората совалка да се добере до „Скарабей“.

И тя излетя. Хората, които бяха останали в базата се молеха от все сърце… Но уви, не бяха минали и десет секунди и совалката беше покосена от безмилостните лъчи на сцилоска ескадрила, появила се изневиделица. Тя се разпадна на пламтящи парчета, които се разбиха в близост до базата. Хората бяха в ступор, не можеха да обелят и дума. От „Скарабей“ също настана мълчание.

Но на мониторите в базата една от камерите показваше безупречни показатели. Срещу параметрите ѝ беше написано името Грейл – най-младия индивид от лантрилците, роден малко преди Военните да пленят него и родителите му. Те бяха на совалката, която се взриви…

Лично професорите Крейн и Ласитър излезнаха с риск за живота си навън и домъкнаха обратно камерата. Имаха късмет, че ескадрилата на сцилосите беше продължила в друга посока. Междувременно уведомих професор Хамил за положението и той си отдъхна.

Но алтернативите бяха свършили. Все повече и повече вражески кораби настъпваха масирано, унищожавайки наред цели градове. Щитовете на базата ни предпазваха, за щастие сцилосите не ни засичаха.

Професор Хамил беше принуден да признае, че няма да успеят да приберат Грейл.

– Трябва да тръгваме… – прегракнало произнесе тогава той. – Рел, обещай ми, че ще се грижиш за Грейл. Не трябва да преживява ужасите, през които минаха сънародниците му. Не искам да ти обещавам нищо, виждаш какво е положението в момента, а и занепред не бива да се правят смели планове.

Замислих се за момент. Защо точно към мен избра да се обърне, а не към Крейн или Ласитър? Видях, че професорите просто кимнаха към камерите, с които ги наблюдавах. Явно и те бяха съгласни с професор Хамил. Обещах.

„Скарабей“ замина, а ние се изолирахме в базата. На повърхността на планетата нещата не бяха добри. Голяма част от населението се беше евакуирала, но още милиони бяха останали. Жертвите наброяха ужасяващ брой, а за съдбата на оцелелите може само да се правят предположения. Всички предавания на информация от външния свят замряха, явно сцилосите бяха прекъснали всички възможни връзки и бяха разпростряли заглушаващ „чадър“ около планетата, за да не могат да идват сигнали от космоса.

В базата имаше шепа учени, заедно с Крейн и Ласитър. Решиха да не будят Грейл, просто подсилиха поддръжката на криогенната камера и ѝ зададоха неограничен брой години на действие, като аз имах възможност за контрол върху нея.

Времето минаваше, а хранителните запаси привършваха. Един по един хората започнаха да излизат навън в търсене на храна и да видят какво се е случило, но така и не се връщаха.

Останаха Крейн и Ласитър. Намираха се няколко криогенни камери, но те не пожелаха да ги използват, въпреки че ги помолих няколко пъти. Сбогувахме се и те напуснаха базата. Остана само Грейл. Самият аз се превключих в режим на изчакване. Бях настроил всички поддържащи системи.

Не знам колко време беше минало, очевидно измервателната ми система се беше повредила, но усетих, че мога да долавям различни сигнали от космоса, сред които нямаше такива, каквито хората използваха.  Явно „чадърът“ се беше вдигнал. Започнах да изчислявам възможностите дали да пусна съобщение за помощ, но не исках да жертвам живота на Грейл, ако попаднех на сцилоси или друга злонамерена раса. И така времето минаваше, а аз не можех реално да преценя колко е минало.

– Това, което знаем за сцилосите е, че по времето след което се покорили планетата, на която сме в момента, са започнали да колонизират и още светове – започна Ана. – Хората избягали колкото може по-далеч, а и имали късмет, защото инвазията на сцилосите изведнъж спряла. Те се настанили на превзетите планети за хиляди години и били във възход. Но внезапно решили да ги напуснат една по една, неоставяйки следи от себе си. Унищожили до микрон всичките си постройки и заминали в дълбокия космос. Никой не разбрал причината за това.

Империята на човечеството, от друга страна, се развивала до момента, в който не се превърнала в Междусистемната империя – Съюз на слънчевите системи, обитавани от хора, като главен главнокомандващ останал човекът заемащ поста Император. Но световете, колонизирани от сцилосите, дълго време не били изследвани и незаселвани. Страхът от това, което причинили в миналото на човечеството, все още бил дълбоко вкоренен в поколенията. Затова и толкова време никой човек не е кацал на планетата. А и да е кацал, не е могъл да засече базата.

– Така е – съгласи се Рел. – Софтуерът ми започна да дава все по-груби грешки с изминаващото време, но все още мога да поддържам стелт-режима на базата, въпреки че след взрива се развали и генераторът на стената за невидимост. Ако не беше станал този проблем, нямаше да откриете нищо, така че заслугата за откритието ви е изцяло благодарение на мен… всъщност не на мен, а на минусите на системите, с които съм създаден. Голяма част от основните ми функции са вече отвъд способностите ми – изгубих контрол над криогенната камера и Грейл се събуди. Държах го затворен в няколко помещения за известно време, но губих контрол над всяка едно от тях. До момента, в който не стигнахме до тази. Добре, че организмите им са съставени така, че да издържат дълго време без храна и вода.

Тъкмо решавам да кажа нещо, когато силна експлозия разклаща мощно цялата постройка и ние с Ана се озоваваме на земята. Шлемовете ни предпазват главите от удара в земята, но ушите ми пищят. Изправяме се с мъка и първата ни реакция е да погледнем към Грейл – той се е свил на кълбо от страх, за късмет не забелязваме да има физически наранявания.

– Добре ли сте? – прозвучава гласът на Димитри в приемниците ни.

– Да – отговарям му – Ти?

– И аз съм добре. Другият генератор сдаде багажа… Но по-важното в случая е, че „Баща“ започва да навлиза в атмосферата. Побързайте.

Сърцето ми затуптява бързо.

– Рел, трябва да вземем Грейл с нас, защото тук ще загине! Отвори вратата.

Никакъв отговор.

– Рел, чуваш ли ме? Рел!

Отново мълчание. Ужасявам се от мисълта, че ще оставим съществото да умре, без да сме направили нищо, за да предотвратим това.

– Чух – изпращява гласът на изкуствения интелект. – Просто явно приемната ми система се е развалила вследствие на взрива и получавам информацията със закъснение. Нещата започват да стават сериозни… Как ще отведете Грейл?

– За това не се притеснявай. Искам да вкараме през въздуховода нещо в помещението. Кажи ми откъде можем да го направим?

Изчаквам колкото може по-търпеливо Рел да получи съобщението ми. Той ми обяснява откъде да влезнем в тръбите водещи до лабораторията, където е Грейл.

Помагам да Ана да се покачи до входа на една тръба и тя пропълзява в нея. След няколко секунди чувам как тя пуска между малките решетки това, което ще използваме, за да приспим Грейл. Тя се връща при мен и отиваме пред вратата с малкото прозорче. Виждаме как лантрилецът държи в ръката си малка тъмнозелена топчица.

– Съжалявам… Рел, това няма да му навреди, само ще го приспи. Поне така се надяваме.

– Направете каквото е необходимо – казва след малко изкуственият интелект.

С Ана сме спуснали предпазните си маски. Тя активира дистанционно топчицата, която се пука и изпуска безцветен дим. Грейл се стряска, хвърля топчицата на земята и започва да киха от дима. След двайсет секунди се унася и заспива.

Казвам на Рел да отвори вратата. Докато чакам да стане това, бъркам в своята чанта и изваждам празна прозрачна кутийка.

С Ана влизаме веднага щом вратата се плъзга встрани и приклякаме до Грейл. Проверяваме за всеки случай дали диша. Отдъхваме си като разбираме, че е така и поставяме тялото му с гърба към пода. Оставям кутийката на земята и натискам едно двете ѝ копчета. Тя започва да нараства като обем и щом достига желания размер, натискам другото копче и спирам растежа ѝ. Отваряме капака и внимателно полагаме тялото на лантрилеца вътре. Вдигаме я за дръжките от двете страни и излизаме.

– Грижете се добре за него. Не предавайте повелята на професор Хамил.

– Имаш думата ми, Рел – казвам аз. – Времената на варварските изследвания и експерименти са в далечното минало. Нещата са променени.

– Дано за добро – чуваме след около десет секунди.

– За добро са… Обещавам, че ще направя всичко възможно, за да дойде екип да се опита да те поправи.

– Не съм сигурен, че искам, Ерик. Моята мисия приключи. Не предавай това, което направих за вас. И най-вече заради Грейл: той заслужава добър живот.

Обещавам, че ще направя всичко възможно да се чувства добре и продължаваме към процепа, откъдето дойдохме. Предупреждавам Димитри да приготви три въжета.

– Имаме три минути до включването на Магнита – предупреждава ни той.

Изругавам наум. Трябва да сме бързи. С Ана връзваме по един край от въжетата за дръжките на кутията и след това се качваме по третото при Димитри. След това двамата с него взимаме по едно от вързаните въжета и в перфектен синхрон внимателно издърпваме кутията при нас. През носещият се дим от втория гръмнал генератор различаваме острите форми на застаналия неподвижно в небето кораб – това е „Баща“. От търбуха му излиза светеща в оранжево сфера, която постепенно засилва сиянието си.

Тъкмо развързваме въжетата и усещаме как краката ни започват леко да се отделят от покрива на базата. Точно в последния момент ръцете ни с Димитри улавят дръжките на кутията.

За да си Търсач трябва да спазваш определени правила, наложени от Императора, колкото и досадни да бъдат на моменти, като тези за точно определеното време за търсене. И за да няма някой, който да нарушава това правило, е измислен Магнита – сферата, която в момента засилва сиянието си повече и повече. Костюмите на всеки Търсач са изградени от специална материя, която да може да бъде привличана от подобни сфери.

Докато набираме височина, се сещам, че не се сбогувах с Рел и от това ми става неприятно. Поглеждам към базата, от която продължава да се носи дим. Моля се началниците ми да разрешат да бъдат направени бъдещи реставрации по нея.

Слънцето се е скрило, всичко е обагрено в оранжево, червено и лилаво. Виждам десетките фигурки на останалите Търсачи носещи се в небето. Ние държим внимателно кутията с откритието. Не… как можах да използвам думата „откритие“. Това е Грейл. Сигурен съм, че ни очакват интересни времена с него.

 

 

Автор: Милен Колев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оставете отговор