Странноприемницата

yavor tsanev strannopriemnicata

“Странноприемницата” на Явор Цанев с основание се счита за една от най-добрите български фантастични книги на новия век. Тя е колекция от разкази, част от които са включени в класиката “Избраникът“, а по-рано тази година видяхме ново разширено издание, което имах удоволствието да прочета.

“Странноприемницата” е разнолик сборник, който показва жанровото многообразие на фантастиката, проявяваща се в направления така различни като магическия реализъм и хоръра. Колекцията започва с метафоричната приказка, дала името на сборника, история, която по красота и меланхолия ми напомни за някои от най-добрите неща на Саймън Р. Грийн, преди да продължи напред с “Ясновидката и спящата красавица”, на пръв поглед простичка история, чието светостроене обаче изглежда взето като от най-висшата теология на индийските митове и легенди, без да има никаква пряка връзка с културата на суб континента – допускам, че авторът сам е стигнал до идеята, което прави произведението още по-впечатляващо. “Крилете на бурята” е история, която след анализ ми напомня на “Априлска жътва” от Бранимир Събев, но наместо да изкрещи кресчендото си го нашепва със смразяващо намигване във финала си, оставяйки най-страшното като упражнение за въображението на читателя. “Старецът Ной” е любимият ми разказ от този сборник, творба, която кара читателя да се усмихне с горчивина за несправедливостта на живота. “Сърцето” е история, която може да се чете метафорично като тъмнината, съществуваща във всеки човек, а също и буквално като отблъскващ body horror, излязъл все едно от филм на Кроненберг, но без да достига до ексцесиите му. “Като вятър в комина” е провокативна фантастика за невъзможността да установим контакт с прекалено различна форма на живот от далечна планета, а “Таласъмът на таласъма” е остроумен хорър, загатващ за безкрая на паралелните измерения, които може би съществуват едновременно на едно и също място и по едно и също време. “Червено слънце” е майсторска военна фантастика, напомняща ми за ужасите на Кхорн от Warhammer 40 000, но отново съм сигурен, че авторът е стигнал до идеята без чужда помощ, за което аплодисменти. “Живот в спокойна вода” е разказ, напомнящ на поезия като идея и реализация, а подир него следва могъщата колекция от първия сборник на автора, “Избраникът”, за която вече съм писал възхвала, която обаче е напълно заслужена. Кавърверсията на “Малката кибритопродавачка” е дързък опит да се диалогизира с Андерсен, но той се е получил поради умението и емоцията на нашия автор, а след него следват още творби, напомнящи на стихотворения в проза по начина, по който си играят както с думите, така и с чувствата на читателя – “Магията”, “През други очи”, “Само се сбогуваме”, “Ангелът на надеждата”, разредени от “Ноевият ковчег”, който те кара да се усмихнеш заради възможния банален първоизточник на вечната легенда.

По принцип това, което търся от фантастиката е остър сюжет, действие, обрати и характери, поради което е учудващо, че толкова харесвам творчеството на Явор, което залага на съвсем други неща – игра с думи, втъкаване на идеи в тях, стегнати, но вкусно разказани истории с неочакван край. Добрата литература обаче има способността да ни вади от зоната на комфорт и да ни повлича в нови, интересни светове, като ни предлага нещо различно. Такъв е случаят и със “Странноприемницата”, сборник, който несъмнено всеки почитател на съвременна българска фантастика трябва да има. Поръчайте от автора!

Оставете отговор