Проект „Сбъдната мечта”

от Милен Колев

Лъчезар Тенев стоеше пред двете огледални плъзгащи се врати. Виждаше отражението си – двадесет и седем годишен мъж, със сресана на път кестенява коса, кафяви очи и набола брада, облечен в тъмен балтон.
„Проект „Сбъдната мечта” е доста добър вариант.” Думите на най-добрият му приятел Иван се бяха впили в съзнанието му и не му даваха мира.
Чудеше се дали да не се откаже, да хване метрото за обратно и да прекара деня в четене на книга или гледане на филми. Но знаеше много добре, че отлагането ще влоши нещата.
„– Казват, че ако ти хареса много, можеш да си останеш там завинаги.” – казал му бе той през смях, когато бяха седнали на по бира. Тези думи едновременно го радваха, но и ужасяваха.
Пое дълбоко дъх и тръгна напред. Надяваше се все пак да се види с Иван и да му разкаже какво е било. Вратите се приплъзнаха встрани и, след като премина, беззвучно се затвориха.

***
Лъчезар мина през всички нужни процедури. Мъж и жена, облечени в еднакви бели дрехи, му асистираха. Очите им бяха със светлосин цвят. Работеха бързо, но внимателно. Не губеха време в празнословия. Лъчезар беше запознат с всичко, те пък бяха запознати с него от дългия въпросник, който попълни, когато кандидатства по програмата. Проведе се тридесет минутен разговор със специална комисия, която трябваше да си каже крайното мнение. Беше напълно одобрен.
Мъжът и жената помогнаха да си свали всички дрехи и да облече костюм подобен на техните, само че в графитено сив цвят. Жената му подаде таблет.
– Моля, прегледайте си внимателно текста и ако намерите несъответствия ни информирайте. Много е важно всичко да е точно, както сте го написали – рече му тя и се отдалечи. Лъчезар прегледа три пъти написаното и им каза, че всичко е наред. Дадоха му знак да ги последва.
Вървяха по конусовиден коридор, осветен от синя светлина. На края на коридора застанаха пред метална врата. Мъжът и жената застанаха от двете ѝ страни и едновременно сканираха очите си. Чу се отключването на скрит механизъм и вратата се вдигна нагоре.
Тримата пристъпиха в кръгло помещение, в чийто център имаше прозрачна сфера със специален стол в нея. Приличаше му на зъболекарските такива. Сферата се осветяваше от концентриран насочен източник от тавана. Мъжът я докосна и част от нея избледня. Даде знак на Лъчезар да влезе и да се настани. Той седна и се облегна. Столът беше много удобен. Лъчезар знаеше, че има десетки, дори и стотици подобни сфери в сградата, в чиито столове седяха жени и мъже, потънали в сбъдването на мечтите си. Подадоха му тънък метален обръч, който трябваше да сложи на главата си.
– Отпуснете се и се наслаждавайте. Приятно прекарване! – каза му жената. Двамата с мъжа излязоха от сферата.
Лъчезар затвори очи.
***

Усещаше лекия топъл ветрец, галещ лицето му. До ушите му достигаше песен на славеи и щурци. Отвори очи. Слънчевата светлина бе твърде силна и той вдигна ръка да засенчи лицето си. Беше залез. Носеше синя риза, тъмни панталони, лъснати черни обувки. Косата му бе сресана назад. Огледа се. Намираше се на зелена полянка, вдясно от него имаше поточе, а далеч се виждаха планини.
От страната на слънцето към него крачеше женска фигура. От това разстояние бе силует, но колкото повече се приближаваше, толкова повече я разпознаваше. Застанаха на една ръка разстояние. Тя носеше светлозелена копринена рокля. Красивото ѝ лице се усмихваше, в пъстрите ѝ очи гореше огън. Той протегна ръка и зарови пръсти в рижавата ѝ коса.
– Боряна… След толкова време пак се срещаме. Доста късно за да призная чувствата си към теб, как мислиш?
– Напротив, Лъчко. Аз също нямах смелост. А и разстоянията ни разделиха навремето. Но вече сме заедно – тя се приближи още по-близо до него. Усещаше дъха ѝ.
– Знаех си, че трябваше ти да си тази, с която да бъда. С Михаела даже се бяхме сгодили, но така и не се получиха нещата…
– Шшшт… – тя сложи пръст на устните му. – Това не е важно. Важен е мига, тук и сега.
И с това сбъдването на мечтата му започна.
Не искаше да бъде предводител, не искаше да пътува до далечни светове, да е безкрайно богат, обграден от лукс и скъпи вещи. Искаше да бъде с момичето от детството си, към което за пръв път бе изпитал трепета на любовта, но обстоятелствата ги бяха разделили. Първата им среща мина повече от великолепно.
Не му се искаше да напуска сферата, когато му казаха, че е време да става, но се налагаше. В началото не трябваше да прекарва много време, за да може тялото му постепенно да свикне.
Всеки ден от сеансите беше различен като преживявания с Боряна – един ден бяха на пикник, друг на разходка с лодка, трети се криеха от дъжда в една къщичка в гората.
Ставаше му неприятно когато трябваше да се разделят. Като се прибираше в жилището си, постоянно мислеше за нея и я сънуваше. Първите две седмици беше чудесно, но после започна да се пита какво ли ще бъде, ако наистина тя го чака вкъщи след работа, двамата да вечерят заедно, да гледат филм, сгушени един в друг и въобще да почувства реално тялото ѝ. Мисълта, че самозалъгва съзнанието си се впи като пиявица и не искаше да се откъсне.
Беше решил да направи един последен сеанс и след това да приключва.
С Боряна живееха в малка уютна къща. Лежаха на спалнята прегърнати.
– Мислил ли си по въпроса скоро да станем трима? – похотливо му прошепна тя и той се усмихна.
– Естествено, мишленце – той застана над нея и я погледна в пъстрите очи. Можеше да ги гледа цяла вечност, искаше му се да пропадне в тях и да се изгуби завинаги. Целуна я.
***

След като свърши и този сеанс, Лъчезар стана от стола и подаде обръча на жената. Благодари ѝ за пореден път за хубавото преживяване и тя му отвърна любезно. Не смяташе да им казва, че утре ще пропусне… както и следващите дни.
Забил унил поглед в земята и бръкнал с ръце в джобовете си, Лъчезар излезе на булеварда и не си направи труда дори да се огледа. Това му коства силен сблъсък с друго тяло, който го извади от унеса. Из въздуха се разхвърчаха бели листа.
– Документите ми! Защо не гледате къде ходите?! – ядосано се развика младата жена, с която се бе сблъскал. Тя се наведе да събира пръснатите листа. Лъчезар на мига се завтече да ѝ помага.
– Хиляди извинения… простете ми! – смотолеви той с изчервено от срам лице. Духна лек ветрец и понесе няколко от листата и Лъчезар се затича да ги хване. След като ги събра се върна при вече изправилата се жена.
– Заповядайте… – започна той, но щом се загледа в лицето и пъстрите ѝ очи, за малко да припадне.
– Какво сте зяпнал?! Дайте тези листа! Благодаря! – троснато рече тя.
– Извинете, но случайно да се казвате Боряна? – попита той.
Челото ѝ се сбърчи. Тя се загледа въпросително в него.
– Откъде знаете името ми?
Сърцето му заби ускорено. Усещаше, че се изчервява отново.
– Аз съм Лъчезар. Лъчко. Бяхме в едно училище до осми клас, докато не замина за чужбина с вашите. Мислех, че все още си там – така и не разбра, че е минал на „ти”.
Лицето ѝ се успокои – лека усмивка се появи на устните ѝ. Спомените я връхлетяха.
– Лъчко… Боже! Съжалявам, че така ти се развиках. Върнах се преди няколко месеца, но е трудно за обяснение сега. Бързам за една работа…
– Не се притеснявай. Тръгвай. – той сложи ръка на рамото ѝ.
– Чакай малко – рече тя, продължаваща да се усмихва. – Непременно трябва да се видим. Ето визитката ми – тя му подаде малкото картонче. – Звънни ми при първа възможност.
Лъчезар просто ѝ кимна, останал без думи.
– До скоро – рече му тя и тръгна с бързи крачки. Дълго време Лъчезар стоеше загледан след нея. Светлозеленото ѝ палто и рижавата ѝ коса контрастираха на сивия градски пейзаж. Усмивката му не слизаше от лицето. Прибра визитката във вътрешния ляв джоб на балтона си. Точно до сърцето.

 

Оставете отговор