Ренесансът на ужасите

insiduous-demon

Когато започнах да пиша за ужаси в „Цитаделата“ преди години, реакцията сред приятелите ми бе меко казано противоречива. Помня, че един познат нарече филмите от този жанр „долнопробни“.  Други бяха по-дипломатични, като казаха, че някога е имало много добри заглавия, но „днес“ жанрът се е изчерпал до нивото да бълва посредствени римейкове и продължения, сваляйки имиджа на и без това малкото поредици, считани за класни.

exorcist-poster

Това бе тъжно състояние за направление, което във възхода си е създавало шедьоври. Макар да остава известен на тесен кръг читатели приживе, Х.Ф. Лъвкрафт става легенда след смъртта си, а сред последователите му личат имена на автори като Стивън Кинг и Греъм Мастертън, създали собствен канон в историята на жанра. През 60-те и 70-те истории като „Бебето на Розмари“, „Заклинателят“, „Поличбата“ и „Ужасът в Амитивил“ придобиват почти незабавно статуса на класики, а филмовите им версии се борят за най-престижните награди за кино.  През 80-те и 90-те особено популярни стават така наречените „слашъри“ – филми на ужасите за свръхестествени убийци като „Кошмари на улица Елм“, „Хелоуин“ и „Петък 13-ти“, горе-долу по това време се появяват и най-страховитите извънземни – Пришълеца, Нещото и Хищника, а някъде покрай тях тече и Пихтията. Не всички от тези филми са долюбвани от критиците, но пък фенове и приходи не им липсват.

freddy_krueger_pointing

Но в един момент се прекали. Появиха се прекалено много продължения, а когато те омръзнаха започнаха да правят римейкове. Създаде се практика японски филми със специфична атмосфера да бъдат покривани с американска глазура и продавани на зрителя като нови. В резултат не само, че жанрът изгуби уважението, което му се полага – стана нещо по-лошо, той спря да бъде страшен. Това бе увековечено в поредицата „Писък“ на Уес Крейвън, който прави елегантна подигравка с клишетата, част от които са създадени от самия режисьор, а после и в „Страшен филм“, който вече не бе така елегантен. Хорърът стана синоним на жанр, който се гледа само от напушени, потни пубертети, които се кискат на сцените, за които се предполага, че трябва да ги изплашат. Какво падение след като през 70-те години „Заклинателят“ кара хората да си излизат разплакани от киносалоните! Класата на филмовите дейци, занимаващи се с жанра също спадна драматично – вместо великани като Кубрик и Хичкок, вече за режисьори се пишеха лица като Роб Зомби, които само с избирането на творческия псевдоним казват всичко за себе си. Хорърът започна да изглежда твърде много като гълъба, предлаган от странна старица като храна за породисто куче в клип, гениално уловен от теливизионните камери – „Ми той умрял, ма!“

michael_myers

Но през 2017-та нещата изглеждат съвсем различно. Скорошен пост в социалната мрежа с предстоящи за излизане филми ме накара да се замисля колко драматично се промениха нещата през последните години. Макар да нямат безспорното признание на класики като „Заклинателят“ и „Кошмари на улица Елм“, филми като „Коварен капан“ и „Греховен“, по-познати на ценителите с оригиналните си заглавия “Insidious” и “Sinister”, успяха наново да смразят кръвта на зрителите, а „Заклинанието“ /”The Conjuring”/ се превърна в поп-културен феномен и синоним за преживяване, от което ти настръхва косата. Дори Ридли Скот, правел през последните десетилетия по-„сериозни“ филми като „Гладиатор“ и „Небесно кралство“ се върна към рожбата, направила го икона в киното – Пришълеца – макар все още да не е ясно с какъв успех.

Alien-Isolation-Xeno

Какво се промени и защо сега? Разбира се, не може да се отрече, че в развитието на жанровете винаги има елемент на цикличност – възход-разцвет-упадък-нов възход, а появата на нови и талантливи творци като Джеймс Уон и Скот Дериксън е несъмнено ключова. За мен обаче основната причина хорърът да си върне легитимността като жанр е това, че той отново започна да се приема насериозно, а причината за това е в небивалия разцвет на неговия фолклорен корен – градските легенди. Те, разбира се, никога не са си отивали, но в епохата на научни открития и надигащ се скептицизъм, бяха поизгубили силата си и винаги се подлагаха на съмнение от циничните си слушатели, които и без това бяха видели всяка възможна страхотия на кино – при това няколко пъти, като броим продълженията и римейковете.

sinister2 demonic kids

Но това се промени.

Причината за това е Интернет. Макар и често ползван от на моменти войнстващи атеисти, за да подлага на съмнение историите за свръхестественото под всеки възможен ъгъл, Интернет се превърна в нов инкубатор за градски легенди, като вече не претендираше те да са истински – бе достатъчно да звучат достоверно, за да се разпространят мълниеносно сред милиони читатели. Големият удар е на сайта “Creepypasta”, който на практика е платформа за публикуване на къси хорър разкази и точно в тях се преоткри старата истина, че силата на жанра е в това, което не показва. Характерите са маркирани като архетипи, в които всеки да може да разпознае себе си, а преживяванията са точно толкова объркани, че да издърпат под килима на читателя представата за това кое е реално и кое не – а това, помежду другото е, е истински изправящото косите, нещо, което още Х.Ф. Лъвкрафт е осъзнал, както разбираме от описанието му в „Цветът от космоса“, където описва местността около измисления си град Аркхам така:

„Над всичко това витаеше дух на тревожно униние; долавяха се нотки на уродлива нереалност, сякаш бе изменен някакъв основен елемент от перспективата или светлосянката. „

Страхотно описание, което между впрочем, не казва нищо, само задава общия тон за нещо нередно, който е много по-ефективен при събуждането на ужас, отколкото например детайлен наръчник за направа на кайма. Истории като „Slender Man“ станаха феномен с няколко нарочно замазани снимки, “Candle Cove” стимулира цяла митология, тръгнала от фиктивен разговор за измислено телевизионно шоу в несъществуващ форум, „The Russian Sleep Experiment” е потресаващ не толкова с кървавите гадости, които описва, колкото с невъзможността да се определи какво точно ги причинява.

sinister 2

В тази благодатна атмосфера старите истории на паранормалните изследователи Ед и Лорейн Уорън бяха сполучливо запяти на нов глас в „Заклинанието“ и „Избави ни от злото“, което пък е направено по рапорт на техния ученик Ралф Сарчи. Най-впечатляващи обаче поне на този етап ми изглеждат поредиците “Insidious” и “Sinister” – първата с безмилостната употреба на целия арсенал от техники за сплашване на зрителя, ОСВЕН елементарната кълцаница, втората с почти автентичното звучене на проклятието и изключителният му трагизъм, подсилен от атмосферната музика на “Ulver” и “Atrium Carceri”. В този ред на мисли ми е интересно да видя как биха изглеждали новите версии на по-стари истории на ужасите – могат ли Фреди Крюгер и Майкъл Майерс да уплашат някого в епохата на неясните и поради това по-страшни с неизвестнотта си демони като Бугуул и Червеноликия? Сериалът по „Заклинателят“ доказа, че е възможно, но той се опира на може би втората най-силна история на жанра, след Мита за Ктхулу – за който, между другото, също се говори, че най-после ще бъде адаптиран адекватно във високобюджетен сериал.

Така или иначе, за нас като фенове е добре,че хорърът е отново жизнен, отново популярен и най-важното – отново страшен! Ще следя с интерес развитието му и занапред…

cthulhu king

Тагове:  ,

Оставете отговор