След изгрева

от Валентина Игнатова

Слънцето изгря. Надигна се леко над безразборно набодените по покрива на отсрещния блок антени и ярките му лъчи нахлуха неканени в тясната хотелска стая. Рей притвори очи с досада, но отказа да стане и да дръпне завесите. Дори не извърна глава, не дръпна и завивката за да скрие лицето си. Не. Остана си така, изтегнат в леглото с лице към ярката светлина, която изгаряше очите му. Това беше неговият протест. Единственият възможен опит за съпротива срещу поредния  скучен безсмислен дълъг ден. И въпреки ясното осъзнаване на факта, че само си прецаква очите за миг се почувства добре. Обзе го въодушевление. Ето че контролираше ситуацията. Той избираше и правото беше на негова страна. Щеше да гледа наглото слънце в очите дори да ослепее. Майната му на всичко и всички.

Пронизително писукане на алармата помрачи тържествуващата му усмивка. 6.30 часа. Отново. Не си спомняше да е спал. Беше се стъмнило, да, уличният шум стихна, неоновите светлини на рекламите ошариха мръсното стъкло на прозореца, луната изплува сред рехавите облаци и после яркото, изгарящо очите огнено кълбо заличи всичко. Премигна и разтри грубо страните си. Надигна се сковано и затътри крака към банята. Пусна водата. Наплиска лицето си и пулсиращите си слепоочия с ледената вода. С пристигането си беше установил, че кранчето на топлата вода липсва, но то и без това не му трябваше. Преди три месеца взе решение да не слугува повече на това противно тяло и ако имаше смелостта да отвори проклетия прозорец може би отдавна щеше да е на някое по-добро място. Усили струята и пъхна глава под ледената вода. Първо се беше спрял на варианта с удавяне. Обичаше морето от малък. Дори беше пробвал, но за дългогодишен спасител това не се оказа сполучлив вариант. В началото на пролетта пролетта, след като изтърпя поредния цикъл с отрови, се качи на влака за Варна. Нае стая в шикозен хотел с изглед към синия хоризонт. Наслади се на изгрева като за последно. Поръча си разкошна закуска и с апетит омете всичко в чиниите, нищо че стомахът му се преобърна няколко пъти. Алармата се обади в 6.30.  Облече се спретнато  с  маркови къси панталони и тънка ленена риза. Грижливо опакова в непромокаем калъф личната си карта, прощалното писмо и списъка с поканените за погребението му и го завърза здраво за колана. В малкия залив нямаше жива душа. Духаше режещ морски бриз. Вълните се издигаха високо и оглушително бучене се разбиваха в бетонните диги. Огненото кълбо беше продължило по пътя си и вече стоеше високо. Независимо от мястото, времето и настроението му, слънцето си светеше  ярко и незаинтересовано, но тогава, за разлика от сега, той беше спокоен, в мир със себе си докато водата подкопаваше пясъка около стъпалата му. Беше съхранил достойнството и трезвата си мисъл. Знаеше точно какво иска и там, при бушуващата вода до бетонните вълноломи беше получил обещание за покой. Направи крачка, после още една, докато не потъна в ледената им прегръдка. Усети болка от натъртените си кости когато хватката им се стегна около изнемощялото му тяло. Умът му се беше вцепенил от парещата нужда да сложи край на мъките и униженията, които го съпътстваха повече от година, но проклетото тяло отказа да стои мирно и да приеме волята му. Не, то замаха с ръце, раздвижи крака и изведе крещящите за въздух дробове към повърхността.

Спря водата. Избърса се със захабения пешкир и го хвърли с отвращение в мивката. Върна се в стаята и седна на леглото. В краката му се въргаляха избеляла тениска на Манчестър и отдавна изгубили търговски вид черни шорти. Изстена при гледката. Изглеждаха така както той се чувстваше в момента. Отдавна трябваше да ги е изхвърлил. Би могъл да извади нещо ново  и чисто от старателно подредения от майка му куфар, но той никога не го отваряше. Разнасяше го със себе си при всяко постъпване в болницата защото касапите му го изискваха, но той не посягаше към съдържанието му. Даваха му изтъняла от пране и унизително отворена отзад нощница. Настаняваха го на твърдото болнично легло и го забравяха там. Защо да си дава труд да изглежда добре? За кого? Сестрата го посещаваше рядко. Сядаше тихо на самия ръб на кревата и дълго се цупеше докато откриеше читава вена. Тогава за кратко очите й блесваха и начервените устни отронваха някоя и друга поощрителна дума, вероятно по повод собствения си успех и тихо напускаше стаята, оставяйки след себе си краткотраен спомен за човечност и току що цъфнал люляк. И после самотата се връщаше, до следващото убождане…

След два часа щяха да го приемат за нов курс химиотерапия. Последната ремисия трая по-малко от четири месеца. Тъкмо се видя отново с коса. Инстинктивно вдигна ръка и прокара пръсти по голия си скалп. Беше се обръснал преди да се качи на влака. Нямаше сили да я чака да опада сама. Два часа. Реши да излезе от гадната стая. Кафе. Щеше да излезе и да изпие едно дълго ароматно кафе на някоя самотна пейка под някоя разцъфнала кичеста липа. Да, това щеше са е днешното му сбогуване с живота преди химикалите да унищожат напълно вкусовите му рецептори. Навлече смачканите дрехи. Пъхна портфейла в задния джоб и излезе от задушливата скърцаща кутийка. В коридора на етажа, в асансьора и във фоайето се носеше парлива миризма на пушек. Сигурно в кухнята на хотела някой се опитваше да сътвори кулинарен шедьовър. Излезе през въртящата се врата и нехайно закрачи към кафенето отсреща. Нямаше коли по иначе натоварения булевард. Кафенето още не беше отворило. Масите и столовете стояха струпани под навеса и омотани с вериги. Огледа се за друго работещо заведение. Очите му предателски се навлажниха. Отчаянието се събуди в гърдите му и го задави. Идваше му да закрещи. Светът се завъртя бясно, цветовете се сляха. Клекна и стисна главата си с ръце в опит да овладее пристъпа. Стомахът му се разбунтува. Белите петна пред погледа му се сгъстиха, а бученето в ушите стана нетърпимо. От някъде дочу кучешки лай. Усили се. Вече се чуваше съвсем близо. Отвори очи. Пред лицето му се зъбеше космата муцуна с влажен нос, огромни блестящи очи  и дълги клюмнали уши.

– Кротко, Джули, кротко! Остави момчето. Стига! Ще го уплашиш. Кротко, момиче!

Обърна се по посока на мекия укорителен глас. Възрастна жена с боядисана в синьо къса коса дърпаше червената кожена каишка на малкия кокершпаньол  и продължаваше да нарежда нещо по негов адрес. Беше висока не повече от метър и петдесет. Носеше тънка басмена рокля на ярки разноцветни гербери и широкопола сламена шапка, завързана със зелена панделка под брадата, подобно на младата Скарлет О`Хара. И се цупеше на кучето по същия кукленски начин. Напуши го смях.

– Добре ли си, момко? – в звънкия мелодичен глас се долавяха нотки на безпокойство. – Защо клечиш така? Да не ти е лошо?

– Не, добре съм.

– Блед си. И слаб. Не ядеш ли?

– Ям.

– А тази сутрин? Сигурно ти е прилошало от глад. – Гъстата плетеница от бръчки около благите сиви очи се вряза дълбоко в пепелявата кожа. – Парички ли нямаш? Ела, ще ти купя нещо от пекарната по-надолу.  Ей я там. Ставай да вървим!

– Не, не, лелче, имам пари. Не съм гладен.

– А вода пил ли си? Може да си обезводнен и да ти е паднало кръвното. И на мъжете се случва, да знаеш.

– Не съм жаден. Ще постоя за малко тук, скоро ще ми мине и ще се върна в хотела. Кучето вече недоволства, че му спряхте разходката.

– Я не ми ги пробутвай тия.  Аз съм стара жена и познавам кога се опитват да ме изгонят. Не мърдаме от тук, Джули, докато баткото не се изправи на крака.

Старата жена инатливо тропна с крак и кучето мигом млъкна. Рей я изгледа с интерес. Кожата й беше суха, подобно на пергамент, и едвам се държеше за изкривените от ревматизъм кости. Очите, които му се сториха така благи в началото, всъщност бяха потъмнели и частично скрити зад старческото перде. Косата беше силно оредяла, а тънката й шия едвам  носеше тежестта на трите наниза от кехлибарени зърна. И въпреки немощния вид кокалестата ръка  стискаше здраво повода на кучето, а краката бяха здраво стъпили на земята. Усмихна й се и полека се изправи. Светът бавно укроти  бясното си въртене и очите му възвърнаха способността си да се фокусират. Обърна се към старата жена, готов да се сбогува. Извисяваше се над нея с почти половин метър.

– Ето, вижте, добре съм. Ще се връщам вече. Благодаря за помощта!

– Как така ще се връщаш? Там чака ли те някой?

– Не, лелче. Ще се прибера и ще си полегна.

– Никъде няма да ходиш сам. Отиваме за кифли.

– Не, не ми се струва добра идея. По-добре да се върна в хотела.

– Ами че ти защо изобщо си излязъл?

– Пиеше ми се кафе. Мислех да седна под някоя липа и да изпия едно хубаво кафе, но кафенето е затворено.

– То тука и липа няма.  – намръщи се старата жена. – Я, ела! Ей тука в една уличка до моята кооперация има една стара липа. Ела, ела! – задърпа го за ръката.        Кучето се разлая отново и заподскача енергично.

Нямаше какво да се направи. Вдигна примирено рамене и тръгна след непознатата. Вървяха по безлюдния, наскоро ремонтиран, тротоар под широките корони на кестените. Сянката им беше плътна и прохладна. Старата жена не спираше да бърбори. Кучето подскачаше бодро и се въртеше наоколо докато тя ситнеше бавно и привлачваше ортопедичните чехли по старателно наредените павета. Обясняваше нещо за сградите, за ремонта, за кмета… Рей не я слушаше. Беше се концентрирал върху мелодията на гласа й и върху малките стъпки, които трябваше да следва. Скоро свиха в една уличка. Тук тротоарът силно се стесни и Рей пропусна старицата пред себе си. В гръб годините личаха още повече – кокалести, изпъкнали под тънкия плат рамене, изкривен в болезнена гърбица торс, тънки сухи глезени. Рей се зачуди как изобщо успява да стои права. Но старата жена не само че се задържаше права, но и не спираше. Крачка след крачка след крачка. Не даваше признаци да се е изморила, дори не се задъхваше. Отново свиха и поеха през  препълнен с коли паркинг. Още един завой. За миг се зачуди как ще намери  пътя обратно, но бързо изостави тази мисъл. Харесваше му да е тук със старата дама, която чуруликаше бодро, не го разпитваше и която му беше обещала да го заведе при липата.  Да имаше от къде да си купи едно кафе. Старата жена спря, наведе се бавно и събра няколко камъчета. Рей я наблюдаваше с интерес как подбира няколко от тях и с неподозирана сила ги запраща към един от прозорците на първия етаж.

– Карла, приятелко, Карла, събуди се, ма! Ама че си глуха.

Скоро зад стъклото се появи  образ със зелено лице, яркочервена коса и гневен поглед.

– Защо крещиш под прозорците на хората по това време, ма Марго?  Ти съвсем изкуфя. Тая твоя деменция е много лоша. Да не мислиш, че си на десет. К`во си замятала тия камъни?

– О, я да мълчиш!  С тоя твоя паркинсон гледай какво си си направила на лицето. Стига вряка!

Рей наблюдаваше развеселен кавгата на двете  приятелки. Закачките им върнаха отдавна изчезналата от лицето му усмивка.  Сам се изненада когато чу собствения си смях. Беше решил, че мускулите на лицето му вече са изгубили способността  си да се съкращават по този начин.

– Стига си нареждала! – тропна с крак старата дама и червенокосата млъкна.  – Ей на тоз младеж му се пие кафе. Направи му едно кафенце, от онова силното дето буди мъртвите, сещаш ли се?

– А ние няма ли да пием? Едно такова и няма да спя до Коледа.

– Ние после. Сега само за момчето направи. Ще те чакаме тука, айде побързай!

Червенокосата глава изчезна и не след дълго през отворения прозорец се разнесе  аромат на прясно сварено кафе.

– Хубаво мирише, нали, момко? Да знаеш и на вкус е така хубаво. Карла е живяла в Турция дълги години. Прави най-хубавото кафе. Ще видиш…

Червенокосата се показа отново. С топчестите си пръсти стискаше фина порцеланова чашка, от която се издигаше тънка струйка дим.

– Най-силното кафе, което съм правила. Пий го на малки глътки да не те удари в сърцето.

– Шът ма, щяло да го удари в сърцето, виж го къв е млад. Ще го удари друг път. Изкуфяла жена…

– О, я да ми се махаш от главата! Само знаеш да нареждаш.

– Махам се, сприхава бабичка такава, айде момче, да се махаме от тая луда жена.

Рей пое с благодарност чашката  от протегнатата ръка като всячески се стараеше да не погледне нацапаното със зелена маска лице.

– Ще се върна след като го изпратя. Вземи сложи едни сладки в печката вместо да висиш по джамовете…

Прозорецът се затвори с трясък и старата жена се разсмя.

– Сега сигурно цял час ще се рови из  кутията с рецепти. Много обича да се занимава.

Рей зяпна.

– Аз бих се разсърдил ако някой почне да ми нарежда така.

– Ти си млад, момче, много млад. Колко си живял? Няма и трийсет години, сигурно. А аз ходя по тая земя вече осемдесет, както и баба ти Карла. Няма за кога да се обиждаме или да си мерим приказките.

Рей замълча. Загледа се в мъничката чаша. Поднесе я към лицето си и  вдиша дълбоко острото ухание. Съблазнителният аромат изпълни ноздрите му. Духна леко за да отстрани плътния каймак и отпи. Вкусът беше съвършен.

– Ей, защо се бавиш. Ела! Почти стигнахме. Ей я там. Усещаш ли вече аромата. Цъфти от седмица. Не е ли прекрасно!?

Бяха стигнали до тясно междублоково пространство,  заобиколено от ниски кокетни кооперации с безброй саксии по терасите и первазите на прозорците. Тревата беше малко, но пък старата висока липа компенсираше липсата на зелено. Извисяваше се над покривите и хвърляше плътна сянка над три масивни пейки от ковано желязо. Не можеше за повярва, че желанието му се беше сбъднало. Търсената пейка, под идеалното дърво с  перфектното кафе в ръка. И в бонус, приятна компания. Седна и изпружи дългите си крака напред. Беше тихо. Старата жена седеше мълчаливо до него и чешеше задрямващия кокершпаньол зад ухото. Рей затвори очи. За миг си помисли, че е открил рая и му се искаше това да е истина. Без повече игли, без повече съжалителни погледи, без  обяснения. Само дървото, с блажения си аромат, здравата пейка и горещото кафе. Отпи още една глътка и направи гримаса. Кафето беше студено и горчеше силно. Старата жена го гледаше с усмивка.

– Заспа. От кога не си спал, момко? Само седна и очите ти се затвориха. Мислех да взема чашата да не се олееш, но ти така я стискаше. По-добре ли си?

– Колко… колко спах?

– Цял ден.

– Цял ден!?

– М-да…

– Тук!?

– М-да, доста неудобно място за спане.

– И ти стоя с мен, лелче?

– Ами да, къде има да ходя?! И мен никой не ме чака.

– Как така никой не те чака, ами Карла?

– Тя не помни дори името си, а и никъде няма да отиде. Не е излизала от оня апартамент почти петнадесет години.

– Видя ми се съвсем добре. – премигна учудено Рей.

– Да, видът лъже. Никога не може да кажеш кой какво си носи под лъжичката, нали? Както и ти, млад, прав, а не ти се живее. Как ти завиждам, момче. Иска ми се и на мен да имам покоя да заспя под липата. Чистата съвест е нещо чудесно, не мислиш ли?

– Лелче, не искаш да си като мен. Аз съм болен, много болен. Предния път, преди четири месеца, лекарите ми обещаха година и то само, ако се тъпча редовно с лекарства, но сгрешиха и сега не смеят да ме погледнат в очите. Всеки ден може да ми е последен, а те искат да опитат отново с проклетата химиотерапия. Повярвай ми само като си помисля за иглите и отровата, която ми вливат през тях, и ми се иска да съм мъртъв.

– Значи все пак не сме толкова различни, момко. И на мен всеки ден ми е като подарък. Само дето моята смърт са некролозите дето никнат по входа и празните стаи, които ме чакат. Ти имаш ли живи близки?

– Имам.

– Добре. Това е добре.

– И техният живот  се превърна в ад откакто разбраха за рака.

– Какъв е този твой рак?

– Левкемия.

– Чувала съм, че се лекува.

– Така и не откриха донор на костен мозък. Пробваха всичко, но явно не ми е писано да го преборя.

– Не бива да спираш да се надяваш. Ако не за себе си, то поне заради близките си.

– Предпочитам да ме забравят и да продължат с живота си.

– И как си го представяш, че ще стане това? Егоистично дете такова. Да те огледат от парче месо и изведнъж да те изтрият от сърцата си. Не става така. Длъжен си да живееш.

Очите на старата жена плуваха в сълзи. Рей също се натъжи.

– Днес трябва да ме приемат за един последен курс химиотерапия. Май съм закъснял.

– Не си. Тръгни сега и до осем ще си стигнал. Ще ти покажа пътя. Хайде. Дай чашката.

Рей протегна ръка и старата жена внимателно улови крехкия порцелан с изкривените си пръсти. Изля изстиналото кафе в дебелите корени на липата и подръпна каишката на Джули. Вървяха към хотела в мълчание. Стигайки до оживеното вече кафе, спряха и старата жена се загледа с благите си очи в лицето му.

– Кажи, момко! Какво ще правиш сега?

– Ще ида в болницата и ще остана там седмица. После ще се прибра при наш`те.

– Не така. Ще идеш в болницата и ще се постараеш да оздравееш. Ще слушаш докторите и ще мислиш колко е хубав животът, а като излезеш от болницата ела при оная липа рано сутринта. Ще кажа на Карла да ти направи цяло джезве от кафето, дето само една глътка опита, и ще си поговорим какво ще правиш по-натам. Ей така. Разбра ли? Малки стъпки, момче, малки стъпки.

– Добре, лелче, ще слушам – усмихна се през сълзи Рей. – и ще дойда до липата след седмица като ме изпишат. Ще дойда…

 

***

Пристигна на регистратурата малко преди осем. Дежурната сестрата го посрещна студено, без да го поздрави и с досада прие документите му. Разгърна страниците и поведението й рязко се смени. Скочи и пое тежкия куфар от потната му ръка.

– От тук, господине, как сте? Да вземем количка. В отделението ви чакат.

– Не, благодаря, няма нужда от количка. Мога да ходя все още. – усмихна и се съчувствено Рей. Сигурно й костваше доста да е мила с поредния смъртник в края на дългата изтощителна смяна.

– Чаках ме ви преди обяд.

– Да, аз такова, заспал съм…

– Няма нищо, добре е да сте отпочинал. Ето тук.

Рей знаеше наизуст всеки метър от това проклето място, но прие с усмивка указанията на сестрата. Асансьорът ги отведе на петия етаж. На врата на отделението ги чакаше сестрата с червените устни и ухание на люляк.

– Здравей, Рей, чакахме те… – усмивката разкриваше два реда съвършени бели зъби между старателно оцветените устни.

– Да бъда честен, не ми се идваше много.

– Знам, но този път ще е различно – усмивката не слизаше от лицето й. – Намерихме донор. Шансовете са големи, Рей. Имай вяра!  Хайде да те настаним.

Рей трепереше. Не смееше да пропусне думите в ума си. Беше се отказал да вярва и да се надява. Сестрата го подхвана леко под лакътя и вдигна куфара със свободната си ръка.

– Все разнасяш този стар куфар, но така и не го отвори. Какво носиш вътре?

– Не знам. – гласът му изневеряваше. – Майка ми е сложила някакви неща в него. Не знам.

– Искаш ли да го отворим. Не е нужно да ползваш само болничното бельо, нали знаеш?

– Добре – заекна задавено – отвори го щом искаш.

Сестрата остави куфара на съседното легло и дръпна ципа.

– Пратила ти е и чаршафи, и пижама, и чехли, о я виж и албум със снимки, боже, това ти ли си…

Рей не я слушаше. Сълзите се стичаха по страните му и скриха зад завеса стерилната обстановка на бялата болнична стая. По някое време усети, че нечии топли нежни пръсти трият сълзите от лицето му. Премигна и се опита да различи чертите срещу себе си.

– Всичко ще бъде наред този път, Рей, имай вяра!

Рей кимна рязко.

– Утре ще направим операцията. Лекарят ще дойде по-късно довечера и ще ти разкаже подробно. Всичко ще е наред, ще видиш. Сега се преоблечи. Смених чаршафите. Майка ти има вкус. Ще отида за ти донеса кофичката с кисело мляко. Ще трябва да погладуваш малко. Скоро ще се върна, окей?

Кимна отново. Сестрата се усмихна и тръгна към вратата.

– Аз, такова, не знам как се казваш – не посмя да я погледне. Зачака.

– Името ми е Мери, Рей, Мери. Радвам се да се запознаем.

 

***

Седмицата излетя неусетно, но него така и не го изписаха. Операцията мина успешно, но понеже беше много слаб и имунната му защита беше заминала го задължаха повече от месец. Когато го пуснаха кестените вече падаха.

Събуди се в същата занемарена хотелска стая и срещна дръзко изгарящите слънчеви лъчи. Напоследък му се беше превърнало в навик. Усмихна се. Вече не навиваше алармата. Изгревът му служеше за ориентир. Щом той се появи и за него беше време да се надигне. Стана, изми се и се облече спретнато за срещата, която беше отложил така дълго. Излезе с бодра крачка от през въртящата се врата и се затича към старата липа. Всяка сграда и всеки знак се бяха запечатали дълбоко в съзнанието му. Ето ги трите пейки. Тръшна се с дълбока въздишка на една от тях и протегна крака. Щеше да почака. Знаеше, че е подранил. Старата жена все щеше да се появи от някой от входовете за да разходи кучето. Затвори очи и се заслуша. Градът се будеше бавно. Появиха се коли, викове от терасите, някой изтупа покривка зад гърба му и едно куче залая. Рей се усмихна.

– Джули, Джули, какво те прихваща, стига, кротко, момиче!

Рей се стресна и скочи на крака. Гласът не му беше познат. Обърна се рязко и потърси Джули. Повода й го държеше прегърбен белобрад мъж с бастун и протрит каскет.

– Познавам това куче. То не е ваше. – заекна Рей.

– А, мое си е. Гледаме се вече месец, нали, Джули? Добро момиче!

– Не, това куче е на една мила стара дама.

– Да, беше, беше… въздъхна тежко дядото и вдигна с треперещата си ръка бастуна по посока на дървото. На дебелия ствол имаше забучен с кабърчета ламиниран некролог и от снимката се усмихваше лъчезарно бледото лице на старата дама. Рей се вцепени.

– Но ние, ние се бяхме разбрали, – дядото го гледаше със съжаление – разбрахме се да се видим и да ми каже какво предстои. Сега какво ще правя?

– Слушай, момче! Никой не може да ти каже какво да правиш. Живота си е твой. И все пак, ако беше тук старата фурия, щеше да ти тропне едно хубавичко с крак и да ти каже да се стегнеш. Животът е кратък, момче, пий едно кафе и почни да го живееш!

 

Бележка от Darth Sparhawk:
Този разказ също е изпратен за сборника “По крилете на гарвана”, а по-късно попадна у мен. Макар да не е фантастичен, аз го намирам за една трогателна история и се надявам да е докоснал и вас.

 

 

Тагове:  

Оставете отговор