Пустинна роза

от Камен Йорданов

 

Пустинна роза

 

“I dream of rain

I dream of gardens in the desert sand

I wake in pain

I dream of love as time runs through my hand”

“Пустинна роза”, Стинг

 

– Не се ебавай с мен, гринго!- изръмжах от висотата на моите 39 дни.

Копелето беше на не повече от седмица, но пищовът му беше с големината на Гранд каньон в древните САЩ… Е, разбира се, такъв каквто е бил още преди ерата на Бъфало Бил, трансконтиненталната железница и изтребването и изселването на пътническия гълъб, бизоните и индианците във Вечните ловни полета. Сякаш светеше с някакъв си свой вътрешен блясък на сиянието на ранното пустинно утро, пустия му пищов.

– Просто дай кокиченцето насам и ще се разкарам.- нагло рече той и пищовът ми смигна цинично.

– Това не ти е някакво шибано кокиче, нито минзухар. Това е жена ми…- рекох свадливо.

Тя се притисна към мен, свита боязливо зад гърба ми. Беше едва на 20-21 дни – кой да ти ги брои в този тъй объркан свят. Имаше руси белезникави коси, все още не дотам излинели от слънцето и воднистосини очи. Истинска красавица за днешните стандарти. Копелдакът я искаше и явно нямаше да се даде лесно. Стиснах конвулсивно юмруци и се напрегнах, за да съм готов. Когато живееш бързо и умираш млад като нас (без да си … ъъъ, как беше – рокендрол звезда?!), жените са най-ценното, което имаме. За тях се водеха войни и без да се казват Хубавата Елена. Ама без майтап.

– Виж сега, дай да се разберем като мъже… Тази разправия не си струва дори  и за един пробит долар… – започнах, но оня ме сръга с пищова в ребрата.

– Какъв мъж си ти бе, дядка. Виж се – миришеш на пръст.- захили се седмакът и бутна тарикатски сомбрерото си отзад на тила. В думите му имаше логика. Нещо обаче му убягваше. Може и да нямаше насреща си легендарната от едно време Великолепна седморка, обаче имаше МЕН.

– Мъжки, остават ми само 24 часа живот… За това време трябва да спася това момиче, да прекося пустинята Мохаве, да открия пустинната роза и… да умра… Защо си мислиш, че ми пука дали ще ме гръмнеш с това пушкало, омбре?- попитах.

Видях как за миг в очите му проблясна уплаха. Правеше ми се на голям постапокалиптичен каубой от Дивия Запад, но не беше. Ръката с пищова потрепна. Изпънах се внезапно, правъзмогвайки болката в гърба, с едната си ръка избутах дулото встрани и нагори, а с другата го нацелих точно в адамовата ябълка, където най-много боли, като в същото време отскочих с всичките си останали сили назад. Пушкалото грозно изгърмя като почти ми спука тъпанчетата, а аз тежко се стоварих по гръб на спечената песъчлива земя, затискайки под себе си момичето. Онзи 7-дневен хлапак изхриптя, изпусна пищова и се строполи до мен в прахоляка, държейки се с две ръце за гръцмуля. Издаваше неприятни хрипове, очите му се бяха изцъклили и диво се въртяха, от устата му течаха кръв и лиги, докато се опитваше напразно да си поеме дъх. Беше се опитал и загуби. Дори не беше за няколко долара повече, а за МОЕТО момиче. Горкият глупак!

Вдигнах пищова му и го опрях в главата на копелето. После оставих с нежелание оръжието встрани, извадих ножа от канията, която нося винаги отзад на кръста си и с едно премерено движение прекъснах нишката на живота му. Той пририта за миг като смъртно ранено животно, изпъна гръб към окото на слънцето, после замря. Вдигнах пищова и го затъкнах в колана си. Взех и сомрерото – наистина беше адски пек.

Мунициите, както и жените, са кът в този нелеп свят, в който живеем от десетилетия като мутиращи зеленчуци в загниващ парник. Няма смисъл човек да ги хаби за някое жалко изчадие като това – а е само на 7 дни, рекох си със съжаление. Тук аз съм Добрия, Лошия и Злия, и дребни копелдаци като този в краката ми отдавна вече не можеха да ме спрат.

– Ела, скъпа, трябва да побързаме – денят преваля, а ни чака дълъг път.- казах и, после затътрих крака в монотонен ход между дюните хилядолетен жежък пясък, който покрива цялата нещастна Земя от 2084-та насам, а тя ме последва безропотно, както си му е обичая.

Вървим вече втори ден. Да ходиш сам през пустинята Мохаве днес не е като да се разхождаш по залез слънце из зелевата градина на леля си. Два дни за нас са адски много време. Пустинята те обгръща отвсякъде. Няма лед на Арктика, няма Вечните ловни полета, няма Северно сияние, нито залези край Ривиерата, няма я плодородната делта на Нил, златна Добруджа, седемте чудеса на света, няма “Макдоналдс”, “Кей Еф Си”, “Мис Свят” или Памела Андерсън – Лий, няма пресни зеленчуци за ракийката привечер, нито Световно първенство по футбол на вечнозелен терен.

Да живееш тук и сега е като завръщане в бъдещето, дори по-зле.

ВСИЧКО Е ПУСТИНЯ.

Това е.

Животът е кратък, но за сметка на това е гаден, гласи древната поговорка, мисля на индианците сиукси. Казват, че на времето имало едно време на Запад и такива хора. Били червени. Хм.

Не знам какво е мислил Онзи там горе на Небето (нито дали изобщо все още Го има). Не знам кой какви зловещи експерименти е вършил на тази грешна Земя. Не знам защо точно ние трябваше да изнесем на плещите си всичката мъка, болка и безнадежност на Вселената (ние не си поживяхме, ама дано децата ни да си отживеят, казваше навремето в преселническия фургон, който пъплеше, теглен от дръгливите коне, на Запад, пра-пра-баба ми). Факт е обаче, че нито ние ще живеем истински, нито децата ни ще си отживеят… Стига да имаме деца… И те да оцелеят…

Днес ние – земляните, сме орисани по незнайни за нас причини, на едва 40-ина дни живот. Живот в пустинята, разбира се. В нашия случай това е Мохаве. На Запад от Рая, не на Изток, дето е имало една дума навремето. Макар – казват – и там си имали пустини.

Ако доживееш до 42-43 дни, си вече столетник, ха-ха-ха. Повечето обаче трудно устискват до 35-40. Трудно е, братче. НЕВЪЗМОЖНО Е. А разправят, че древните хора до около 2002 година са живеели до 70-80 години, някои и до 100. 100 години имам предвид, не дни. 100 години! ГОДИНИ!!! Господи!…

Както и да е. Това е животът ни и го живеем по възможно най-добрият начин.

Двамата вървим вече втори ден из пустинята. Отминаваме отдавна изоставени футуристични вигвами, из които срд сенките дебнат странни нечовешки създания. Прекрачваме избелели и оглозгани кости, от които дори вездесъщите лешояди и койотите не се изтересуват вече, все още стиснали ръждив Колт или томохавка в ръка. Лазим из нажежените каньони и заобикаляме милион нажежени дюни и спаружени завинаги кактуси. Прекосяваме Ундид Ний, Тумбстоун, Аламо и Литъл Битхорн, но не ни облъхва нищо – историята е затворена страница за нашето изгубено поколение.

Остават ми максимум още 24 часа живот. Усещам го. Усещам го с всяка своя фибра, със ставите си, с очите, с кожата, сърцето, ума и душата си. Такава е орисията ни. Чувам в главата си протяжния вой на погребална хармоника, черно бесило зловещо вее примката си в ъгъла на периферното ми зрение. Аз обаче имам мисия и трябва да я завърша в рамките на този едничък, тъй кратък ден. Трябва…

Унесен в мисли, се спъвам на билото на поредната дюна и се просвам по лице на пясъка. Наближава пладне и той е горещ като смъртта. Около мен оклюмали кактуси плюят отровни бодили. Дори лешоядите избягват да кацат по тях, предпочитат дюните, редките скалисти отломъци, още по-редките стъбла на отдавна изсъхнали дървета. Оставам така – пръхтейки в нажежената пясъчлива маса, опитвайки се да сдържа бесния бяг на пулса във вените си, събирайки сили за последната битка в живота си. Горещо е наистина, мамка му. Цял живот съм живял в тази безпаметна, безводна, безнадеждна жега и го усещам истински едва сега – в край на дните.

Усещам ръката и на рамото си. Нежна е. Въпреки всичко.

– Как си? – пита ме.

– Всичко е наред. Да вървим.

Тя безропотно повлича крака след мен. Още е млада – надали има повече от 20-ина дни, но вече се е състарила. Пустинният вятър, слънцето, недояждането, недоспиването, болестите и липсата на мечти убиват рано. Не ти трябва да си я представиш гола, за да разбереш, че е само кожа и кости, обвиващи безнадеждност, неумело прикрити от парче плат, което в днешно време евфемистично наричаме “дреха”. Ега ти модата! “Имало едно време на Запад, но… модел 2084”, а?! Ха-ха-ха!… Обаче не е смешно. Тъжно е. И аз я обичам. Тя е моята пустинна роза… докато смъртта ни раздели.

Изчакваме търпеливо заровени в пясъка на билото но поредната дюна да отмине нишката на далечен керван. Камшиците плющят. Чува се ехото на далечни ругатни. От време на време прокънтява пушечен изстрел. Дали срещу случаен койот, дали за да прекърши милостиво нечий угасващ живот на някой от кервана, дали за да отблъсне вялите атаки на номадите, които ги преследват през Мохаве – по-скоро по навик, отколкото с някаква определена цел. Традиии.

Докато загубим от поглед кервана на преселниците, който отчайващо бавно пъпли от Изток на Запад през пустинята, минава повече от час. Усещам буквално с кожата си как времето безвъзвратно изтича, но човек никога не знае кого ще срещне насред пустинята, така че чакам. После тръгваме отново през пясъка. До залез слънце остават едва 4-5 часа. Времето ми изтича.

Влачейки крака из пустошта, присвивайки по навик очи срещу прежурящото слънце, тънейки в собствената си лепкава пот, която сякаш се е просмукала в самите ми тъкани, се замислям за живота си… За живота ни. Хм, не е за завиждане. Не знам как са живели предците ни, но ние съществуваме на границата на оцеляването. Практически.

Питате ме за моите 40 дни в пустинята? По-добре недейте. Това е низ от празни, потни, омерзителни дни, едновременно безкрайно дълги и ужасяващо кратки. Раждаш се кой знае защо. Вероятно генетично увреден от грешките на предците си. Живееш в един постоянен (макар и възкратичък, хахаха) 50-градусов кошмар. Изкарваш дните си в търсене на храна и вода, а нощите – в криене. После умираш и… обикновено близките те изяждат, за да не се хаби материала и енергията…

Но какво да се прави – това е животът ми. Дори съм написал и нещо като стихотворение за него. За целта използвах въглен и щавената кожа на последното куче в колонията, която нося винаги отзад на пояса си, до ножа, манерката и торбата с припаси. Ето го:

    “Животът ми е

     като похотлива усмивка

     върху лицето на хърбав сатир.

     Семе-

     разпилявано по вятъра.

     Погледи без стойност

     и

     думи прогонени.

     Той е песен,

     въртяща се в кръг

     от скучен рефрен.

     Сухо цвете в празна ваза.

     Рефлекс-

     в антагонизма на рождението ми.

     Струна.

     Животът ми е марципан,

     разплут без срам под слънцето.

     Гризнете си от него-

     толкова е безвкусен.

     Животът ми е филм-

     напомня филмите на Серджо Леоне

     /но не чак толкова добър/.

     Обръщам се,

     бавно поемам към края му.

     Слънцето кима.

     За сбогом.”

Разбира се повечето от думите като “сатир”, “цвете”, “ваза”, “марципан”, “филм” и “Серджо Леоне” дори и не знам какво точно означават… Никога не съм ги виждал наистина… Просто ги усещам… Чел съм за тях в няколко пожълтели от времето книги… ъъъ – не, списания беше думата, които пазеше прабаба ми приживе в сандъка си с моминската зестра – там в онова древно поселище, в онзи блокхауз в самия край на форта, често облитан от моторизираните банди на днешните дрогирани потомци на дребните индианци сиукси. Колкото до струните от едновремешните пиана, китари и арфи – днес ги използваме за тетивата на лъковете си – точно като едно време.

А слънцето! О, слънцето! Много добре го познавам, да…

Вървейки ли вървейки по нажежените дюни, следван плътно по петите от моята любима, наблюдавам косите му лъчи, вещаещи залеза и знам, че днес то ще кимне за сбогом и за мен… 40 дни… Толкова са кратки, за да изречеш неизречимото, за да любиш и да страдаш, за да помечтаеш, за да искаш, за да успееш… Остават ми едва няколко часа живот. И те обаче са достатъчни, дори и в нашето побъркано съвремие, дори и тук – насред безбрежната пустиня, в каквато самите ние сме превърнали Земята си… ЗНАМ, ЧЕ ТЕ СА МИ ДОСТАТЪЧНИ, за да я прекося, да спася своята любима и да открия пустинната роза – цветето на живота, любовта и надеждата. В крайна сметка нали всички живеем именно заради тях?!

Спускам се тежко по поредната дюна, стъпвайки върху сянката си, която е полегнала на пясъка в краката ми, просната на изток. Моето момиче изравнява леко крачки с мен. Усещам как нежно провира ръката си в шепата ми и я стискам до болка с грубите си пръсти. Крачим напред към залеза. Вече се усмихваме.

Животът може да бъде прекрасен винаги, стига да обичаш някого и да бъдеш обичан. Дори и 40 дни живот в пустинята стигат на човек, за да го проумее. Дори и в този див, див Запад. Дори и днес, сега.

А и залезът над Мохаве е прекрасен…

 

 

Оставете отговор