Пророчеството (Белгариад #1)

pawn_of_prophecy_cover

Преди много години, още когато писахме първите статии в “Цитаделата” с Васил Мирчев, на Интернет, който ако се не лъжа още се свързваше през телефон и имаше скоростта на костенурка от третата възраст, направих кратко представяне на любимите си книги от онова време – “Белгариад” и “Малореон” на писателя Дейвид Едингс, в което, общо взето, щрихирах сюжета им и само написах, че се водят класика. След това бях твърде зает да ревюирам хитови заглавия от нови автори като “Ерагон”, “Хари Потър” и “Пърси Джаксън”, за да се върна на тях и да ги представя както подобава. Това лято обаче си препрочетох “Изкуплението на Алтал”, една от по-късните книги на Едингс, която ми хареса изненадващо много и затова реших с настъпващата есен да се върна на класиките и най-после да напиша читави рецензии за тях.

Историята с написването на Белгариадата е почти толкова забавна, колкото и самите книги от поредицата. Това се случва някъде през 80-те години на миналия век, според мен пика на американската популярна култура. Дейвид Едингс е автор, който вече има зад гърба си един роман, “High Hunt”, който обаче не е в жанра. Вдъхновението да напише фентъзи се ражда, когато вижда поредната допечатка на “Властелинът на пръстените”, след което той прочита старите рицарски епики на Малъри и Тенисън, измисля свой фентъзи свят, като започва от картата му, населява го с едни от най-живите герои, измисляни някога – не без помощта и на съпругата си Лий – след което изпраща готовата епична трилогия на най-доброто издателство по онова време, “Del Rey”. Това хубаво, но в онзи момент печатницата не може да издава много дебели книги и затова Лестър дел Рей, редакторът на произведението, кара Едингс да раздели историята си пет части, на които дава и “шахматни” според самия автор заглавия – първата книга се казва “Pawn of Prophecy”, ще рече буквално “Пешка на пророчеството”. У нас “Бард” сполучливо се спряха просто на “Пророчеството”. Но стига уводни думи. Нека ви разкажа за самата книга.

Светът на “Белгариад” е изграден на база на реално съществували човешки култури, които съществуват една до друга с очарователни анахронизми. Имаме империята Толнедра, която напомня на древен Рим. Средновековни рицари обитават земите на арендите. Има и викинги – череките, най-старото кралство от многолюдния народ на алорните. А далеч на изток живеят ангараките, които се кланят на Торак, зъл бог, който изисква човешки жертвоприношения и спи дълбок сън в очакване да се събуди за Последната битка в историята на човечеството…

proro4estvoto

Ние обаче започваме нашата история във фермата на Фалдор, която се намира в Сендария – държава на порядъчни хора, които се занимават със земеделие и живеят сред гъсти мъгли. В тази ферма расте малкият Гарион, момченце, което си няма родители и затова с отглеждането му се е заела леля му Поул. Странна жена е тази леля, очарователно красива, изкусна готвачка, истинска господарка в кухнята на Фалдор, стопанинът, дал работа на десетки хора във своята ферма. Отвреме-навреме на помощ на Поул в отглеждането на момчето идва и господин Улф, който разказва невероятни приказки от древни времена. Гарион, разбира се, има и приятели на своята възраст, но леля Поул и господин Улф са двамата най-важни хора в живота му. Скрит от тях обаче има и още един човек, мъж в черно, който се явява на момчето, без да казва нищо, а после Гарион по някаква странна причина никога не успява да разкаже на някой друг за появата му. Един ден обаче нещата се променят. Гарион вече е младеж, все още не напълно израснал, но вече не дете, когато той, леля му и господин Улф тръгват на път. Някой е откраднал нещо ценно – и трябва да бъде спрян, преди да се разрази голяма война…

Понеже съм чел книгите няколко пъти като ученик, аз разбира се, знам какво е откраднато и какво всъщност се случва, но нарочно описах сюжета през перспективата на главния герой, защото това е погледът, през който с историята се запознава и читателят. Помня, че навремето, когато бях ултрас на Едингс по различни форуми (тогава нямаше социални мрежи) защитавах епическия размах на неговото повествование, който обхваща цели хилядолетия и включва древни пророчества, богове, безсмъртни магьосници и мащабни битки. То тези неща ги има, макар и по-нататък в книгите, обаче не това е силата на автора. Дейвид Едингс не сe опитва да открие топлата вода. Той разказва традиционно фентъзи приключение, макар през 80-те години то още да не се бе превърнало в клише. Чарът на книгите обаче е другаде. Едингс създава уют с Белгариадата. В момента членувам в една международна група с фенове на автора във “Фейсбук” и една потребителка описа атмосферата от четенето на романите му много точно, като каза, че това е като да облечеш любимия си стар пуловер. Още като отворих първите страници на автора ме заля носталгия, която мисля ще хване и читателите, които посягат към “Белгариад” за първи път, усещането за една изгубена в съвременните книги невинност, на един изпълнен с любопитство и доброта поглед, който търси да научи повече за света. Романтиката на класическото фентъзи обаче се среща и при други автори – Брукс, Фийст, Вайс и Хикман. Специалното при Едингс са героите, които са до един изключителни. Гарион наистина в началото е само едно момче, което като всички момчета на своята възраст тепърва открива света, уязвим е откъм тема самочувствие и понякога прави глупости. Но е много, много истински и трогателен, а е впечатляващо да видиш още в първата книжка зъбките, които показва, за да ни предскаже какъв мъж ще стане когато порасне. Образите около него са още по-силни. Белгарат хваща клишето за стария магьосник като Гандалф и Мерлин и го обръща с главата надолу. Да, той наистина е могъщ, мъдър и древен. Освен това обича да пие, да краде, а също и да послъгва, ходи като бродяга и мрази да се облича с бяла роба. Дъщеря му Поулгара е най-силната като присъствие героиня в жанра, еталон за това как се описват жени във фентъзито, който не може да бъде стигнат в днешната, изпълнена с ударен феминизъм епоха. Това е защото въпреки силите и добротата си, тя също прави грешки, дори когато е права. Понеже е истинска – при все красотата и могъществото си. Изградена е като жив човек. Няма как да пропусна в ревюто си и Силк, симпатичния измамник, който е любимец на повечето читатели и е твърде, твърде далеч от представата за традиционния фентъзи герой – спекулант и шпионин, прочул се надлъж и шир. Имаме си и викинг в лицето на Барак, както и на пръв поглед съвсем обикновен човек, Дурник, чиято сила са сякаш единствено здравите му морални убеждения. Различни колоритни персонажи, обединени от една цел, работещи заедно и създаващи толкова хубав вкус на това класическо фентъзи. Наскоро четох някъде в Интернет едно сравнение, че книгите за “Хари Потър” и “Пърси Джаксън” са като чаши с горещ шоколад. Може, но това е горещ шоколад, купен в “Дънкин Донътс” или “Старбъкс”. “Белгариад” е билковият чай с домашен мед, който са ви правили като малък. У дома.

pawn of prohecy again

Честа критика към Едингс е, че злодеите му са слаби, а и той самият никога не го отричаше – ясно е, че нашите хора печелят, написа самият той в предговора към юбилейното издание на “Белгариад”. Защо тогава да треперите? Нестандартна гледна точка, но в злодеят на “Пророчеството”, жрецът Ашарак, е интересен противник, може би не всесилният злодей от традиционното фентъзи, но умен и лош човек, който и без толкова сили създава големи проблеми. Отново, като наистина, но без да се губи приказността на жанра, както става днес.

Писах твърде много, защото това е любима книга и имах нужда да си излея душата за нея – сам не знаех колко точно, докато не я препрочетох. Ясно е, че ще продължа и нататък, а тогава ще напиша и още, но едно ще кажа за финал. През годините много пъти съм опитвал да препрочитам любими книги и често съм оставал разочарован. Харесах много “Билбо Бегинс”, но “Властелинът на пръстените” ми приседна. “Камъните на елфите” са страхотни, но другите книги за “Шанара” ми се видяха тромави. Дори изпълнено с приключения и различни същества фентъзи като “Хрониките на драконовото копие” ми се видя безкрайно наивно след епосите за “Warhammer” и ми се струваше, че съм изгубил вкуса към любимите си книги от детството ми.

Едингс ми доказа, че съм бъркал. Или поне, че неговите книги не остаряват, не и в моето съзнание. Напротив, докато четох “Пророчеството” се чувствах точно толкова вдъхновен, развълнуван и млад, колкото и като тийнейджър. За което само мога да се поклоня пред Стария вълк. Благодаря ти, Майсторе… И здравей отново!

PawnProph-Sword

Книгите от поредиците “Белгариад” и “Малореон” на писателя Дейвид Едингс (1931-2009) са издавани на български и могат да се намерят онлайн в “Читанка” или при търговци на антикварни книги. Препоръчвам!

 

Оставете отговор