ПОД СЯНКАТА НА ВЕРИГАТА

ПОД СЯНКАТА НА ВЕРИГАТА


Author: Силвия Петрова
Date: 06.03.2015

Книга І: Зидове на презрение

Посвещавам книгата на Александър Драганов”. Ти си човекът, благодарение на който завърших “Под сянката на веригата”, и ти благодаря и за това!

ГЛАВА 1

Зимата бързо настъпваше и с нея пейзажът наоколо бе тъжно посърнал и опустял. На фона на студената безоблачна нощ голите сиви дървета изглеждаха призрачни и разкривени с протегнатите си нагоре клони, които дращеха звездоокия небосвод като костеливи ръце. Вдъхващите живот звуци бяха изчезнали. Воят на вълците в далечината единствен огласяваше притихналата околност. Нямаше го аромата на трева и свежест. Въздухът бе натежал от мириса на приближаващия сняг.
Един ездач с факла яздеше в лек галоп по обширното поле след края на гъстата гора. Мъжът спря и слезе от коня. Остави го отвързан, без да се тревожи, че животното ще избяга. Знаеше, че добичето нямаше да помръдне от мястото си, ако не усети стопанина на гърба си. Данстър прекоси виещия се коларски път, продължи към възвишението, върху което самотно се издигаха две внушителни вековни дървета. Обичаше да се качва там сам, да застава под древните корони и да се взира в гледката, простираща се насреща му. Тук двете планини Кар и Оридин докосваха могъщите си снаги и образуваха котловина. В тази котловина се ширеше прелестен, огромен град на име Ипик – старата столица на кралство Казадир. Дворецът в целия си разкош се врязваше в скалите, ограден от трета стена. Втората преграждаше стария град, първата предградията.
Ипик бе заобиколен от високи скалисти върхове от четири посоки и имаше само два прохода за връзка с останалия свят. Да достигне този град вражеска армия бе почти невъзможно. Именно заради ужасните засади, които можеха да се правят в проходите. В миналото е имало един успешен опит, учудващо завършил трагично за защитниците на Ипик, приклещени в една клисура по време на голямата гражданска война, която разкъсвала земите на Казадир и давела земите на кралството с кръвта на собствените му поданици, но историята не познаваше друг такъв случай.
Единият северен проход беше почти неизползваем, поради тесния път, непозволяващ на два кервана, пътуващи в противоположни посоки да се разминат безопасно. Бе по-стръмен и трудно проходим. Другият от изток беше главната вена, свързваща Ипик с един от големите търговски центрове – град Сулкат. Той се намираше точно зад билата.
Данстър бе ловец. Роден в Ипик, той бе прекарал по-голямата част от живота си тук. И никога нямаше да му омръзне гледката на подредените къщи, белите храмове, яките стени, могъщите цитадели, извисяващи се като чудовища, проснали тъмни сенки.
Богат град с процъфтяваща търговия, кипящ от живот.
Данстър се усмихна и загаси факлата си, хвърляйки я настрани. Вече не му трябваше. Вълчият вой се чуваше далеч. Глутниците не смееха да се доближават толкова до обиталището на хората.
Макар и клонящ към петдесет, ловецът имаше масивно и стегнато телосложение, без грам увиснала плът. Широки рамене, тесен ханш и силни ръце, загрубели от лъка и дръжката на меча. Бързината и издръжливостта си не бе загубил. В черната коса, падаща под раменете му имаше само няколко сиви косъма. Лицето му бе волево, с упорита брадичка. Малки чаровни бръчици се бяха появили в последните години около тъмните му очи. Когато се усмихнеше, тези бръчици вместо да го състаряват, сякаш го подмладяваха. Усмивката си му беше чисто момчешка. Носът му имаше малка гърбица – спомен от щурото му детство. Когато върнеше времето назад, болката от счупването му се струваше сладка и носталгична. Онези времена вече не можеха да се върнат. Махалото на живота го тласкаше немилостиво напред и печално осъзнаваше, че най-добрите му години са отминали, но поне не бяха пропилени. Имаше какво да остави след себе си.
Данстър тихичко въздъхна. Понечи да се върне при коня, но с крайчеца на окото си долови движение. Рязко се извърна, настръхнал и готов за неприятности. Към него спокойно крачеше фигура, загърната с черна наметка и ниско спусната качулка, закриваща лицето. Данстър остана неподвижен в очакване. Новодошлият се спря на няколко крачки от него и също застина.
– Някакъв проблем ли имаш, човече? – попита Данстър.
Вместо глас се чу съсък, когато непознатият издърпа меча от ножницата си.
“Заблуден разбойник” – помисли си отегчено той.
– Моля ви, не желая да се бия. Какво искате от мен?
Следващият отговор бе заплашително вдигане на меча и още една крачка напред.
Траперът преценяващо измери агресивната, увита в черно фигура, вадейки своя меч. Ясно си даваше сметка, че ще му се наложи да се бие. Онзи беше неотстъпчив. Данстър бе преживял твърде много битки и твърде добре знаеше кога ще помогнат думи и кога стомана.
Мъжът отсреща го нападна мълниеносно, с висок посичащ удар. Траперът го отблъсна със сила и изтласка врага си назад, но пак се оказа в позиция на защита. Отстъпваше назад и се отбраняваше под свирепите удари. Разтворените тъмни дипли разкриваха стройното тяло на нападателя му. Енергичните, гъвкави движения издаваха младостта му. “Жалко ще е да му отнема живота”, помисли си Данстър, открил най-накрая пролука да се отърве от пороя настървени нападения. Използва цялата инерция на младия си опонент, когато мечовете се сблъскаха. Траперът натисна отдясно и приплъзна острието. Това на врага му се оказа под неговото и го повлече надолу. Траперът изви меча нагоре, но онзи твърде бързо се беше окопитил и отскочи встрани със замах във въздуха. Върхът почти докосна рамото на ловеца. Данстър изръмжа и настъпи напред, развъртял оръжието си, сериозно вбесен. Нападна отляво и ниско. Черната фигура майсторски се защити, но сега беше ред на трапера да напада. Онзи отбиваше с всяка направена задна крачка, докато гърбът му не се опря в дебелия ствол на едното дърво. Данстър яростно замахна, хванал дръжката с две ръце. Непознатият се приведе и изви встрани, избягвайки направо под ръката на Данстър и озовавайки се зад него. Разхвърчаха се парчета кора, когато мечът срещна стъблото вместо шията на непознатия. Бързо трябваше да се извърне, усетил, че сам е попаднал в клопка и парира насочения към бъбреците му вражески връх в опасна близост. Опонентът му раздразнено изръмжа и нападна отново, този път срещу гърдите. Траперът направи финт и избегна острието, в същото време замахна с цялата си сила. Ударът на двете оръжия бе така тежък, че китката му запулсира, онзи отсреща също изпъшка и ръката му увисна, празна. Мечът му беше изхвърчал доста далеч и луната докосваше бляскавата стомана със студения си сребрист огън.
Траперът го атакува. Непознатият се приведе под свистящото острие със завидна бързина и се хвърли срещу по-възрастния мъж, юмрукът му се стовари в коремната област и вътрешностите му експлодираха от болка. Силна вълна на гадене го заля и го повали на земята, ала със себе си повлече и черната фигура. Двамата тежко се строполиха един върху друг. Траперът се опита да извие меча, така че да го прободе в гърлото, но онзи го сграбчи за китката и я изви силно. С вик Данстър вдигна левия си юмрук и го стовари в слепоочието на врага си. Той изохка и залитна зашеметен. Данстър го изрита и събори от себе си, отхвърляйки го със сила. Мъжът удари главата си в близкия камък и утихна. Траперът лежеше по гръб и си поемаше шумно дъх. Опита се да нормализира дишането си. Стомахът му още гореше и киселини бълбукаха нагоре към гърлото му.
“Стар си, човече – каза си той иронично. – Не си за тая работа вече.”
Погледна към неподвижното тяло, проснато на около разкрач и въздъхна, този път изричайки на глас:
– А и той беше добър.
Бавно се надигна, прибра меча в ножницата си и се зае да изучи мъжа, който едва не го беше убил. Клекна до него и го обърна по гръб. Първата му работа беше да го преджоби за опасни предмети, опипа гънките на плаща, но там не откри нищо, после се насочи към ботушите, но и там нямаше нищо, заопипва го нагоре по краката, тупайки го, в опит да установи имаше ли някъде прикрити остриета. Не откри и такива. Достигна колана… просто колан, на който висеше ножницата. В търсене на прикрепени с ремъци за тялото кании, бръкна и зарови под дрехите му. Като не намери каквото и да било, се премести на качулката. Повдигна непознатия през гърба с едната си ръка, с другата избута качулката. Тя отприщи буен поток дълги, прави коси. Бяха невероятно сребристо-златисти. Двата цвята изящно се преплитаха и създаваха още цветове от спектъра на златото и среброто. Кичурите, галещи ръката на трапера бяха като коприна. Отпуснатото лице беше ъгловато с високи скули, прав, тънък нос, твърди устни и още по-твърда извивка, което говореше ясно, че едва ли се разтягат често в усмивка. Очите му бяха като изписани. Затворените клепачи бяха дълги, със заострени ъгълчета, гъстите тъмнозлатисти мигли очертаваха идеален полумесец. Веждите имаха арогантна извивка. Напълно изчистената му от недостатъци кожа притежаваше приятен златист оттенък, сякаш бе посипана с много фина златна пудра. На лявото му ухо проблясваше кристална обеца. Под лунните снопове тя сякаш припламваше.
– Откъде си дошъл, чужденецо? – запита тихо траперът онзи, който в момента бе далеч от съзнателния свят на будните и не можеше да го чуе. В този непознат имаше нещо… различно и необикновено. С външния си вид би се отличил от хората в Ипик. Със сигурност не бе тукашен.
Данстър опипа главата. Точно над ухото откри подутина.
– Добре си се халосал – усмихна се той и го пусна на земята. Тупна благодарствено камъка, спасил живота му и отиде да вземе меча на обезвредения си враг, прибра го и се върна за среброкосия. Без да полага много големи усилия, го вдигна и го метна на рамо. Смяташе да отнесе в дома си този непознат и там да го опитоми, ако въобще можеше да го подложи на дресура. Данстър видя колко настървено се би опонентът му. Гъвкавите му и безпогрешно координирани движения бяха контролирани от безгранична злоба и гняв.
Нещо му подсказваше, че опитът все пак ще си струва, стига да няма катастрофални последици, когато чужденецът се свестеше, защото Данстър не смяташе да го завързва. Едно пробуждане с каиши около китките и глезените можеше да го направи само още по-агресивен.
Студената нощ изведнъж стана още по-студена. Дъхът на трапера излизаше на пара. Той потрепери и вдигна очи към ясното, изписано с безброй ярки звезди небе. Клоните на дърветата простенаха тежко под натиска на внезапно спусналия се вятър. И Данстър разбра. Тръпки, по-студени от нощта пропълзяха по гръбнака му. Бързо ускори крачка към коня. Не биваше да остава тук нито миг повече. Животното също пръхтеше неспокойно.
– Всичко е наред, Тайдър – рече траперът на едрия черен жребец. Конят го погледна с тъмните си очи, сякаш искаше да му се изсмее. Нищо не беше наред.
Данстър с усилия закрепи непознатия така, че да не падне, докато той самият се качваше на седлото. Хвана юздите на Тайдър, повдигна отпуснатото тяло, нагласяйки го така, че да се облегне на него и сребристо-златистата глава да се отпусне на силното му, едро рамо и пришпори коня в бърз галоп. Сенките станаха зловещи, а липсата на всякакви други звуци освен този на вятъра беше лошо знамение. Страхът стискаше ловеца за гърлото, пропиваше мислите му, дращеше сърцето му. Молеше се да опази разсъдъка си, докато стигне зад стените на уютния си дом.
– Давай, момче – промълви Данстър на коня. – Дай всичко от себе си.
Красивото животно се понесе още по-бързо напред.

* * *

Утрото бе различно – макар и студено, бе прогонило нощния ужас и обещаваше животът да продължи. Данстър уморено вдигна глава от разтворената на масата книга и погледна към леглото, в което непознатият все още спеше тихо и кротко. Ботушите му се намираха до вратата, а тежката черна наметка и пуловера с пухкава двойно обърната яка висяха на закачалката до камината. Ножницата с меча въобще не се намираше в тази стая. Изгубил вече всякакво търпение, траперът стана и отиде до леглото.
– Няма ли вече да се свестяваш или ще ме принудиш аз да се погрижа?
Две големи, зеленикаво-сини очи внезапно се отвориха и се спряха, изпълнени с презрение на Данстър. Първоначалната изненада от факта, че мъжът е бил буден от доста време, но умело го е залъгвал, бързо премина и той извади нож, точно когато непознатият се надигаше. Траперът го опря в гърлото му и го принуди пак да легне. Чужденецът бавно се подчини, без да откъсва поглед от лицето му. Тези студени очи пронизваха и опустошаваха. Данстър за миг усети как губи самообладание. Ядосан заради изпитаната слабост, натисна по-силно ножа и изсъска:
– Ще седиш мирен или ще те убия.
Мъжът нямо го гледаше.
– Разбираш ли какво ти говоря?
Отново нямаше отговор.
– Да или не? – изрева Данстър насреща му, като се надяваше поне да го стресне, ала уви. Лицето на една каменна статуя би било по-подвижно от това на чужденеца.
– Говори, по дяволите! Кажи каквото и да било. Просто покажи, че не си ням!
Аквамариновите очи се затвориха и пак се отвориха. Гласът, прозвучал в тази стая беше също толкова студен, колкото и погледа му.
– Махни се от мен, старче – говореше с акцент.
– Не и преди да се уверя, че няма да буйстваш.
– Няма да буйствам, просто махни този нож от гърлото ми.
– Как да ти се доверя?
– Сам си поел риска да ме доведеш тук, вместо да ме убиеш, а сега ме питаш как да ми се довериш? Странно! Отговорът е, че не можеш да ми имаш доверие. Махаш ножа от мен също на своя отговорност.
– А ти не отговаряш за действията си, така ли?
– Разбира се. Никога не съм отговарял за тях.
– О, помни ми думата, аз ще те накарам да го направиш. И дори ще се каеш, само да помислиш да свършиш някоя глупост. Откога си буден и какво си замислял, докато ме заблуждаваше, че си в безсъзнание?
– Казвам ти за пореден път, махни ножа – изсъска злобно мъжът и очите му пламнаха. В тях имаше нещо диво и първично.
Данстър с неохота се отдръпна. Непознатият, разтърквайки шията си, се надигна до седнало положение.
– Свестих се няколко минути, преди да цъфнеш до леглото и се чудех дали няма да ти се приходи до тоалетна, най-примерно.
Против волята си траперът се засмя.
– Как се казваш, младежо?
– Алдаян – веднага се представи младият мъж. – А твоето име?
– Данстър. Ловец съм.
– Видях.
– А ти? Не си тукашен. Откъде идваш?
– От… далеч. Много далеч.
– И каква е причината за това дълго пътешествие?
– Не е твоя работа. Въобще не трябваше да ми пресичаш пътя.
– Дай да се разберем. Не аз, а ти дойде при мен и ме нападна.
– Бях предвидил само смъртта на един от нас. В плановете ми нямаше такъв глупав изход от ситуацията. Да се свестя в къщата ти. Какво целиш с това?
– Нищо по-специално.
– Да, бе!
– Май не можем на никого да вярваме и презираме всички и всичко на този свят.
Алдаян го дари с унищожителен поглед, изпълнен с отвращение и омраза.
– Махни се. Тръгвам си.
– Никъде няма да ходиш, момче.
Младият мъж се надигна, но траперът беше в по-изгодна позиция, бързо му опря пак ножа в гърлото.
– Виж, млади момко, ако не искаш да поспиш още няколко часа в това легло, не ме предизвиквай. Докато разбереш какво ти се случва, вече ще си в безсъзнание. И ще се свестиш здраво окован.
Едно мускулче по стиснатата челюст на Алдаян трепна и очите му се разтвориха по-широко. Ужасът бе първата по-различна емоция от гнева и омразата, които Данстър долавяше в тях, откакто се бяха отворили. И тогава разбра, че е улучил кървяща рана.
“Само онзи, който е губил свободата и е носил вериги, се бои така от тях.”
Погледна ножа, опрян в шията на младия мъж и се отдръпна. Отдалечи се от леглото, но на малко разстояние, за да може да реагира мигновено в случай на заплаха. Алдаян разбра жеста и спусна крака на пода. Несигурно се изправи, допрял длан до подутината над ухото си.
“Замаян е от удара в камъка”, доволно си помисли траперът.
– Гладен ли си, момче?
– Не. Искам да си тръгна.
– Не можеш.
– Нямаш право да ме задържаш тук насила. И ти спиш. Не го забравяй.
– Научил съм се да спя с отворени очи, когато се налага – предупреди го траперът.
– Много преди теб са ми казвали същото и сега са мъртви, понеже очите им не са били достатъчно широко отворени, за да видят сянката в стаята – зловещ блясък се появи в светлите ириси на Алдаян. – За твое добро е. Остави ме да си отида и забрави, че си ме срещал.
– Нямаш никакви пари. Поне доколкото видях.
– Щях да се учудя, ако не ме беше пребъркал. Набавянето на средства никога не ми е било проблемно. Стига да има достатъчно цели за набелязване.
– Доста непочтено от твоя страна.
– Умрелият не протестира, когато му взимам парите – равнодушно отвърна Алдаян. – Те така или иначе няма да му трябват повече. Защо да не послужат на някой нуждаещ се?
– Ти убиваш хората именно, за да ги облекчиш от бремето на живота в своя полза.
– И трябва да са ми благодарни.
Данстър безпомощно въздъхна. Щеше да е трудно с този чужденец. Реши да смени тактиката.
– Двата прохода над Ипик всеки миг ще бъдат затрупани. Зимата дойде бързо тази година. Боя се, че дори да те пусна, няма къде да отидеш.
– Не би трябвало да е твоя грижа.
– Никаква ли благодарност няма в теб, момче?
– Не съм те молил да ми помагаш. Да ме беше убил снощи, щеше да ми направиш по-голяма услуга, отколкото да ме пощадиш.
Алдаян отиде до прозореца и дръпна завесата. Утринната сива светлина напористо нахлу в стаята.
– Ловец, живеещ в града – отбеляза младият мъж.
– Това е предградието, зад първата стена. Тук животът е по-спокоен, отколкото в стария Ипик, разпростиращ се зад втората стена. Имам хижа в гората, вече не ходя често в нея. Снощи тъкмо оттам се връщах, когато те срещнах. Защо се опита да ме убиеш?
Алдаян се извърна към него и срещна тъмния поглед на ловеца.
– Защото – безизразно отговори той – съм убиец. За мен ти не си нищо повече от ходещо парче месо.
– И това обяснява всичко?
– Такива са инстинктите ми за съхранение. Всеки срещнат е подозрителен, особено на такива усамотени места, а всеки подозрителен е моя потенциална жертва, независимо какви са намеренията му. Аз не бих могъл да зная и предпочитам стопроцентовата защита.
– Като нападаш?
– И убивам – допълни Алдаян.
– Е, мен не успя.
– Подцених те – сви рамене младият мъж. – И онзи меч, който видя, че размахвам, не е моето оръжие. Тежък ми е, неудобен ми е, няма перфектен баланс и забавя движенията ми.
Данстър повдигна вежди. Та Алдаян се бе бил чудесно дори с неудобно за ръката му оръжие, а какво щеше да се случи, ако е носел оръжието, което му допада?
“Сигурно щях да съм поредната му окрадена жертва и той щеше да продължи напред към следващата.”
– Кажи ми защо пътуваш толкова далеч, момче?
– Отговорих ти вече. Не е твоя работа.
– Криеш нещо?
– Всеки крие нещо. Малко или много. Аз просто крия целия си живот. Достатъчно ли ти е това?
– Или по-точно бягаш от целия си живот?
– Приемай го както искаш.
– Гладен ли си? – попита го пак траперът, решил, че ще е по-добре да сменят темата, докато Алдаян не е избухнал. Усещаше, че ако продължава да го разпитва, и това ще стане.
Младият мъж не отвърна. Беше застанал между двете меки кресла, разположени върху дебелата меча кожа, просната пред камината и гледаше пламъците вглъбено, сякаш там четеше нещо.
– Хей! – повиши глас Данстър.
– Гладен съм – сопна се Алдаян, без да отвръща вниманието си от огъня.
– Тогава стига си се блещил в тия пламъци, а ела с мен в кухнята.
– По-точно ти ще дойдеш с мен в кухнята, понеже ще водя. Няма да ме оставиш да вървя зад гърба ти.
– Умен младеж си – ухили се траперът.
– Ами тогава… следвайте ме, благородни ми сър – подигравателно жестикулира Алдаян и забърза към вратата, развял тежките си двуцветни коси, достигащи почти до кръста му. Ловецът го последва, загледан в грациозната му походка. Озоваха се в сумрачен коридор, с по две врати от всяка страна и една в дъното. Беше входната.
– Втората врата вляво – упъти го ловецът.
– Онази отсреща ме влече повече.
– Не си го помисляй. Тилът ти ми е удобен за удар.
Алдаян блъсна ядосано вратата на кухнята, сумтейки под носа си и влезе вътре. Помещението беше хубаво. С правоъгълна дебела маса от дъб. Подът беше застлан с шарен килим. Тук също гореше камина, по-малка от онази в другата стая. Лакираните шкафове висяха окачени на стената, а отдолу бе разположен втори ред шкафове, по-високи и широки от горните. Плотът беше чист и гладък. Встрани имаше тясна вратичка, водеща до студен килер.
– И там ли трябва да вляза? – попита Алдаян.
– Ако те оставя сам, рискувам да се въоръжиш с някой кухненски нож, без да разбера и да го използваш в подходящ момент.
Младият мъж въздъхна, обръщайки очи към тавана.
– По дяволите, старче, ще те чакам кротко седнал в някой от тези хубави столове – посочи шестте тапицирани със зелено кадифе столове, наредени около масата. – Няма да търся кухненски ножове, вилици и други остри предмети, способни да убиват.
– Обещаваш ли?
– Вече казах нещо – пламнаха раздразнено страните на Алдаян и той се тръшна в единия стол, изпъвайки левия си крак и скръствайки ръце на гърдите си.
Траперът въздъхна и отиде в килера, като действаше възможно най-бързо. Взе каквото му беше необходимо и излезе с голям натоварен поднос. Чужденецът седеше кротко. В погледа му присвяткваше някакво гадно злорадство.
Данстър се опита да го пренебрегне и да потисне яда си. Остави подноса на масата, отвори един от високите шкафове и извади самун хляб. После донесе две чаши за прясното мляко.
– Обслужвай се – каза на младия мъж.
Алдаян не се поколеба. Беше изгладнял. Отчупи си хляб, сипа си мляко, взе си малко сирене, намаза върху хляба масло и гребна от бурканчето сладко от горски ягоди. Траперът го наблюдаваше, не открито естествено. Алдаян очевидно бе много изгладнял, но се хранеше бавно, с достойнство.
– Добрите ти обноски тук няма кой да ги оцени.
Чужденецът отметна любопитно глава назад.
– Не демонстрирам обноски. Въобще не ми пука дали би ги оценил или не.
– Добре, добре – вдигна безпомощно ръце Данстър. – Исках само да ти кажа, че не бива да се притесняваш от мен.
– Приличам ли на някой, който е притеснителен?
Данстър разбра, че това не е толкова въпрос, колкото подигравателно изявление и не сметна за необходимо да отговаря.
Продължиха да закусват в мълчание. Всъщност Алдаян не яде много. Малко сирене и коматът, намазан с масло и сладко. За десерт си обели една малка ябълка, допи си млякото и се отпусна назад в стола си.
– Изглежда е минало доста време от предпоследното ти хранене. Стомахът ли ти се е свил?
– Не. Ям само толкова, колкото да не усещам стомаха си празен. По-голямото количество храна ме прави по-муден.
Траперът не пропусна заплашителния тънък намек в последните думи на Алдаян, но благоразумно замълча. Приключи със своята закуска и раздигна масата. Без да говорят, се върнаха в другата стая. Данстър погледна леглото с копнеж, ала не можеше да си го позволи сега. Алдаян или щеше да го убие в съня му и да избяга, или само щеше да избяга с кесията му и вероятно с коня му. Отиде и се разположи в креслото пред камината. Младият мъж се настани в това срещу него.
– Няма ли да ми кажеш нещо за живота си? – попита го с надежда Данстър.
– По-добре ти ми разкажи за своя.
– Няма кой знае какво. Цял живот съм бил ловец.
– Е, и при мен е същото. Цял живот съм бил убиец.
Данстър за кой ли път днес изпусна дълбока въздишка.
– С теб трудно се говори, момче.
– Нямаме еднакво мислене. Това е причината.
– Не е само това. Ти си се изолирал от околните зад непробиваеми зидове. Изолирал си се от целия свят. Защо?
– Мразя го.
– Говориш само за омраза и убийства. Няма ли поне малко любов?
– Никой не ме е обичал и аз също не съм изпитвал обич никога към никого.
Данстър леко прехапа долната си устна, вгледан в каменно безразличното лице на своя гост. “Ще е по-трудно, отколкото очаквах.”
Алдаян отпусна дългокосата си глава на облегалката на креслото. Очите му замислено се притвориха, отново бяха вперени в огъня. Той се изолира напълно от реалността, потънал дълбоко в своето собствено въображение, рисуващо огнени фигури в камината. Смътно чу, че на вратата се чука, но не реагира, изпаднал в унеса си. Данстър тръгна да отвори, отправяйки предупредителни думи към Алдаян и чак когато вратата на стаята се хлопна, младият мъж се осъзна и скочи от креслото настръхнал. Отвън дойдоха приглушени реплики. Гласът беше женски, след него долетя този на Данстър, изричайки:
– Влез на топло.
Алдаян стрелна погледа си из стаята, нито имаше къде да се скрие, нито… Прозорецът! Спусна се към него и тъкмо когато се канеше да дръпне ръчката, за да го отвори, внушителната фигура на Данстър запълни рамката на вратата.
– Тръгнал ли си някъде, младежо? – провлачено попита той.
Алдаян обезсърчено го погледна, отдръпна се от прозореца и измрънка нещастно:
– Очевидно не.
Траперът се засмя. Не би могъл да предполага, че ще види коравосърдечния Алдаян смутен. Направи крачка навътре, за да пропусне другия си гост. Зад него се появи жена, облечена в люлякова рокля, обточена по ръкавите и яката с бяла кожа. Дрехата очертаваше нейната женственост, тънка талия и високи добре оформени гърди. Пелерината й, също с бял цвят, беше изрядна, без нито едно петънце, като снега в планините. По иначе мраморните й страни сега се забелязваше лека руменина от щипещия студен въздух. Чувствените й устни бяха като роза върху бял сатен. Черните й коси бяха издърпани над челото, сплетени в стегната рибена кост. Плитката падаше до средата на гърба й. Тъмните й очи бяха дълбоки като бездни. Тези бездни се бяха спрели на Алдаян и го поглъщаха. Неочаквана топлина заля младия мъж с мощни талази. Почти му прилоша.
Данстър – видял, че те се изучават втренчено един друг – се отдръпна към камината и сложи едно дърво. Очакваше все някой от двамата да се събуди от захласа си и да поеме някаква инициатива, но като видя, че това няма да се случи, поне в близко време, той проговори:
– Алдаян, приятно ми е да ти представя тази прекрасна жена на име Салира. – Обърна се към жената. – Салира, това е Алдаян.
Двамата се приближиха един към друг и си стиснаха ръце. Погледите им се сплетоха още по-силно и Салира потръпна. Сякаш електричество разтърси цялото й тяло, очите й се разшириха пред внезапните видения, от които нищо не разбираше. Размазани картини на жестокост и кръв. Писъци, коварен смях и агонични стенания изпълниха съзнанието й болезнено. Задушаваше се, дробовете й отказваха да поемат живителна глътка въздух. Изпусна рязко ръката на Алдаян и изпищя. Между пръстите й се появиха тънки зелени светкавици от чиста енергия. Инстинктите й взеха връх над трезвия й разум. “Трябва да го убиеш.” Погледът на младия мъж обезумя.
– Как смееш? – изрева той яростно към потресената жена, която в този миг изстреля мълниите, ала мъжът ловко ги избегна. Те минаха над главата му, удариха ламперията над леглото и прогориха дупка в нея. Чужденецът я сграбчи за шията и силно я удари през лицето, после като мръсен парцал я захвърли през стаята, сякаш бе патешко перо. Дъхът й изскочи, когато болезнено удари гърба си в стената, докато падаше видя Данстър да води битка с Алдаян, като го беше дръпнал по-далеч от нея.
Младият мъж се отскубна от ръцете на трапера, удряйки го с лакът в гърдите. Спусна се да довърши безпомощната на пода Салира. Тя все още не можеше да си поеме дъх и се гърчеше. Данстър не позволи да я достигне. Метален проблясък опари крайчеца на окото му. Алдаян беше извадил нож… кухненски нож. В съзнанието му бързо премина мисълта “Значи все пак, малкият негодник е успял да се докопа до шкафа.” Избегна замаха насочен към сърцето му и плесна с опакото на ръката си ръката на младият мъж, отбивайки другото нападение. Алдаян бе просто подивял. Злоба обезобразяваше лицето му, той се нахвърли като дива котка срещу трапера, който в същото време успя да докопа ръжена за камината. Замахна точно срещу острието, Алдаян парира с ножа и настина, като отблъсна и се приближи още повече. В този момент ловецът възвърна контрола си и върна неочаквано ръжена към предишната му позиция с присвиване на лакът. Стовари го в слепоочието на чужденеца, миг преди да бъде наръган. Върха само поряза гърдите му, отслабил инерцията, насочваща го към целта, когато държащите го пръсти се разтвориха безсилни и го изпуснаха на пода. След него Алдаян рухна с кървящо слепоочие. Траперът прескочи проснатото тяло устремен към замаяно надигащата се Салира без да се увери, че опасният мъж е напълно обезвреден.
Помогна й да се изправи и попита:
– Добре ли си?
– Да – тя си пое дълбоко въздух и докосна сцепената си долна устна, ударът на Алдаян още гореше върху лицето й. – Добре съм, татко. Благодаря ти.
Данстър поклати глава. Извърна вбесен поглед към лежащия по корем чужденец. Дишането се долавяше в раздвижването на тънкото кичурче коса паднало върху лицето му. Ударът с ръжена не бе успял да го убие.
– Беше грешка – процеди той. – Не биваше да му позволявам да се доближава до теб!
– Успокой се – дъщеря му беше възвърнала присъствието на духа си. – Кой е той?
– Не знам. Срещнах го едва снощи – той й разказа набързо как е протекла срещата им.
Салира скръцна със зъби.
– Пощадил си го и на всичко отгоре си го довел в собствения си дом, оставил си го да лежи в леглото ти и си му дал храна, след като едва не те е убил? – гласът й се беше извисил гневно. – Наистина е трябвало да му разпориш гръдния кош!
– Той е интересен младеж.
– Интересен? – ахна невярващо дъщеря му. – Това ли наричаш интересно?
– И е обещаващ – додаде ловецът без да обръща внимание на хокането й.
– Обещаващ за какво?
– Знаеш за какво съм мечтал винаги.
– Богове! Ти си изгубил ума си, татко.
– Разбери ме. Не можах да го убия снощи, като го гледах как лежи напълно беззащитен.
– За това той пак едва не те уби, а в това число и мен и сега пак е беззащитен.
– Какво се случи между вас? Защо той подивя така и какво се опита да направиш ти, като захвърли срещу него магия?
– Не знам. Просто нещо се случи. Все едно заряд ме удари, когато се здрависахме. Неволно докоснах някакви спомени в неговото съзнание. Умът ми се изпълни с кошмари, които сякаш искаха да ме изпепелят. И той, както видя сам, побесня и ми се нахвърли. Разбрах, че ще го направи, просто някакъв вътрешен глас ме предупреди и аз несъзнателно, против всякаква моя здрава мисъл атакувах.
Траперът се взря в Алдаян.
– Погледни го, дъще. Тази външност изглежда толкова невинна.
– Умело би те заблудила, наистина, но аз видях какъв е отвътре. Душата му е изгнила, превърната е в… развалина – последната дума я отрони съвсем тихичко.
– И мислиш, че няма никаква надежда за него?
– Не съм сигурна – тя се приближи до Алдаян и коленичи до него. Разбута косата му така, че да разгледа добре раната на слепоочието. – Донеси ми вода, кърпа и бинтове, татко.
Данстър не беше сигурен, че е разумно да я остави сама с него.
– Той е в безсъзнание – натърти магьосницата – и както се изрази ти, е напълно беззащитен, което за момента го прави и безопасен за мен.
– Вземи ножа – кимна към падналия на пода предмет – в случай, че се свести го забий в гърлото му, опита ли се пак да те нарани.
Салира се усмихна, докато баща й с бърза и тежка стъпка излизаше от стаята.
– Кой наистина си ти, страннико? – прошепна магьосницата. Взе един дебел кичур от разпиляната по пода коса. Сребристото и златистото се преплитаха, сякаш оживяха в нежната й длан. Среброто преобладаваше. Никога не бе виждала такава коса. Бръкна под ризата и докосна кожата на кръста му. Беше много топла, но не като на някой страдащ от треска. Усещането бе различно, тази топлина беше осезаема, дори когато повдигна пръстите си на близко разстояние. Трябваше да провери нещо. Напрегна се и внимателно го обърна по гръб. Възглавничката на показалеца й се плъзна от пъпа надолу, до колана на панталон му. Очерта още една невидима линия от единия хълбок до другия, изрече тихо заклинание, ала не засече никаква енергия в него. Не притежаваше магически сили. Тогава каква беше тази аура? Загледа се в лицето му. Проучи го добре в опит да открие някоя заровена тайна, която поне малко да й подскаже дали винаги е бил такъв или просто се е променил. Усилията й останаха безплодни. В този мъж имаше нещо красиво и в същото време нещо отблъскващо.
– Ти си олицетворение на омраза и жестокост – изрече тя. – Ако те имаха име, вероятно щяха да се казват Алдаян.
– Няма ли да е по-подходящо, че той е стомана облечена в камък? – попита бързо завърналия се Данстър, приближавайки се с малък леген с вода, кърпи и бинтове.
– И това е вярно. Отвън е непроницаем като камъка, отвътре е студен като стоманата и също толкова безмилостен.
Магьосницата подаде едната кърпа на баща си.
– Притисни я върху раната.
Данстър я послуша, а тя с друга кърпа, която намокри започна да трие кръвта от лицето на Алдаян, изми и косата му доколкото можа. Наложи няколко студени компреси към раненото място и прокара тънък бинт през челото към тила, където завърза превръзката и кимна.
– Нищо повече не може да се направи. Това е рана в главата и можем единствено да чакаме. Да го пренесем на леглото.
– Аз ще го направя сам – Данстър прихвана Алдаян през гърба и свивките на коленете. Вдигна го на ръце, като че държеше малко дете, занесе го до леглото и го остави върху завивките.
– Трябва да тръгвам, въпреки, че се боя да те оставя с него – посочи рязко Алдаян.
– Ударът беше доста здрав. Едва ли ще е в състояние да направи каквото и да било, когато се събуди – успокои я траперът. – Върви и не се тревожи. Съжалявам, че стана така.
– Няма нищо, татко. Довечера пак ще дойда.
– По-добре недей. Не съм сигурен, че е разумно. Изчакай. Аз ще ти изпратя писмо, когато се уверя, че може да ме посетиш без опасност да пострадаш.
Магьосницата се замисли, но кимна. Имаше доверие на баща си.
– Добре. Ще чакам да пишеш – очите й за последно се спряха на младия мъж – Пази се от него, татко.
– Ще го направя.
– И те моля, уведоми ме дали той е добре след този жесток удар.
– Изглеждаш загрижена, дъще моя – подсмихна се лукаво Данстър.
– Може би също съм на мнение, че Алдаян е интересен, а може да се окаже и обещаващ. Стига да открием правилния подход към него.

* * *

Вопъл на ярост и болка накараха Данстър да се затича по коридора и да нахлуе рязко в стаята. На пода със заплетено около краката си одеяло лежеше Алдаян и се опитваше да се развие. Лицето му беше посивяло, погледа замъглен. Болката близка до агония пронизваше мозъка му.
– Богове! Още си слаб. Защо си станал от леглото?
Траперът клекна да му помогне. Младият мъж се остави покорно, но сумтейки презрително погледна домакина си.
– Проклет да си, старо магаре. Ако още веднъж ме удариш по главата спокойно ще мога да се запиша като кандидат в конкурса за най-голям простак на Ипик.
– Малко ти е – изръмжа му Данстър въпреки, че му досмеша от казаното. – Нарани дъщеря ми и едва не ме прободе.
– Дъщеря ти била значи.
Траперът му помогна да се вдигне от земята и пак го натисна да легне в леглото. Алдаян не можещ да се държи на треперещите си крака, твърде зашеметен от болката и със силен световъртеж, веднага тупна върху възглавницата.
– Тя нямаше право – задавено изтърси чужденецът.
– Какво е нямала право?
– Просто нямаше – повтори той сякаш не беше чул ловецът.
– Предупреждавам те, момче, никога повече не вдигай ръка срещу дъщеря ми.
– Отношението ми към жените не е никак деликатно, така че ако държиш на нея, просто я дръж далеч от мен следващия път или ще й счупя врата. Само да приближи мръсните си магьоснически ръце пак до мен.
Очите на траперът се присвиха заплашително, но тези на Алдаян бяха затворени и не видя проблясващите камшици на гняв в тъмните ириси.
– Колко време бях в несвяст? – попита слабичко Алдаян без да отваря очи. Все едно не си бяха разменяли заплахи досега.
Данстър с много воля потуши пожара в гърдите си.
– Нямаше те почти два дни – въздъхна накрая той.
Последва само едва забележимо кимване. След минута Данстър разбра, че Алдаян е заспал.
Траперът внимателно зави младият мъж, погледа го малко преди да го остави да спи на спокойствие.

* * *

Още два дни Алдаян изкара на легло. Дни, в които двамата с Данстър бяха разменили едва няколко думи. Беше късна вечер, на ловецът му се прииска да се отпусне в любимото си кресло, пред камината, с книга в ръка, както обичаше да прави. Тихо отвори вратата. Алдаян лежеше в леглото, изритал завивката до стената, дишаше леко и очите му бяха затворени. Стъпващ на пръсти с книга в ръка Данстър стигна до лявото кресло и седна в него. Тъкмо разтвори четивото си и гласът на Алдаян го стресна.
– Не е нужно да се дебнеш като крадец в чужд имот. Ти си в своя дом, аз съм натрапникът тук.
– Мислех, че спиш. Не исках да те будя.
– Просто размишлявах. Твърде много съм спал през последните дни.
– Как е главата ти?
Алдаян докосна леко превръзката и се намръщи.
– Все още наболява, но е по-добре.
– Ще те смущавам ли, ако почета малко тук?
– Не – Алдаян замълча вперил очи в дърворезбите на тавана и танцуващите сенки по тях, идващи от камината и двата свещника.
– Твърде често се заглеждаш унесено в сенките и пламъците – отбеляза Данстър. – Толкова ли тежки и мрачни мисли тормозят ума ти?
Алдаян бавно извърна лице към него. Очите му бяха пусти. Този път нямаше нито презрение, нито подигравка или гняв в тях. Празни, стъклени, като очи на човек останал без мечти и душа.
“Душата му е изгнила, превърната е в… развалина”, отекнаха думите на Салира в ума на трапера.
– Искам да те питам нещо – проговори Алдаян. – Може да ме сметнеш за луд, но трябва да го направя.
– Питай.
– Понякога в нощите, някои нощи не се ли е случвало нещо странно?
Траперът напълно се отказа да чете и се приведе напред любопитно.
– Например?
Младият мъж преглътна, сякаш се боеше ловецът да не му се присмее в лицето.
– Два дни преди да те срещна докато идвах към Ипик през северния проход се случи… нощта беше ясна, но въпреки всичко бях спрял, мислех да продължа на сутринта. Трябваше да напаля огън заради вълците, докато търсех клони чух коня си да цвили. Животното обезумяло се дърпаше и риташе. Очите му бяха опулени, а ноздрите разширени. Докато стигна до него се откъсна и побягна. За седлото бяха вързани раниците с всичките ми вещи. Едва не ме прегази, просто беше ослепял. Хвърли се буквално в пропастта отдясно. Останах да гледам онемял. Минута по-късно аз също го усетих. Страх. Вцепеняващ ума ми страх. Задуха вятър, виеше в затвореното пространство на прохода зловещо. Стана много по-студено. Сякаш призраци се бяха надигнали от гробовете си. Сенките се раздвижиха странно. Грозни, разкривени. Имах чувството, че дърветата около мен ще се протегнат с изсъхналите си голи клони и ще ме сграбчат, докато вятърът ги огъваше. Не си спомням някога да съм бил по-изплашен в живота си. Разбирах, че меч не можеше да ме спаси, че уменията ми на воин и убиец са безсилни пред непознатото усещане за опасност. Каквото и да е то, беше много по-силно от мен. Знаеш ли… тогава осъзнах, че в същност съм се боял много повече от смъртта, от колкото съм си давал сметка. Боях се от тази смърт, защото тя не бе като онази от острие, огън, болест или отрова. Беше ми непонятна. – Алдаян млъкна усетил, че гласът му го предава. Само разказът го накара да трепери.
Данстър с притаен дъх слушаше и чакаше да чуе още.
– Какво стана после, момче?
– Побягнах, знаейки, че няма къде да се скрия. Тази нощ сякаш и вълците бяха изплашени. Не чувах воят им. Това едва по-късно го установих, иначе тогава бях забравил напълно за тях. Тичах докато не рухнах от изтощение. С последни сили вдигнах глава, опитвайки се пак да се изправя и да продължа. Тогава видях една дупка в купчина камъни да се чернее пред мен. Долазих до нея и там се свих до сутринта.
– Изпитал си Ужасът на нощта – рече Данстър. – И аз го изпитах. Вече два пъти. Първия път беше преди около две седмици, вторият, когато с теб едва не се избихме на възвишението. Спусна се докато те носех към коня ми. Преди около два месеца Ужасът на нощта се появи и започна да тормози замръкнали в пустошта авантюристи и кервани. Имаше два случая на самоубийства по време на Ужасът тук, из улиците на града, където се усеща значително по-слабо. Един керванджия вече не е с всичкия си, горкичкият. – Данстър поклати глава. – Умът ти трябва да е много силен, момче щом си устоял цялата нощ, съвсем сам без ничия опора, в онзи пуст проход и си запазил здравия си разсъдък.
– Не мисля, че бе останал много от него в онази нощ.
– Важното е, след това.
– Какъв е този Ужас? Знаеш ли нещо повече за него?
– Никой не знае. Не всяка нощ се появява. Лошото е, че в последно време зачестява. Магьосниците на Ипик се опитват да го изследват и да разберат откъде идва и какво го причинява. Дъщеря ми е една от тези изследователки. Засега обаче усилията им не дават резултат.
Алдаян седна в леглото, прокара пръсти през поразчорлената си коса и възмутено изпъшка.
– Какво има?
– Косата ми се е заплела – направи кратка пауза и допълни. – Предполагам, че имаш къпалня.
– Искаш да се изкъпеш ли?
– Да и да изпера дрехите си, за да изсъхнат през нощта.
– Трябваше да ме помолиш по-рано за това. Вече е малко късничко, но ще ти угодя.
– Ще се изкъпя и със студена вода.
– Сигурно си луд – засмя се траперът.
– Сериозно ти говоря. Къпал съм се в ледени планински вирове, когато не съм разполагал с други удобства. През последните години живота не ми е предоставял много такива.
Данстър се втренчи в младия мъж, питайки се наистина какъв живот го е довел до това душевно състояние. Със сигурност нелек. В главата му проехтяха други думи, думите на Алдаян: “Никой не ме е обичал и аз също не съм изпитвал обич никога към никой.”
Затвори очи и поклати глава.
– Няма да се къпеш със студена вода. Винаги държа едно котле над огъня в кухнята. Ще ти направим топла и приятна баня. Хайде, момче ела с мен.
Този път позволи на Алдаян да върви зад гърба му и не се притесняваше, че ще му забие нож между плешките, не че му се доверяваше, твърде опасен бе за доверие, но поне знаеше, че няма точно тази вечер да го застигне острие отзад. Заведе го в стаята, в която в момента се помещаваше ловецът. Малка, добре обзаведена с легло, ракла, масичка за сервиране и гардероб. Отвори едното му крило и бръкна вътре вадейки голям халат.
– За жалост всички мои дрехи ще ти висят като на закачалка, че и по-зле.
– Халата ми е достатъчен и в него мога да се увия два пъти.
– О, момент! Бях забравил. – Данстър зарови по-надълбоко из рафтовете, накрая от там измъкна една къса черна шуба от мека кожа, с голяма качулка обточена по ръбовете със сива рошава кожа. Изглеждаше тънка, но отвътре беше подплатена с топла вълна.
– Вземи я. Подарък за теб.
Алдаян погледна скъпата дреха и бавно посегна да я вземе. По изражението му личеше, че много я е харесал.
– Не вярвам да си я купувал за себе си.
– Със сигурност ще я разпоря по шевовете. Един търговец, мой добър познат беше закъсал с дългове на комар. Поиска ми заем, а като знам колко е безотговорен, бях сигурен, че няма да си видя парите и поисках нещо, което да покрива сумата, в случай, че не я вида обратно. Тази шуба бе единствената достатъчно стойностна да покрие загубите ми.
– И се оказа, че просто си я купил.
– Не съжалявам – развъртя глава Данстър. – Никога досега не съм виждал толкова фино обработена кожа, която да не ти тежи, като тежките наметки и кожуси, да ти дава пълна свобода на движение, а в същото време да ти топли. И виж механизма за закопчаване.
Алдаян чак забеляза, че нямаше копчета. По дължината на шубата се спускаха две текстилни ленти, на които гъсто едно до друго бяха наредени метални малки зъбци. Отдолу имаше метален плъзгач, който младият мъж разбра, че затваря зъбците, когато напаснеш другата лента в него.
– Странно изобретение. Как му е името?
– Цип. Не оставя никъде разстояние както копчетата и приляга плътно, изолирайки те напълно от вятъра.
Алдаян остана безмълвен. Интереса му към ципа нарастваше, докато оглеждаше наредените в шахматен ред звена. Вдигна очи към Данстър и кимна, което трябваше да е знак за благодарност. Поне ловецът го прие така.
След двайсетина минути голямото дървено корито беше пълно с вода. Алдаян стоеше на едно ниско дървено столче в каменното помещение и наблюдаваше, понеже Данстър не му даваше да носи тежките ведрата под претекст, че едва си е стъпил на краката. Без да осъзнава бузите на младият мъж бяха поаленяли, докато с объркан поглед гледаше как домакинът му излива горещата вода в коритото. Вдигна се пара.
– Ела, виж дали така е добре – повика го Данстър.
Алдаян се приближи и потопи ръката си вътре. Беше малко по-гореща от колкото я обичаше, но кимна.
– Идеална е.
Траперът го погледна. Алдаян обаче избегна погледа му, правейки се, че облещилата се точно срещу малкото прозорче луна му е интересна.
– Какво има, младежо?
– Нищо.
– Защо извръщаш глава встрани?
– Не знам дали би ме разбрал.
– Опитай. Виждам, че изпитваш някаква несигурност. Каква е причината?
– През живота ми никой нищо не е правил за мен просто така от добра воля. Било то и подготвянето на една баня.
Долната устна на Данстър трепна. Изпита почти непреодолимо желание да прегърне младият мъж, но знаеше, че ще е грешка. Алдаян с ярост щеше да го отблъсне, в очите му пак щеше да пламне онази злоба. Нямаше да понесе мисълта, че е съжаляван. И щеше да рухне и малкото разбирателство, което бяха изградили тази вечер след разговора им за Ужаса на нощта. Ловецът се радваше, че гостът му най-накрая се отпусна и сподели. Надяваше малко по-малко да разчупи ледената обвивка около него и да докосне сърцето му, да пробуди неизпитвани досега чувства.
Данстър знаеше, че това ще е трудно, може би най-трудното начинание в живота му, ала подценяваше ситуация. Дори не осъзнаваше с какво се сблъсква.
– Ще те оставям да се къпеш, аз ще ти потърся гребен с достатъчно редки зъбци, та да я срешеш тази грива.
Алдаян само кимна, отново без да го погледне. Ако Данстър се бе загледал по-добре в него преди да излезе щеше да види, че челюстите на чужденецът са здраво стиснати и тялото му потръпваше. Потръпваше от гняв. Присвитите очи искряха като утринна скреж.

* * *

След около почти час Алдаян се появи в стаята, увит в големия влачещ се по земята халат и понесъл леген с изпраните си дрехи. От дългата му коса висяща в мокър безпорядък все още капеше вода. Кристалната обеца леко се полюшваше на ухото му и пречупваше така светлината на огъня, че зрението на Данстър беше подразнено и той вдигна поглед от книгата си, в същото време се пресегна за бокала с вино, от който доволно отпи.
– Къде да просна прането? – попита Алдаян.
– Ей там – траперът посочи малката дървена сушилня, която беше извадил от килера докато гостът му се къпеше.
Алдаян мълчаливо отиде и просна дрехите си, после ги премести по-близо до огъня да съхнат. На тухления плот над киманата, където стоеше бутилка вино и една празна чаша видя гребенът споменат от Данстър. Взе го и вкара зъбците през кичурите. Докато приключи с мъчното ресане беше изредил целия си репертоар от звучни псувни и ругатни, а траперът полагаше огромни усилия да сдържа смеха си зад безразлична маска, правейки се, че чете. Когато наруването най-накрая спря Данстър каза:
– Утре ще отидем до пазара да ти купим дрехи и някои други принадлежности от първа необходимост.
– Забрави ли, че нямам пукнат сребърник? Всичките ми пари полетяха с коня в пропастта.
– Не съм забравил.
– Няма да стане – запъна се Алдаян.
– Искаш ли вино?
– Да – младият мъж веднага се зае да се обслужи и седна срещу Данстър. – Избий си тази идея от главата. Няма да приемам милостинята ти вече.
– Приеми го като заем – тъмният поглед на ловеца стана суров. – Но не искам да убиеш първия срещнат човечец, за да му вземеш парите и да си върнеш борча към мен.
– Ще го убия без да взимам заем от теб и ще си купя необходимото. Така доволен ли си?
– Не.
– Тогава ще ми покажеш има ли път до пропастта на прохода, където падна коня ми. Все още има надежда да намеря личните си вещи.
– Побъркал ли си се?
Алдаян отпи от виното си без да дава отговор на въпроса.
– Виж, млади човече зверовете със сигурност са оглозгали трупа на коня и са разкъсали дисагите ти, разнасяйки вещите ти из четирите края на чукарите.
– Раниците ми са изработени от многопластова, дебела кожа, с прокарани метални пластини между първия и втория пласт. С най-острия нож е трудно да направиш дупчица, говоря за дупчица, а не дупка. Убеден съм, че всичко си е вътре, освен ако не ги е набарала някоя гладна гризли, което е твърде малко вероятно, понеже сега мечките хъркат в бърлогите си. Освен това вътре в едната раница имах една дървена колба с еликсир за рани, от който се носеше доста специфична миризма и съм забелязал, че повечето животни бягат от нея. И коня ми едва не ме хвърли, когато я надуши първия път.
– Я виж ти? И какъв е този еликсир?
– Спомен от родните земи. И дори там е твърде рядко срещан и ужасно скъп.
– Откъде си?
– Казах ти от далеч – сопна се Алдаян и врътна виното си наведнъж. Наля си втора чаша и чак тогава се сети да вдигне тост, може би го направи само, за да се подиграе, а може би наистина чак сега се беше сетил, че ще е учтиво от негова страна да чукне чашата си в тази на своя домакин. Данстър обаче предполагаше, че е първото. Можеше да види насмешливите пламъчета в студените му пастелени очи. Въпреки всичко преглътна подигравката и докосна ръба на бокала си в този на чужденеца.
– Когато те срещнах – продължи Алдаян – тъкмо търсех някаква пътека просечена успоредно на прохода и да ме отведе до дъното на пропастта. Само изчаквах да се съмне и да навляза в гората.
– Забрави.
– Хубаво – изсъска Алдаян. – Все ще намеря утре кой да ми покаже пътя.
– Никой няма да се наеме, повярвай ми. Нощния ужас е наплашил всички.
– Срещу малко обещания и подрънкващи златни монети всеки може да забрави страха си.
– Така ли? – повдигна черните си вежди Данстър. – Откъде ще вземеш въпросното богатство?
– В град като Ипик благородниците се ритат един през друг, както и заможните търговци. Един ден усърдно наблюдение и на другия ден ще намерят труп в каналите, който даже няма да успеят да идентифицират, докато роднините му не обявят тревога. – Алдаян се приведе напред, мокрите коси тежко увиснаха край лицето му. – Начин винаги намирам, старче! Отговора ти все още ли е не?
Данстър изскърца шумно със зъби. Знаеше, че Алдаян нямаше да се поколебае да изпълни заканата си.
– Освен парите ти трябва да има нещо наистина много ценно в тези раници, за да си готов на всичко това.
– Има. Ще ме заведеш ли?
– Какъв избор ми оставяш?
– Очевиден – ъгълчетата на устните на Алдаян помръднаха, това бе най-близкото до подобие на усмивка, което Данстър виждаше по лицето му. – Ти сам си отнемаш този очевиден избор. Благородното ти сърце не би понесло мисълта, че ако откажеш да ми помогнеш, ще пострада някой невинен, за да постигна сам целите си и ще тръгнеш с мен. Хайде, старче и теб ли Ужасът те притеснява?
– А теб нима не те притеснява?
– Разбира се – призна Алдаян. – Но съм решен да се върна.
– Утре заран тръгваме с моя кон – каза Данстър остро. – Преди мракът да падне напълно ще сме стигнали хижата ми. Там ще изкараме нощта и по изгрев пак ще поемем, но пеш, до обяд с нормално темпо ще сме стигнали пропастта.
– Добре. Ти си водачът.
Данстър се прозя.
– Отивам да си лягам. Направи същото. Ще те изритам рано.
– Ще съм станал преди теб, уверявам те.
– Хм. Щом казваш. – ловецът се изправи с протягане.
– Данстър? – обади се Алдаян изведнъж с променен глас.
– Да?
– Кажи ми поне една причина да искаш да остана при теб?
– Имаш ли дом в онези родни земи?
– Не, нямам.
– Тогава защо не желаеш да останеш при мен? Аз ти предлагам дом.
– Ти не разбираш – Алдаян също се изправи. – Не мога.
– Пак ли е въпрос на гордост, господин потайност?
Сякаш врани разстлаха черните си криле върху лицето на младият мъж.
– Моята гордост бе потъпка още в ранните ми детски години, прекършиха я преди да избуе. Миналото ми ме преследва. Никъде няма да открия пристан където да се приютя и да заживея спокойно. То винаги ме открива.
– Какво е толкова страшно в миналото ти? – не разбираше Данстър. – За спомени ли говориш…
– Аз съм избягал роб! – прекъсна го с вик Алдаян.
Данстър го зяпна. Всичко в ума му се изпари. Забрави дори какво се канеше да каже. Правилно бе предположил, че младият мъж се бои от вериги, защото ги е носил.
– Тук нямаме робство, момче.
– Знам, но там откъдето идвам робството е начин на препитание. Всеки търговец има роби, всеки владетел и всеки скапан заможен фермер. Робовладелците са едни от най-уважаваните хора. Аз счупих своите окови. Избягах от господарите си. Преплувах три морета и те ме последваха и през трите. Никога няма да спрът да ме преследват. Ще ме открият и тук, на края на света.
– Ипик съвсем не е края на света – резервирано го поправи Данстър.
– За мен е. Като се има предвид откъде идвам. Чувал ли си за държавите от Алканида?
– Веднъж или два пъти, но те са твърде далеч от нас и са ни непознати.
– Там съм роден аз.
– Косата ти характерна ли е за народа ти?
Очите на Алдаян първо се разшириха, после се присвиха опасно до две зелени цепки.
– Спри се вече с въпросите, старче – ниско изстърга гласът му.
Данстър поклати глава цъкайки с език.
– Трябва да си твърде ценен за твоите господари, за да те последват през целия свят.
Алдаян с яростен вик захвърли чашата в камината. Тя се разби в огъня. За Данстър това бе жест, който не можеше да пренебрегне. Сега не му беше до схватки. Винаги завършваха болезнено, особено за опърничавият му и буен гост.
– Добре, момче. Спираме. Просто не се гневи. Извинявай.
Алдаян затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато Данстър се опита да постави ръка на рамото му, той рязко се отдръпна, обърна му гръб и отиде до прозореца. Дръпна завесите и зарея погледа си в нощта. На Данстър не му остана друго освен да отстъпи към вратата.
– Лека нощ, момче – пожела му ловецът преди да излезе и затвори от външната страна.
– Лека нощ, старче – приглушено дойде изненадващо неочаквания отговор на Алдаян.

ГЛАВА 2

На сутринта Данстър се събуди и осъзна, че не е сам в стаята. Рязко отвори очи и видя надвесения над него Алдаян, който тутакси изръмжа вместо добро утро:
– Къде ми е меча?
Съненият ловец премигна глуповато. Още не можеше да различи реалността от съня, а вече се беше намерил някой да му сумти на главата. После се ядоса на себе си, че е спал толкова дълбоко, за да не усети влизането на младият мъж. Трябваше да е много по-предпазлив. Изведнъж се сети, че беше заключил вратата и очите му се разтвориха широко от изумление.
– Как…
– Една здрава губерка и трийсет секунди клечане пред бравата. Ето как. Сега да се върнем на меча ми.
– Меча? – повтори с все още дрезгав глас, неспособен да се пребори с объркването.
– Да, меч. Едно такова от стомана, с дръжка и реже – Алдаян беше сложил ръце на кръста си и се приведе още повече. – Сега разбра ли за какво питам?
– Изчезни ми от главата, хлапе такова. – избоботи сърдито Данстър и отблъсна младият мъж докато сядаше в леглото.
Алдаян с вирната брадичка стоеше изправен като струна и чакаше отговор. Данстър видя, че той все още не се е облякъл напълно. Шляпаше бос, панталона му беше полузавързан и ризата му се вееше разкопчана. Вниманието му се закова върху силните му голи гърди. Там, върху копринената златиста кожа имаше ярък белег от жестоко жигосване.
– Чужда собственост съм – студено поясни Алдаян забелязал къде се е спрял погледа на трапера. – Всеки господар жигосва робите си като крави, та да не вземе случайно да ги затрие, ако стадото се разпръсне и се смеси с друго. Знакът на гърдите ми принадлежи на могъщ дом стиснал здраво юздите на тамошната федерация, която пък с гръм и трясък събори монархията на кралство Опалсик. Като казах с гръм и трясък не използвах метафори. Беше зрелищно да видиш как кралят се търкаля и дрънчи като котле в тежките си брони по стълбите и два чифта ботуши го ритат в задника, да не вземе случайно да се спре преди да е стигнал до разгневената тълпа пред палата – нещо сатанинско блестеше в аквамариновите му очи. Дяволско задоволство докато описваше сцената и си спомняше събитията.
Данстър преглътна тежко и побърза да върне вниманието си на белега изобразяващ окръжност, а в окръжността кон изправен на задните си два крака.
– Коневъди ли са господарите ти?
– Невероятни ездачи.
– Господарите ти или воините им?
– Те! – беше единственото, което каза Алдаян и не продължи да обяснява повече, а се върна на меча. – Къде си ми скрил стоманата?
– Още не си се облякъл напълно, а меча си взел да търсиш. За какво ти е точно сега?
– Не ми трябва точно сега. Само ти демонстрирам колко държа да ми го върнеш и ако не го направиш ще подпаля тази къща.
– Ще ти го върна. Сега се успокой и ми се разкарай от главата.
Алдаян се врътна на пети и вихрено изхвърча от стаята. Вратата се затръшна силно. Данстър напрегна слуха си. Или му се причуваше или наистина в коридора звучеше тих, злорад кикот.
Ловецът захлупи лицето си с ръка и изпъшка отчаяно.
– В какво се забърка, Данстър, стари глупако?

* * *

Данстър закусва, но Алдаян не се появи в кухнята. В крайна сметка нямаше да го моли. Ако беше гладен щеше да дойде.
След половин час бяха готови за път. Тайдър – внушителния черен жребец беше оседлан и изкаран пред външната портичка на двора. Не седлото висяха раница, лък и колчан стрели. По пътеката се зададе и Алдаян, облякъл новата си придобивка. Сякаш бе шита специално за него. Не беше прилепнала плътно по тялото му, а стоеше леко широка, даваща му свобода. Падаше почти до бедрата му.
– Дръж. – Данстър му подхвърли ножницата с меч. Алдаян с едно ловко движение улови оръжието. С доволно изражение го закачи на колана си.
– Това вече е друго нещо.
– Надявам се няма да подпалиш къщата.
– Върна ми меча, нали?
Данстър понечи да се качи на коня, но младият мъж го спря.
– Искам аз да съм отпред и да водя коня.
– Моля? – невярващо попита ловецът.
Алдаян се приближи до животното, то трепна и вирна уши, но чужденецът отблъсна заплашителния жест. Вдигна бавно ръка и го докосна внимателно по муцуната. От устните му заваляха меки думи на напълно чужд за слуха на Данстър език. Звученето беше благо, благ беше и гласът на Алдаян. В него не се долавяше познатата метална, студена нотка. Тайдър се успокои и изпръхтя доволно.
– Виждаш ли? – Алдаян се отдръпна. – Харесва ме.
– Проклет да съм – ахна зашеметено Данстър. – Този кон не признава никой освен мен. И аз се борих две седмици с него докато го усмиря. Какво му направи току-що, че тоя предател – плесна леко коня по задника – веднага взе да те гледа влюбено?
– Спомни си какво ти разказах в стаята ти тази сутрин.
И Данстър си спомни, всъщност въобще не беше забравял и не точно това се надяваше да чуе, но за стотен път се примири с половинчатите отговори на чужденеца.
“Дали някога това ще се промени”? – запита се ловецът.
– Ще ми позволиш ли да го яздя? – измъкна го от кратките му размишления Алдаян.
– Добре – отстъпи Данстър. – Ще излезем през северната порта. Ще ти казвам накъде да завиваш.
– Не е нужно – поклати глава Алдаян. – Зная пътя.
– Да не би това да не е първото ти посещение в Ипик?
– Напротив. Първото ми е.
– Тогава? – веждите на Данстър се покачиха високо върху челото му.
– Истината ли искаш?
– По възможност.
– Докато ме водеше към дома си онази вечер се свестих тъкмо когато минавахме портите. Много усилия ми бяха нужни да не изпъшкам от пулсациите в главата ми и да подтисна смъртния ужас обхванал сърцето ми. Като онзи в прохода, макар доста по-слаб. Игнорирах го до колкото ми бе възможно, усещах теб и коня, имаше живи същества около мен, чувах гласът на часовите, бях в град, населен с хора. Цивилизация. И овладях емоциите си преди да се издам, че съм буден. Отворих съвсем малкото очите си, така че да не забележиш, но и аз да наблюдавам маршрута, по който минавахме. Бях буден, когато ме смъкна от седлото, внесе ме в дома си, и ме остави в леглото си. Топлината на огъня, сигурността на облицованите в дървена ламперия стени ме успокоиха, бях много изморен и за първи път от години насам съм заспал дълбоко, до сутринта.
Долната челюст на Данстър увисна, ала толкова бързо се затвори. Удивеното му изражение премина в яд.
– Ах, ти малък лъжлив негодник.
– Не съм лъгал. Криех истината и сега ти я казах. Не започвай да ме обвиняваш. Ако си водил моя живот щеше да разбереш. Боя се от клетки, боя се от студения допир на прангите около китките ми и дрънченето на тежката, израняваща плътта ми верига. Плашат ме почти толкова, колкото и Ужасът на нощта.
Данстър тутакси омекна и отново си напомни тревожно колко опасен е този мъж и колко трябва да внимава с него.
Алдаян пъргаво се качи на коня. Данстър се настани зад него и уви ръце около талията му.
– Държиш ли се здраво, ловецо?
Въпросът запали една опасно премигваща лампа в ума му. Очите му се облещиха и докато се осъзнае, коня вече хвърчеше по павираната тясна улица като бяс.
– Богове – закрещя Данстър зад гърба му, докато дългите двуцветни коси хвърчеха назад и го шибаха през лицето. – Това не ти е полето, Алдаян. Тук има хора! На търговската улица намали хода на коня.
Алдаян дръпна рязко юздите на Тайдър и той сви. С гръм и трясък изхвърчаха на оживената търговска улица. Въпреки ранния час хората щъкаха нагоре-надолу. Търговци разтягаха сергиите си, мъже отиваха на работа, жени водеха децата си към пекарните за прясно изпечен хляб. И един подивял кон с двама ездачи разби цялата утринна идилия.
– Спри, Алдаян – крещеше до прегракване траперът.
Тайдър и Алдаян бяха чудесен екип и нямаха никакво намерение да се подчиняват на недоволния, кисел ловец. Профучаха покрай група мъже, предизвиквайкви яростните им ругатни. Някакъв човек буквално се хвърли върху една сергия с дрехи, за да избегне препускащия кон. Жени се разпищяха, деца се разбягаха. Алдаян насочи коня право към една сергия на колелета извърната по ширината на улицата, а двама брадати мъжаги я бутаха към тротоара. Само като видяха какво се носи към тях забравиха задълженията си и изчезнаха. Данстър затвори очи, заричайки се, че ако оцелее след тази езда, ще убие младият мъж. Тайдър под невероятните умения на Алдаян грациозно прескочи зарязаната на пътя сергия и продължи надолу. Една жена с малко момиченце на косъм се измъкнаха от смъртоносните копита на черния жребец.
– Престани – нададе нови викове Данстър. – Ще убием някой – погледна бързо сменящата се обстановка край тях и кресна. – Ляво, ляво. Завий тук.
– Защо? – попита Алдаян, докато подчиняваше коня… но не биваше така. До пряката имаше поне два метра, а те завиха по рано и буквално прегазиха сергията на ъгъла отрупана с вносни от юга плодове. Мъжът наддаде лют вой и ги подгони без никакъв шанс да ги настигне. Скоро и крясъците му затихнаха. Алдаян беше много доволен от поразията си.
Към края на глухата уличка видяха едно магазинче с табела отпред, върху която бяха изрисувани храни.
– Спри!
Алдаян се подчини. Дръпна рязко юздите, Тайдър се приплъзна по влажните павета и се вдигна задните си крака. Младият мъж майсторски се задържа, но ловецът положи неистови услия, в опит да се спаси от твърдото падане, стискайки болезнено Алдаян. Тайдър се приземи и на предните си два крака и изпръхтя. Данстър буквално се изхлузи от седлото, напълно отмалял. Напрегнатите му мускули все още не можеха да се успокоят. Залитна назад, възвърна равосието си и с пресипнал от гняв глас заяви на побъркания чужденец.
– С ездата отпред беше дотук! Минаваш зад мен!
– Защо спряхме тук? – спокойно изтърси Алдаян.
“О, милостиви богове и демони – на Данстър му идваше да си удари шамар. – Нима нищо не може да трогне тази откачалка”?
– Слизай от коня, момче. Трябва да си вземем някои хранителни запаси. От седмица не съм попълвал празнините в килера и не беше останало много тази сутрин. И по-бързо. Не искам да си имам разправии с градската стража.
Алдаян слезе от Тайдър и тъкмо направи крачка към вратата на магазина, когато тя се отвори и един среден на ръст мъж с руса коса и тънък мустак излезе разцъфтял
– Не мога да повярвам, че те виждам отново. Ти си стигнал до Ипик? – и сграбчи ръката на Алдаян.
– Защо да не можеш да повярваш, Фил? – студено каза Алдаян. – Виждам, че и ти си стигнал. Градът не е чак толкова голям.
– Защо се отдели от нас и продължи сам от север?
– Не съм длъжен да давам обяснения, казах го тогава и на онази тлъста свиня. Изработих заплатата си.
Данстър се прокашля многозначително.
– Влизам да пазарувам – заяви ловецът. – Ще ви оставя да си побъбрите, изглежда сте приятели.
– Просто познати, нищо повече – очите на младият мъж се остъклиха от мраза в тях. Русият Фил видимо се присви и се отдръпна, поклати глава и заговори ниско.
– Тръгна си, сякаш знаеше какво ще стане.
– Какво е станало?
– Час, след като се отдели от нас ни нападна голяма шайка убийци. Тези не бяха като ония, където отблъснахме три дни преди това. Всички избиха, оцеляхме само трима.
– Прости ми, че не мога да заплача, Фил, но никак не ми е тъжно. Такива неща се случват постоянно.
– Е, радвам се, че си достигнал целта – промърмори русият, отстъпвайки назад. – Някой ден може пак да се срещнем.
– Може. Дълго ли смяташ да се застоиш тук?
– Относително е. Може и да остана, може и до няколко дни да съм си тръгнал. Ти?
– Нямам никакви планове.
Фил кимна и се отдалечи с очевидно облекчение. Данстър не се съмняваше, че Алдаян му е взел страха. Имаше тази способност да го прави само с поглед.
– Къде си го срещнал? – попита го ловецът.
– Един търговски керван ме нае за охрана по пътя за Ипик, но преди град Сулкат пътищата ни се разделиха. По-точно аз се отделих, маршрута им към източния проход не ми се понрави. Фил беше един от охранителите.
– Разбирам – простичко рече Данстър. – Ако желаеш остани тук и следи за появата на едни униформени чичковци. Мярнеш ли ги, веднага ме извикай. Ще сме загазили сериозно – и влезе в магазина без повече приказки.
Алдаян остана отвън да потропва с крак.

* * *

Униформените чичковци не се бяха появили пред магазина, но излязоха на тръни от портите на града, защото бяха щателно огледани от стражата там. Сега яздеха в мълчание през оголялата гора. Този път Данстър беше отпред, а Алдаян седеше отзад. Пейзажа бе сивокафяв и особено неприветлив. Опадалите изсъхнали листа шумеха под копитата на Тайдър. Студеният въздух миришеш на сняг. Данстър бе ловец от двайсет и пет години, но признаваше, че тази обстановка до ден днешен го потискаше. Предпочиташе да излиза в гората през пролетта и лятото, когато всичко е разцъфнало, ухаеше на живот и птичките чуруликаха.
– Имаш дъщеря – ненадейно се обади Алдаян сред тишината. – А жена ти?
– Вдовец съм. Жена ми почина, когато Салира беше на осем.
– Съжалявам да го чуя.
– Не се разбирахме добре. Брака ни не бе процъфтяващ. Живеехме в раздори и лъжи. Разбирахме се само между чаршафите. Нея я влечеха други висини, а аз не съм за тях. Обичам простичкия живот.
– Била е маг, нали?
– Да – кимна Данстър. – Надменна и арогантна магьосница.
– Като всички от нейния вид. Защо си позволил на Салира да стане маг?
– Тя искаше да бъде като майка си. Нямах сили да преча на мечтата й, особено след като на гроба на майка си се закле, че ще постъпи в училището за магове и ще я накара да се гордее с нея, ако я вижда от онзи свят. Ние с жена не се спогаждахме, ала това не означаваше, че бе така между дъщеря ми и майка й. На мен до колкото ми стана ясно мразиш маговете. Каква е причината?
– Нищо хубаво не съм видял от тях. Причиниха ми единствено страдания, толкова страдания, че са достатъчни да ги мразя до живот.
– Не слагай всички под един общ знаменател.
Алдаян гърлено изръмжа в отвращение. С това сложи край на темата. На Данстър обаче не му се мълчеше.
– Къде си се учил да говориш толкова добре езика на казадирите?
– Скитам се из казадирските земи вече шест месеца. Имах достатъчно време да го науча. Вашият език е доста опростен от към звуци, азбуката ви е само сто и петдесет букви.
– А вашата колко е?
– Шестстотин и три. Говорим за основната. Има още двеста и петдесет символа за опалсикските диалектите по границите. След първия си месец в тази земя вече говорих почти свободно казадирски, след още месец се справях и с четенето и писането. През останалото време се усъвършенствах в граматиката.
Данстър се смръщи леко. “Добър воин и актьор, злобен убиец и крадец, безскрупулен хитрец, непредвидим характер и твърде интелигентен.” Тази съвкупност от качества не се понрави много на трапера.
– Ще останеш ли да живееш при мен?
– Не те разбирам – безчувствено каза Алдаян. – Аз съм един непознат. Опитах се да те убия, после посегнах на дъщеря ти и ти се нахвърлих с кухненски нож във втори опит за покушение. Нямаш ми капка доверие. Заключваш се, когато лягаш да спиш, вечно си нащрек. Как може да ме приемеш в собствения си дом след всичко?
– Странно ти е и на мен самия също. Не мога да обясня желанието си да останеш при мен. Зная само, че искам да споделяме една къща.
– Нужна ти е компания за старините ли? Ако е така нека те предупредя, че не съм подходящ.
– Харесвам те. Затова все още си жив.
– О, нима? – подигравателната нота би я доловил и глухоням. Данстър не се обиди. Самия той си даваше сметка колко плоски звучат обясненията му. Махна с ръка и отсече.
– Както и да е!
– Бих могъл да ти погостувам за известно време, но не мога да остана за постоянно.
– Боиш се, че ще те открият?
– Те ще ме открият. Въпрос на време е. И трябва да съм се махнал преди да са се доближили до Ипик.
– До кога ще бягаш, Алдаян? До кога?
– Докато мога.
Простотата на отговора обезоръжи Данстър. Вярно бе. Всеки правеше нещо, докато можеше.
– Не е ли по-добре да се изправиш лице в лице с преследващото те минало и да се опиташ да решиш този проблем веднъж завинаги?
– Изправя ли се пред тях, наистина ще се реши веднъж завинаги. Ще бъда обречен. И ти с мен, ако си наоколо.
Двамата пак замлъкнаха. По някое време Алдаян отпусна чело на гърба му и промърмори:
– Аз ще подремна малко.
– Не си ли спал през нощта?
– Беше си забравил снощи книгата на креслото и реших да видя за какво става на въпрос. Видя ми се страшно интересна, страница след страница и като се огледах около себе си, зората беше пукнала. Сюжета на книгата плод на фантазия ли е или нечия история е вдъхновила автора?
– Историята е истинска. Случила се е преди два века. Салира е вдъхновеният автор.
– О! – дойде само възклицанието отзад и се замлъкна.
Данстър се ухили широко, като се радваше, че Алдаян не може да го види.
На обяд спряха само колкото да хапнат и продължиха пътя си. Денят бързо отстъпваше мястото си на своята сестра. Вечерта се спускаше и потапяше леса в по-плътна сива пелена. Бяха близо до хижата. Данстър с нарастваща тревога пришпори коня сред дърветата, като се молеше да не се препъне в някой корен.
След минути вълчи вой огласи тишината. Гореща буца заседна в гърлото на трапера.
“Не сега, не е нормално.”
– Проклятие – изруга Алдаян и издърпа меча от ножницата си.
Данстър заби по-силно пети в хълбоците на коня. Воят се усилваше и приближаваше.
– Ще успеем ли? – извика младият мъж.
– Трябва да успеем, иначе лошо ни се пише.
Спуснаха едно плитко дере и се изкачиха на отсрещното възвишение. Там ги чакаше гладната глутница. За тяхно щастие не особено голяма. Тайдър изцвили, вирейки глава. Животните изскочиха от трънките и нападнаха. Конят побеснял прегази първата си жертва. Алдаян посече друг вълк, който се опитваше да ухапе задния крак на жребеца. Данстър се опитваше да измъкне нещо от кесията на кръста си, с другата ръка се бореше с юздите. Вълците ги преследваха от разстояние, за да не бъдат премазани от копитата. Един се опита да нападне, но умря от острието на чужденеца. Данстър най-накрая извади каквото търсеше. Извърна се леко назад и тикна в шепата на младият мъж някакви топчета.
– Хвърляй ги!
Без да задава въпроси Алдаян ги хвърли едно по едно. Първото зад тях, другите две отстрани. Изригнаха димни кълба прорязвани от буен лилав огън и образува широк защитен полукръг. За нещастие магията в топчетата бе твърде кратка, ала накара вълците да скимтят и изостанат. Тайдър набираше преднина, а високата ограда на хижата вече се виждаше. Насреща им се появи нисък клон. Данстър се наведе навреме. Алдаян не можа. Ударът му изкара въздуха, пред очите му се разхвърчаха искри на черен фон, а тежкото падане от седлото взриви експлозии от болка в целия му гръбнак. Данстър се извърна с разширени от ужас очи, но бе отишъл твърде напред. Оставаше му да стигне оградата и да се моли младият мъж веднага да се съвземе.
– Върни се, проклетнико! – изрева Алдаян по Данстър. Пренебрегвайки непоносимата болка стана без да губи нито миг повече и се затича. Вълците отзад се бяха окопитили и подновиха преследването на плячката си.
В този момент Данстър беше стигнал и отворил портата. Конят беше зад огражденията, а той свалил лъка и колчана от седлото опъваше тетивата и се целеше в първия вълк, канещ се да скочи върху беззащитния гръб на чужденеца. Стрелата изсвистя и безпогрешно улучи животното, то със скимтене падна. Покрай бягащия мъж профуча още една стрела и повали второ животно. Третата само рани следващия вълк в крака и го забави. За четвърта не остана време. Алдаян буквално се хвърли през портата по корем, а Данстър с крак я затръшна пред муцуните на прииждащите вълци. Останалите достигнали оградата завиха разочаровано, че вечерята им се изплъзна на косъм.
Дишащ тежко Данстър се приведе над Алдаян.
– Добре ли си?
– Не – изграчи младият мъж все още проснат по корем. – Какъв беше този клон?
– Просто клон – глупаво му отвърна траперът. – Съжалявам и аз го видях в последния момент, докато извикам и ти вече падаше. Не се сърди, че продължих. Наясно си, че щяхме да умрем и двамата, ако се бях върнал.
– Разбира се, по-добре един от колкото двама – обвинително възропта Алдаян.
– Не те изоставих.
– Направо ме остави да ти дишам прахта.
Веждите на Данстър буреносно се сключиха над носа му.
– Не те изоставих – повтори той през стиснати зъби. – Можех да ти затръшна портата пред носа и само да слушам виковете ти, докато вълците те разкъсват. Докога смяташ лежиш на земята? Хайде, надигай се.
– Трябваше да вземем факла със себе си.
– Взел съм. Нима си мислеше, че ще тръгна неподготвен? За бога, ловувам в тези гори десетилетия. Вълците са излязли по-рано от обикновено и нямахме време да я запалим. Още не се е стъмнило напълно, а те вече вият в търсене на храна. Тукашните ни вълци са известни с неумиращите си навици. Излизат след като изгрее луната.
– Какво ги е накарало тогава да се покажат толкова рано навън?
– Не знам – траперът помогна на Алдаян да стане. – Изплаших се, че си изгубил съзнание при падането от коня.
– За малко ми беше. Откакто те срещнах това ми стана вреден навик, ловецо.
– Така се развиха обстоятелствата. В твой ущърб. Ще заведа коня в конюшнята. Ти влизай в хижата. На верандата има фенер и огниво. Запали го. Ето ключа за вратата – Данстър извади ключа от кесията си и му го подаде. – Усещаш ли някъде рани или по тежки контузии освен натъртвания?
– Беше малкия дявол – успокои го Алдаян. – Вероятно ще спя по корем тази нощ, но при такова падане и врата можех да си счупя, така че няма да се оплаквам – очите му леко се присвиха. – Много си добър с лъка. Искрено се възхищавам на стрелбата ти.
– Странно е, че си можел да се възхищаваш, докато живота ти висеше на косъм.
– Връщам случилото се назад в момента. Докато тичах в мъчително очакване на разкъсна болка можех само да се моля на всички богове, за които съм чувал да стигна до портата невредим. Не размишлявах.
Данстър се усмихна.
– Влизай вътре, момче. До камината има наредени дърва, ако ти се занимава можеш да подготвиш огнището, докато се върна.
Алдаян изстена.
– Толкова ли те боли?
– Меча ми. Зарязах го под онова дърво.
– Утре.

* * *

Когато Данстър влезе в малката хижа, огънят вече пукаше приятно в широката стенна камина. Това бе единствената стая, която разполагаше с маса, две легла до всяко легло с по едно шкафче и три дървени стола. Имаше нещо като кухненски бокс, оттам се влизаше и в тясната къпалня. Макар и малко на Алдаян му харесваше. Създадена бе същата уютна атмосфера като в градската къща на ловеца. По дървената ламперия висяха гоблени.
– Нямаш ли ловни трофеи? – попита младият мъж.
– Не. Никога не съм събирал трофеи. Имах преди време един чифт огромни еленски рога, но ги подарих на Салира. Сега красят нейната стая в кулата на маговете. Аз съм трапер, интересуват ме предимно кожите.
– Прекосил съм много земи, но никъде нямаше толкова много вълци колкото в Казадир.
– Бяхме ги по изтребили – започна да обяснява Данстър. – Преди седем години на трона се възкачи принц Каян и смениха герба на знамето. Трябва да си виждал, че изобразява вълк. Обявиха го за свещено животно и със закон забраниха изтребването му, освен ако не заплашват цивилизацията. Те не са толкова дръзки, че да навлизат в населените места на хората, но в дивото е друго. В гората излизаш на своя отговорност. Убийството на вълк се наказва строго и ловните шайки създадени само за вълчи лов се разпаднаха. Осъждат те на доживотен затвор в мините на Кард’тан. Да те пратят там е все едно да те пратят в самия пъкъл.
– И този закон ти забранява правото на самозащита?
– Не. Само че когато ти се налага да се защитаваш от глутница вълци си потенциален мъртвец. Ние имахме невероятен късмет.
– За мен това е глупаво.
– Не си единствения, който мисли така. Вълците са вредна напаст и броят им трябва да намалее. През последните седем години популацията им стана много голяма.
Стаята започна да се затопля. Алдаян свали шубата си и я провеси върху облегалката на единия стол.
– Имаш ли претенции към леглото?
– Не – отвърна Данстър. – Няма ли да хапнеш нещо преди да легнеш?
– Утре, на закуска – Алдаян се насочи към леглото под прозореца, изрита мързеливата ботушите си и внимателно се опъна по корем, мърморейки ругатни. Слепешката с една ръка намери навитото на руло одеяло и го метна върху себе си полуразгърнато.
Данстър беше гладен и нямаше никакво намерение да си ляга с празен стомах. Хвърли няколко дървета в огъня и се зае с вечерята си. След като свърши с основното спука кората на един портокал и го забели. Главата на Алдаян се повдигна от възглавницата, шумно душейки. Очите му светнаха.
– Искам и аз. Обожавам портокали.
Данстър се разсмя и извади още един плод и го подхвърли на младия мъж щом той седна. Алдаян пъргаво го улови с лявата си ръка и веднага нападна дебелите кори. Разкъса ги толкова бързо, че Данстър го гледаше със завишено любопитство забравяйки, че и той има да си бели портокал. Алдаян отхапа едно парче и сока покапа по брадичката му. Изтри се с опакото на ръката си и продължи да дъвче сладко.
Траперът усмихнат поклати глава. Корите остави близо до огъня. Хижата се размириса.
Алдаян изпита странно спокойствие от този аромат. Винаги го бе изпитвал. Дълбоко заровен спомен се опитваше да изникне в ума му. Никога не успяваше. Младият мъж бе доволен и на това. Знаеше, че този спомен, макар и забравен е бил хубав, едно от малкото хубави неща в живота му.
Бе се заклел обаче да си спомни или да принуди онзи, който можеше да му го припомни. И двете на този етап изглеждаха напълно неосъществими. Особено за втория вариант риска бе твърде голям и неоправдан. Не можеше да го поеме сега.
“Има време – каза си той. – За всичко. Аз съм търпелив.”

* * *

На сутринта Данстър откри, че е сам в помещението. Леглото на Алдаян беше празно и оправено. Огнището не гореше. Огънят беше изгаснал отдавна и студът удобно се беше настанил в малката хижа. На всичкото отгоре се беше успал. Сърцето на ловецът пропусна един удар, предполагайки онова, от което се страхуваше.
– Алдаян? – извика той.
Отговори му тишината.
Данстър бързо стана, метна си плаща и излезе навън. Ледения въздух го прониза. Снеговете бяха все по-близо. Върховете вече се белееха от първата тънка снежна покривка натрупана през нощта.
Първата му мисъл бе да провери конюшнята. Затича се натам. В постройката беше сумрачно. Сивата утринна светлина се процеждаше през кепенците. Тайдър беше там и дъвчеше овес в яслата. Алдаян разресваше гривата му. Без да поглежда към ловеца каза равно:
– Не съм избягал.
– Ти си непредвидим.
– Ходих да си намеря меча и реших да нахраня коня, докато ти спиш.
– Трябвало е да ме събудиш веднага.
– Не счетох, че е необходимо.
– Аз съм водачът в този малък поход и аз решавам кои са необходимите неща.
– Тогава вместо да се дърлиш с мен изчезвай да се приготвяш. Аз съм готов. Закусих и си намерих меча.
– Чакай ме отпред. До пет минути идвам.
Алдаян не каза нищо. Данстър се върна в хижата, събра всичко, което сметна, че може да им потрябва в раницата, а то не беше много, хвърли си една вода, разреса косата си на две, на три и изскочи навън.
Младият мъж се подпираше до портата скръстил ръце на гърдите си и чакаше.
– Пропусна закуската, ловецо – подигра се той.
– Ще го преживея – не му остана длъжен Данстър.
– Дай раницата. Аз ще я нося.
Ловецът не се поколеба. Лъка и колчана стрели му беше достатъчен товар на гърба. Пък и раницата не беше тежка. Алдаян я метна на едно рамо и кимна подканящо.
– Да тръгваме, водачо.
Данстър предупредително изръмжа. Нито тонът на младия мъж, нито обръщението му се понравиха.
Тръгнаха на север. В началото района беше лесен за обхождане, но след няколко минутно вървене се сблъскаха с отвратителни чукари. Скалите под краката им се ронеха, докато внимателно стъпваха по тях, за да се изкачат на около двайсет стъпки височина. Алдаян трябваше да нагласи раницата и на двете си рамене, за да не я изтърве.
– Как е гърбът ти? – сети се изведнъж Данстър.
Алдаян вдигна очи нагоре към ловецът, който беше на по-висока позиция. Болеше го зверски, но нямаше да си признае.
– Добре съм.
Данстър се направи, че му вярва и продължи нагоре, но с крайчеца на окото си не изпускаше катерещия се млад мъж. Лицето му беше твърдо, но пребледняло. Тревожеше се за него. Едно падане из тези камънаци вещаеше страшни контузии, дори смърт.
– Не съм убеден, че са прекършили гордостта ти още в детска възраст – подхвърли Данстър спирайки се пак.
– За какво говориш?
– Имаш ли нужда от помощ, поне с раницата?
– Не.
– Ето за това говорех.
Данстър продължи качването. Алдаян направи гримаса зад гърба му и го последва, един камък се откърти изпод кракът на трапера и прелетя на косъм от чужденеца.
– Да ме убиеш ли искаш?
– Не го направих нарочно. Движи се успоредно с мен, а не под мен, за да избегнем подобни инциденти.
– Смятах, че по твоите стъпки ще е по-безопасно.
– Не съм непогрешим.
– Минавал си от тук десетки пъти, сигурен съм.
– Времето променя всичко.
Алдаян се отказа да спори по-нататък и приведен, опирайки ръце по острите камъни се измести в дясно.
Данстър се качи на върха на скалните насипи и погледна зад тях. Пътеката се виеше през дърветата, напълно скрита и отдалечена от пътя на прохода. Мястото не бе лесно за откриване, освен ако не познаваш добре района.
– Ето я прословутата ти пътека – заяви ловецът.
Все още катерещия се Алдаян изръмжа без да вдига очи към него.
– Ей сега ще я видя и аз. Ще благоволиш ли да ме изчакаш?
– Помощ?
– Не.
– Добре, – за да го подразни Данстър седна и се ухили, докато злорадо гледаше как инатливия чужденец се мъчеше. Косите му бяха паднали край лицето и му пречеха, той нервно ги избутваше назад.
– Аз освен да хапна докато те чакам.
– Да се задавиш дано – дойде тихото, приглушено сумтене. Явно не биваше да стига до ушите на ловецът, но слухът му с възрастта не бе отслабнал ни най-малко. Притежаваше младежката си острота.
– Това, че ти показах пътеката не означава, че ще се оправиш без мен – каза му Данстър. – Ще оставя яденето за по-късно, че току виж клетвата ти вземе да ме застигне.
Алдаян не реагира. Най-накрая се качи при трапера и седна. Не беше уморен, но от напрежението болката в гърба се беше усилила.
– Трябваше да останем днес в хижата, докато гърбът ти отмине, момче.
– Историята на живота ми познава и по-тежки случаи – напук на протестиращия му гръбнак Алдаян се изправи. – Хайде. До мръкване трябва да сме се върнали в хижата. Не ми се нрави мисълта да послужа за вечеря на вълците.
Пътеката беше лесно проходима, но на места твърде тясна, а надолу търкалянето нямаше да е никак приятно. Преминаването не тези тесни участъци ставаше като държаха едно въже за двата края, в случай че единият се подхлъзнеше, другия да се опита да го задържи… или също да полети надолу. С изключения на тези затруднения останалия преход беше лесен. Силното къркорене в корема на Данстър му напомняше, че слънцето скрито от облачната сива пелена трябва вече да е в зенита си. Зад един завой се появи криволичещия и свиващ рязко под един къс тунел път. Отвесните гладки скали се издигаха насреща високи и величествени. Пастта надолу бе около двайсет метра.
– Конят ти добър полет е извършил – подхвърли нехайно Данстър.
– Мир на душата му – отговори саркастично Алдаян.
Ловецът избухна в смях.
– Не трябва ли да слезем оттук? – младият мъж посочи разклонението на пътеката спускащо се стръмно надолу към дъното на пропастта.
– Има една по-полегата просека. На петдесетина метра е.
– Има ли местенце в тези участъци на Кар и Оридин, което ти да не познаваш?
– Има. Никога не съм ходил там и трябва да си изгубя ума, за да отида.
– Защо?
– Защото мнозина стъпиха там и никой не чу нищо повече за тях. Такива места предпочитам да не опознавам.
Любопитството на Алдаян се пробуди. Той си беше любопитен по природа и признаваше, че някой ден то можеше да му коства главата.
– Някакъв звяр ли има или мъгла убийца, а може и човекоядци…
– Тихо! – рязко го прекъсна Данстър и се обърна към него, спирайки. – Не говори повече за това, моля те, момче.
Алдаян премигна. Попареният ентусиазъм в очите му накара Данстър да съжали, че го пресече така грубо. За първи път в тях да се появи някакъв жив интерес, превъзбуда от нещо, придаващо живина на тишината обгърнала студения му поглед и той да го погуби така. Почувства се сякаш е откъснал единственото зелено стръкче в пустинята. Младото лице винаги стегнато и овладяно като изображение на идол сега едва видимо посърна. Не всеки би доловил тази промяна в чертите му, ала Данстър бе прекарал доста време да изучава Алдаян докато лежеше в безсъзнание след удара с ръжена.
– Ще ти разкажа, само че не тук. Нека се върнем в хижата.
– Не разбирам, но щом е така, добре.
– Има само догадки, никой не е сигурен какво става там. Маговете на Ипик също се боят да проникнат там с магиите си. Трима бяха опитали и ги бяха открили мъртви в залата за медитация на магьосническата кула. Има поверие – гласът на ловецът се сниши – гласящо, че не бива на открито в гората да се говори за това. То, каквото и да е долавяло всякакви мисли и чувало всяка една дума, дори изречена от другия край на билото.
– Тогава да спрем да говорим преди да е усетило мислите ни или чуло думите ни.
Данстър криво се усмихна и попита:
– Вярваш ли наистина?
– Научил съм се, че в суеверията има много истина. Не са само бабини деветини, както твърдят някои от моето поколение и от по-младите.
– Умен младок си, наистина.
В погледа на Алдаян се появи нещо странно. Твърде странно, за да бъде определено. Той отметна глава настрани, развял гривата си, обецата на ухото му се люшна. Данстър предпочете да се обърне и продължи, вместо да се прави на гадател. Чужденецът бе твърде голяма загадка, за да може да я разгадае. Това поне нямаше да стане днес, нито утре. Необходимо щеше да бъде много време, ако не цял един живот и накрая да се окаже, че е стигнал само до средата на тъмния и мразовит лабиринт.
– Тази пътека съкращава часове ходене – рече Алдаян. – Извежда ли от другата страна на планината?
– Не извежда – Данстър започна да спуска по просеката водеща надолу. – Свършва след две мили в една клисура. И там не обичам да ходя.
– Този път ще можеш ли да ми отговориш, ако те попитам защо?
– Този проход има богата история, момче. Внимавай! Хлъзгаво е.
– Внимавам. Каква история?
– Разпитваш като ученик.
– Аз съм ученик. Малко зная за тези земи.
– Започна да четеш книгата на Салира. Тя описва тази история. Запознат си с главните герои. Крал Авилд Теренс – тиранинът и бунтовникът Вин – първороден и непризнат син на Теренс.
– Копеле от прислужницата му и захвърлено като куче в планината да умре, но го намират двойка планинари – мъж и жена, бездетни и това бил техния слънчев лъч. Взели бебето, отгледали го. Вин пораснал, една пророчица, която случайно срещнал в селата отвъд Кар го докоснала и видяла какъв е той – обясняваше Алдаян. – В началото не й повярвал, но когато получил потвърждение от родителите си, че не е техен истински син, а намерен в горите, той се замислил над думите на старицата. Заровил се в миналото и се домогнал до истината за потеклото си. Побеснял, че му е отнето, онова, което му принадлежи. Пренебрегнал молбите на осиновителите му и решил да си потърси своето. Тогава Казадир бил разкъсван от бунтове между лордовете и Вин се възползвал от ситуацията. Влязъл в благородното общество, първо с титла на провинциален дребен лорд и заплел метеж срещу родния си баща. Много лордове го подкрепили, като разбрали, че във вените му тече кръвта на Теренс и той може да избави Казадир от тиранията. Избухнала най-голямата гражданска война виждана някога. – Алдаян се потупа по брадичката без да отделя нито за миг вниманието си от хлъзгавата пътека. – Стигнах само до там за жалост. Салира е отделила доста време на описването на политическите коридори на властта. Можеш да продължиш нататък.
– Ипик както си научил от книгата е старата столица на Казадир. След метежа срещу Авилд Теренс обаче столицата се мести в град Болирва. Авилд и Вин се сблъскали в този проход. Накрая кралската гвардия и знаменосците на краля били приклещени долу в клисурата. Трийсет хиляди мъже са изгинали в онази касапница. Вин паднал убит заедно с баща си. В предсмъртния си час кралят признал копелето си, а в своя предсмъртен час вече признатия наследник го заплюл в лицето и издъхнал. На престола се възкачил първия братовчед по майчина линия на Авилд Теренс. Първия владетел от рода Ленарис, чийто потомък е сегашният ни крал Каян. Изминали са двеста години от тогава, но и до ден днешен можеш да изровиш нечий скелет. Където и да стъпиш оскверняваш нечий гроб. Сутрин в тази клисура винаги има мъгла. И за нея дрънкат, че е когато се спусне, призраците в нея се надигнат и продължават да водят своята вече двестагодишна битка.
Стигнаха края на пътеката и се озоваха на брега на малък поток.
– Къде горе-долу е паднал коня ти?
– Нагоре срещу течението на потока – каза Алдаян. – Не е далеч.
И наистина не беше далеч. След пет минути видяха трупа на коня от другата страна на потока. Ребрата му се бяха показали, малко бе останало по него. Вълците го бяха оглозгали, но сладникавата воня на мърша ги удари силно. Данстър захлупи носа си с ръкава на вълнената си туника. Алдаян обаче не изглеждаше впечатлен. Сякаш не бе надушил тази отровна миризма. Уверено се приближи до трупа на коня, огледа го с безразличие и се заозърта за раниците. Както беше предположил и те бяха там, непокътнати. Едната се търкаляше малко по-нагоре, а другата се беше спряла на една скална издатина на над два метра височина.
– Да му се не види – жлъчно изруга Алдаян. – И там ли трябва да се качвам сега?
– Ако толкова държиш на нея значи, да.
Алдаян се запъти към другата раница. Вдигна я, огледа я критично, никъде не беше скъсана, но имаше следи от зъби по кожата. Отвори я, след като се бори около минута със сложната закопчалка, надникна вътре и по лицето му се изписа облекчение и удоволствие. – Добре. Всичко е тук и е непокътнато, но сега трябва да стигна и другата раница. Там ми е заплатата от службата ми в онзи керван и дрехите ми, както и един трофей, на който особено държа.
– Трофей ли?
– Не е геройски придобит.
– Убил си притежателя му подло.
– Спечелих си го честно на бас, но онзи отказа да ми го даде. Мразя да ме лъжат. Копелето беше адски добър с рапирата. Много ме изпоти докато му видя сметката.
– И какъв е този трофей?
– Изработен от обсидиан череп на мишка.
– Череп на мишка? – опули се Данстър.
– Нищо не разбираш. Я сега бутни едно рамо. Искам да стъпя на ръцете ти, така ще достигна раницата.
Данстър въздъхна с издуване на бузи, но изпъна ръце надолу и преплете пръстите си. Алдаян подпирайки се на скалите стъпи в импровизираното му столче и бавно се изправи, пазейки отлично равновесие, протегна ръце и се улови за ръба на издатината, с невероятни акробатични способности се набра нагоре, преди Данстър да успее дори да го побутне. Това естествено си имаше своята цена. Гръбнакът му пламна от такава болка, че му се зави свят и се просна до раницата си. Капки пот избиха по челото му.
– Алдаян? – повика го разтревожено ловецът.
– Всичко е наред. Аз само ще си полежа малко тук… Ох… докато ми отмине.
Данстър зачака. След пет минути Алдаян се беше съвзел достатъчно, хвърли раницата и скочи. Викът му отекна между двете била, краката му се подгънаха и той коленичи разтреперан.
Данстър понечи да му помогне, но Алдаян го отблъсна ревностно и го погледна презрително.
– Не ме съжалявай. Сам ще се изправя – и олюляващ се го направи.
– Това, че някой е загрижен за теб не означава, че те съжалява.
– Върви по дяволите.
На Данстър му се прииска да го удари. Пребори се с внезапния си импулс на агресия и процеди.
– Тогава тръгвай. Нямаме повече работа тук.
Очите на Алдаян заплашително трепнаха и ръката му за момент се стрелна към дръжката на меча, но и той се овладя и се отпусна.
Поеха по обратния път.

* * *

Този път нямаха приключения с вълци. Прибраха малко преди мръкване в хижата. Нахраниха коня, запалиха камината и изгладнели се заеха с храната. Данстър режеше прясно месо, за да го изпекат на огъня набодено на малки шишове с лук. Алдаян се мъчеше с тапата на бутилка хубаво червено вино.
– Не искаш ли да ти помогна с месото? – попита младият мъж.
– Сам ще го оправя. Ти отвори най-накрая проклетото вино, че ми се препи докато те чакам. И престани да сновеш. Гърба ти няма да мине така.
Алдаян се пребори с корковата тапа, като едва не разсипа виното. Отиде с бутилката до шкафа с чашите и там сипа. Върна се край масата, сядайки със стон на стола и изпъна болящия го гръб. Подаде едната чаша на Данстър.
– Наздраве, старче.
– Наздраве. За възвърнатите ти скъпоценности.
Виното се плъзна като топла вълна към стомасите им. Данстър затвори очи от удоволствие и измърка.
– Отлежало, петнайсет годишно.
– Невероятно е – потвърди Алдаян. Пресегна се за нож и главата лук. Седнал започна да реже. Упражнението му се отдаваше.
– Да не си бил готвач?
– Налагало ми се е достатъчно пъти да си готвя сам.
– И на мен така, но далеч нямам твоята прецизност и бързина.
Светкавично нарязания лук бе избутан към Данстър, който пък вече привършваше с месото. Започнаха да го нижат на шишовете и ги наредиха над слабия огън да се пекат. Апетитна миризма изпълни обонянието им и лигите им потекоха. Можеха да чакат и да посръбват вино.
Алдаян пак се откъсна от реалния свят зареял поглед в пламъците. Алените езици се отразяваха в тях, придаваха им… дяволски вид.
Данстър преглътна, мислейки си, че му се привижда, но сякаш тези отражения запламтяха по-силно. Липсваше пълен синхрон между онези в камината и тези в очите на чужденеца. Това не бе отражение.
“Откачаш, стари глупако” – скара се сам на себе си ловецът и тръсна глава. В хижата се просмука вече познатия хлад, вятърът изведнъж зашиба дърветата отвън.
“Нощният ужас пак идва.”
Погледна отново към Алдаян и му се стори, че самия той е част от този ужас, застинал неподвижно, с неподвижно лице и отразяващи се пламъци в очите му. Данстър отпи от виното си. И се поля. Изведнъж ръката му затрепери. По гърба му изби пот. Пръстите на ръцете му се вкочаниха, не успя да задържи стъклената чаша и тя падна върху масата. Виното се разплиска навсякъде. Горещи вълни го заляха от главата до петите.
Алдаян премигна и се извърна към ловеца.
– Да не ти е зле?
– Аз… – Данстър преглътна с усилие, предметите в стаята се раздвоиха и замъглиха. Треперещ се опита да стане, но внезапен порив на гадене го събори на земята. И тогава разбра. Алдаян, виното! Той го беше сипвал при шкафа в другия край на стаята. Погледна младият чужденец с крехка надежда да бърка в предположенията си, но като видя доволния, зъл блясък в погледа му сякаш целия свят се сгромоляса около дълбоко наранения трапер, а бе започнал да се привързва силно към този младеж. Съжалението отстъпи мястото на гнева, че е използван така безскрупулно, че въобще го бе позволил. Поддал се бе на тази невинна външност въпреки, че през цялото време си бе напомнял колко измамна е всъщност тя. Е, неусетно се бе оплел в лепкава паяжина на дебнещия, примамващ жертвата си паяк и накрая бе пуснал истинската си отрова в нея.
– Коварно копеле – изсъска Данстър свит на топка. Ужасната болка гореше вътрешностите му.
– Изумително – провлачи Алдаян и бавно се изправи от стола си. – Умен и разсъдлив човек си, а допусна да те отровя. Ужасна смърт, недостойна и жалка за мъж като теб, но какво да се прави? – той разпери ръце в театрално съжалителен жест. – Не винаги можем да изберем как да умрем. Предупредих те още първия ден. Не биваше да ми пресичаш пътя!
Мускулите на Данстър отказваха. Парализата обхващаше цялото му тяло, само конвулсиите имаха пълна власт над движенията му сега, които не бяха нищо повече от тикове. Алдаян взе раниците си.
– Бих останал с теб докато умреш, за да не си самотен, но разбираш ли трябва да яхвам Тайдър и да тръгвам.
– Вълците ще те… разкъсат – изхриптя в агония Данстър. – Не можеш да тръгнеш сега.
– Мога и ще го направя.
– Не… не го ли усещаш, чужденецо? – Данстър се задъхваше, с усилия вдишваше, отровата безмилостно унищожаваше тялото му отвътре и притискаше дробовете му. – Нощният… ужас е настъпил.
– И всички гадинки са се покрили. Сега е моят миг. Нима ти си повярвал на моя разказ за страха в прохода? Единствената истина в него бе падането на коня ми в пропастта, но аз не изпитах страх. Боговете са ми свидетели, че тръпката от присъствието на зловещото ме опияняваше. Харесваше ми, не исках никога да свършва. И на коня ти докато ме водеше към дома си в Ипик цялото ми същество стенеше от удоволствие. Съзнанието ми беше замъглено и опиянено.
– Кой… или какво си ти?
– Приеми ме според разбиранията си.
– Кажи ми… какво не направих като хората, момче?
– О, ти направи всичко като хората. Работата е там, че аз не мога да оценя човещината, както подобава.
Алдаян се отдалечи в другия край на стаята. От раницата си извади дървена кратунка и някакъв медальон. Постави ги на шкафа.
– За да ти покажа, че не съм неблагодарен за дето два пъти ми пощади живота и веднъж го спаси от вълците ще ти дам и аз зрънце шанс да живееш. Това е медальон, който ще ти помогне да те свърже с дъщеря ти – онази вещерска кучка. Нужно е само да стиснеш аметиста в обкова и да извикаш нейния образ в ума си, а в шишенцето има противоотрова. Големият проблем е да стигнеш до него. Успех – и закрачи към вратата, точно на прага се спря, извърна се и погледна към Данстър. – Побързай. Имаш не повече от минута, а тялото ти е почти в пълна парализа.
Отметна сребристо-русата си коса леко назад, кристалната обеца на ухото му проблясваше и се поклащаше, като махало отброяващо осъдително последните мигове живот на Данстър.
Равните, перленобели зъби на Алдаян се оголиха в широка усмивка. Усмивка, която не се забравяше лесно, беше красива, пагубна и същевременно толкова зловеща, че най-горещата кръв се смръзваше.
Това бе усмивката на смъртта.
– Сбогом, Данстър!

ГЛАВА 3

– Пратеници от далечния юг? – попита невярващо крал Каян Първи от рода Ленарис и остави перото настрана.
– От страните в Алканида – потвърди слабият възрастен слуга. – Представляват федерацията на Опалсик. Току-що са преминали портите на Болирва и идват насам.
Каян надигна високата си фигура от креслото.
– Не съм очаквал никакви пратеници. Казадир никога не е проявявал интерес към Алканида, нито пък тамошните кралства са проявявали интерес към нас.
– Предоставили са пергамент с подпис и печат на федерацията, Ваше величество. – слугата започваше да нервничи. Кралят беше особено подозрителен човек, а безправният прислужник нямаше дързостта да спори с него. И ако продължаваше да упорства със сигурност щяха да му го напомнят остро и да го изгонят от работния кабинет.
– Защо не съм бил уведомен за тази визита? – едва доловимо повиши глас Каян, но за онези, които го познаваха достатъчно добре беше предупредителна светлина.
– Не зная, Ваше величество. Може да са изпратили някой вестоносец, но да не е успял да стигне. Знаете, че дивите племена на Нардите…
– Вестоносец от Алканида, очевидно загубил се или убит по пътя с посланието, а след него цяла делегация и аз не знам нищо за това? – прекъсна го Каян и скръцна със зъби.
– Всъщност през портите са влезли само трима – смотолеви слугата. – Стражи от гвардията ви им осигурява ескорт до двореца. Церемониал-майсторът се е поболял от притеснение, че няма време да се подготви както подобава.
Проницателните тъмносини очи на Каян се присвиха замислено. Той се извърна с лице към панорамния прозорец откриващ изглед към висока арка, водеща до огромна открита кръгла площадка, с изкуствени уханни градини, в които имаше пъстри краски през цялото време на годината. Бяла мраморна беседка беше кацнала по средата на лехите. На фона на студения мрачен ден тя сякаш бе още по-бяла. Прислужникът можеше да гледа в широкия гръб на трийсет и две годишния монарх и кестенявата чуплива коса падаща по ефирния му плащ. Неудобството му от безмълвието на Каян нарастваше с всяка минута. Той сякаш беше забравил за него. Не беше освободен, за да си тръгне, нито пък му бяха заповядали и да остава. В такива моменти мразеше простичката си служба, която стана значително по-проста след смъртта на кралицата преди две години. Злобна, суетна жена. Нещастния случай довел нейната смърт беше обгърнат в мистерия. Шушукаха, че самия Каян е спомогнал за гибелното й падане от прозореца на кралската спалня. Естествено нямаше троха доказателство, нито пък някой щеше да дръзне да разследва краля. За никой не бе тайна, че съпрузите се мразеха. Единственото хубаво нещо излязло от този брак, както се изразяваше Каян, бе девет годишния му син Сайл. Умно, буйно хлапе, притежаващо татковия си нрав.
Слугата тихо се прокашля, надявайки се с този невинен жест да привлече внимание. Изминаха още няколко дълги и мъчни секунди. Накрая събра смелост да отвори уста, но я затвори. Каян проговори преди него, без да го удостои с поглед.
– Кажи ми, Вайрон, какво мислиш ти за това?
Вайрон се опули. Та той беше просто слуга, а кралят искаше мнението му. И какво се очакваше да каже сега? Не разбираше от политика. Той знаеше единствено онова, с което се бе занимавал цял живот. Да задоволява прищевките на Негово величество.
Ако трябваше да бъде честен въобще нямаше мнение.
– Попитах те нещо, Вайрон! – изплющя резкия глас на Каян и го сепна.
– Ваше величество аз съм само слуга.
– Знам това и без да ми го напомняш.
– Съжалявам, не знам какво да мисля.
– И аз, Вайрон – кралят се извърна към него. Съмнения бяха хвърлили сянка върху слабото му лице.
– Ако позволите…
– Говори без да ми искаш позволение.
– Сенатор Нерска смята, че да откажете аудиенцията ще е оскърбление, което юга може да приеме с предразсъдъци.
– Има ли някаква по-подробна информация? На кое пристанище е акостирал корабът им и защо пристанищният отговорник не е изпратил птица до Болирва, че посланически кораб е хвърлил котва? Или може би и птицата я е сполетяла някоя зла участ като вестоносецът? – Знаем само това, което ви съобщих – слугата нервно сви ръце в скута си и сведе очи надолу. – Притеснява ли ви нещо, Ваше величество?
– По-скоро бих казал, че съм любопитен – Каян се усмихна тъничко. – Ще видим какво имат за нас южняците. И предай на церемониалмайстора, че няма нужда да се тревожи толкова.
– Вие…няма ли да ги посрещнете лично?
– Не. Нерска ще го направи, ще се извини от мое име и ще отведе гостите в Червената зала. Те ще ме чакат там.
– Ваше величество…
– Вече можеш да млъкнеш, Вайрон.
Възрастният мъж стисна здраво устни.
– Свободен си.
Слугата бавно заотстъпва назад към вратата.
– Желае ли още нещо, Негово величество?
– Предай на сенатора също така да се погрижи само ние с него да присъстваме на срещата с посланиците.
– Както наредите, господарю – и напусна кабинета с почтителен поклон.
Вайрон този път не изпита огромното облекчение, което винаги изпитваше като лишаваше краля от скромното си присъствие. Тримата магьосници в двора нямаше да останат никак очаровани, че Каян няма да ги покани да присъстват на тази среща, а това можеше да доведе до неприятни последици. Маговете служеха на короната, но бяха верни предимно на себе си. Според старият прислужник те бяха трън забит дълбоко в петата на властта, но и не отричаше, че същевременно са необходимо зло. Дано кралят знаеше какво прави.
На високия мост свързващ кулата с изкуствената градина Каян се взираше в разпростиращия се на тепета град. Пълноводната река Тиза го разсичаше на две. Широкото й, каменисто речно корито беше укрепено с диги. Тиза често наводняваше долната част на града, особено по-време на пролетното топене на снеговете по върховете на Оридин, откъдето извираше. Разположението на Болирва и архитектите създали отводнителната система с каналите, не веднъж бяха спасявали народа на столицата. Съвсем скоро в строеж щеше да влезе и другият строителен план. По скиците на Каян на двата бряга на реката щеше да започне строителство на солидни стени, като онези стиснали в обкова си столицата. Със същата дебелина и височина, а подвижни мостове щяха да свързват двете градски половини. Във всеки стенен тунел с механизъм за спускане и повдигане на мостовете щеше да има по една метална решетка. Този план даваше още едно голямо предимство, на което кралят – добър стратег гледаше от военна точка. В случай на щурм и падане на южната стена нахлуващата армия ще е да се изправи пред още две стени и мостове, който можеха да бъдат бранени от защитниците лесно.
Каян стисна каменния перил впивайки пръсти в кухините на сложния барелеф по него изоставайки мислите си за бъдещи строителства. Към него идваха съмнителни пратеници на юга. Очите му шареха по изпълнените с народ стръмни улици. Хората пълзяха като мравки. От високата си позиция кралят ги виждаше точно в такава светлина. Един мравуняк, с неговите неуморни обитатели.
“Ами аз тогава какво съм? Кралицата-майка?”
Засмя се на глупавата си мисъл.
Някъде там сред всичките тези сгради и хора се намираше поводът за безпокойството му. Той вдигна бавно ръка, сякаш искаше да улови вятъра и прошепна:
– Защо сега мълчиш мое провидение?
Закрачи обратно към арката на кулата. Трябваше да свърши нещо, преди да са дошли пратениците.
Ако закъснееше малко вярваше, че сенатор Нерска ще забавлява гостите.
– И през цялото това време ще се кълне, че ще ме удуши с голи ръце – премрънка кралят под носа си с усмивка.

* * *

Каян познаваше достатъчно добре сенаторът и не бе сбъркал в предположенията си. Докато се опитваше да замазва положението пред пратениците, който не изглеждаха никак мили и топли хора Нерска се кълнеше, че ще удуши Негово величество само да му изпадне удобен момент.
Двамата мъже и седналата между тях жена говореха добре казадирски. Имаха проблем с изговарянето на някой думи, изискващи повече извъртане на езика и с по-твърди ударения, но ги изричаха достатъчно разбираемо.
Нерска имаше по-голям проблем от тях. Нужни му бяха цялата му воля и актьорски умения, за да прикрива нервността си.
Жената с нейната екзотична красота също много го смущаваше, особено дълбоко деколте на роклята й и формите под него. Кехлибареният й поглед излъчваше пресметлива интелигентност. Представила се бе като Алиера. Мъжът вдясно, с малка козя брадичка и гладко избръсната глава имаше вид на особено опасен човек. Той се казваше Мартибър. Приличаше на граблива птица с орловият нос между черните му скосени очи. Третият посланик отляво на жената на име Разиас беше сивоок с пригладена назад черна коса. Около кичурите на гърба му се увиваха медни жички. Като цяло тримата притежаваха южняшка острота и мургава кожа. Облеклата им не съответстваха на тукашната мода. Нерска беше доволен, че харесаха виното и се притесни, когато отказаха обяд и дори заявиха, че след аудиенцията ще си тръгнат. Причините за отказаното гостоприемство до момента не бяха ясни на сенатора.
Самата обстановка на залата не му действаше никак добре. Можеше да види напрегнатото изражения върху скулестото си лице в пода изцяло от червен мрамор и в кръглите подпорни колони на куполестия свод, също от червен мрамор. В тон бяха и тежките дълги завеси на високите остри прозорци. Само мебелите изработени от дъб и лакирано в тъмно кафяво контрастираха. Масата тук не беше кръгла като повечето маси за съвети в дворците. Тази бе елипсовидна. Обстановката беше пищна и на нейния фон не се връзваше скромното, но топло посрещане на пратениците. До вратата дори нямаше четец, който да съобщи, когато кралят влезе. Предполагаше, че Каян е наредил да няма такъв.
“Какво се опитваш да постигнеш, Каян?” – запита се сенаторът.
Стражите отвориха двукрилата врата и спасителя най-накрая се появи. Кралят беше забавил едва десетина минути, но на Нерска му се бяха сторили като един час. Всички се изправиха от столовете си, насочили погледи към уверено крачещия Каян Ленарис. Тежкия плащ се диплеше след него. Той изглеждаше точно така както трябваше да изглежда един силен и мъдър монарх.
– Ваше величество – изрече почтително жената и се поклони с двамата мъже.
– Моля да бъда извинен за скромното посрещане, на което дори лично не успях да присъствам и за забавянето ми. Бях се захванал с неотложни дела.
“Неотложни? Как не!” – изсумтя наум Нерска и скришом стрелна краля с чудовищен поглед. Сякаш на пук Каян се усмихна широко.
– Надявам се сенатор Нерска да ме е заместил достатъчно подобаващо като домакин.
– Струва ми се, че беше малко притеснен – усмихна се Разиас. Студена, арогантна усмивка. – Но беше много учтив и гостоприемен.
– Ние също молим за извинение, Ваше величество – Мартибър направи още един лек поклон. – Че ви притиснахме така и се радваме, че ни приехте.
– Не всеки ден в Болирва идват пратеници от страните на Алканида – отвърна Каян. – Мога ли да науча вашите имена?
Тримата се представиха официално.
– Алиера, Мартибър и Разиас – монархът погледна всеки поотделно, докато изричаше учтиво имената им. – Приветствам ви с добре дошли в моят дом. Моля, нека седнем.
Всички заеха местата си. Каян седна на челното място спазвайки протокола. Един слуга веднага дотърча с поднос, върху който имаше чаша вино и я поднесе на господаря си, след това изчезна така, както се беше появил.
– Желаете ли да погледнете акредитивните ни писма и печата върху тях, за да се уверите, че сме пълноправни пратеници на федерация Опалсик? – деликатно попита Алиера.
– Няма нужда. Не поставям под съмнение, нито вас, нито мисията, с която сте натоварени. Идвате от далеч и не вярвам, че сте прекосили морета и земи само, за да видите как изглеждам. С какво Казадир е привлякъл вниманието на Опалсик?
– Ситуацията е малко деликатна – прочисти гърлото си Мартибър. – Тук не става дума за някакви бъдещи политически отношения между двете държави. Не и на този начален етап.
Нерска и Каян едновременно се приведоха напред с дипломатични изражения и с нарастващи съмнения.
– Тогава да не би да ме заплашва война? – хладно попита кралят.
– Война? – Алиера тръсна катраненочерните си коси. – Ние идваме тук с мир, Ваше величество!
Разиас, който изглежда не му се нравеше много това увъртане демонстрира загуба на търпение и директно изтърси:
– По следите сме на един много опасен мъж и според нашите сведения той е в Казадир.
Изненадата подейства като женска плесница върху Каян и сенатора.
– Моля? – не повярва кралят. – Обръщате се към короната на Казадир, заради някакъв си беглец?
– Убедени сме, че този някакъв си беглец – провлачи бавно Мартибър – ще ви заинтригува силно. Във ваш интерес ще е да ни изслушате. Преследваме го вече две години и винаги ни се изплъзва.
На Нерска му идваше да им каже,че трябва да помислят тогава колко са годни за тази мисия, но замълча за благото на Казадир. Не желаеше заради острия му език, пратениците да се обидят и това да доведе до война с Опалсик. Каян също си мислеше, че колкото и абсурдно да му звучи всичко трябва да бъде деликатен с тези тримата и поне да прояви някакъв минимален интерес към проблема им и естествено, ако можеше да извлече някаква полза от него, да им помогне. Кралят от личен опит знаеше, че зад привидно малките неща се криеха по-големи.
– Добре – въздъхна Каян. – Изпаднали сте в затруднение. Вие сте лицето на федерацията тук и тя моли Казадир за съдействие в залавянето на опасен мъж. Бих могъл да разпратя съобщения до всеки град и всяко село да се следи за беглеца. Има ли някаква награда за залавянето му обявена от Опалсик?
– Награда? – светнаха очите на Алиера – Каквото поискат. Злато, скъпоценни камъни, земи, титли. Готови сме да дадем всичко това на онзи, който залови… беглецът и ни го предаде.
– Какво толкова е сторил? – попита Нерска.
– Хм – усмихна се съблазнително Алиера. – Той е роб на могъщ дом. Роб на федерацията. При бягството си уби много почтени членове на благородния дом Тахирен’ра. Обявен е извън закона и ние трябва да го върнем обратно в Опалсик, за да бъде съден спрямо нашите закони и да понесе присъдата си.
– Значи ви трябва жив?
– На всяка цена, сенаторе. Нужен ни е жив, за да говори. Нужен ни е жив, за да го накажем както подобава за неподчинението му и зверските му деяния.
– Моите извинения, но историята е доста постна – Каян се облегна назад с недоволно изражение. – Минали са две години. Толкова ли е злопаметно централизираното управляващо звено на федерацията? Та той е изгнаник, далеч от дома и едва ли би се завърнал там. Малко наказание ли е това?
– Твърде мекушав сте – каза Разиас. – Няма да има никаква амнистия за него, дори след сто години да е.
– Не ми казвате всичко.
– Приемете го, че е ценен за нас и в него има нещо, което трябва да вземем преди правосъдието да го погуби. Както казахме вече той е много опасен, подъл, хитър и там откъдето мине оставя трупове. Изглежда все още не се е проявил гръмко в Казадир, но и това ще стане уверяваме ви. – очите на Разиас заприличаха на стомана. – Този мъж е дявол, грешка на природата. Издънка от злоба. Успявахме да хванем дирите му благодарение на магия. Проследявахме го с магия, но преди година се случи нещо. Магьосниците ни усещаха живота в тялото му, ала просто не можеха да определят местонахождението му. Сякаш някаква бариера им пречеше умишлено и загубихме това си предимство.
– И как го издирвате сега?
– Чрез добро разузнаване. А и той… не полага големи усилия да се крие. Хората го запомнят. Трудно е да не забележиш някого като него. Когато ги попитаме те винаги казват, че помнят едни великолепни, но смразяващи и жестоки аквамаринови очи, приятна златиста кожа и невероятната му сребристо-златиста коса. Дълга почти до кръста и бляскава като сатен.
– Описвате ми странен и хубав мъж.
– Да и невероятно добре използва визията си като оръжие, особено когато го насочва срещу жени – хвърли многозначителен поглед на Алиера, а нейните устни предупредително се разкривиха.
– Той не умее да чувства – допълни тя. – Омраза, жестокост и злоба са неговия свят. В гърдите му бие камък, не сърце. Да, който го види, не може да го забрави.
– Знае, че го преследвате и се показва открито? Това не ви ли навежда на мисълта, че може да ви води в капан?
– О, водил ни е. И то не веднъж или два пъти. – каза Мартибър. – Добри агенти на федерацията не успяха да се измъкнат от челюстите на тези капани. Напълно осъзнаваме, че си играем с огъня, парили сме се много пъти. В очакване сме на всичко и се опитваме да се подготвим до колкото можем, но и плячката ни е твърде непредвидима. Оказва се, че никога не сме подготвени напълно за поредната му изненада. Не е маг, но има силен усет към магията. Има солидно образование и разбира от алхимия. Последния път ни поднесе такава попара, че ще я помним цял живот.
– В другите страни не са ли ви оказвали съдействие?
– Не сме молили за такова.
– Тогава защо молите мен?
– Защото, Ваше величество, вече сме отчаяни. Отчаяна е и федерацията. До толкова, че по нас са изпратили с най-бързия кораб на Опалсик двама вестоносци, носещи този пергамент, който ни легитимира пред стражата на портите в Болирва. В него ни се заповядва да се обърнем към вас и са описани предложения, които Опалсик има за вас. Молим за помощта ви.
– Какво ми предлага Опалсик?
Отговори Алиера.
– Федерацията може да ви бъде добър приятел и военен съюзник. Помогнете ли ни, ще сме ви задължени. Ако някога Казадир изпадне в затруднено положение, било то финансово или военно Опалсик ще си спомни, че вие сте помогнали на агентите й.
Каян потърка брадичката си замислено и погледна сенаторът. Нерска едва забележимо кимна.
– Добре – рече кралят. – Това обаче подлежи на по-задълбочено обсъждане. Аз нямам нищо напротив да разпространя описанието на въпросния мъж и да бъде наложен строг контрол на градските порти и в селата. Патрулите по границите ще следят за него, както и пристанищната охрана. Няма да ми струва нищо, на вас и федерацията също. Ще завардя границите на кралството, но друго не мога да обещая, че ще сторя.
– И това е достатъчно – кимна Алиера.
– Имате ли собствен ескорт? – поинтересува се кралят.
– Имаме. – въздъхна Разиас – Но преди дни ни нападнаха Нарди. Имаме убити и ранени. Ние продължихме сами, а воините ни останаха край Широка местност в едно село и ще чакат завръщането ни. Затова и ще откажем гостоприемството ви, като се надяваме, че няма да ви обидим.
– Нуждаете ли се от медицинска помощ?
– Не. Можем да се погрижим достатъчно добре за ранените. Все пак ви благодарим. Благодарим ви и за помощта, която се съгласихте да ни окажете. Ще поддържаме връзка и ще имаме други възможности да се срещнем, за да обсъдим други неща подробно.
– Непременно.
Алиера извади пергамент от един джоб на наметката си и го подаде на Каян.
– Нека остане у вас. Прочетете го хубаво.
Каян го взе с отсечено кимане.
– А този мъж има ли си име? – попита Нерска.
– Алдаян. – каза Разиас и потръпна. – Името му е Алдаян.

* * *

В голямата дворцова библиотека тримата магьосници очакваха кралят. Единият носеше лилава роба, другият червена, третият бяла.
Каян влезе в библиотеката със забързана крачка. Спря се пред магьосниците и ги огледа бавно. Сетне попита:
– Чухте ли разговорът?
– Да, Ваше величество. Всичко, абсолютно всичко – отвърна магьосникът в лилавата роба. – А вие различихте ли лъжите от истината?
Очите на краля светнаха предупредително и със зловещо нисък глас нареди:
– Научете всичко, което успеете за този Алдаян! И дискретно!

* * *

Същият ескорт от гвардейци придружаваше тримата южняци по обратния път към портите на града. Глъчта стигаше до небесата. Търговците се надвикваха един през друг, недоволни купувачи сумтяха, деца с незадоволени прищевки се тръшкаха, родителите ги гълчаха. Един отчаян баща дърпаше своенравната си дъщеря от сергията с дървени кукли, като обясняваше, че това сигурно ще и десета подред, по-добре да й купел нещо друго. Човечецът обаче губеше битката с детето. От хановете се чуваше гръмки смях, още по-гръмко беше чупенето на прозореца на едната кръчма и изхвърчащо тяло през него, което падна на пътя. Градската стража в близост веднага реагира, вдигаха мъжа от паважа, нахлуха в кръчмата и врявата примесена със звуци от удари и трошене на лична собственост се усили. Женски писъци – предполагаше се, че са курви се смесиха с цялата олелия.
– Да влезем и ние да се позабавляваме там вътре – подхвърли отегченият Мартибър.
– Давай – насърчи го шеговито Разиас – Аз съм след теб.
– Да не сте си надигнали задниците от седлата, идиоти такива – пресече ентусиазма им Алиера. Както винаги тя ги поучаваше, когато тези двамата решеха да дивеят. С жена в групата и то жена като нея мъжете бяха под чехъл. – Осъзнайте се. Двайсет гвардейци има около нас и отговарят за сигурността ни. Нито пък можем да си позволим излагания. Как мислите ще реагира тукашното общество срещу федерацията, ако се разчуе, че видните й пратеници доброволно са се напъхали в пиянско меле? – говореха сложния опалсинкски, и то диалекта, така че дори имената звучаха различно. И тримата бяха сигурни, че никой от гвардейците не отбира и думичка.
– Достатъчно неприятности си имаме – продължи тя. – Този път не бива да се проваляме или ще се наредим в черния списък на федерация и то веднага след името на Алдаян. Вече твърде дълго ни търпят.
Разиас се протегна уморено на коня и се прозя.
– Искаше ми се поне тази нощ да поспя в легло.
– Стига си се оплаквал – изръмжа му гологлавият. – И ние искаме, но не можем. Желанието ми е колкото се може по-бързо да оставя този град зад гърба си.
– Хитро копеле – изсумтя звучно Разиас.
– Какво? – не го разбраха двамата му спътници.
– Кралят. Сигурен съм, че поставяше всяка наша дума под съмнение. Нито пък ми харесваха погледите на сенатора.
– Каян ще ни следи, в това можем да бъдем сигурни и когато удари на камък ще стане още по-подозрителен. Трябва да го спечелим на всяка цена или проблемите ни ще се удвоят с още един опасен враг – каза Алиера. – Готова съм да си заложа дясната ръка под секирата на палача, че разговорът ни беше подслушван.
– Нали на това се надявахме през цялото време, драга? – усмихна се Мартибър. – Поне съм уверен, че събудихме интереса му към Алдаян.
– Трудно е да се каже на този етап, но Алдаян ще се прояви. Тогава интереса му със сигурност ще се пробуди и дори сам ще ни потърси.
– Проклет да е – изфуча Разиас, имайки предвид Алдаян. – Две години от живота ми отлетяха ей така, нахалост – направи рязък жест с ръката си.
– Няма да се измъкне от Казадир – закани се твърдо Алиера. – Този път ще го спипаме.
Мартибър мрачно я изгледа.
– Казвали сме го и преди!

* * *

В една стая в подземията на двореца тримата магьосници изпълняваха нарежданията на Каян. Естествено, те не го правеха толкова за него, колкото от собствен интерес. Такива си бяха те. Атмосферата беше мистична и тежка. Единствената светлина рисуваща сенки по каменните студени стени идваше от поставената на пода свещ, около която бяха седнали маговете. Ирисите и на тримата се бяха превърнали в едни жълто-бели точки. Използваха наричаното от магьоснически кръг Мъртво зрение. Не им бе нужно да се виждат един друг. Достатъчно бе да долавят аурите си и нейните движения. Предупредени, че Алдаян не може да бъде издирен с магия, те търсеха само нишките на съществуването му в земния етър, за да почустват пулса на сърцето и да чуят грохота на кръвта във вените му, да изследват тялото и ума му. Сребристо-златисти коси и аквамаринови очи. В съзнанието на всеки от тримата се мержелееше образ, изграден от собствените им представи.
Магьосникът в лилава роба изпъна длан над пламъчето на свещта и плавно я отмести. Във въздуха се разтегли огнена нишка. Останалите двама направиха същото. Нишките затрептяха от потоци енергии преминали през тях. Станаха по-ярки, свещта запламтя по-силно. И тримата бяха напрегнати, бродеха в различни посоки в една равнина на реалния свят, лишена от живот. Тук бе царството на неживата материя и единствения съществуващ разум бе техните извисени съзнания. Търсеха дълго сред полета застинали във вечността, полета, над които времето нямаше власт, естествената промяната в тази безжизнена пустота бе непозната. Бродеха като изгубени души и се изтощаваха, губеха ориентир, търсеха източника на жизнените сили на Алдаян. Лилавият подтикнат от собствената си суета не предупреди другите двама, че е доловил нишката на южнякът. Приближаваше се заобиколен от мъгли, пречещи му да видят местонахождението на мъжа. Беше студено, знаеше, че и тялото му в онази стая трепери. Силна вибрация разтърси ума му. Причини му болка. Огнената нишка в ръката му вибрираше и гореше дланта му.
“Пипнах те” – помисли си той, докато пред очите му започваше да се оформя огледална сфера и в нея блудкав образ на лице. Всичко останало беше празно, усети преграда, но магьосникът не се притесняваше. Пътя към душата на южняка беше отворен или поне така си мислеше той, докато наблюдаваше придобиващите яснота контури на добре сложен мъж, с брулена от вятъра качулка, под която бяха изпаднали няколко дълги кичура сребристо-руса коса. “На открито е” – помисли си магьосникът. Лицето бе почти същото каквото си го бе представял. С тънки линии, деликатно по своему, но мъжествено. Мерна кристална обеца да святка в сянката на качулката. Незнайно защо очите на мъжа бяха затворени. Магьосникът се пресегна към сферата в търсене на спомени. Плътният воал на разстоянието се съпротивляваше. Сблъсквал се бе стотици пъти с тази съпротива и винаги я бе побеждавал. Пръстите му потъваха плавно, огледалната повърхност са набръчка и тогава аквамариновите очи се отвориха и магьосникът изпищя. Писък на ужас. В тези очи, напълно лишени от емоции, нямаше нищо човешко, приличаха на две кубчета лед и те бяха втренчени в него. Беше усетил натрапникът. Магьосникът се опита да се отдръпне, но с уплаха установи, че попада в капан. В капан на чуждо съзнание. Един студен и също толкова лишен от емоции глас изкънтя в главата му.
– Знаеш ли какво е наказанието за нарушителите на личното ми пространство, глупав магьоснико?
Магьосникът се опита да отговори, ала думите заседнаха в гърлото му, превърнаха се в огнена буца, горяща струните му. Главата на нещастния маг се пръскаше от болка. Мъглите около него се надигнаха и го погълнаха, отнеха му въздуха. Гърдите му щяха да експлодират. Лилаворизецът размаха безпомощно ръце, искаше да повика на помощ другите двама, да изпрати зов. Енергията от тялото му изтичаше и не можеше да спре, силите му вехнеха, ушите му забучаха. “Не е магьосник, тогава каква е тази вътрешна сила в Алдаян?” успя да се запита магьосникът.
Сферата се разрасна. Магьосникът осъзна, че тя ще го погълне. Закрещя впримчен в капана на собствената си глупост и арогантност. Огнената нишка свързваща го с реалния свят, изтъняваше и избледняваше. Скъсаше ли се щеше да е загубен завинаги. Чужденецът бе безмилостен, още по-безмилостно отвори сърцето си с цялата чернилка насъбрана в него. Ята кръвожадни прилепи нападнаха магьосникът и разкъсваха плътта му с тънките си злобни зъби, пиеха кръвта му. Писъците на умиращия ехтяха зловещо. Осъзнаваше, че всичко е една илюзия, от която нямаше бягане, това бе съзнанието на Алдаян. Тази илюзия щеше да доведе до ужасната му, мъчителна смърт. Оплискан в собствената си кръв, с увиснали меса, точно като превърната в дрипа роба, магът се строполи в сферата, която се пръсна на милион парченца и безсилното, обезобразено тяло започна да пропада в нищото. Очите на Алдаян се присвиха и го освободиха, точно когато огнената нишка се скъса. Магьосникът вече бе в реалността, умиращ в агония. Белият маг и червеният се завърнаха също и погледнаха изплашено към лилавия. На колене се приближиха до умиращия. Бяха видели всичко, но не бяха успели да му помогнат. Бяха закъснели.
– На’аран – повика го онзи в бялата роба. – Защо го направи, безумецо?
– Той… – изстена лилавият с насълзени от безграничните страдания очи. – Предупредете краля…
Червеноризецът взе тръпнещата окървавена ръка в своята и изтегли болката от линеещото тялото на умиращия. Това единствено можеше да направи за него сега.
– Нищо човешко няма… в него. – додаде с последни сили лилавият и издъхна с разтворени очи, запечатали потресаващия спомен от последните му мигове живот.
Двамата живи и съкрушени от кончината на другаря им се спогледаха.
– Какво наистина е Алдаян? – прошепна онзи в червената роба все още стиснал безжизнената ръка на лилавият магьосник. – Зъл дух обладал човешко тяло и придал му този вид?
Белият не успя да намери отговор, с длан нежно затвори очите на мъртвеца.
Сега трябваше да скърбят.

ГЛАВА 4

“Не пак зеленчуков бульон” – помисли си разочаровано Данстър, когато Салира приседна край него на леглото с димяща купа и лъжица в ръка.
– Не се мръщи, татко. Разстроения ти стомах само това може да понася.
– Махни го. Не искам.
– Не се дръж като дете! – скара му се тя.
Облегнал гръб на куп пухкави възглавници Данстър извърна глава в демонстративен жест. Не искаше да яде. Погледа му се зарея далеч през прозореца. Искаше да си отиде у дома. Не му харесваше да стои тук в кулата на магьосниците и куп лечители да се суетят около него сутрин и вечер. Отровата на Алдаян не успя да го убие, но всичките бълвочи от билки, които му даваха, щяха да го довършат. И тази бяла стая, твърде луксозна за вкуса му го дразнеше. Не се чувстваше на мястото си.
– Откакто дойде на себе си, просто си невъзможен, татко – въздъхна Салира и остави купата на стъклената масичка за сервиране. – Едва не те загубих!
– Не ми напомняй – сърдито изръмжа той, без да отлепя очи от прозореца.
Нямаше да забрави блясъка в очите на Алдаян и онази усмивка. Нито пък щеше да забрави как се бе влачил като червей по пода, за да достигне противоотровата. Тя бе подействала, но не го бе облекчила. Отровата и противоотровата бяха влезли в конфликт в тялото му и го бяха подложили на още по-жестоки мъки. Почти не помнеше кога е сграбчил медальона и се е свързал със Салира. Аметистът бе светнал и образа на дъщеря му, сънена и по нощница се беше появил в лъч лилава светлина. Какво точно й бе казал не знаеше. В ума му имаше бяло петно.
Салира беше успяла да задържи осъществения контакт, дори след като баща й вече не отговаряше на повикванията й и бе вдигнала кулата на магьосниците под тревога. Тя и още четирима магьосника бяха използвали осъществената връзка между нея и Данстър за телепорт. Появили се бяха буквално през медальона под формата на малки светещи тела, приличащи на светулчици. Намерили бяха Данстър в напълно безпомощно състояние. На връщане обаче нямаше как да използват пак медальона, защото аметиста беше счупен, а верижката и обкова се превърнаха в прах. И петимата мага с общи усилия бяха сътворили огромна птица от огън и вятър, за да отведе Салира колкото се може по-бързо баща си в кулата на маговете, където да се погрижат за него. Птицата, рееща се високо над гората бе изминала бързо голямото разстояние.
В нощта, когато ужасът се бе спуснал никой не бе забелязал какво оставя огнени дири в небесата над Ипик. Салира бе разтърсвана от страх всяван и от Ужаса и от страх за живота на Данстър. Когато бяха пристигнали Повелителят на кулата я очакваше. Тя се беше строполила от чезнещата птица заедно с тялото на ловеца и от очите й бяха потекли сълзи. Плакала бе само като малка. Нямаше да си прости, че е допуснала Повелителят да я види в такова жалко състояние на страх.
Върнала мислите си обратно в стаята Салира подхвана с белите си деликатни пръсти брадичката на Данстър и го принуди да я погледне.
– Нищо не можеш да промениш.
– Случилото се вече не може да бъде променено – съгласи се ловецът. – Но се е случило и няма да го отблъсна така с лека ръка. Малкият негодник избяга веднъж от мен, но спипам ли го втори път няма да има това щастие.
– Не! – Салира енергично заклати глава. – Няма да тръгнеш след Алдаян, нали?
– Повярвай ми точно това се каня да сторя. Още утре.
– Слаб си.
– Така казвате вие! – озъби се той. – А на мен ми писна да лежа тук. Изгних в това легло.
– Още залиташ, като ставаш до нужника.
– Ако онези всезнаещи, миришещи на лаборатория лечители спрат да ме тъпчат с чудноватите си лекове световъртежа ми може и да мине.
– Защо? – тихо попита Салира.
Данстър знаеше, какво имаше тя предвид и директно отговори.
– Защото съм го решил.
– Това не е отговор. Този мъж е прекалено опасен, татко.
– Ха! На мен ли точно го казваш?
Салира се изправи от леглото и с бавна стъпка се приближи до прозореца. Усещаше очите на баща й впити в гърба й.
“Алдаян” малките й юмручета се свиха с такава сила, че ноктите се забиха в дланите й.
Беззащитният, проснат на пода и с кървящо слепоочие Алдаян. Тъмния й поглед се присви, дългите й мигли се преплетоха, в най-черните дълбини на ирисите й проблясваха алени огньове на ярост.
– Започнал си да го обикваш, татко – с гробовен глас заговори тя. – Приел си го като сина, за който винаги мечтаеше, но никога не можа да имаш.
Данстър прехапа долната си устна, неспособен да отрече думите й. Подсъзнателно бе търсел в Алдаян своя нероден син. Синът загинал заедно с жена му, в нейната утроба.
– Опитай се да го забравиш. – тихо го посъветва Салира.
– Не мога да го забравя, дъще. Алдаян остави белег на място където винаги ще го виждам и ще ми напомня.
– Да предположим, че го откриеш. Тогава какво?
Данстър сви рамене. Салира се извърна от прозореца пак към баща си в очакване на отговор.
– Е?
– Точно това искам да науча, дъще. Какво ще стане, когато го открия.
Салира си пое дълбоко дъх със затворени очи. И го изпусна бавно.
– Вероятно този път ще умреш – почти му извика тя. – Всичко, което ти е казал той, е било лъжа. Разказът му за страха в прохода…
– И дотук – прекъсна я той раздразнено.
– В него няма капка истина. Казал ти е, че е избягал роб на федерация Опалсик, видял си жигосването на гърдите му и до там. Нищо не знаем за него, татко, а очевидно има много за разбиране. Що за човек изпитва удоволствие от Ужаса на нощта? И въобще човек ли е той? Колкото повече се замислям толкова повече ми убягва човешкото в него.
– Знаеш ли какъв е бил животът му, че го съдиш така сурово? – разкрещя се Данстър. – Хора, точно такива с всичките си човешки ценности са погазили неговите и са го превърнали в звяр, заради свои амбиции.
– Престани да го защитаваш.
– Може да му се помогне, Салира. И неговото сърце работи на същия принцип като моето и твоето. То е от плът и кръв, пулсира и го подържа жив.
– Но умът му е различен. Не сърцето, а съзнанието ръководи действията му. Една душа може да бъда скъсана и събрана, само когато дадения човек все още я притежава, а тази на Алдаян…
– … е развалина – прекъсна я той. – Ти сама го каза.
– Не е важно какво съм казала.
– Тогава просто спри да говориш, Салира, защото и това, което казваш сега за мен не е важно. Ще тръгна след Алдаян, без значение колко ще се противиш на моето решение.
Пред очите й се разхвърчаха искри от яд.
– Дебелоглаво магаре – с треперещ шепот изсъска тя. – Щом е така тръгвай, но идвам с теб!
– Добре! – изтърси той и тя го зяпна. Очакваше и за това да поспорят разгорещено.
– Сериозно ли?
– Решила си го, нали?
– Да.
– Тогава не виждам как бих ти попречил да ме последваш. С вас маговете оправия никога не е имало. Пък… и ти си същото дебелоглаво магаре като мен, а аз добре си познавам стоката, дъще – след тези думи той нежно й се усмихна. Салира никога не бе устоявала на тази негова усмивка и отиде да го прегърне.
– Почивай си – промълви тя до ухото му. – И утре ще тръгнем по следите му. Имаш ли някаква идея на къде може да е тръгнал?
– Предлагам да минем през източния проход. Не вярвам да е минал през северния. Поне до колкото успях да вникна в начина му на мислене, той не обича да минава два пъти през едно и също място. Рискува да са го проследили и да засрещне своите преследвачи. А и сигурен съм, че не е зачеркнал възможността да оцелея и да тръгна след него. Би се предполагало, че е тръгнал на север след като този проход е по-близо до хижата и веднъж е дошъл през него.
– Ами ако е искал точно това да си мислиш, за да тръгнеш на изток, а той е поел риска да мине от север?
– Послушай ме. Умея да преследвам плячката си и винаги съм я намирал. И в крайна сметка какво значение има? Откъдето и да минем, дири можем да хванем, стига да са го виждали други. Той не е мъж, когото да отминеш и да не запомниш.
– Имаш ли някаква негова вещ?
– Наметката му още виси на закачалката до камината.
– Утре ще я вземем. – Салира го целуна по челото, стана от леглото и посочи паницата – И да го изядеш!
Жалостивият вопъл на Данстър се чу зад нея, дори когато затвори вратата и тръгна по коридора.

* * *

Около трите лагерни огъня се лееше ейл, ехтяха пиянски песни, а на шишовете ароматно се печаха три големи глигана. Гладната банда разбойници наброяваща петдесет души пируваха след последната си богата плячка. Пируваха вече няколко дни, но кой ли се интересуваше? Важното бе, че имаха повод. През последните месеци им бе потръгнало страшно много. От западнала шайка дрипльовци се бяха превърнали в богати главорези. Отнякъде се чу пиянска свада и раздаване на удари.
Шейн въздъхна. Пиянска история, нечия наранена мъжка гордост, курва, която не можеха да поделят или лъжене на покер… все за нещо имаше бой. С това беше свикнал като с горския пейзаж около себе си с разпънатите наоколо шатри, където спяха разбойниците. Кафявите му очи, обаче често се насочваше към една единствена шатра. В нея бе влизал само веднъж, по време на един ритуал и се кълнеше, че би предпочел да се самоубие от колкото втори път да влезе там докато се извършват подобни мерзости. Жената вътре будеше възхищение и страх. Страх от проклятия и витание на черна магия държаха разбойниците далеч и в същото време близо. Жена водач на крадци и убийци… това се постигаше трудно, но тя го бе постигнала и всички й се подчиняваха. Онези, видели как тя се справя с дръзналите да й се опълчват помнеха грозната картина. Тя ги преследваше в сънищата им, преследваше и Шейн. Нечовешките писъци на двете гърчещи се тела с разтапящи се меса и вряща кръв, оцъклените, разтичащи се очи и протекъл през ушите и носа мозък бе картина, която и най-откачения зъл художник не би могъл да си представи, за да нарисува. Преди Шейн да попадне в бандата е имало и опити да я убият. Сега черепа на единия от покушителите служеше за фенер, от зъбите на втория се бе получил страховит наниз, а с останките на другите двама не се знаеше какво е станало.
Изведнъж веселието около огъня затихна. От шатрата се чу пронизителен женски вой и чупене на нещо. Разбойниците застинаха на място. От известно време насам това се случваше за четвърти път. Какво точно ставаше там вътре никой не знаеше и никой не искаше да знае.
Шейн ниско изсъска и махна на мъжете да продължат все едно нищо не се е случило. Нямаше никакво желание вещицата да се показва навън, за да види какво толкова им интересно, че са спрели да се веселят и да реши да си изкара яда на някой. По-досетливите тутакси разбраха жестовете на Шейн и започнаха гръмко да се смеят. Един як мъжага с къса черна брада напалати седналата в близост жена, отвлечена от поредния ограбен керван. До преди дни тази жена бе неопетнена, а сега беше станала курва. И това на нея изглежда й харесваше, защото вече доброволно си поднасяше задника за опипване.
Шейн мразеше и обичаше всичко това. Животът не му бе давал много възможности за по-добро бъдеще. Син на пристанищна курва и неизвестен баща той бе изхвърлен от дома си – ако онази барака с плъхове и хлебарки можеше да се нарече дом, още на дванайсет годишна възраст.
Шейн си бе роден с престъпни наклонности и не му бе отнело много време на улицата, за да стане брилянтен джебчия. След месец прекаран в градската тъмница се беше поучил от някои свои грешки и надобря още повече в професията си. На всеки кол имаше закован негов портрет и голям надпис с награда за главата му. И беше горд със себе си. Вече девет години преживяваше благодарение на камата си и шавъркливите си пръсти. Двайсет и една годишния разбойник със сигурност не влизаше в категорията на едрите мъже. Дребният му ръст винаги му бе осигурявал друго предимство – плавни и леки движения като на призрак.
И както си мислеше за призраци измежду дърветата изскочи един огромен кон. Черната му козина лъщеше. Ездача на гърба му яздеше животното със завидни умения. Мъжете в лагера се напрегнаха готови да извадят оръжия веднага, ако се наложеше, но после разпознали новодошлия се отпуснаха и продължиха със заниманията си. Предпочитаха го пред това да се тълпят и да го посрещат. Нищо, че всички имаха въпроси. Мъжа не би оценил едно радостно посрещане. По-скоро би нанизал някой на меча си, разпращайки останалите около огньовете. Вече се бе случвало.
Шейн изпита безпокойство и в същото време облекчение. Конят спря точно пред дребничкият разбойник. Под качулката на шубата блестяха студените, безчувствени очи на Алдаян. Той слезе от седлото и погледна продължително Шейн.
– Най-сетне се върна – рече Шейн, стараейки се да звучи уверено. – Защо се забави?
– Не предвидих, че оная кранта, където яздех ще се метне в двайсет метрова пропаст, както и не предполагах, че ще ме халосат с ръжен в главата и ще ме приспят за два дни… имаше и още, но не е важно. Свърших си работата, докато вие гуляете тук.
На Шейн му досмеша. Смеха си потисна, но усмивката си не успя. Очите на Алдаян се присвиха и усмивката му загасна.
– Следващия път – изсъска южнякът и го хвана за ревера. – Когато ограбвате керван не оставяйте живи свидетели, иначе оцелелите ще станат свидетели и на вашето горчиво покаяние. Ясно ли е, дребен плъх такъв?
– Избихме всички!
– Нима? Ами как си обясняваш тогава факта, че срещнах един от оцелелите и той ми каза, че освен него има още двама, които са успяли да избягат? Като вършите нещо, вършете го докрай, мамка ви!
– Пусни ме, южняко – изрепчи се Шейн. – Да ме удушиш ли искаш?
– Изкушаваш ме. – Алдаян го пусна. – Как вървят нещата тук, освен че пиете, ядете и… – кимна към курвата, без да изрича последната си мисъл.
– Бояхме се, че ако още малко се забавиш вещицата ще се побърка още повече. Вече четири пъти отвътре се чуват писъци, вой и чупене на разни неща.
Ъгълчетата на устните на Алдаян се помръднаха в нещо като усмивка.
– Освен да отида при нея и да я успокоя. Погрижи се за коня ми.
– Красиво животно. Как си се сдобил с него?
– Не питай.
И Шейн повече не пита. Когато пресегна да хване юздите животното се вдигна на два крака и изцвили. Алдаян бързо се спусна, хвана юздите и заговори успокоително на животното. То развя опашка и тръсна леко глава.
– Вече е спокоен. Казва се Тайдър и обича да му решат гривата. Не прави много резки движения, ако подивее може да пострадаш сериозно. Преди мен е признавал само още един ездач.
– Ще внимавам.
Алдаян свали раниците от седлото и забърза към своята среща.

* * *

В шатрата въздуха беше натежал от миризмата на тамян. Множеството запалени свещи утежняваха положението. Огънят в огнището противно на всичко нормално бе синкав. Огнените езици се извиваха като тела на призрачни русалки. Пламъци сътворени с магия, не с огниво и кремък. От тавана висяха така наречените Ловци на сънища или Капан за сънища. Алдаян ги мразеше. Струваха му се напълно безпредметни, боклуци, които с радост би изхвърлил в огнището. На него подобни глупости никога не му бяха трябвали, по простата причина, че той не сънуваше. Сънят му винаги бе тъмен и празен.
Някои Ловци на сънища бяха страховити маски, други окръжности накичени с пера от орел, трети бяха от животински кости. В единия край се мъдреше голям сандък, пълен с книги, магически вещи и стъкленици. На него беше поставен фенер от човешки череп. Върху меките кожи предпазващи от земния хлад и влага имаше голяма постеля. Като цяло в шатрата това бе целия интериор, с един жив, движещ се обект. Жена с червени като кръв къдрави коси и ярки зелени очи беше седнала с крака свити под тялото й, изкусително очертаващо се под полупрозрачната роба. Бледата й кожа беше като мляко. Не беше красива, но и в никакъв случай грозна. От осанката й лъхаше на женственост и грях. Пред нея имаше счупена стомна и разпилян черен прах. Острата й брадичка се повдигна, тънките устни се извиха в усмивка, когато Алдаян влезе през процепа и свали качулката на кожуха си.
– Ти се върна? – прошепна тя. Зелените й очи заискриха.
– Върнах се, вещице – Алдаян захвърли раниците встрани.
– Сахрин – поправи го тя. – Името ми е Сахрин, южняко.
– Зная – той направи крачка към нея. – Зная, вещичке.
– Ела тук, седни.
Сахрин изчака Алдаян да седне срещу нея и попита.
– Откри ли я?
– Да, макар да бе чистата случайност и за малко да й видя сметката.
– Тогава къде е? Защо не си я довел?
– Тя сама ще дойде. Имай търпение. Дадох й доста основателен повод да ме последва.
Сахрин кимна без да се интересува от подробности. Тя вярваше във възможностите на Алдаян и знаеше, че щом той е залагал капани, те ще щракнат. Вече бе имала честта да се убеди в това.
– Какво можеш да ми кажеш за магьосниците в лилавите роби? – попита Алдаян.
– Какво те интересува за тях?
– Всичко.
– Няма кой знае колко. Орденът им замира, останали са малцина лилаворизци. Не се отличават с нищо особено от другите магове. Добри са в ритуалната магия. В повечето случаи вече цвета на роба опира до въпрос на вкус. Това, че този е бил в лилаво не означава, че е бил послушник на ордена. Те се отличават с татуси на дясната си длан. Защо те интересува, Алдаян?
– Убих един.
Сахрин озадачено отдръпна глава назад и младият мъж додаде.
– Опита се чрез гнусните си похвати да проникне в ума и тялото ми.
– Как е изглеждал магьосникът?
– Не съм сигурен, виждах го доста размазано, заради магическата му огледална сфера, която изкривяваше неговият образ в съзнанието ми. Може да е имал татус, но не съм го видял. Стори ми се русоляв.
– Описваш ми половината магове в Казадир.
– Е, поне стеснихме кръга със заподозрени.
Сахрин гърлено се засмя. Алдаян не споделяше веселието й. Случката с магьосника можеше да свърже само с едни хора и тях би желал да срещне, точно толкова, колкото и племе диви човекоядни Нарди. Младият южняк се изправи и закрачи в шатрата. Магьосницата го гледа известно време, сетне поклати глава.
– Стига си сновял – тонът й омекна. – Изглеждаш уморен, Алдаян.
Той закова на място и студено се втренчи в нея.
– Уморен съм, вещице. Не знаеш само колко, много съм уморен и колко много се нуждая от още нещо, за да заспя. – без повече приказки и напълно непредвидимо той се спусна към нея, хвана я за робата и я изправи. Чу се силен пукот от късане на плат и дрехата падна върху кожите. Сахрин не обичаше да носи бельо.
– Като те види, човек ще рече, че си ме чакала.
– Притеснявах се – изшептя тя. – Забави се повече от необходимото.
Алдаян не отвърна. Гледаше я с онзи див поглед, който й бе познат и я караше всичко в нея да запищи от страх и желание. Бавно разкопча ципа на шубата, под нея той беше гол. Дрехата тупна на земята и продължи с развързването на панталона си.
Сахрин просто го наблюдаваше, докато той не остана пред нея съвършено гол, примамващ я със златиста си кожа. Притегли я към себе си бавно, нейните гърди опряха в неговите, твърди като скала.
Алдаян отърка брадичката си в косата й и изръмжа до ухото й. Беше нисък гърлен звук на задоволство, от него гърбът на магьосницата настръхна. Като на гладен тигър, който току-що е уловил плячката си.
– Моля те – прошепна тя, усещайки как сърцето й бие в гърлото. За какво бе точно тази молба и самата тя не знаеше.
– Молиш ме? – дрезгаво отвърна той и отметна глава, за да срещне очите му. Те блестяха още по-диво. Първичното в тях я покори. – Все още е рано. Аз още не съм започнал. Тепърва ще ме молиш, вещичке.
Сграбчи я грубо за косата й я наклони назад. Целувката му беше също така груба. Захапа я за долната устна и засмука кръвта потекла от нея. Силно я изблъска в дебелата греда на шатрата, приклещвайки я със силните си бедра и напористо проникна в нея.
Смес от болка и удоволствие взривиха съществото й.
Сахрин изпищя.

* * *

Сахрин лежеше под завивката и зяпаше с празен поглед в тавана. Отвън вече не се чуваха смехове и вулгарни цинизми, което ясно говореше, че всички са пияни и заспали, а по-трезвите клюмат на пост.
Синият огън беше загаснал. В шатрата започваше да пълзи хлад. Това усещане бе затиснато под болката в слабините й. Нямаше сили и желание да възпламенява огнището. Просто искаше да се взира глупаво в Ловците на сънища. Едничката й утеха бе наместилата се в сумрака тишина. Изолирала бе единствения шум – лекото дишане на мъжа до себе си.
Алдаян бе неконтролируем. Тласъците му бяха безмилостни.
Сахрин пред себе си се беше заклела да не го моли, но въпреки всичко молбите й да спре сами се откъсваха от гърлото й. Той не спираше, ставаше само още по-безпощаден. Причинил й бе много болка и много наслада. Никога никой мъж не й бе поднасял и двете накуп. Винаги бяха присъствали поотделно. Само наслада и само болка, ала и това удоволствие не бе така силно като дареното от Алдаян тази нощ. А когато я заболеше, тя просто отблъскваше напористо своя любовник, който и да бе той. Този не бе могла, покорена изцяло от властната му настоятелност. Докарал я бе до върховен оргазъм и бе продължил дълго след това, докато не бе свършил. Безжалостен към нейните чувства и щедър към собствените си удоволствия.
Животно! Да, беше правил груб секс с нея като животно.
Първия път си бе играл с нея и накрая я беше оставил незадоволена и възбудена.
“Е, тази нощ докара нещата докрай, но дълго време няма да мога да ходя нормално” – помисли си тя.
И с цялата си наглост сега той спеше до нея сладко като бебе.
Сахрин го погледна. Отметнал ръце край главата си изглеждаше толкова безгрижен. Желанието й да го убие се засилваше с всяка секунда, но е все още не бе готова за подобен подвиг. Привидно изглеждаше дълбоко заспал, ала тя отлично знаеше, че спи леко и ще усети всяко нейно заплашително движение.
Алдаян не бе като никой мъж, който Сахрин бе срещала досега. И се ядосваше на себе си, че някак си той й влияе по такъв начин, че тя се оставяше доброволно да бъде правена на глупачка. Мразеше го и го искаше. Магьосницата имаше нужда от него и той от нея, ала се чудеше кой пръв ще убие другия. Започнала бе опасна игра с коварен, лукав мъж и той играеше изключително добре. Много по-добре от очакванията й. Вместо Сахрин да превърне южнякът в марионетка, той бе превърнал Сахрин в такава.
Нищо, щеше да изтърпи още малко. Търпяла бе и по-лоши неща, за по-дълго време.
Тя скоро щеше да дойде и тогава…
На устните й се появи усмивка на задоволство. Щеше да се отърве и от тази шайка главорези. Те също нямаше да й трябват. Сахрин копнееше още сега да пусне отровната си зла магия и на заранта да намери само трупове в лагера, ала се нуждаеше от нещо… То бе близо и все пак трудно достъпно. Погледът й се насочи към раниците на Алдаян. Там беше целта.
С въздишка разтърка челото си. Ситуацията бе наистина сложна. Допълнително я усложняваше и изумяващия факт, че магиите й почти нямаха ефект върху Алдаян, поне по-безобидните, които бе прилагала. Опитала се бе да му наложи приспивателно заклинание. Всеки нормален би се тръшнал преди да разбере какво се случва, но той лениво се беше прозял и със злобна полуусмивка заявил, че е излишно, само си хабила енергията, а можело да й потрябва за друго.
След тази случка Сахрин бе сипала изворна вода, и покапала в нея от кръвта си. Пуснала бе мигла случайно паднала от Алдаян на възглавницата. Съдът беше поставила върху сините пламъци в опит да види бъдещето на южняка. За първи път в живота си тя се сблъскваше с подобен феномен. Сякаш мъжът нямаше съдба, пълна липса на каквито и да е видения, дори от онези, блудкавите, които бяха така неясни и объркани, че не можеше да разтълкува. След това бе решила да пробва с миналото. Отново нищо! Все едно той въобще не е роден в тази равнина на съществуване. Липсваха всякакви връзки с изминалото време от живота му.
Знаеше за него само онова, което й бе разказал. Твърде малко и съвсем не можеше да е сигурна, че е истина. Магията й за разпознаване на лъжа и истина също не работеше върху него.
Даже сънят му не беше като на обикновен човек. Алдаян спеше твърде тихо и неподвижно. Дишането му макар и равномерно бе почти недоловимо. Не се въртеше, рядко помръдваше, най-често просто извърташе лице в друга посока, положението на тялото оставаше непроменено през цялото време. Сахрин бе сигурна, че на заранта ще го намери в същата поза, освен ако не се събудеше по-рано от нея.
Тя прехапа долната си устна и изохка. Болеше и се беше подула. Алдаян я беше захапал зверски, смукал бе кръвта й като жаден вампир. Сахрин се сгуши в него, полагайки глава на гърдите му.
“Какво пък – помисли си. – Сега сме любовници и докато мога да му се наслаждавам, ще го правя. Когато дойде време за кинжала, ще се простя с него както подобава.”
Остави се да почувства изцяло болката между бедрата си. Това бе сладка болка, осъзна тя и затвори очи с лека усмивка.

* * *

Широката местност, приютяваше няколко богати селца, страдащи от нападения на човекоядните Нарди. Селата бяха укрепени с високи огради от колове и изкопани дълбоки ровове около тях. Подвижните мостове винаги бяха вдигнати и селяните се редуваха на стража. В най-голямото село кръстосваха двайсет добре обучени воини на федерацията. Тяхното присъствие успокояваше местното население. Южняците ги пазеха, докато ранените се възстановят и поемат отново на път. В замяна на това получаваха храна, билки за раните и подслон. Естествено имаше и разпънати шатри. В една от тях вдигната в центъра на селото спяха Алиера, Мартибър и Разиас. Те предпочитаха платнището пред дървените стени на някой от двата селски хана или дома на кмета.
На една малка масичка имаше разпъната карта на Казадир, около нея на походни столчета седяха Мартибър и Алиера. Разиас полуизлегнат, опрял гръб на две нагънати одеяла дремеше точно до централната греда. Изрядната му прическа беше малко понарошена, медните жички изпускаха отделни тънички кичурчета черна коса, а ризата му измъкната отпред се виждаше над колана. Така го бяха заварили двамата му приятели. Не им бе нужно нито акъл, нито образование, че да се сетят какво е ставало. Някой сериозно се беше постарал да докара този разпуснат вид на сивоокия чаровен южняк, докато дружките му пият вино и бира в отсрещния хан. Разиас си беше женкар. Него никоя не можеше да го опитоми, а много бяха правили опити. Мартибър и Алиера само като го видяха въобще не пожелаха да го будят. Тихомълком и подсмихвайки се, се добраха до масичката и разпънаха картата на нея, за да огледат подробно какви пътища могат да поемат. Въпреки, че не бяха мигнали цяла нощ, а навън вече се развиделяваше на тях въобще не им се спеше.
Виното беше подействало на Алиера носталгично. Тя гледаше картата и нищо не виждаше на нея. Умът й се рееше в спомени. Гневеше се от тях и в същото време страдаше. Беше използвана и предадена. И сега си понасяше наказанието. Да преследва онзи, който така я бе заслепил, че беше допуснала родът й Тахирен’ра да пострада и да изгуби най-ценния си роб. Онзи донесъл толкова пари, слава и могъщество на дома й. Алиера беше принцеса на Опалсик. Принцеса, която в момента бе лишена от името си и се нуждаеше от реабилитиране на статута си. Забранено й бе дори да изрича името на рода си, когато се представя пред когото и да било. Гневът на баща й я бе докарал дотук и тя бе готова на всичко да поправи грешката си. Огорченият матрон на Тахирен’ра й бе завил, че той отново ще има дъщеря, ако тя тръгне след беглеца и го доведе обратно в Опалсик. Бяха избрани двама мъже, доверени лица на федерацията, които да я придружат в това й начинание – Мартибър и Разиас. Двете години в непрекъснато преследване, всичките неволи и опасности бяха превърнали тримата ловци от обикновени познати в нещо повече от приятели. Алиера обичаше Мартибър и Разиас повече от кръвните си братя. И те обичаха нея като сестра.
– Пак ли мислиш за глупости? – тихият глас на Мартибър я измъкна от унеса й.
– Съжалявам. Казваше ли нещо?
Той отмести картата на страни и се отпусна повече в походното си столче, взрян изпитателно в лицето й.
– Не. Нищо не казвах. През цялото време гледах изражението ти. До кога ще се самоизмъчваш?
– Докато не отведа Алдаян в Опалсик и не получа прошката на баща си.
– Говорили сме за това и преди – смъмри я строго той. – Да ровиш миналото е като непрекъснато да поръсваш рана със сол. Сгрешила си, всички допускаме грешки. Такава е човешката природа, но поне ни се дава шанс да се поправим или поне да се поучим. Ти получи правото и на двете.
– Баща ми няма да ме търпи вечно. Той вече ме смята за негодна дори да забърша собствената си помия. Съвсем скоро ще изгубя получения шанс.
– Баща ти много добре знае след кого ни е пратил.
Алиера скръсти ръце на гърдите си с поглед забит в острите върхове на ботушите си.
– Вината си е изцяло моя – промърмори тя. – Държах се като хлапачка. И по-лошо. Позволих да бъда използвана като изтривалка за обувки и захвърлена след това точно като такава. За Алдаян никога не съм била нищо повече от ключа към неговата свобода.
– И можеш ли да го виниш, че е пожелал свободата си и я е постигнал?
– Виня го, разбира се.
– Стига, Алиера! Бягала си от спалнята си само, за да прекараш нощта в прегръдката на Алдаян. В продължение на половин година. Ако не си била толкова горда и си признала пред него, че си го обичала той може би не е щял да използва по този начин.
Алиера тръсна глава. Това бе едно от много неща, които харесваше в двамата си спътници. Винаги бяха откровени с нея. Разиас стъпваше по-леко като знаеше, че ще я нарани. Изричаше истината по завъртян начин, така че да намали натиска на иглата, ала Мартибър не щадеше чувствата й. Не ги пощади и сега.
– Нищо нямаше да се промени, приятелю – отрони тя. – Алдаян никога не е изпитвал обич, това чувство му е непознато. За него единствения стремеж бе свободата, а аз сляпата глупачка влюбена в аквамариновите му очи и сребристо-руси коси не прозрях отвратителните му кроежи.
Мартибър нервно облиза долната си устна. За първи път се реши да я попита нещо.
– Какво си виждала в очите му в онези мигове, в които сте били заедно?
– Нищо – преглътна тя. – Абсолютно нищо. Винаги е умеел да крие емоциите си и смятах, че тогава прави същото. Не ги показва.
– Но си мислела, че е държал на теб?
– Беше нежен с мен – гърдите й се повдигнаха в опит да си поеме по-спокойно дъх.
– Така ли? – едната вежда на Мартибър се вирна. – Посягал ти е неведнъж. Това ли наричаш нежност?
– Удрял ме е три пъти, винаги заслужено. И моята уста много знаеше да приказва.
– И никога не чу извинение?
– Никога.
– Тогава как можеш да твърдиш, че е бил нежен. Винаги съм ненавиждал мъж да посяга на жена. – Той се посочи. – У всички оставям първо впечатление, че съм темерут. Сигурно бръснатата ми глава и физиономията ми карат хората да си мислят, че съм лишен от скрупули мъж, но никога през живота си не съм вдигал ръка срещу нежния пол и никога не бих го сторил, освен ако не ми се налага да защитавам живота си, твоят живот и този на Разиас. А Алдаян? Колко ли пъти го е правил срещу беззащитното и по-слабото от него? Външния му вид е… ангелски. Като го види човек никога не би си помислил на какво е способен. И ти не си жена, която се оставя лесно да бъде ударена, още повече пък да прости след това. Не мога да проумея какво е правил Алдаян със съзнанието ти, че той – робът, да превърне теб в негова робиня.
– Недей – горещо го помоли тя. – Не ми напомняй низостите. – Клепките й се притвориха. – Веднъж го попитах защо никога не ми подарява цветя, както правят другите мъже. Той ми отвърна, че цветето ще увехне, ще го изхвърля и ще забравя диханието му, че това е сантиментално и напълно безсмислено. Жената се нуждаела от нещо наистина незабравимо, нещо, което да я кара непрекъснато да мисли и да е готова дори да го преследва. Обеща ми, че ще ми поднесе именно такъв дар. Тези думи той изрече ден преди да избяга. И ми поднесе този незабравим дар върху поднос от жарава! – очите й засвяткаха на светлината на свещите. – Нося го със себе си като една неувяхваща кървавочервена роза с огромни бодли, впиващи се в плътта ми. Храни се с болката ми и не увяхва. Мирише, изпълва обонянието ми ден и нощ с дъха на предателството. Радвам се, че не му признах любовта си. Алдаян нямаше да я оцени като нищо друго, освен като още едно оръжие срещу самата мен и баща ми. И той никога няма да научи, че поне веднъж в живота си е бил обичан и не го е оценил. Не заслужава да го знае! – Алиера се взря в Разиас, за да избегне черния поглед на Мартибър. Не искаше да види новия му упрек и се надяваше той да не го изрече на глас, но кога ли е мълчал?
– Разбрала си какво си имала, след като си го изгубила – прошепна той и Алиера като зашлевена го изгледа.
– Какво?
– Мислела си, че просто ти е хубаво да си с Алдаян и да има кой да те прегръща в нощите, да ти дарява ласки между завивките… И ти не си знаела, че го обичаш, докато не те е предал.
Алиера никога не бе оставяла тази болезнена за нея тема да бъде толкова дълго дискутирана и не желаеше да се стига дотук.
– Вече няма значение, Мартибър – тя махна с ръка и се изправи. – Ще изляза навън, искам да подишам малко студен въздух. И без друго пречим на съня на Разиас.
Мартибър не отговори. Разиас въобще не отразяваше присъствието им в шатрата. Щом Алиера искаше да се разхожда той мислеше да се свие между своите завивки и да повика съня.
Жената излезе навън в студената настъпваща утрин, точно когато един войник забързано крачеше към нея.
– Милейди – поклони се мъжът. – Една жена има в отсрещния хан и желае среща с вас. Преди десет минути са я пуснали да влезе в селото.
– Коя е тази жена?
– Не зная. Не казва име. Тя е… малко странна според моите разбирания. Твърди, че е изминала дълъг път, а ако я видите… Толкова е безупречна, че няма прашинка по облеклото си.
Любопитството на Алиера се разгоря.
– Заведи ме.
В ханът беше тихо. Хората се бяха разотивали отдавна, младо момиче чистеше пода и масите, ханджията миеше последните няколко чаши. На тезгяха с чаша вода в ръка имаше висока жена, застанала с гръб. Дългите й коси бяха с цвета на злато. Върху сивочерния й плащ имаше избродирани неразгадаеми символи. Дочула, че някой влиза непознатата се извърна и вторачи светлозелените си очи в Алиера. На високото си челото жената имаше татус. Малък символ, който бе така очертан, че на човек щеше да му е необходимо време да разгадае линиите и да разбере, че това е малък кинжал пронизващ скорпион, увит от тънкото тяло на змей. Осанката й беше властна, но в лице напълно човечна със строго изражение, умора в очите и дълбока мъдрост. Сякаш бе живяла твърде дълго и вече бе изтощена и отегчена от живота.
– Алиера Тахирен’ра? – попита непознатата със зноен мелодичен глас на опалсикски.
– Не изричайте второто ми име – сухо отвърна Алиера, крачейки към златокосата. – Нов пратеник на федерацията ли сте? Ако е така, върнете се и предайте на баща ми, че…
– Не! – прекъсна я остро непознатата. – Нямам нищо общо с Опалсик и баща ти, момиче, но за сметка на това имаме много общо по отношение на един преследван от вас мъж.
– Алдаян – кимна Алиера.
– Аз съм негова майка.
Алиера пребледня и зяпна.
– Но… – заекна тя, – аз съм виждала жената, която е продала Алдаян в робство. Тя се представяше за неговата омразна майка и това… не бяхте вие, милейди…

* * *

Сахрин се събуди по изгрев, протягайки се установи, че е сама в постелята, но не и в шатрата. До слуха й достигна свистене… на оръжие. Тънък звук, познат звук и тя рязко отвори очи, вдигайки глава, за да види как голия до кръста Алдаян оглежда красива катана с посребрена дръжка и подсилена стомана, отличаваща се от обикновената със своите тъмносиви оттенъци.
Сахрин скочи от постелята.
– Не! – извика тя, опитвайки се да се приближи до него, но замръзна на място.
Алдаян с невидима бързина извърна наточеното като бръснач острие и го опря под брадичката й.
– Това вече е мое! – с плътен, нисък глас заяви той.
– Харесва ли ти? – попита го тя силно обезпокоена от опряната в плътта й катана. Той натисна още малко, колкото да й пусне кръв. Със задоволство гледаше как струйката се стича по бялата й шия.
– Намери ми още една! – грубо й нареди, без да откъсва поглед от алената вадичка.
– Катаната е моя, Алдаян.
– Вече не. Можеш да вземеш меча ми – кимна към ножницата, подпряна на раниците му. В погледа му имаше насмешка.
– Добре – съгласи се тя, колкото и да не й се искаше. Трябваше да бъде отстъпчива на този етап. “Изглежда ще си обирам вещите от трупа ти” – помисли си Сахрин гневно.
– Вземи я – додаде тя с въздишка, сякаш й бе оставил някакъв избор. – Ще ти дам и още една, но никога повече не смей да ги насочваш срещу мен или ще съжалиш.
Той бавно наклони глава към лявото си рамо. Чертите на лицето му се изопнаха и това я стресна, но вместо да й среже гърлото южнякът отмести оръжието и бавно го отпусна надолу.
– Никога повече не ме заплашвай, червенокоса вещице, ако държиш на красивата си шия. – Алдаян прибра катаната в инкрустираната с камъни ножница и я закачи на колана си. Това бе неговото оръжие, а не тромавия двуостър и прав меч. Ако притежаваше катаната в онази нощ край Ипик Данстър нямаше да има никакъв шанс за победа. Алдаян беше по-смъртоносен и от кобра с катана в ръка. С две около него ставаше истинска касапница. Тези оръжия му бяха спечелили славата в Опалсик. И тълпата ревеше възхвалявайки го до небесата. Догади му се, като си спомни и бързо изтласка тези мисли от главата си и ги насочи към по-близкото минало. Южнякът се зачуди дали все пак траперът е достигнал противоотровата. До колко го познаваше вероятността бе твърде голяма. Данстър имаше твърда воля.
“Дори да е оцелял, дори да го срещна отново няма да му дам втори шанс – рече си Алдаян. – Не биваше да му двама такъв и в хижата, но по дяволите той наистина спаси моя живот от вълците, а можеше да не го прави.”
Сахрин все още гола беше отишла до сандъка. В самия капак имаше пришито дъно и от там измъкна още една катана в кожена ножница.
– Заповядай – сухо му каза тя.
Алдаян бързо й изпробва баланса, кимайки доволно я окачи на кръста си.
– Чудесно – рече той. – Ще ти ги върна.
– Но… – заекна учудено тя.
– Искам само да ги предоставя за образец на някой изкусен ковач в Сулкат – поясни той. – Веднага щом се сдобия с копия, ще ти върна твоите.
– Искам оригиналите. Гледай да не ме излъжеш.
– Не разпознаваш ли вещите си? – подигра й се южнякът.
Сахрин почервеня като косата си.
– Разбира се, че ги разпознавам, идиот такъв. Затова те предупреждавам. Не се опитвай да ме лъжеш.
– Иначе… – заплашително се приведе той към нея. В погледа му се появил онази дива палавост като снощната. Сахрин внезапно усети болката между бедрата си и отстъпи назад клатейки глава.
Алдаян подигравателно я изгледа, облече шубата си пак на голо и даже не я закопча до горе.
– За южняк доста добре се адаптираш към тукашните температури. – хладно подметна магьосницата.
– Не мисли, че южняшката ми кръв ме прави мекушав срещу студа. Мога да те уверя, че е достатъчно гореща. – той се засили към раниците.
– Къде отиваш? – подозрително го попита Сахрин.
– Казах ти. Сулкат.
– Ти само спомена, че… – очите й засвяткаха и изсъска – Какви игрички играеш, чужденецо?
– Никакви, уверявам те.
– Магьосницата от Ипик?
– Тя ще ме последва.
– Разбира се! – изскърцаха зъбите на Сахрин. – Ще те последва до Сулкат. На мен ми трябва тук.
– Ти тъпа ли си? – извика Алдаян внезапно изгубил контрол над нервите си. – Да я доведа тук? Не, глупачке. Ти ще се появиш в Сулкат, когато Салира ме открие.
– Трябва да си откачил.
– Имам достатъчно здрав разум между ушите си.
– Откъде мога да съм сигурна, че ще ме уведомиш, когато онази магьосница те достигне?
– Общата пътека водеща до нашите две различни цели – напомни й той остро.
– Не ти вярвам.
Очите на Алдаян се присвиха.
– От четири месеца се познаваме. Кажи ми, подвел ли съм те някога през това време, вещичке?
Сахрин сведе поглед в босите си нозе.
– Не – откъсна се от устните й тихият отговор.
– Тогава ми се довери. Нямам полза да те измамя. Без теб не бих се справил със Салира за дълго време. Знай, че си ми нужна и докато е така бъди сигурна, че имаш застраховка срещу измами от моя страна. Лошото е, че аз нямам кой знае каква застраховка срещу теб.
– Нима? – изсмя се магьосницата.
Алдаян метна едната си раница на рамо, другата взе в лявата си ръка.
– Тръгвам и вземам Шейн със себе си.
– Защо?
– А защо не? – контрира я Алдаян.
Сахрин махна с ръка.
– Прави каквото искаш. Ще чакам да се свържеш с мен.
– Ако не го направя знай, че онази кучка ми е видяла сметката – подхвърли й той черния си хумор и излезе от шатрата преди тя да е успяла да отвори уста.

* * *

Двама полуголи разбойници направо излетяха от една по-усамотена в лагера шатра, безскрупулно изхвърлени от Алдаян. След тях веднага бяха изхвърлени дрехите и ботушите им. Отвън долетяха охкания и тихи ругатни, но никой от изританите не предприе нищо повече, за да покаже яда си към южняка. Имаха достатъчно здрав разум и голямо чувство за самосъхранение, затова предпочетоха да съберат парцалите си, точно както остатъците от достойнството си и да се махнат бързичко.
Алдаян се подсмихна, ако лекото разтягане на ъгълчетата на устните му можеше да мине за усмивка и демонстративно им посочи един среден пръст през процепа, след това насочи вниманието си вътре. Върху кожите лежеше Шейн, проснат по цялата си дължина. Навил плаща си под главата си за възглавницата младият разбойник спеше с дрехите си и отвит. Дългата му почти до задника права и гарваново черна коса се пилееше навсякъде около него в безпорядък, един дебел кичур падаше върху шията му като шал. Алдаян изпитваше някакви симпатии. В него виждаше своя сродна душа. Шейн също като него никога не бе опознал любовта, борил се бе през целия си труден живот със зъби и нокти да оцелее – още от дете. И бе успял по един или друг начин. Южнякът направи две крачки към лежащия и леко го побутна с върха на ботуша си. Шейн измрънка нещо неразбираемо и не помръдна. В ума на Алдаян веднага се появи поредната гадна идея. В ъгъла на шатрата имаше кана със студена вода. Взе я и без жал я изсипа върху лицето на спящия. Шейн нададе вик, очите му се отвориха опулено и се втренчиха в Алдаян.
– Честита баня – злорадо каза чужденецът. – Вдигай си задника, чака ни път.
Шейн мигна на парцали, асимилиращ случилото се. Мозъкът му сънен и опиянен от погълнатия снощи алкохол работеше бавно.
– Събуди се, Шейн. Стига си ме зяпал толкова тъпо.
– Буден съм – изръмжа Шейн напълно адекватно, бършейки лицето си с ръкава на туниката – Но при такова събуждане не мога да зяпам по-умно.
– Ставай.
– Къде ще ходим?
– Ще ме придружиш до Сулкат.
Шейн недоверчиво се намръщи. Чужденецът винаги скитосваше сам. “За какво съм му притрябвал пък аз?” – запита се разбойникът.
– Сахрин ли ни праща?
– Вещицата въобще няма глас в случая – каза Алдаян губещ търпение. – Не ми е нужна нейната благословия, за да отида където и да било, когато реша. Този път няма да вкарвам кервани във ваша засада. Отивам в Сулкат по други причини и реших да те взема с мен.
Шейн бавно се изправи. От косата му капеше студена вода, под погледа на южняка тази вода сякаш се превръщаше в ледени капки.
– Не мислиш ли, че ми дължиш поне кратко обяснение за това внезапно пътешествие, в което си ме включил без да ми искаш мнението? – повдигна вежди Шейн.
Алдаян присви опасно очи, ала нямаше намерение да се бие с по-дребния мъж, макар да забеляза напрягането му и леко агресивното пристягане на рамене. Само той се осмеляваше да говори малко по-остро на южнякът и това също бе една причина Алдаян да го харесва.
– Ще говорим по пътя. Имам нужда от спътник на когото мога разчитам. По мое мнение ти си най-способен сред тая сбирщина. И не се чувствай поласкан.
– Не смея – процеди равно Шейн и започна да навива мократа си коса около китката в опит да я подсуши поне малко.
През лицето на Алдаян мина странно изражение. Разбойникът го определи като смес от задоволство и раздразнение.
“Кога ли ще си изпатя с моята голяма уста?” – рече си наум Шейн.
– Тръгваш ли с мен? – попита го южнякът почти заповедно.
Шейн се замисли за миг. Какво имаше да губи? Всъщност имаше. Живота си. Капка доверие нямаше на този странен мъж. Не намираше някакво логично обяснение за внезапната “покана” за придружителство до Сулкат. От друга страна като се замисли хич не му се седеше тук и да бездейства, а шайката от доста време вече правеше само това. Писнало му беше от пиене и сутрешен махмурлук. Както и нервността обземаща всички щом Сахрин се развилнееше в шатрата си.
– Добре – кимна рязко Шейн. – Проклет да съм ще дойда.
– Докато ти се приготвиш за път аз ще оседлавам конете и ще чакам при коневръза – без повече приказки Алдаян излезе и остави след себе си единствено онова странно призрачно присъствие, което Шейн усещаше всеки път, когато чужденецът внезапно изчезнеше от погледа му. Беше сякаш е напуснал само телом, а част от духа му още витаеше наоколо и наблюдаваше.
Разбойникът тръсна глава и се изсмя.
– Идиот – сгълча се той. – Започнал да си размишляваш като откачен.
В същото време се запита дали наистина не е започнал да откача, особено след преживния преди няколко дни нощен ужас. Естествено Шейн не знаеше какво бе това, което бе накарало и най-коравите мъже в лагера да паднат на колене и да затреперят като малки деца. Вещицата си седеше вътре в шатрата и носа не си подаде навън да види какво става, а и никой не пожела да отиде при нея. Изпокриха се по своите шатри и там останаха да тръпнат, докато не дойде заранта и не премина. Дори Сахрин да знаеше нещо нямаше да им каже, освен ако не сметнеше, че е необходимо. А тя никога не смяташе за необходимо да съобщава на хората си нищо, което не е свързано с поредния удар над богати търговски кервани.
И това много вбесяваше Шейн. Изведнъж на устните му цъфна усмивка. Може би пък щеше да разпита Алдаян докато яздеха към Сулкат. Веднага след хрумването си изпита несигурност, после осъзна, че стои втренчен в една точка, а южнякът го чакаше.
Веднага се зае с приготовленията си.

* * *

Алиера и странната жена твърдяща, че е майка на Алдаян седяха в празния хан на масата в ъгъла и очакваха появата на Мартибър и Разиас. Непозната, чието име беше Елинстрал не искаше да говори само пред Алиера. Седяха в мълчание, разменяха си напрегнати погледи. Южнячката се ядосваше на двамата си спътници, че се бавеха. Беше изпратила преди десет минути един войник да ги доведе в хана. Тъкмо си мислеше сама да отиде до шатрата, за да ги изрита набързо и те се появиха. Мартибър вече имаше уморен вид, за разлика от свежия Разиас, чието лице бе жизнено след пълноценния нощен сън. Прическата му отново беше изрядна, а облеклото променено. В тези дрехи Алиера не обичаше да го вижда. Те бяха символа на неговото призвание. Тъмно лилави, украсена с черни обшивки одеждите се вееха свободно и безшумно около тялото му сякаш бяха от коприна, ала в действителност материята беше плътна приличаща на тънка ефирно обработена кожа. На гърдите му беше избродиран кървав пентаграм обгърнат в пламъци. Дългото до земята палто също тъмно лилаво имаше ръкави почти закриващи ръцете му. Тежката качулка падаше по гърба и раменете му. Горящия пентаграм бе избродиран и върху нея.
Очите на Елинстрал се разтвориха съвсем леко, но лицето й остана неподвижно докато се взираше в Разиас.
Алиера неволно трепна. Винаги потръпваше, когато видеше чернокосия си приятел в тези одежди. Истината бе, че Алдаян не се боеше кой знае колко от нея и Мартибър. Той се страхуваше от Разиас и то не без причина. Могъщи благородници на федерацията се тревожеха като чуеха името му. И факта, че той, иначе независимият единак прие да работи за Тахирен’ра в преследването на Алдаян накара други силни домове да изпитат завист. Всъщност той не доброволно бе тръгнал на тази мисия. В това Алиера бе сигурна, но какво бе сторил баща й, за да го принуди, нито тя, нито Мартибър знаеха. Разиас потъваше в гробовно мълчание, когато станеше въпрос за това. Елинстрал рязко стана от стола си и застана пред двамата мъже. Продължаваше да гледа Разиас. Думите й бяха насочени към него.
– Сектант?
Веждите на симпатичния южняк се смръщиха недоумяващо.
– Моля?
– Сектант ли си?
– Обиждате ме, лейди. Обучен съм в храм, но не съм сектант.
– Защо носиш тогава горящ пентаграм. Знакът сам по себе си символизира жестокост каквато се проповядва в сектите на кървавата вяра. В теб има духовна сила. Не мога да усетя бяла или черна.
– Казах, че притежавам храмово обучение, но не съм обвързан с ничия вяра. Духовната ми сила е независима. Пентаграмът не е символът на храмът. Единствен сред послушниците получих правото да нося кървавият горящ знак. Отличен съм с ранг.
Очите на жената се стесниха подозрително, но накрая разбра, че мъжът насреща й нямаше да се огъне, поне не при този първи разговор. Тя кимна, погледна към Мартибър поднасяйки извинение.
– Простете ми за проявената неучтивост – потърка татуса на челото си. Жестът й беше уморен. – Казвам се Елинстрал.
Мартибър и Разиас приеха извиненията й, макар че нямаше нужда от тях. И двамата се усмихнаха топло, докато се представяха. Алиера с нетърпелив жест ги накара да седнат. Непознатата опря единия си лакът на масата.
– Вече трябва да сте разбрали, че аз съм майка на Алдаян – започна тя. – И няма да увъртам. Причината да съм тук, е защото искам да ви помогна в залавянето на сина ми.
В погледа на Разиас трепна нещо насмешливо и се усмихна цинично. Мартибър не издаде никаква емоция. В гласът му също не се долавяше такава.
– Защо ще го правите? Наясно ли сте, че ние сме изпратени да го върнем при палача му?
– Не. Матрона на дом Тахирен’ра няма да го екзекутира. Алдаян му е твърде ценен. Той е донесъл много слава и богатства на Тахирен’ра и ще носи още.
– И така да е – махна с ръка Алиера – вие сте готова да помогнете на нас да му отнемем онази свобода, за която той така бленуваше? Да го върнем обратно при оковите и арената? Не ми се вярва.
– Това е по-малката от двете злини. – посърнало отвърна Елинстрал.
– Бихте ли обяснила? – поинтересува се Разиас.
– Над Казадир тегнат черни облаци. Нещо приближава и нещо се променя. Въздухът вече не е същият, земята тръпне, сякаш в очакване скверност да я погази. Не съм сигурна каква е заплахата, ала дарбата ми никога не ме е лъгала и тя ми показа, че моят син ще попадне на неподходящото място, в неподходящото време. Трябва да стигнем до него преди да се забърка в каша, която може да му струва живота. Усещам, че нямаме много време. Моля ви… нека обединим силите си. – Очите й внезапно, изпълнени с отчаяние се спряха на Разиас. – И ти си го усетил. Усетил си, че има витание.
Разиас кимна с неохота. Бе го усетил още край бреговете на Казадир, ала не бе искал да казва нищо пред приятелите си, поне докато не се убеди, че има нещо наистина неестествено и то представлява заплаха.
– Само това ли можеш да ни кажеш? – попита Алиера, изпълнена с подозрения.
– За съжаление – тя затвори очи и преглътна така сякаш имаше бодил в гърлото – Алдаян ми бе отнет още като пеленаче. Не го познавам, виждала съм го как изглежда благодарение на магия. Зная в какво се е превърнал той, колко омраза и жестокост носи в себе си, ала преди всичко той ми е син и аз го обичам.
– Къде си била досега? – попита я Алиера.
– Там където нямах изглед към света, не притежавах и свобода.
– Била сте затворничка? – поинтересува невинно Мартибър.
– До голяма степен.
– Откъде сте?
Елинстрал се втренчи в тъмните хищни очи на Мартибър.
– Ние с Алдаян сме последните от нашия народ, но синът ми бе откъснат от своите корени още като бебе и той не знае нищо за себе си и неговият произход. Аз съм единствената притежаваща знанието и ми е забранено да говоря за това. Дала съм обет и пристъпването му би означавало оскверняване на паметта на народа ми. Разрешено ми е да разкрия истината само на Алдаян.
– Значи все пак всички догадки са истина – промълви Алиера. – Алдаян е различен.
– Всички са различни, момиче – хладно каза златокосата жена.
– Знаеш, че не говоря за това. Човек ли е той, а и ти в това число?
– Приличаме ли на дракони?
Алиера стисна устни разгневена и с мъка удържа импулса си да зашлеви гордата Елинстрал.
– Няма значение. Забрави, че съм те питала.
– Точно така и ще направя, момиче. – Елинстрал се надигна от стола си. – Моля да бъда извинена, но съм много изморена. Наела съм си стая в хана и бих искала да си почина. Ще очаквам вашият отговор. Надявам се да приемете предложението ми. Заедно ще имаме по-големи шансове. – това бяха последните й думи преди да се качи по стълбите към втория етаж. Изчакаха да се уверят, че Елинстрал е далеч и Разиас промърмори:
– Взе да ми писва. Ако ние не лъжем, то ще лъжат нас. Не й вярвам.
Мартибър с кимане го подкани да бъде по-ясен.
– Не се съмнявам в думите й, че е майка на Алдаян, обича сина си и иска да му помогне. Тя знае, че мога установя кръвната й връзка с Алдаян стига да пожелая. Боя се, че й бе необходим само един поглед, за да научи за мен повече от колкото ми харесва.
– Тогава?
– Тя крие нещо. Не става въпрос за тайната на народа й. Не ни казва всичко за мотивите си…
– Елинстрал ни предлага помощ – намеси се Алиера. – И ние се нуждаем от такава. Ще си имаме едно наум – двамата с Мартибър си хвърлиха по един угоднически поглед.
– Тъкмо ще имаме възможност да разнищим загадката – додаде гологлавият.
Разиас простена отчаяно и захлупи главата си с ръце, опирайки лакти на масата.
– Знам си аз. Ще си намеря белята някъде с вас двамата.
Мартибър го тупна по-гърба.
– Мен ако питаш, друже, ти отдавна си си намерил белята.
Разиас вдигна лице и погледна ухилените си приятели. Опита се да задържи начумерената си маска, ала осъзна, че устните му малко по-малко сами се разтягат в усмивка. Накрая и тримата се разсмяха.

* * *

Алдаян и Шейн препускаха през равнината под едно от големите била на планината Кар на път към Сулкат. Нощта вече ги бе обвила в мастиления си покров. Небето пак бе твърде ясно за този ранен зимен сезон. Звездите блещукаха, луната докосваше скованата земя със среброто си. В далечината се виждаше коларския път, който се простираше прав като струна на арфа. В тази нощ нямаше много кервани по него. Малкото, които бяха съзрели в далечината предимно се връщаха от Сулкат. До града им оставаха поне още два дни езда, ако продължаваха в същия дух. Алдаян беше наложил доста бързо темпо. Конят на Шейн нямаше да издържи дълго за разлика от прелестния черен жребец. Разбойникът нямаше да се учуди, ако спътникът му пожелаеше да изкарат нощта на седлата. Тази перспектива никак не го радваше, въпреки че беше свикнал с дългата езда. Беше изнервен и причината бе в южнякът. Шейн не беше имал възможност досега да остава с него за повече от десетина минути насаме, минути, в които винаги бяха водели някакъв разговор и днес забеляза, че може да бъде страшно необщителен, мрачен, вглъбен в себе си и в редките случаи, когато благоволеше да отговори на някое запитване го правеше рязко и доста половинчато. Разбойникът се беше отказал почти веднага да го разпитва за онзи страх усетен в лагера. Отлично знаеше какъв ще е отговора. Или пълно безмълвие съпътствано от недружелюбен поглед или думи от сорта “Замълчи, Шейн.” Качулката на южняка беше вдигната, изпод нея падаха само няколко кичурчета коса. Лунните лъчи ги докосваха и ги караха да блещукат странно и красиво. Лицето скрито в сянка почти не се виждаше освен студените пастелени очи святкащи отвътре.
Шейн нарочно леко намали хода на коня. Алдаян набра преднина, но като усети, че спътника му изостава леко дръпна юздите на Тайдър и го погледна през рамо.
– Конят ми няма да издържи – каза Шейн.
– Ще издържи – беше единственото, което долетя изпод качулката.
– Животното ми е много изморено, Алдаян.
– Продължавай – изръмжа почти заплашително южнякът и подкара Тайдър с предишната скорост. На Шейн не му остана друг избор освен да следва темпото. Наум псуваше и ругаеше. Вече започваше да съжалява, че се съгласи да тръгне. Всъщност замисляше дали въобще е имал някакъв избор. Алдаян бе дясната ръка на Сахрин и той често оглавяваше нейната мълчалива воля. Водеше разбойниците и ги командваше с желязна ръка. Мъжете бяха започнали да си задават въпроса кой наистина ръководи бандата. Вещицата или южнякът. Шейн имаше чувството, че и двамата се опитват да се водят за носовете. Зад фасадата на тяхното уж безобидно сътрудничество се криеше някаква по-дълбока афера, но какви игрички играеха само те си знаеха.
От мислите му го измъкна шум на река. Пред тях се издигаха редки дървета. Шейн почувства облекчение. Зад малката горичка имаше река, а от там терена ставаше неравен и хълмист. Щеше да им се наложи да слязат по-близо до пътя, но се надяваше поне да спрат, за да напоят животните. Отново събра гласът си и изстреля въпроса си.
– Ще спрем ли при реката?
– Да. – Алдаян го погледна решил този път да бъде по-изчерпателен. – И ние ще хапнем там и ще си починем малко. Два часа сън ще ти стигнат ли?
“Не – помисли си Шейн. – Няма да ми стигнат, но е по-добре от нищо.”
– Ще ме освежат малко – рече той сетне.
Алдаян само кимна.
– А ти няма ли да спиш?
– Не ме мисли мен.
След десетина минути навлязоха сред дърветата и стигнаха реката течаща успоредно на билото. От тази река Сулкат черпеше вода. Утре по-обяд както преценяваше Шейн щяха да достигнат огромните акведукти простиращи се чак до градските стени. Пуснаха животните да пият вода, а Шейн зарови в раницата с храната.
– Какво искаш за ядене? – попита той Алдаян.
– Една ябълка – изтърси южнякът.
– Една ябълка ли?
– Точно това казах. Кое в думите ми ти се стори неясно?
– Не си ял цял ден, а сега една ябълка ще те засити? Ти да не черпиш жизнени сили само от въздуха?
– Де да беше така.
– Не искам да припаднеш някъде от глад.
– Няма такава вероятност. Дай ми най-накрая проклетия плод и ме остави намира.
Шейн му подхвърли една ябълка, а за себе си извади парче сушено месо и хляб. Седна в корените на едно дърво и загледан как конете утоляват жаждата си започна да дъвче. Алдаян клекна встрани и с едно малко ножче обели ябълката си. Изяде я набързо и се зае да върже конете. По-точно коня на Шейн. Тайдър остана свободен.
– Толкова ли голямо доверие му имаш? – попита Шейн.
– Да. А ти вместо да плещиш яж по-бързо и лягай да спиш.
– Боя се, че нещо и аз страдам от липса на апетит. Сигурно е прихватливо – последното го натърти явно и спечели доста неприятен поглед.
– Какво искаш мен, крадецо?
– Да поговорим. Цял ден яздим заедно, а аз имам чувството, че се намирам в компанията на статуя, а не на жив човек. Не знаех, че си толкова… скучен.
Алдаян превъртя между пръстите си ловко малкия нож, с който беше обелил ябълката си и отвърна:
– Уверявам те, не винаги съм такъв… Понякога дори приказвам повече от необходимото – южнякът приседна до него и отпусна гръб на стеблото. – Всъщност и аз имам един, два въпроса към теб, но давай ти първо.
– За това мъжете в лагера не обичат да говорят. И на мен не ми е приятно да го споменавам. През живота си много пъти съм бил изплашен, но като онази нощ… – Шейн накратко му разказа. Алдаян замислено потърка брадичката си и промърмори на себе си.
– Значи малко по-малко се разпространява.
– Какво знаеш за това? – оживи се Шейн.
– Почти нищо. Появило се е за първи път над Ипик. Хората там го наричат Ужасът на нощта. Магьосниците се опитват да го изследват, но удрят на камък. Изглежда освен, че в последно време Ужасът зачестява, е започнал и да прехвърля билата на планините щом сте станали негова жертва.
– Ти изпитвал ли си го?
– Два пъти.
– Какво почувства?
Качулката на Алдаян прошумоли. Светлите му очи се спряха върху лицето на Шейн продължително и изпитателно. Реши да бъде искрен с крадецът.
– Чувствах се… добре.
Шейн зяпна.
– Не си сериозен.
– Ако те бях излъгал изглежда щеше да ми повярваш. Истина е. Мога само да предполагам какъв е страхът, който сте изпитали вие.
Шейн удивено клатеше глава. Вдигната му в елегантна конска опашка коса се поклащаше енергично на гърба му.
– Ти си най-странния човек, който съм срещал.
– Не си първият, от чиято уста го чувам, не вярвам и да си последния. – тупна леко крадецът по рамото и се изправи. – Лягай да починеш аз ще пазя.
– А какво стана с твоите въпроси?
– Не съм в настроение за приказки както вече си разбрал. Друг път ще говорим. Сега не е належащо. – Южнякът направи една крачка и се чу глух пукот. Той се спря рязко и погледна в краката си чудейки се какво е настъпил, но под ботушите му имаше единствено втвърдена почва и изсъхнала трева. Бавно се извърна към Шейн, който се ослушваше изправен на крака с ръка отпусната върху дръжката на меча. Тайдър изпръхтя неспокойно, а другият кон се задърпа. Пукотът се повтори, този път много по-ясен и отчетлив. Идваше откъм дърветата. Двете катани само за миг се озоваха в ръцете на Алдаян. Разбойникът също извади късия си тънък меч със завидна бързина. Двамата стояха напрегнато и се взираха в сенките в очакване. Проехтя трето пукане, писък толкова зловещ, че никой, който го чуе нямаше да го забрави. Двамата мъже настръхнаха. Сякаш от ствола на дървото, до което бяха седели да си говорят, изскочи нещо почти неуловимо и връхлетя право на Алдаян. Той по инстинкт се хвърли встрани виждайки единствено прехвърчащи искри, падна, претърколи се и скочи пъргаво на крака.
– О, небеса – простена Шейн.
Нападателят им се беше изправил, гледаше ги и те гледаха него. Съществото сякаш бе сътворено от сенки и бледо ален огън. Ръста му беше колкото един човешки бой. На гърба му имаше два големи костни израстъка. Ръцете бяха малко по-дълги от човешки завършващи със закривени нокти дълги колкото ножа на южнякът. Черната им гладка повърхност отразяваше най-малката нощна светлинка и им придаваше още по-ужасяващ вид. Лицето беше издължено, оголените остри зъби можеха да късат плът без затруднения. Белите плоски очи нямаха ириси, нито клепачи. От главата му стърчаха шипове, започващи от широкото чело и свършващи на тила. Алдаян беше виждал доста изроди през живота си, но този бе най-атрактивен. За още няколко секунди те останаха неподвижни, сетне създанието изсъска, пламъци станаха по-ярки и заплашителни и то пак се нахвърли върху Алдаян с разперени нокти. Южнякът развъртя катаните и ги стовари в протегнатите ръце. Сякаш удари скала. Шейн също беше реагирал и му мина в гръб. Замахна с меча и закачи единия костен израстък. Създанието изпищя повече от раздразнение от колкото от болка и се обърна замахвайки. Разбойникът се приведе и удара профуча над главата му. Алдаян го нападна от дясно, ала врагът бързо отскочи в ляво почти правейки финт и избегна нападението, нахвърляйки се директно върху Шейн. Той блокира насочените към гърдите му нокти. Другата летяща ръка не успя да спре. В последния момент се отдръпна леко, ноктите го одраскаха по рамото. Болката беше сякаш са го изгорили с горещо желязо. Шейн извика, но същевременно не се предаде пред слабостта и се нахвърли настървено срещу урода. Алдаян в това време правеше същото. Засипаха го с удари, ала каквото и да бе това, то не бе от плът и кръв и не нанасяха почти никакви поражения. Съществото се обърна към южняка и се озъби.
“Мен ли искаш?” – запита се Алдаян, докато правеше отстъпителна крачка назад и започна да се движи встрани леко приведен. Шейн също си търсеше удобна позиция. Боя беше забавил своя ход. Противниците се преценяваха. Двамата мъже кръжаха около врага си, опитваха се да го объркат. Изведнъж белите очи лумнаха като жертвени клади и Алдаян изпусна катаните, хващайки се за главата и падна на колене. Сякаш някой притискаше мозъка му и искаше да го смачка. Болката бе толкова силна, че закрещя. В съзнанието му смътно се появи една искрица надежда. Тренираният му в десетките битки на гладиаторската арена ум умееше да търси изход от ситуацията дори когато тялото страдаше невъобразимо. Обсидиановият череп на плъх. Една му ръка се стрелна към кесията на кръста и бръкна вътре. Пръстите му напипаха хлада на обсидиана и болката започна да намалява. Извади магическата вещ и я вдигна високо. Между тъмните очни кухини имаше син камък. От него се стрелна лъч, ала не успя да уцели чудовището, чието внимание бе привлякъл Шейн, за да го държи далеч от неадекватния Алдаян. Крадецът замахваше с меча, отскачаше и се бореше да оцелее, докато спътникът му се съвземаше. Последния удар обаче дребничкият мъж не успя да избегне. Чудовищната лапа го порази право в гърдите и го отхвърли назад. Шейн удари гърба си в дървото и бавно се смъкна в корените, главата му клюмна настрани и остана неподвижен. Алдаян съсредоточи цялата си воля, като видя, че демоничното създание се насочва към него. Обсидиановият череп засвети още по-ярко, светлината обля южнякът като леден зимен повей и почти прокуди болката. Погледа му се проясни и той се изправи несигурно. Стисна по-силно черепа и си представи какво точно иска да направи с изрода. Затвори очи насочвайки волята си през обсидиановата вещ към изрода. Създанието се оцъкли, спирайки рязко настъплението си. Костните му израстъци на гърба се сгърчиха, извиха се и се превърнаха в змии с големи глави и зъби, от които се стичаше отрова. Двете се впиха в горящите очи на създанието. То запищя ослепено и размаха ужасено ръце. Собственото му тяло го предаваше. Заотстъпва към реката подивяло от отчаяние. Препъна се и падна във водата. Писъците станаха по-силни. То се замята от него се разнесоха струи дим и замириса на сяра. Алдаян сграбчи едната катана скочи при врага си в реката й го наниза точно между очите. Там острието удари кост, счупи я продължи навътре. Създанието се сгърчи за последно и се разтвори във водата. Южнякът излезе от реката, когато тя забълбука, все едно гейзер се канеше да изригне. Камъните в коритото потъмняха и за разтопиха наполовина. Изчака всичко да утихне и бръкна във водата. Взе един малък полуразяден камък и го прибра в джоба си. От Шейн долетя стон, последван от няколко неприлични епитета по адрес на мъртвия звяр. Алдаян се извърна и го видя да се опитва да се изправи, но равновесието му го предаде и отново тупна на земята, стиснал с ръка лявото си рамо. През пръстите му се процеждаха струйки кръв. Южнякът отиде до Тайдър, прибирайки в кесията черепа. Конят още пръхтеше, ала не бе помръднал от мястото си, докато другото добиче все още се дърпаше и едва ли щеше да е тук, ако не бе завързано. Алдаян бръкна в едната раница, дървена кратунка със запушалка боядисана в бяло, взе и друга със зелена тапа. Награби бинтове, манерка с вода и се върна при стенещия разбойник.
– Дай да видя раната.
Шейн отдръпна треперещата си ръка. Плътта беше разкъсана до кокал. Трите цепки кървяха обилно. От раните се носеше лека неприятна миризма на сяра. Алдаян набърчи нос и каза:
– Съблечи се.
Шейн изпитваше такава болка, че не му пукаше колко е студено. Искаше само да почувства облекчение. Съблече се гол до кръста. Алдаян изми хубаво кръвта, с ножа сряза единия бинт, напои го с течност от кратунката с бяла капачка и внимателно започва да промива резките. Разбойникът изсъска и рязко се отдръпна.
– Потърпи! Трябва да дезинфекцирам. Не се знае колко и с какво са били замърсени ноктите на чудовището.
– Съжалявам – изграчи Шейн. – Тази болка не е като никоя, която съм изпитвал досега.
– Предполагам. Никога не съм виждал такъв звяр.
– Аз също – разбойникът настойчиво го изгледа. Алдаян усети този натрапчив поглед и вдигна очи от раните.
– Какво?
– Аз трябва да питам. Какво беше това, което държеше и как направи магия след като твърдиш, че не си маг?
– По-важно що за създание беше това чудо. Сякаш ни е търсело. Не изглеждаше изненадано от срещата за разлика от нас и като че ли се целеше предимно в мен.
– Нямаше да пощади и мен.
– Ти му отвлече вниманието, иначе имаше сгоден случай да ме убие още когато ме притисна с неговата магия и едва не ми изкара мозъка през ушите, но ме остави, за да се брани от теб и наруши хронологичния ред на жертвите си.
– Там му беше грешката – криво се усмихна Шейн. – С какво ме мажеш, мирише приятно и вече започна да ме облекчава.
– Няма никъде в Казадир да срещнеш подобни еликсири. Сам съм ги правил.
– Ще се окажеш много всестранно развита личност.
Алдаян не отговори. Отвори другата кратунка. Течността в нея беше гелообразна с прозрачно кафеникав цвят. Тя вече нямаше приятен аромат. Беше остър и натрапчив. Намаза резките и здраво ги превърза.
– Готов си. – южнякът се изправи и леко залитна. Главата все още го болеше.
– Добре ли си, Алдаян?
– Да.
Шейн също се изправи, но предпазливо и тръгна към раницата си за резервния чифт дрехи. Старите вече не ставаха за нищо.
– В състояние ли си да яздиш? – попита го чужденецът.
– Разбира се. Да се махаме от тук колкото се може по-бързо. Още ми смърди на изроди и сяра. Споменавал си, че си беглец и по петите ти има неприятни личности – посочи към реката. – Възможно ли е това да е тяхно дело?
– Не. Познавам стилът им на действие.
“Разиас би предпочел да гледа булото засенчващо очите ми, докато умирам в краката му и да усети кръвта ми да лепне по неговите ръце, а не по тези на някой лакей.”
Ясно си даваше сметка, че това същество бе именно такова. Създадено с магия, недосегаемо за обикновена стомана, изпратено да свърши нечия мръсна работа.
– Тогава да имаш други идеи?
– Никакви – отсече Алдаян, ала в ума му се появи едно обезобразено, линеещо тяло на магьосник в лилава роба.
– В какво си се забъркал? – прошепна Шейн повече на себе си. Разстояние не попречи на острия слух на южняка. Ясно долови всяка дума и даде ясен отговор.
– Целият ми живот е една каша, крадецо. Създавам си единствено врагове, не приятели. Лош навик, от който не мога да се отърва.
Алдаян за последно погледна към реката където чудовището бе срещнали смъртта си и с бавна крачка се отправи към Тайдър, а в умът му имаше буря от въпроси без отговор.

* * *

Елинстрал се събуди от дълбокия си сън с чувството, че носи по вълни. Отваряйки очи се озова в мрака на стаята си в хана. Изумена премигна. Нима бе проспала целия ден? Чудеше се кое време е. Отдолу се чуваха оживени разговори, тропане на чаши и наздравици. Селяните пиянстваха, значи не беше прекалено късно. Все още имаше шанс Алиера, Мартибър и Разиас да са будни. Умът й бе отпочинал, но тялото й запротестира, когато се надигна в леглото. Със стон спусна крака на пода. Хлада на голите дъски неприятно се просмука в бозите й нозе. Бързо сътвори няколко малки жълтеникави сфери и ги разпрати из четирите края на помещението. Вътре стана светло като ден. Тя отиде до струпаните на стола дисаги и зарови за чисти дрехи и четка за коса.
След десет минути вече затваряше вратата на стаята си от външната страна. Ханът беше пълен. Десетки очи се залепиха за нея веднага щом се появи в умирисаната на алкохол и мъжка пот зала. Ханджията мазно й се усмихна, докато минаваше покрай тезгяха.
– Желаете ли нещо, благородна лейди?
– Да си виждал някого от тримата южняци, предвождащи войниците?
– Не и от сутринта.
– А кое време е сега. Нямам никакъв ориентир, а изглежда съм спала дълго.
– Минава десет.
Елинстрал му поблагодари за информацията и излезе навън. Свежия студен въздух изпълни сетивата й с прочисваща сила след смрадта вътре. Двама воини на федерацията бяха напуснали хана минута преди нея. Клатушкаха се пияни до козирката и пееха някаква стара разбойническа песен. Гласовете им се извисяваха провлачено и фалшиво.
“Горките” – помисли си тя.
– Не ги слушай, милейди. Ушите ти са прекалено нежни. Ще ти излязат мазоли. – гласът прозвучал от ляво съвсем не беше завален и фалшив. Опасно тихото му и меко звучене я накара да настръхне. Тя рязко се извърна и срещна стоманения поглед на Разиас. Лицето му приличаше на скала. Излъчваше спокойствие и увереност. Тъмно лилавите му одежди се сливаха с мрака и в момента той приличаше повече на сянка, от колкото на човек от плът и кръв.
– А ти умееш ли да пееш, Разиас? – попита Елинстрал с иронично повдигнати вежди.
– Музикален инвалид съм. – белите му зъби проблеснаха в доста неприятна усмивка. – Това изкуство не е моето призвание. Ще ме удостоиш ли с честта да се разходиш с мен, Елинстрал?
– Защо не? Трябва да поговорим.
– Трябва, но аз ще говоря, само и единствено от свое име.
В Елинстрал се пробуди неприятното усещане, че този разговор може да не се развие добре. Двамата закрачиха през малкия селски площад потънали в мълчание. Профила на Разиас беше напрегнат.
– Далеч не си толкова жизнерадостен какъвто беше тази заран. Лош ден ли си имал?
– Не. Пълноценно се възползвам от почивката, преди отново да хукнем по следите на сина ти. Жалко, че повода за този отдих е такъв.
Бузите на Елинстрал внезапно поаленяха. Радваше се, че южнякът се взираше право пред себе си.
– Мога ли да помогна с нещо на ранените?
– Има достатъчно ръце, които да се грижат за раните. Всичко, което е могло и което може да се направи за тях, се прави. Освен ако не можеш да изцелиш плътта им, но се съмнявам.
– Не мога. Това не е дарба за такива като мен… и за такива като теб.
Сивите очи на Разиас се стовариха отгоре й като каменни блокове. Елинстрал умееше да се владее достатъчно добре, за да издържи на този поглед без да показва смущението си.
– И какъв съм аз, Елинстрал?
– Отричаш да си подчинен на кървавата вяра на сектите на пентаграма. Защо тогава носиш този знак, ако в действителност не си Саехединов верноподаник? Не ми пробутвай само дрънканиците си, че си отличен с ранг. Твърде малко съм чувала за вярата на бог Саехедин и нищо не разбирам. Смили се над невежеството ми.
– Добре. Смилявам се. Сектите проповядващи жестоките повели на Саехедин са пръснати из всички краища на Алканида и всяка налага своя фанатизъм. Кървавия пентаграм се бори за пречистването на света. Убиват, вярвайки, че налагат някаква справедливост. Те са почти като инквизицията с една разлика. Сектантите не горят вещици на клада, те ги създават, вземат млади момчета и момичета родени с духовна сила… Както казват хората, метала се кове докато е топъл. Тези деца са податливи на внушения, манипулират умовете им. Обвързват ги с дълг отвъд техните разбирания, отнемат им правото на свой живот. Бях на четиринайсет, когато минах по този път, Елинстрал, но открих истината преди да успеят напълно да ми втълпят лъжата за такава. Саехедин е най-могъщата измама, която е създавана на този свят. Всичко е халюциноген. Тъпчат те с тях и контролират въображението ти. Когато се събудиш от опиатите си готов да се закълнеш, че си чул гласът на Саехедин, докоснал си се до изворите на неговото божествено царство Умбара, пил си от тях и от там насетне ти си благословен воин. Набиват ти в главата, че вървиш по начертани от Върховната секта пътища, ала никой не ти казват къде свършват. За всички те са непонятни като мантията на мъглите. – Разиас направи кратка пауза, претегляйки следващите си думи. – С мен се провалиха. Аз сам поех контрола на виденията си. Чистото ми детско любопитство бе прекалено силно. Докато потъвах в онзи извисен свят ме съветваха да се вслушам в пулса на Умбара и да се синхронизирам с него, за да почувствам силата на богът. Собствените им съвети се обърнаха срещу тях. Послушах ги и шокиран осъзнах, че този пулс е само ехо пречупено от пулса на цялата вселена. Просто един от изкривените корени на човешката самозаблуда. Виждах природата и божествените палати на Умбара и си представих прозорец, аз стоя зад този прозорец и хвърлям камъче насреща му. Стъклото се пръсна на парченца и цялата картина заедно с него. Отворих очи насред ритуала по въздигането ми в свещен воин и в изуменото ми съзнание изплува реалността. Умбара не съществуваше! Тя бе просто отражение, на онова живеещо в побърканите умове на наставниците ми.
Помежду им се възцари желязно мълчание. Единствено стъпките им се чуваха в притихналата студена уличка, водеща до западна част на дървените ограждения на селото.
– И какво стана след като не успяха да превърнат в сектант? – попита накрая Елинстрал.
– Мисля, че се изплашиха от мен. Не ме убиха какво очаквах, изглежда собственият им фанатизъм им е изиграл лоша шега, вярвайки, че черната ми душа ще се надигне от гроба и ще мъсти. Гледаха ме като прокажен. Въпреки всичко ми надянаха кървавия пентаграм и бях изпратен в храмът Иржан по северната граница на Опалсик, сигурно, за да бъда убит там. Вместо да забият ритуална кама в гърдите ми, започнаха да работят върху дисциплината на духа ми. Носех сектантския знак дори сред монасите на Иржан. Те ме приеха с него и решиха, че трябва да продължа да го нося, не като символ на вярата ми, а като символ на пробуждането. След шест години напуснах Иржан и поех по свой път. Не те излъгах, като отрекох твоите подозрения, Елинстрал, но не твърдя и че съм светец. Малко или много всичко онова оказа влияние върху мен. Някой злини, които ми строиха, са необратими. – Той се спря и прямо я погледна. – Сега ти си тази с тайните.
– Своите тайни не мога да издам.
– О, да. Забравих за положения обет. Много удобно оправдание – зад думите му надничаше недоволен сарказъм. – Щом толкова държиш на клетвите си, и аз ще искам да ми се закълнеш тук и сега, че тръгвайки с нас след Алдаян твоите цели няма да попречат на нашите и ти наистина ще ни помогнеш да го върнем в Опалсик.
– Значи сте съгласни да обединим силите си?
– Алиера и Мартибър са съгласни. Те са болшинството, аз съм малцинството.
– Тогава ще спечеля доверието ти, повярвай ми.
– Вярвам, че ще опиташ – подсмихна се подигравателно Разиас. – Спрели сме се точно до прозореца на нечия спалня. Да продължим с разходката, преди да сме събудили някой кисел селянин. Съгласна?
Дървените укрепления се появиха пред тях. Няколко воини на федерацията мръзнеха на пост. Мъгливите облачета на дъха им се разтваряха в студения мрак. Елинстрал ги съжали. Разиас я поведе нагоре по стълбата. Когато се качиха горе на платформата пред тях се разпростяха обширните полета на Широката местност окъпани в лунна светлина. Там в далечината премигваха светлинките на съседното село.
– Как ви нападнаха Нардите? – попита тя.
Не видя, но усети погледа на Разиас върху себе си – изненадан от неочаквания обрат на разговора. “Няма да изкопчи клетва от мен – помисли си магьосницата, докато очакваше отговор – Нищо не му дължа, още по-малко път вярност.”
– От засада – прозвуча скръбно гласът му. – С жестокост каквато не бях виждал у човешко същество досега… дори в Алдаян. Пасмина, зверове, жадни за човешка плът… – овладяното му изражение едва забележимо се промени. – Отвратителна мерзост. Ако има богове, то значи са слепи, за да допуснат подобна чума да вършее из тези земи.
– Какво знаем ние за боговете, че да съдим?
– Не е нужно да знам. Аз видях достатъчно, за да съдя. Нардите разкъсваха пред очите ми тялото на паднал войник. Няма да забравя и писъците, на онези, които бяха отвлечени в пущинаците, за да им послужат за вечеря. Очите на диваците светеха налудничаво на фона на мъртвешки белите им лица. Взеха само толкова колкото да се нахранят и ни оставиха изнурени от кратката, но тежка битка, да берем милостите на ранените и онези, които знаехме, че вече никога няма да видим. Тези мъже бяха воини, не заслужаваха смърт, достойна за дива свиня. Да свършиш опечен на шиш. Едва ли има нещо по-ужасно от това.
– Всеки има своето място в този свят, Разиас. И всеки има право да избира как да разполага с него.
Той я погледна лаконично.
– Ооо! Опитваш се да извиеш тялото на змията към онзи, който я държи? Поправи ме, ако бъркам.
– Въпрос на семантика. Понеже ти реши, че съскам змията, нека продължим по твоите тълкувания. Не одобрявам, че сте изпратени да отнемете правото на избор на моят син. Ако не се страхувах, че нещо по-лошо от вас виси над главата му като сянка щях да сторя всичко да ви спра. По стечение на обстоятелствата и липса на по-благоприятни перспективи ми се наложи да се съюзя с теб, Мартибър и Алиера. И ето, че аз също се превръщам в една от онези опитващи се да му отнемат правото на избор. Правото да бъде свободен.
– Благодаря за откровението. Може ли да получа още малко от него?
– Говори.
– Не се ли страхуваш от срещата със сина си, след толкова години? Как ще те приеме той…
– Той никога няма да ме приеме. Заради паметта на нашия народ и надеждата той отново да просъществува трябва да понеса болката от отхвърлянето.
Разиас премигна бързо срещу нея. Изражението му стана почти глупаво.
– Алдаян е последната искрица в пепелищата. Съдбата му е да дари нов живот – додаде с доволен тон Елинстрал. Харесва й гледката на объркания южняк. За нещастие удоволствието й трая твърде кратко.
– Да дари? Ха! Парадокс. Досега само е отнемал живот. Той е убиец. Съществуването за него не струва пукната пара.
– Синът ми не е роден такъв.
– Да. Роден е, за да стане такъв. Не ме гледай така злобно. Говорим си истините, нали? И аз съм откровен с теб. Не е виновен твоят син. Средата е определящия фактор за развитието на личността. И това ме навежда на един въпрос. Исках да ти го задам още сутринта. Ти си биологичната майка на Алдаян. Тогава коя е жената, която го е продала в робство. Познаваш ли я?
Елинстрал затвори очи и сведе глава надолу. Самообладанието й рухна като скално свлачище. Устните трепнаха няколко пъти преди сподавено да зашепне:
– За първи път я видях в онзи пагубен ден. О, проклета да е навеки. Повярвах й, че ще го спаси и ще се грижи за него, че ще му даде обичта, която заслужава. Колко съм се излъгала, но тогава нямаше никого другиго около мен. Беше само тя и само тя протегна ръце да вземе бебето от линеещата ми прегръдка. Нямах избор. Те идваха, щяха да го убият… – под клепачите й потекоха сълзи. Магьосницата ги отвори, откривайки две огледала побрали толкова болка, че Разиас внезапно се почувства дребен и незначителен пред черната бездна на отминалите й неволи. Овладя внезапния порив да се докосне до струната на скръбта й, защото се побоя да усети душевните й страдания. Те си бяха само нейни и той с нищо не можеше да ги облекчи. Имаше си и свои в излишък. Не му трябваха чуждите.
– Съжалявам, Елинстрал – чу се да казва глухо.
– Банални фрази – изсмя се тя през плач. – Казваш ги с такъв патос, че сигурно сам си вярваш.
– Не желаех да те разстроя по този начин. Ще потъпча любопитството си и няма да питам повече. Някой ден, може би ще науча желаното без да предизвикам горчиви сълзи.
– Някой ден… – Елинстрал извърна мокрото си лице встрани, пое си дъх на пресекулки и попита:
– Кога ще тръгнем?
Разиас въодушевено се усмихна, разсейвайки тягостната атмосфера.
– Можем още утре.
– Но ранените…
– Ранените ще се възстановяват дълго. Ние нямаме толкова време. Те ще останат в селото.
– Не изглеждаше да сте се разбързали чак толкова много.
– И не бяхме, ако държиш на истината. Твоята поява обаче промени нещата – той доволно се потупа с показалец по брадичката – Използвайки кръвната ти връзка с Алдаян до средата на нощта ще съм открил точното му местонахождение.
Начинът, по който Разиас изрече тези последни думи накара гърбът й да настръхне като на изплашена котка.
В главата й се завъртя една единствена мисъл.
“Аз трябва да стигна първа до сина си.”

ГЛАВА 5

Каян Ленарис сънливо се прозя отпуснат в креслото си, зад писалищната маса отрупана със скучни документи, изискващи вниманието му. През нощта беше спал лошо, тормозен от сънища, които даже не си спомняше, Нерска го беше изритал от завивките още по тъмно – този човек сякаш никога не спеше. За щастие поне днес тронът не даваше петиции, но за сметка на това беше обещал на сина си да проведе урока му по фехтовка. Не му се занимаваше с нищо. Искаше да се скрие от света, поне за час и да прави това, което на него му харесва. Като предвестник на още задачи, на вратата се потропа. Знаеше кой е.
– Влез, Вайрон – провикна се кралят и сподави още една прозявка. Главата на стария прислужник надникна през открехнатата масивна врата.
– Ваше величество магьосниците искат да ви видят.
– И аз искам да ги видя.
Главата на Вайрон се скри. Прага прекрачиха двамата му придворни мага. Третия не се появи и никога нямаше да се появи. Пренебрегнал бе голяма част от думите на южняците, вярваше, че те надценяват Алдаян, но след случилото се с лилаворизецът вече беше убеден, че е сгрешил с преценката си. Сгрешил беше и На’аран. Фатална грешка.
Магьосниците се спряха пред писалищната маса. Червеноризецът беше свалил качулката за разлика от бялоризецът, но лицето му се виждаше. Те бяха братя близнаци. Ейдрян и Дрейд Залиорис. Жизнените им лица, открити за всякакви емоции бяха толкова еднакви, че дори след три годишна служба кралят, успяваше да ги различи единствено по цвета на робите и гласовете им. Очите им бяха като чист кехлибар, толкова наситени, че чак биеха на червено. Лъскавите им коси имаха смолист цвят. Тази на Ейдрян в момента падаше свободно по гърба му, пригладена над високото му чело.
– Е? – попита кралят. – Не съм ви виждал очите от доста време. С какво се занимавахте?
– Брат ми се заигра в лабораторията и му служех като асистент – изтърси Ейдрян и потисна усмивката си. Казадирския монарх долови тънка подигравателна ирония. Отмъстителния поглед на другия близнак доказа, че не се е заблудил. Стана му интересно, но засега предпочете да се насочи към по-сериозните неща.
– Не разбирам. Бихте ли били по-изчерпателни?
Дрейд се зае с обясненията.
– Местонахождението на Алдаян не може да бъде открито, чрез магия, не и по стандартния начин на проследяване, чрез отделяне на духа. Залових се с нещо друго. Успях да създам чрез парче сяра, малко киселина, огнена и сенчеста магия звяр, който пратих след Алдаян. Чудовище с невероятната способност да издирва плячката си и да я намира. За тази работа се нуждаех от остър нюх, взет от някой с… Идвах да поискам разрешението ви, обаче онзи стар цербер – говореше за Вайрон – заяви, че вече сте заспал. Развяваше ми една бръскалка за прах под носа, ръмжейки насреща ми. Щял съм да стигна до вратата на покоите ви, само през трупа му. Идеята на мен лично ми се хареса, ала едва ли щяхте да ме наградите с медал за храброст на другия ден. Така че действах на своя глава. Простете ми за това. Една от ловните хрътки, които използвате за преследването на Нардите се жертва за каузата.
Каян простена. Това магьосниците бяха уникални същества. И особено тези, изправени пред писалищната му маса. С конкурс да ги беше избирал пак нямаше да попадне на такива откачалки. Обаче бяха откачалки с будни, остри като бръснач умове и вещи в работата си. Кралят харесваше компанията им. Тяхната жизненост беше заразителна. С тези двамата наоколо винаги беше весело.
– Нали не е било просто акт на садизъм? – попита Каян. – Ти не обичаш ловните ми кучета, Дрейд.
– Непоносимостта ми към онези торби с бълхи няма нищо общо, Ваше величество, но изпитах удоволствие, няма да си кривя душата. – магьосникът лъсна в чувствена, невинна усмивка. – Беше един от най-добрите ви помияри, онзи с жълтото на муцуната, злобния. Духът му така си напасна с творението ми, че сякаш бяха създадени един за друг.
– Убил си Джорак? – Каян сви устни. – Е, той беше добър следотърсач, обаче и без друго напоследък си просеше топора в главата. В този случай просто си ме изпреварил. Продължи, ако обичаш.
– Почетох паметта на кучето. Кръстих звяра на него и го пуснах да дири южняка. Намерил го е, усетих възбудата му от битката, но не е могъл да го плени.
Очите на Каян се ширнаха.
– Как така творението ти не е могло да го плени?
– Мъртво е. Недоумявам как е станало, просто разбрах, когато то умря. Както почувствах тръпката му от схватката, така агонията и краят му. Не зная по какъв начин Алдаян е успял да му надвие. Това ми творение беше плод на почти всичките ми сили.
Каян добре разбираше какво значи плод на почти всичките сили на Дрейд или Ейдрян. Те бяха млади магьосници, ала страшно способни. Гордост за кулата на маговете в Ипик. Кралят не случайно ги бе избрал за свои дворцов магове. Алдаян беше надвил едно от творенията на Дрейд. Това не беше добре. Играта беше загрубяла много. Каян в началото не бе имал нищо против този мъж, просто преследван бивш роб. Всичко обаче се промени коренно след убийството на На’аран. Вечно сериозния и хладнокръвен лилаворизец му липсваше. Каквото не притежаваха братя Залиорис, той го допълваше. И Обратното. Комбинацията от умове, характери и умения беше повече от съваршена. Тази загуба остави огромна дупка, която едва ли можеше да бъде запълнена. Изпратил беше писмо до кулата на маговете в Ипик, за да уведоми Повелителя за гибелта на На’аран и да помоли да бъде изпратен друг, достоен да заеме трагично освободения пост.
“Ще си платиш подобаващо за тази смърт, южняко” – зарече се той наум, а на глас попита:
– И все пак успяхте ли вие да разберете къде е беглецът?
– Не. – Дрейд сведе сконфузено поглед в краката си. – Не можех да поддържам никаква мисловна връзка с чудовището си. Възстановявах се в енергийна мъгла и теглех от жизнените сили на брат си. Наставленията ми към Джорак бяха ясни. Да намери Алдаян и да го доведе тук, по възможност жив. Уви, всичко беше напразно. За малко да ми отнесат главата за нищо.
Каян любопитно се приведе напред и сключи ръце под брадичката си.
– В мига, в който чудовището получи живот, замахна към брат ми дезориентирано – обясни Ейдрян. – Дрейд успя да се приведе и избегна фучащия смъртоносен удар, но искрите от пламтящата ръка не можа.
Каян премигна към вдигната качулка на магьосника в бяла роба.
– Дрейд, би ли свалил тази качулка?
Той се подчини с видима липса на желание. Дългите смолисти коси ги нямаше. Косата му в момента беше къса, щръкнала право нагоре като бодли на раздразнен таралеж.
Раменете на краля се затресоха от смях. Богатия му тембър се разля като мелодия из стаята. Каян Ленарис тупна тежко назад върху облегалката на креслото си със светнали от веселие очи. Ейдрян се изкашля, за да прикрие собствения си пореден изблик и внезапно реши, че лакираната повърхност на писалището си заслужава задълбоченото му внимание. Дрейд направи нещастна физиономия. Не обичаше да му се подиграват, когато му е на рев. Гривата му беше пламнала като факел от попадналите в нея искри, а той до онзи ден се беше гордял с нея.
– Косата ми ще израсте, но нова глава едва ли щеше да ми поникне – вирна той обидено нос.
Каян сподави смеха си, до тих кикот, допря два пръста до челото си.
– Неоспоримо, магьоснико. Имаш хубава глава, а брат ти едва ли би се разделил със своята, за да ти услужи.
Ейдрян тихо изсумтя. Дрейд обърна очи към тавана и леко се люшна на пети, скръствайки ръце зад гърба си. Не смяташе, че има какво още да обсъжда по темата. Беше оцелял, останалото е само прах срещу вятър.
“За кой ли път вече хвърлям прах срещу вятъра и кога ли ще хвърлят и моята?”
Дрейд обичаше да хваща дявола за рогата и да го язди, но кога ли щеше да се качи и на другия му щръкнал рог? Тази страст към силни усещания щеше да вземе своя кръвен дан някой ден. Беше сигурен, че нямаше да умре в леглото си. Лошо бе, че често въвличаше и брат си и по-точно брат му сам се въвличаше, за да измъкне неговата кожа. Когато Джорак го подпали, Ейдрян му беше гасил косата и в същото време беше създал силово поле да държи звяра на едно място, докато буйства все още неподлежащ на контрола на създателя си, излагайки по този начин и себе си на риск.
– Имате ли нещо друго да ми съобщите? – попита ги Каян.
– Не – каза Дрейд.
– Всъщност има. – Ейдрян погледна извинително брат си. – Съжалявам, Дрейд. Ти още спеше и не исках да те будя. Предпочетох да го научиш заедно с негово величество. – Извърна лице към Каян. – За по-бърз отговор и за по-голяма сигурност на съобщението Повелителя на кулата е решил да се свърже подсъзнателно с някого от нас. Не е успял да издири брат ми и проникна в моя ум тази заран. Знае какви високи критерии имате относно бъдещия ни колега тук… Ам… той има някого предвид, само че тя е напуснала Ипик малко преди да се случи трагедията с На’аран.
– Тя? – веждите на Каян подскочиха нагоре. – И коя е? Разполагаш ли с такава информация?
– Казва се Салира – промърмори Ейдрян.
Дрейд ахна с опулени очи.
– Ако тази жена дойде да служи тук – продължи дългокосият близнак с глас на обречен, – млад ще ме затрие.
– И защо иска да те убие?
– Доста неудобен въпрос ми задавате. Трябва ли да отговоря?
Дрейд се беше извърнал на другата страна, за да скрие злорадата си усмивка.
– Това е заповед, Ейдрян Залиорис – Каян съзнателно придаде рязкост на тона си. – Не искам в колектива ви да има дрязги и ще бъде нужно да ги изгладите, щом Салира ще бъде изпратена да служи при мен. Трябва да съм наясно какъв е проблема между вас.
Ейдрян печално въздъхна.
– Имахме кратка връзка, малко преди да бъда изпратен на служба при вас. Изневерих й. Естествено тя веднага разбра. Винаги съм имал проблем с моногамието.
– О, но драги ми Ейдрян, та това вече го знам. Знае го и женската част от слугинския персонал в този дворец. Недоумявам как досега някоя ревнива ненормалница не ти е видяла сметката.
Ейдрян имаше благоприличието да се изчерви.
От Дрейд се откъсна тих, сподавен кикот.
– От тогава трябва да са минали най-малко три години. И двамата със Салира сте били почти деца. Нима още не може да ти прости?
– Съмнявам се някога да го направи, Ваше величество – вмъкна се в разговора Дрейд. – Салира е най-злопаметния човек, който познавам. Да откъртиш прошка от сърцето й е почти толкова вероятно, колкото да разбиеш стена с глава.
– Разбирам. Да оставим този проблем настрана – Каян властно пресече въздуха с ръка, все едно избутваше завеса, за да открие нов декор. – Казал ли ти е Повелителя нещо по-конкретно. Кога мога да я очаквам в Болирва и накъде е тръгнала сега?
– Не упомена никакви срокове за нейното пристигане в Болирва. Преди контакта ни да се разпадне успя да ми каже, че е тръгнала да издирва мъж, който едва не е убил баща й. – Ейдрян направи драматична пауза – Салира преследва Алдаян.
Каян изръмжа и удари юмрук в масата.
– Пак ли този дявол? Богове. Ще се вземе да се окаже по-голяма напаст от Нардите.
– Ваше величество – Ейдрян плахо се намеси в яда на своя крал. – Ще ми позволите ли да ви кажа и останалото?
– Говори! – беше ръмжащия отговор.
– Проучването на Ужаса на нощта удря все така на камък, но явлението се разпростира все повече и повече. И тук идва поредната Алдаянова загадка. Разполагаме с информация, че той не се плашел от Ужаса. Изпитвал удоволствие. Това му били думите, когато отровил бащата на Салира и духнал в нощта, докато Ужасът е господствал навън.
Каян затвори очи.
– Подробности как Алдаян и бащата на Салира са се срещнали известени ли са ти?
– Не. Повелителят беше много изтощен, изтощаваше и мен. Връзката се разпадна. Съжалявам.
Възцари дълбока тишина. Ейдрян чуваше пулса на сърцето си. Изражението на кралят беше замислено и угрижено. Погледа му стана някак далечен потънал в съсредоточено съзерцание, на нещо, което въобще не се намираше в тази стая. Близнаците се спогледаха.
– Вървете – обади се изведнъж Каян тихо без да отмества немигащите си очи от точката, върху която ги беше съсредоточил – Почивайте си. Ще ви намеря по-късно. Сега искам да остана сам.
Братята се поклониха и се изнизаха един подир друг през вратата. Вайрон тъкмо излизаше от слугинската си стая. Изгледа магьосниците с неприкрито неодобрение. Те му отвърнаха със заядливи усмивки на превъзходство и излязоха в безлюдния коридор.
– Помни ми думите, братко – каза със строго отмерен тон Ейдрян, – този размисъл на Каян няма да свърши добре за нас.
– То се знаеше от самото начало. Като сме се клели да служим, ще служим. Ех, Ейд права беше милата ни майчица, като ни казваше, да се захванем с градинарство вместо с магьосничество.
От гърлото на Ейдрян се откъсна сух и откъслечен, дрезгав смях, като лай на старо куче. В същото време погледа му изхитря, а лицето му се увълчи.
Дрейд загледан пред себе си не забеляза тази промяна в брат му.

* * *

Сулкат беше още по-голям и оживен от Ипик. Яките му зидове, издържали десетки щурмове през хилядолетната история на Казадир се врязваха във величествения скалист масив на билото на Оридин. Погледнат от високо градът приличаше на огромна лишена от багри черга, просната в нозете на планината. Тук човек можеше да намери всякакви удоволствия и също така всякакви неприятности. Приказката “В чуждо село и керемидите бият.” важеше за Сулкат повече от колкото за което и да е било селище в Казадир. Градските тъмници бяха претъпкани с нещастници. Ешафодите почти всеки ден натежаваха от обесници и престъпници все си имаше в излишък. Днес броят им се увеличи с двама, които се шмугнаха през отворените порти, избягвайки на косъм щателната проверка на стражите. Късмет, че два големи търговски кервана влизаха в това време и успяха да ги използват за прикритие. Шейн не си спомняше някога да е бил толкова набожен. Споменал бе имена на божества, които си нямаше на идея откъде ги е чувал. Изражението на Алдаян през цялото това време беше хладнокръвно. Нито едно мускулче не трепна. Нищо от онова ставащо в ума му не беше проличало по лицето му. Шейн се надяваше също достатъчно добре да е прикрил своите емоции от южняка.
Безумния хаос на това общество ги подхвана със самото им влизане зад стените. Блъсканица и врява до небесата. Студа не плашеше тези хора. Сулкат беше сив и неприветлив. На високата каменна арка точно след портите бяха лепнали табела “Добре дошли”. Алдаян и Шейн въобще не се чувстваха така. Никой външен, който не е търговец или някакъв занаятчия не беше добре дошъл в този град. Градската стража често се мяркаше, много от тях действаха под прикритие, следяха, правейки се на заинтересовани купувачи или отегчени клошари и реагираха светкавично при нужда. Вандалски надписи и рисунки красяха сградите задушаващи улиците с гъстото си разположение една до друга. Алдаян имаше чувството, че ако някой си е подал главата през прозореца, съседа му може преспокойно да го удари в лицето щом отвори своите дървени капаци. Носеше се усещането, че този претъпкан град изцежда всичките ти тайни, разголва душата ти пред безброй алчни очи и уши, ала в действителност никой не обръщаше внимание на околните. Сред толкова хора е нужно сериозно старание, за да привлечеш нечие специално внимание. Намираха се сред безкраен поток от лица, всяко потънало в собствените си грижи и те бяха част от този поток. Крачеха бавно, хванали юздите на конете. Да яздиш в тази тълпа не бе най-разумното нещо. Тайдър пръхтеше от време на време и виреше муцуна.
– Стигнахме Сулкат – обади се Шейн. – Вече сме вътре. Сега ще ми кажеш ли най-накрая какво ще търсим тук?
– Като за начало сносен хан, където да се наспим, добър ковач да ми изкове катани, после каквото намерим… или каквото намери нас. Доволен ли си?
– Не! – и извърна лице от Алдаян. – За пореден път не съм доволен. Мъкнеш ме с теб, вече си нося рани, защото бях край теб – кимна с брадичка към раненото си рамо – А ти продължаваш да ме държиш на тъмно.
Алдаян го стрелна бързо с очи и не отвърна, след няколко секунди попита:
– Как е рамото ти сега?
– Благодаря, че се поинтересува. По-добре е. Ти все още ли се чувстваш замаян?
– Малко.
Шейн подуши шумно въздуха.
– Мирише ми на прясно изпечен хляб – стомахът му изръмжа шумно. Алдаян кимна и посочи към един навес от кирпич.
– От онази хлебарница. Подръж Тайдър, няма да се бавя.
Южнякът се за провира през тълпата. Шейн стоеше като закован с двата коня без да изпуска Алдаян от поглед. Хората унесени в разговори помежду си го заобикаляха без да му обръщат внимание. Само един мъж на средна възраст с рунтав мустак тътрещ се с натоварено муле след себе си изсумтя заядливо:
– Хей, момче. Я се мръдни. Какво си се спрял по средата?
Шейн не искаше да си създава неприятности и учтиво обясни.
– Простете, господине. Приятелят ми всеки момент ще се върне, а и не съм запречил пътя така, че да не може да минете. Просто отклонете в дясно и хората ще ви направят място.
– Знам накъде да мръдна, за да мина.
– Не разбирам какъв е проблема?
– Ти си проблема, младежо. Разкарай тези крастави коне от тук.
– Местен ли си? – сухо попита Шейн.
– Местен съм.
– Ясно! Е, господине, няма да разкарам краставите коне от тук. Те не правят път на въшливи мулета и техните собственици. Нали не искате да се забъркате с градската стража? В момента сигурно поне двама ни гледат и свиват сърбящите ги юмруци.
– Аз местния тука. Познай кой ще тикнат зад решетките? Във всеки случай няма да съм аз. Нас ни пазят от такива пришълци като теб. Като ти гледам лицето имаш черти на някой роден по западното крайбрежие на Казадир.
– Я да си взимаш мулето и да ловиш шумата, нагъл пръч! – Ядоса се Шейн не на шега. – Ако си търсиш боя просто кажи. Ще си уредим среща в бедняшкия квартал и там ще наградя подобаващо за проявената смелост.
– С тази голяма уста ще загазиш тук, момко. Само приятелски съвет, нищо друго. – мъжът подръпна мулето и отмина. Шейн се извърна да го проследи с поглед. Тази работа хич не му харесваше.
“Ще загазя заради такива като теб, не от друго.”
– Какво става? – сепна го гласът на Алдаян. Носеше хрупкава, прясно изпечена питка. Разчупи я и едната половина подаде на Шейн.
– На местните винаги нещо им пречи.
– Трябва да поддържат славата на града си – съгласи се Алдаян. – Да продължаваме, преди да си се сбил с някой.
– Не съм виновен аз!
– Градската стража първо бие, после пита кой виновен, кой невинен – Алдаян отхапа от питката и подръпна Тайдър да върви. Внезапен порив на вятър заплющя в качулките им и ги прониза през дрехите. Започнаха да прехвърчат снежинки. Алдаян вдигна очи към оловносивото небе. Тази нощ едва ли щяха да видят луна и звезди. Миришеше на буря. Бурите в планински градове отвъд билата на Оридин връхлитаха внезапно и бяха безпощадни.
– Да намерим по-бързо хан, а? – предложи Шейн с пълна уста, преглътна и додаде – Има ли нещо определено, което търсиш? Понеже за последните двеста метра подминахме три.
– Имам. Първия път, когато идвах тук спах в един хубав хан, недалеч от тук. Там е малко по-спокойно. Намира се в една почти глуха уличка. Обслужването е добро, чисто е, и персонала е учтив.
– Кога за първи път си идвал тук?
– Малко преди да попадна при вас. – Алдаян се огледа нащрек. Беше усетил, че ги следят още при каменната арка, но въпросните преследвачи ставаха все по-дръзки. Шейн забеляза безпокойството му, но не посмя да се озърне.
– Какво има? – почти прошепна той.
– Пази си кесията. Има поне три мърляви хлапета подире ни и само чакат удобен момент.
– Сигурно са гладни.
– В град като Сулкат винаги има гладни, чакащи да се нахранят на чужда сметка.
– И аз съм чакал същото. Изхвърлиха ме на улицата, когато бях на дванайсет. Знам какво е да те боли корема от глад, а да няма откъде да вземеш и троха. Ако им дадем по един сребърник ще се отървем бързо и ефикасно.
– Не раздавам милостиня. Запомни го.
– Май си забравил, че и ти си бил дете.
– Детството ми не се забравя лесно – мрачно го скастри Алдаян и леко извърна глава, правейки се, че се заглежда в орнаментиката на една къща с издаден над улицата балкон. Една дребна човешка фигура се показа между тълпата и се скри веднага.
“Аматьорчета” – помисли си южняка и в същото време очите му се отвориха широко, усещайки, че се е заблудил. Онова хлапе е било само стръв, а едни палави пръсти прошариха светкавично към кесията на колана му, не тази с парите, а с мишия череп от обсидиан. С вкаменен стомах южнякът реагира мигновено, пусна Тайдър и сграбчи тънката крадлива ръчичка. Стисна я силно, ала не се чу вик на болка. Едно лице скрито под три пласта мръсотия нямо го зяпна. В големите очи на крадеца се появи страх.
– Сър, моля ви – промълви то с неутрален глас, нито на момче, нито на момиче, предположиха, че е момче. – Пуснете ме или ще се развикам.
– Давай. Ще ми е интересно да чуя как обясняваш на стражите защо викаш – подсмихна се Шейн. – Гладен ли си, хлапе?
– С братята и сестрите ми не сме яли от вчера заран. Нямаме никакви пари – говорът му пресекваше от болката.
Две жени се поспряха за кратко и ги изгледаха сценката с интерес. Алдаян пусна джебчията и му кимна.
– Разкарай се, преди някой да е повикал стражите.
Мърлявият крадец погледна към тротоара, където стояха още пет деца. Всичките по-малки. Раздърпани и толкова мръсни, че и техния пол трудно можеше да се определи. Жалостивите им погледи молещо се бяха втренчили в Шейн и Алдаян.
– Всичките тези са ти братя и сестри, така ли? – премигна Алдаян. – Майка ви и баща ви не са си пестили силите, честно.
– По-лошото е, че ни правят и ни оставят на самоотглеждане, сър.
Алдаян присви безгрижно рамене. И той се беше отгледал сам. Онази, която се бе наричала негова майка никога не се беше поинтересувала дали е нахранен, измит или облечен. Захвърлила го беше в краката на войниците купуващи роби за Тахирен’ ра като мръсен парцал. Обърна се да си върви, безразличен към нещастието на тези бездомничета.
Шейн подхвърли три сребърника в мърлявата шепа на хлапето.
– Ще стигнат да се нахраните и те съветвам по-внимателно да си подбираш целите. Нуждаеш се от някой друг урок, но имаш потенциал. – Шейн му смигна закачливо.
– Благодаря, сър. Ние ще запомним добрината ви. Пазете се – момчето се поклони, стрелна с очи отдалечаващия се Алдаян и хукна към братята и сестрите си.
“В рамките на десет минути привлякохме достатъчно внимание” – помисли си Шейн, настигна южняка и го сгълча.
– Не е истина колко си коравосърдечен.
Алдаян сниши гласът си и се приведе към спътника си.
– Откога крадците и убийците започнаха да имат скрупули? – въпроса не държеше да получи отговор и чернокосият мъж го схвана. Беше си жива подигравка. Шейн реши, че не си струва да му обяснява как стоят нещата сред най-низшия слой на градското общество – така наречената утайка. Тези хлапета съвсем не бяха толкова нещастни колкото изглеждаха. Те бяха организирана банда. Една от многото в Сулкат. Навремето и той беше членувал в една такава. Тези три сребърника нямаше да отидат в стомасите на тези деца под формата на храна, в това бе сигурен като в собствената си биография, но да се опиташ да спечелиш благоразположението на градска шайка крадци можеше да бъде единствено в плюс. Шейн достатъчно ясно бе показал на момчето, че и той е като тях и то го беше разбрало, но Алдаян нямаше да го разбере. И двамата бяха имали труден живот, ала бяха израстнали в различни светове. Не съществуваше никаква база за сравнение, освен липсата на обич, в годините, когато тя им е била най-необходима, за да израснат в една нормална среда.
Новият вятърен вихър този път беше толкова силен, че вдигна платнището на един търговец. Отнякъде се чу трясък на прозорец и пукот на счупено стъкло. Последваха люти клетви и ругатни. Снежинките се завъртяха шеметно. Потока от хора ускори своя ход. Някой извика, че трябва да се прибират. Виелицата щяла да бъде страшна. Питките в ръцете на Шейн и Алдаян вече изстиваха и се превръщаха в кочани.
Народът започна да се отцежда като вода от спускана стомна. До половин час и котките и кучетата щяха да са се покрили вдън земя. Изумително беше как цялото това хилядно множество по улиците се изпаряваше подобно на слана напечена от силно утринно слънце.
– Изглежда днес няма търсим добра ковачница – подхвърли Шейн привел глава, за да не събори вятъра качулката му.
– И утре е ден.

* * *

Този ден настъпи тежко за Шейн. Лежеше върху мекото легло в стаята им и не смееше да помръдне главата си. Беше се отказал да отворя очи още след първия неуспешен опит. Все едно някой беше сипал стъклена вата под клепачите му. За кой ли път се кълнеше, че никога няма да пие? Познаваше се достатъчно добре. Нямаше да удържи на клетвите си. Към обяд вече щеше да е разколебан, а вечерта щеше да търси алкохол. В опиянената му глава хаотично летяха и се блъскаха спомени.
Бяха пристигнали в избрания от Алдаян хан толкова обрулени от вятъра, че конярчетата в конюшнята ги бяха съжалили. Ханджията на свой ред ги беше попитал да не пристигат от някое бойно поле.
Платили си бяха за стаята. Алдаян беше обвинил съдържателя в пладнешки обир и сърдито се беше качил по стълбите към втория етаж с ключ в ръка. Зад тях бе долетял тихия коментар на мъжа.
– Не е обир. Цените на предлаганите стоки и услуги скачат с всеки изминал ден. На това му се вика икономика, приятелю. И аз трябва някак да живея.
Вечерта, когато се бяха събудили халата все още беснееше с пълна сила. Бурите не пречеха на решилите да се повеселят. Ханът беше претъпкан. Онази нощ, преди звярът да ги нападне Шейн беше нарекъл Алдаян скучен. Връщаше си думите назад. Преди да слязат долу южнякът беше стегнал косата си в кожени каишки. С нахлупената ниско над очите му широкопола шапка ставаше неузнаваем. Шейн признаваше, че тази премяна страшно много му отиваше. Първо бяха хапнали кротко, после бяха видели двама комарджии и решиха да се присъединят към тях. И се започна. Халба след халба, раздаване след раздаване. Разбойникът беше добър комарджия, онези двамата също, но Алдаян ги беше скъсал по всички параграфи. Лъжеше та пушек се вдигаше и то така убедително, че никой не можеше да го разобличи. Шейн се радваше, че бяха в един отбор. Докато той и двамата им опоненти се напиваха, южнякът следеше играта с бистър ум, а беше изпил повече от тях.
“Трябва да ме научи на този номер” – помисли си измъчено Шейн, пренасяйки се от спомените в реалното време. Просто нямаше какво повече да си спомни, освен един блед проблясък. Алдаян сипе епитети от сорта на “алкохолно петно и свиня.” “Как можа да се просмучеш така? Ах и рамото ти е прокървило!”. Наруваше и влачеше напилия се почти до несвяст разбойник като чувал с картофи към стаята им. Не особено нежно го беше стоварил в леглото и заплашил.
– Започнеш ли да повръщаш ще те изхвърля в коридора!
Шейн не повръщаше, той умееше да си държи пиенето в него. Сигурно беше провлачил гласно мисълта си, но не можеше да бъде сигурен. В паметта му имаше дупка тъмна и дълбока колкото тунелите на Кард’тан – мини съществуващи от векове.
Пак се опита да отвори очи. В стаята се чу прошумоляване на дрехи и тихо проскърцване. Някой се размърдваше седнал в стол. Много усилия му струваше да повдигне залепналите си клепачи. Бодежа в очите беше непоносим. Силуетите в светлата стая бяха замазани първата една минута. Щом картината започна да става по-ясна различи оправеното легло на Алдаян и самия него, седнал в единствения стол до масата разположена точно под прозореца. Южняка беше отпуснат назад. Обутите му крака в излъсканите от телешка кожа ботуши, бяха вдигна върху масата. Ръцете му лежаха отпуснати в скута. Носеше тесни бричове и тъмно зелена риза с широки ръкави, пристегнати около китките му. Косата му беше издърпана цялата назад като снощи, но вместо опасващите я по цялата дължина ремъци сега я беше сплел на една дебела и стегната плитка, прехвърлена през лявото му рамо. Съзерцаваше света отвъд стъклото. Бурята беше утихнала. Навън кротко прехвърчаха снежинки.
– Ти се събуди – отбеляза Алдаян хладно, без да го поглежда.
– Кое време е? – попита Шейн. Собственият му стържещ глас изкънтя с болезнено ехо в главата му като удар на гонг в празна зала.
– Наближава пладне.
На закачалката висяха късата шуба и вълнен плащ.
– Излизал ли си някъде, Алдаян?
– Ханджията ми каза къде мога да открия добра ковачница. Отскочих до там, дадох си поръчката и се върнах.
От коридора долетя шум на тежки стъпки, блъскане на врата, даване на резки заповеди и плахи оправдаващи се гласове.
– Какво става? – почуди се Шейн.
– Някакъв дебелак от морския град Вилдин е пристигнал по изгрев и ще нощува в хана. Бил важна клечка. Търговец с благородническа титла. Братовчед на някакъв си граф.
– Добре си се осведомил.
– Беше невъзможно да остане в тайна за някого. Дотегна на целия обслужващ персонал с лигавите си капризи и демонстрациите си на превъзходство. Чак закуската ми се вкисна. Само той е в този хан, други няма, представи си и само него трябва да обслужват. Настаниха го до нашата стая. – показалеца му се изпъна – На нощното шкафче до леглото ти има чаша зелев сок. Изпий го. Ще ти помогне да се съвземеш.
На Шейн му се догади само при мисълта за вкуса.
– Луд ли си? Няма да изпия тази помия.
– Ще го направиш доброволно или лично ще се погрижа да го погълнеш. – Алдаян насочи вниманието си към него. В очите му имаше плашещо обещание. – Сам паднал, сам се убил. Не се опитвай другия път да ми държиш на пиенето. Нямаш никакъв шанс. Вече трябва да си го разбрал.
– Бирата беше хубава.
– Дааа – Алдаян поклати глава – и махмурлука ти е хубав като гледам. Направо ти завиждам за него.
– Не ми се подигравай – погледна с отвращение зелевия сок. – Случайно да ти се намира някой лек във вълшебната раница?
– Имам, но той облекчава и приспива. Нямам никакво намерение да те оставям повече да спиш.
Шейн с нежелание отметна завивките. Откри, че няма риза на гърба си, коланът му беше свален и се търкаляше на пода до леглото. Усети превръзката на рамото си по-стегната. Леко я докосна. Алдаян му я беше сменил. Предпазливо се изправи до седнало положение. С нежелание посегна за чашата. Преди да я доближи до устните си, глупаво се втренчи в течността.
– Нужда от помощ ли имаш, Шейн?
– Ще се справя и сам. – пое си дъх, стисна очи и започна да пие. С всяка глътка стомахът му заплашително се обръщаше. Докато пресушаваше гадостта Алдаян изучаваше с интерес менящите се гримаси на разбойника. Всичките до една изразяваха погнуса и издаваха желанието му да повърне.
– Коридора! – напомни му за всеки случай Алдаян.
Изскочиха му сълзи докато изпие цялото количество зелев сок. Отвратен остави чашата и потръпна. Ядосано фиксира южняка. Нищо не беше останало от снощния благ комарджия. Не го беше видял нито да се усмихва, нито го беше чул да се смее. Шейн не вярваше това някога да се случи, но лицето му бе по-ведро и живо, погледът омекнал, почти приятелски.
– Снощи ти беше друг. Не те познавах в тази светлина. Това беше един различен изпълнен с живот Алдаян. Умеещ да се забавлява и да забавлява останалите.
– Научил съм се да играя роли диктувани от мястото и обстоятелствата. Не съм такъв какъвто ме видя снощи, а такъв какъвто ме виждаш сега.
– Не те харесвам такъв, какъвто си сега.
– Не желая да се харесвам на никого. Позволих ти да отправиш някои коментари и забележки и сгреших. Време е пак да си припомним с теб йерархията в бандата. Аз съм дясна ръка на Сахрин. Ръководя някои от делата й, вземам решения вместо нея. Ти си един от петдесетимата, които съгласни или не изпълняват тези решения. Това автоматично те прави мой подчинен. Ако си го забравил припомни си го възможно най-бързо. Ние с теб не сме приятели. Тази дума за мен съществува единствено в речника ми, като празен израз. Имам нужда от спътник и те избрах, ръководен от преценката си за качествата ти. Не е нужно да се харесваме, за да работим заедно.
Шейн разкъсван от внезапно избухнал вътрешен конфликт докосна пак превръзката на рамото си.
– Да. Грижа се за раната ти. Правя го от необходимост, не защото изгарям от чувство за вина, че я получи докато ми оказваше помощ. – Алдаян се надигна от стола и хвърли една издута кожена торбичка на леглото точно до разбойника. – Твоя дял от снощната игра. Измий се и се оправи. Отиваме в градската библиотека.
– Какво ще правим там? – попита Шейн. Думите се изтъркаляха буквално между зъбите му.
Алдаян го изгледа така сякаш току-що беше открил, че събеседникът му е малоумен.
– Какво според теб се прави в една библиотека?

* * *

Сградата на градската библиотека отвън приличаше повече на храм с безбройните си декоративни арки, остри прозорци и обли куполи. В сивия камък точно над острата козирка на множеството стълби беше изсечен голям надпис “Дом на знанието”. Двама войници от редовната армия на Сулкат стояха на пост изпънати като струни. Лъщенето на шлемовете им в безличната студена светлина на деня се виждаше от портата на големия двор. Шейн и Алдаян стъпваха внимателно. Алеята беше замръзнала, разсейването можеше да им коства здраво натъртване или счупен крайник. Няколко жени в кафяви груби дрехи чистеха тънката снежна покривка от стълбите и площадката под тях.
– Добър ден, господа – поздравиха те хорово.
– Добър ден, дами – в същия дух отвърнаха Шейн и Алдаян.
Стражите помръднаха очи да ги погледнат, но нищо повече. Алдаян беше привел леко глава. Периферията на шапката заслоняваше горната половина на лицето му. На войниците това трябва да им се е сторило, ако не подозрително, то поне интересно. Алдаян усети натрапчивото им изучаване и вдигна глава да им отвърне със същото. Войниците премигнаха пронизани от скрежта на аквамарина. Блясъка в светлите му ириси беше диамантен – твърд и студен.
“По дяволите – изпъшка вътрешно Шейн – Този поглед веднага се запомня и никога не се забравя. И тези двамата няма да го забравят.”
Преддверието приличаше повече на чакалня в някоя административна сграда. Посрещна ги стар, отегчен библиотекар, с голяма служебна усмивка на сбръчканото си лице.
– Добър ден. С какво мога да ви бъда полезен?
– Да ни упътиш – отговори Алдаян. От тонът му усмивката на стареца се стесни и сгърчи, но успя да я задържи достатъчно представителна.
– Библиотеката е разделена на зали. История, география, физика, химия, разпускащи четива и така нататък.
– Интересува ни историята.
– След мен. – Старецът ги поведе по дълъг застлан с дебела пътека коридор. От високите куполести тавани висяха тежки свещници. Бялата мазилка беше по-чиста от душата на монахиня. Сградата беше добре поддържана отвън и отвътре. Сулкат не щадеше средства за финансирането на библиотеката. Дебелите колони, старинните статуетки и вази наредени върху ниски мраморни стойки напомниха на Алдаян за античния стил на двореца на дома Тахирен’ра и го втресе.
– Добре ли си? – попита шепнешком Шейн, тепайки по петите на библиотекаря. Веднага щом зададе въпроса се ядоса на себе си. Какво го интересуваше дали е добре чужденеца? Ако иска да ляга тук и да умира.
Алдаян отсечено кимна, че нищо му няма.
Третата двукрила врата беше тяхната врата. Прекрачвайки прага попадна в море от книги наредени по високи рафтове. Близо до прозорците се имаше обикновени маси и столове. Двама мъже седяха в дъното и прелистваха купища бумащини. Имаха вид на уморени чиновници със зачервени очи и тъмни кръгове под тях.
– Какви са познанията ти по история? – попита Алдаян библиотекаря. Миризмата на стара хартия подразни странно носа му и той кихна.
– Богати – старият мъж пак се усмихна и потупа южняка по рамото. – Какво ви интересува?
– Интересуват ме годините, когато Казадир още не бил управляван от кралския род Теренс. Преди около петстотин, шестстотин години.
– Държавното управление, войните или религиите? Всичко е сортирано и трябва да зная къде да търся.
– Религиите.
– Не ми изглеждаш като някой силно вярващ.
– На мнение съм, че религията се създава с цел да се управляват цели общества. И атеисти като мен си имам своите интереси. На скоро ми стана известно, че тук са съществували вече забравени от казадирците божествени култове, вярата е плъзнала по останалата част от света и все още има земи, където почитат тази вяра.
– Бъди по-точен, младежо – библиотекарят беше наострил очакващо уши. – Мога да ти извадя толкова много книги със забравени религии от казадирците, но продължили да съществуват из останалите континенти след масовото им разпространение, че ще ти се наложи да спиш тук цяла седмица. Спомени имена, за да те улесня.
Алдаян сви устни замислено, побутна леко шапката си назад и каза толкова тихо, че старецът и Шейн се напрегнаха, за да го чуят.
– Намери ми всичко, което можеш за Саехедин.

* * *

Библиотекарят срещна затруднения. За култовете на Саехедин съществуваше оскъдна информация, разхвърляна в безброй малки книжки и пергаменти. Алдаян и Шейн си бодяха очите цял ден, без да научат нищо съществено. Шейн не беше много сигурен какво точно търси чужденецът, но попаднеше ли на информация за Саехедин му подаваше да чете. На много места имаше разминавания. Различни историци бяха изложили различни мнения, след някои твърди факти. Някога сектите били тайни. Не са показвали лицата си така явно както сега в Алканида. Все още не разполагали с достатъчно сила, за да изпъчат гърди към широкия свят с надпис. “Ние сме свещени воини, в името на единствения бог Саехедин ще пречистим тази селения от всяка мерзост.” Действали зад прикритието на големи светли храмове, на чийто олтари никой не знаел в действителност какво се върши, докато не последвал низ от потресващи ритуални убийства на видни благородници в двореца в Ипик. Отнело месеци на кралските агенти да разберат истина. Сектантите били предадени. Името на въпросния предател не се споменаваше.
На един много стар ръкопис, за който библиотекаря ги беше предупредил да внимават, че се ронел Алдаян прочете, че след гоненията, на които били подложени сектантите, оцелелите били запратени във мините Кард’тан и там две години по-късно умрял последният от тях. Тогавашния крал Айзъс Сифлин издал заповед всякакви следи за съществуването на Сеахединовите верноподаници да бъдат заличени. Изгорили храмовете и всичко напомнящо за тази вяра. Забранил със закон произнасянето на Саехедин. Нарушаването му се наказвал с рязане на език. Останал единствено спомена, избледнявал с поколенията и тези оскъдни данни написани от смели историци решили, че въпреки закона култа на сектантите е история, и грешно или не, трябва да бъде отразена.
Алдаян внимателно остави поредното досадно четиво и извърна уморените си очи към прозореца. Вън се смрачаваше. Снега валеше на големи парцали. Прииска му се да излезе на студа, за да разведри уморения си ум.
– Да си тръгваме, Шейн. И утре може да дойдем.
Разбойникът чакаше тези думи с нетърпение от доста време. Никога не се беше разбирал с книгите. Днес беше изчел толкова колкото не му се събираше за цял живот. Двамата се изправиха и се протегнаха. Чу се симфония от пукане на кости и охкане. Подредиха разхвърлените четива прилежно върху масата, облякоха връхните си дрехи и се отправиха към вратата.
В предверието срещнаха стария библиотекар.
– Свършихте ли работа, момчета?
– Утре пак ще дойдем – каза Алдаян без да спира.
– Добре дошли сте. Желая ви лека вечер.
– Подобно – кимна Шейн и забърза след вече отдалечаващия се Алдаян.
Нямаха какво да си кажат. Вървяха почти час, през целия път мълчаха и крачеха в надебеляващата снежна покривка. Атмосферата по между им беше напрегната. Шейн още не можеше да си обясни, защо тази сутрин думите на Алдаян така го бяха засегнали. Може би, защото предната вечер беше видял една различна светлина да го огрява и подсъзнателно тайно се бе надявал, тази страна на характера му наистина да съществува, но се беше оказало просто много умело представление. Алдаян си оставаше просто Алдаян. Трябваше да го приеме, както го бе приемал преди да тръгнат заедно към Сулкат и никога повече да не си позволи наивността да си помисли друго.
Хората се прибираха по домовете си, търговците сгъваха сергиите си. Магазинчетата затваряха, но по хановете живота тепърва започваше. Когато вече по тъмно стигнаха до техния вътре ги посрещна задушна топлина и глъч. Ръсещи сняг след себе си се запътиха към една от малкото свободни маси. Бяха гладни и премръзнали като бездомни песове и умираха за топла порция храна. Снощните им опоненти пак бяха тук. Ухилиха им се насреща. Шейн им отвърна сърдечно. Алдаян само докосна челото си с два пръста за поздрав. Беше ясно, че тази вече комар нямаше да се играе. Сервитьорката дойде при тях запъхтяна, почервеняла и гневна.
– Какво ще желаете? – остро попита тя.
– Теб – изтърси Алдаян и момичето го зяпна, отдръпвайки се леко назад, но бързо се съвзе от изненадата и отвърна вече спокойно.
– Не предлагаме сервитьорки за вечеря, но ако си търсите нещо можем да го уредим – посочи с брадичка към две жени облегнати на бара. Безсрамното им облекло ясно показваше какви са. – Те ви загледаха доста усилено още от вратата.
Изведнъж един висок, леко дрезгав глас се надигна над всичко останало.
– Хей, момиче искам те на моята маса!
Алдаян и Шейн откриха веднага източника на гласът в ъгъла на залата. Беше морският търговец. Натруфен в скъпи сини дрехи седеше на масата с една жена и двама мъже. Всички имаха вид на търговци.
– Ето причината да съм бясна и да си го изкарам на вас – изсумтя момичето. – Откакто тази надута превземка дойде днес нямам миг спокойствие. Извинявам се. Какво ще поръчате?
– Специалитета на кухнята – бързо каза Шейн, за да не я бави. – И бира.
– За двамата ли? – тя погледна Алдаян, но Алдаян беше вперил злобно очи в дебелия търговец и си представяше как разпаря двойната му брадичка с катаните на Сахрин, преминава през тлъстата му гуша и слиза надолу към корема, до разни други части от тялото му.
– Приятелят ми днес е много разсеян. И за него същото – рече Шейн.
Сервитьорката притеснено забеляза погледа на южняка и разтълкува какво значеше той, но раболепно заподтичва към бара. Черните й къдрици подскачаха по раменете й. Тънкото й, стройно като върба тяло гъвкаво се провираше между масите.
– Хубава е – отбеляза гласно Шейн.
Алдаян се сепна от кървавия си унес.
– Коя?
– Сервитьорката.
Южняка като под команда я огледа обстойно и повдигна едната си арогантно извита вежда.
– Хм, връща от път.
“Има ли за теб въобще някаква красота на този свят – запита се Шейн – или всичко свеждаш до категория Връща от път?”
Бирите бяха сипани от ханджията и останаха да стоят на бара. Момичето не можеше да се отърве от нахалния търговец. Малките му очички похотливо я разсъбличаха.
– Отивам да ни взема бирата – изръмжа Шейн. – Прежаднях, докато чакам.
Алдаян не каза нищо. Шейн стана и провирайки се далеч не толкова грациозно като сервитьорката се докопа до бара. Ханджията питащо го погледна.
– Нашата поръчка е – обясни Шейн вече нарамил халбите. – Ще ги отнеса лично до масата ни. Изглежда тази вечер сервитьорката ти ще е заета с онази важна персона от Вилдин.
– Ужасен човек – подшушна заговорнически слабият съдържател. – Но бизнеса си е бизнес. От мен не се иска да харесвам клиентите си.
– Разбира се – разбойникът се престори, че му влиза в положение и се извърна, но удари раненото си рамо си в нечие друго. От болка му се зави свят. Едва не изтърва бирата на земята.
– Проклятие – изсъска той и свирепо изгледа другия мъж. Устата му пресъхна. Беше същия мустакат мъжага с мулето.
– Омръзна ми от теб, момче. Където и да отида, ти все си там да ми се пречкаш.
– Поканата за бедняшкия квартал още важи – неприветливо му отвърна Шейн.
– Недей, че току виж се съглася.
Усетил враждебността ханджията веднага се намеси.
– Господа моля ви не искам бой в хана си. Ако имате сметки за уреждане излезте навън.
– Аз нямам нищо за уреждане с тоя тип – процеди разбойникът – но той си е наумил, че има.
С пренебрежение подмина мустакатия и се върна на масата. Алдаян нервно потропваше с пръсти по масата.
– Какво искаше пак този?
– Проведохме кратък, задушевен разговор на високо интелектуално ниво. Беше очарован, че ме среща отново.
Алдаян взе подадената му халба и отпи без да коментира повече. Времето, докато пристигне вечерята се влачеше бавно и мъчително скучно. Южнякът пак беше потънал в себе си и рядко подхвърляше някой мрачен коментар. Щом яденето пристигна и тези коментари замряха. По някое време дебелия търговец тежко стана и се заклатушка към стълбите. Спътниците му го изпратиха с поглед.
– Пиян е нещастника – презрително отбеляза Алдаян. – Само дано има благоразумието да си легне кротко.
– Знам, че изгаряш от желание да му разпориш търбуха, аз също, но нека бъдем разумни.
– Винаги се осланям на разума си. Сега той ми казва, че е време за спане.
Допиха набързо бирите си. Този път Шейн пое сметката. Остави солиден бакшиш на момичето и поеха нагоре по стълбите. Достигайки коридора хлътнаха в непрогледен мрак.
– Хей – удиви се Шейн – тук нямаше ли свещи снощи?
– Имаше. Някой е забравил да ги запали. Нищо чудно. Онова вилдинско конте беше ангажирало персонала изцяло за себе си. Гледай къде вървиш.
Шейн тъкмо щеше да каже “гледам, ама не виждам” и се спъна в нещо голямо. Отчаяно се протегна да докопа Алдаян. Той въобще не очакваше. Хванат неподготвен залитна заедно с Шейн и заедно се стовариха върху голямото нещо.
– Какво да му се не види… – започна Алдаян и рязко млъкна, за да ахне, досетил се върху какво са паднали. – Тоя тук ли е заспал?
– Алдаян… мокър е… На пода има някаква топла течност… Вони на кръв…
Двамата панически се изтърколиха встрани и се надигнаха на колене. Очите им трескаво се опитваха да привикнат в мрака. Тези на Алдаян първи се приспособиха и различиха големия силует лежащ на пода като безформена купчина боклук. Дрехите им бяха напили с кръвта, изтичаща от трупа на убития вилдински търговец. Ръцете им лепнеха от нея.
– Мъртъв е – прошепна невярващо Шейн. – Но кога и как…
– Да се махаме. После ще размишляваме.
Беше късно. От стълбището долетяха тежки стъпки от множество крака обути в тежки ботуши.
Двамата отчаяно осъзнаха какво се случва. Пъргаво се изправиха, но беше късно. В тъмното се появиха още по-тъмни фигури. Зад гърбовете на тези фигури лумнаха факли. Светлината им плисна върху сцената, разкривайки грозния й облик. От гърдите на мъртвеца стърчеше дръжка на кинжал. Гърлото му беше разпрано от ухо до ухо. Под тялото се образуваше голяма локва кръв и продължаваше да се разширява.
Седмина от градската стража бяха запречили коридора, взираха се ту в трупа, ту в омазаните с кръв му Алдаян и Шейн.
Мозъкът на Алдаян трескаво работеше. Щяха да ги арестуват. Ако окажеха съпротива щяха да докажат несъществуващата им вина и да влошат собственото си положение многократно, но поне имаха някакъв шанс да се измъкнат. Озовяха ли се при началника на градската стража всяка надежда умираше. Да вадят оръжия също беше глупаво. Не успееха ли да си пробият път за навън, още по изгрев слънце щяха да ги отведат на ешафода за убийството на служители на реда, без да им дадат право на никаква защита.
– Арестувайте ги – заповяда единият страж – нисък, набит с изсечена квадратна челюст.
– Не! – извика Шейн. – Ние просто намерихме трупа.
– Всички казват така – изсмя се набитакът.
Двама от стражите извадиха вериги. В момента, в който Алдаян чу познатия до болка звън и видя поклащането на халките, пред очите му падна черно перде изтъкано от безумен ужас и свирепа ярост. Докато се осъзнае вече раздаваше юмруци. На Шейн не му остана друго освен да се включи. Въздуха се изпълни със сърцераздирателни викове на болка и хрущене на счупени лицеви кости.
Долу в залата беше настанала гробна тишина. Всички седяха вцепенено и слушаха звуците на свирепия бой идващи от горе. Сервитьорката и ханджията напрегнато се споглеждаха. Просто изведнъж градската стража беше нахлула без да дава обяснения и ето, че на втория етаж се случваше нещо неприятно.
– Какво става там? – извика най-накрая нетърпеливо жената от Вилдин – придружителка на видния търговец.
В отговор тупурдията се усили, едно тяло търкаляйки се по стълбите се стовари на пода в залата и остана да лежи неподвижно. Двамата мъже, които бяха привлекли окото на сервитьорката преди малко, с бяг прелетяха над пребития страж. Онзи с приятно златистата кожа беше изгубил шапката си някъде, а плитката му се виждаше над плаща.
– Каква коса! – възкликна тъпо сервитьорката.
Кръвта по дрехите им предизвика още по-силно вълнение. Една от курвите извади ветрило и започна да си вее.
Отгоре се чу дрезгав вик.
– Някой да хване тези убийци.
Ниският страж залиташе с разбит нос на стълбите.
Клиентите мудно реагираха. Една ръка се пресегна и сграбчи Алдаян за плаща. Той се задърпа. Вратата на хана с трясък се отвори, вътре нахлуха още стражи, помитайки двама от клиентите, които разумно бяха решили да се изнижат преди да е станало късно. И ханът сякаш се взриви. Настана невероятно меле, в което никой не знаеше кого бие. На пияния му трябваше малко, за да скочи без значение по какво удря. Всеки си намери повод да се хвърли с главата напред. Разхвърчаха се хора, столове, чаши, чинии и всякакви други предмети от интериора на унищожавания хан. Стражите се объркаха. Вече не знаеха за какво са тук. Да арестуват престъпници или да се бранят от развилнелия се народ. За Шейн и Алдаян беше идеалната възможност да избягат. Проблема се състоеше в това да стигнат до вратата. Ханджията беше хванал младата сервитьорка и я буташе да лежи зад тезгяха, после излезе да наказва. Така и така щяха да разрушат собствеността му, поне да не остане безучастен. Утре щеше да се вайка.
Шейн се огледа в олелията, чудейки се накъде да хване. Рамото зверски го болеше и кървеше.
Алдаян си беше намерил жертва. Налагаше някакъв заоблен мъжага запречил пътеката за бягство. Главата му отскочи два пъти от тезгяха и тялото се срути тежко на пода. Покрай ухото на южняка прелетя тежка чаша от масивно стъкло. Някой докопа Шейн за дългата опашка и силно го дръпна назад. Той извика, извивайки се назад като змия. С цената на откъснат кичура се извъртя със свит юмрук. Кокалчетата му срещнаха твърда челюст и запулсираха. Беше стражът дал заповедта за ареста им. Удара го накара да залитне и да се ухили, оголвайки окървавените си зъби.
– Ще ти скърша врата, пале.
Заплахата остана неизпълнена. Като ангел спасител един огромен мъж се стовари отгоре му и го прикова към пода. Шейн не се поколеба, а духна преди онзи да се е измъкнал. Алдаян изпълзя на четири крака изпод една маса. Погледа му беше замъглен и разфокусиран. Не разбра какво и откъде му се беше стоварило, но се намери под масата, а върху главата му сякаш препускаше бик. Озова се срещу чифт ботуши. Бавно вдигна очи нагоре и лицето му разцъфна в изкуствена, гаменска усмивка като видя злия тип решил да се мери силите с него. Даже го изчака да се изправи на крака, правейки се на снизходителен. И Алдаян се възползва от снизхождението без срам. Гордостта му въобще не пострада. Такова нещо не можеше да се твърди за противникът му.
Между плешките на Шейн пламна болка. Не му оставиха никаква възможност да установи, какво ставаше зад него. Онова, което видя отпред бе как една фуста хвърчи право срещу него. Пометляната курва със сила се блъсна в дребничкия разбойник и двамата тежко паднаха. Всичките му ребра наддадоха вой. Удари тила си в дъските и пред погледа му избухнаха милион звезди. Събраха се в едно кълбо и се разсеяха бавно. Ушите му забучаха.
– Ставай от мен, жено – пресипнало изпъшка отдолу, без самия той да е сигурен, че ще може да стане.
Жената с хлипане пропълзя встрани и се сви на топка до бара.
Някакъв идиот се беше барикадирал в склада, изхвърляше от там каквото му попадне и целеше когото му падне. Едно малко буре с бира се разби в стената и пенливата напитка плисна навсякъде.
Плитката на Алдаян се люлееше наляво, надясно, точно като нещастния човечец попаднал между ръцете му. Един страж реши да се възползва и се плъзна зад гърба на Алдаян без да предвиди, че зад неговия гръб оставаше Шейн. Разбойникът нанесе съкрушителен удар в тила. Стражът като покосен се свлече. Южнякът приключил със своята жертва изумено се извърна. Този миг невнимание за малко да му струва скъпо. Един брадат сулкатец замахна към главата му със стол. Чиста случайност бе, че Алдаян успя да го избегне. И двамата с Шейн настървено се нахвърлиха върху брадатия и за секунди го повалиха заедно със стола му. Вратата беше близо, а разстоянието делящо ги от нея чисто. Спуснаха се напред, но гневния ханджия им се изпречка.
– Заради вас изгубих всичко. Застраховката ми е срещу природни бедствия и пожар.
Озъбен в свирепа гримаса замахна към Шейн. Разбойникът отскочи. Насоченият юмрук профуча в празното пространство. Алдаян използва лекото залитане на съдържателя, сграбчи го за дрехите и процеди:
– Тогава се скрий и почвай да кладеш огън – с почти варварски финес го метна зад тезгяха. Приклекналата там сервитьорка изпищя стреснато, когато шефът й се сгромоляса до нея.
Бленуваната врата, най-сетне я достигнаха. Алдаян със шут я отвори, изхвърчаха навън в нощта, предвкусвайки свободата и рязко заковаха на място. Прииска им се да се върнат обратно вътре. Пред малката веранда на хана ги чакаха най-малко десетима стражи, наредени в полумесец, всичките със зареден насреща им арбалети. Човек в цивилни дрехи се провря между служителите на реда. Под тъмния мустак лъсна широка усмихна предназначена за Шейн и му махна да се приближи.
– Приемам предизвикателството ти, мило момче. Вече не е нужно да ходим до бедняшкия квартал.

* * *

Арестантите седяха оковани в два стари стола. Веригите им се спускаха от ръцете, минаваха през глезените и продължаваха до две метални халки забити в грубата каменна стена на стаята. Приковани по този начин движенията им бяха ограничени. Бяха им дали половин час за размисъл преди началникът на градската стража да влезе при тях. Алдаян не размишляваше. Умът му се рееше празен. Шейн, чиято рана в рамото все още кървеше беше бял като слонова кост.
Мустакатият началник се приближи до паянтовата дървена маса и стовари подвързани в кожа документи. Огледа двамата поотделно в кратко проучване на лицата им. Те му отвърнаха със същото. Началникът сплете погледа си с този на среброкосия странен мъж и по цялото му едро тяло пробягнаха тръпки. Никога досега нечии очи не му бяха въздействали така. Той беше професионалист, изправял се срещу всякакъв вид престъпници през петнайсетте си години служба. Срещал бе толкова корави и жестоки погледи, ала никой от тях не можеше да се сравни с този имащ цвят на аквамарин – пробождаше душата му, измъчваше я. Арестантът напълно съзнаваше способностите на погледа си и умело ги използваше като оръжие.
Началникът се прокашля малко неловко – първата пукнатина в неговата увереност. Не биваше да допуска втора. Наложи си контрол и заговори:
– Казвам се Джерк Слайнд и ми е особено неприятно, че ви се представям в тази стая.
Мълчание.
– Познавахте ли лично жертвата?
Отново мълчание. Джерк въздъхна, почеса се по мустака и наклони глава.
– Няма да си помогнете така.
Отговор нямаше. Началникът посочи документите и каза на Шейн.
– Сещаш ли се какво е това тук? На тези пергаменти е събрана цяла ти престъпна история. Внушителна е, и упорито продължаваш да работиш върху нейният обем. Затънал си до шия, момче.
Шейн извъртя бледото си лице встрани и заби празен поглед в мангала поставен в ъгъла.
– Много беше приказлив на улицата и в хана. Езика ли си глътна, синко?
– Не съм твой син – произнесе натъртено Шейн.
– Да – Джерк сплете пръсти под брадичката си, като за молитва. – Боговете ме опазили от такъв позор.
Джерк направи крачка към Алдаян и се приведе съвсем леко напред.
– А на теб даже името ти не зная. Сигурно си ново изгряваща звезда. Убийство на благородник в претъпкан хан – чуден начин да започнеш кариерата си. Това лице изглежда умно, прекалено умно. Видът ти не отговаря на таз вечерното зверство, извършено по такъв недодялан начин.
– Свърши ли с характеристиката? – проговори неочаквано и южнякът с метални нотки в гласът си.
– Тепърва започвам.
– Спести ми останалото, ако обичаш.
– Няма как да го избегнем. И аз искам сега да съм си у дома и да се изтягам пред камината с чаша вино, но ето ме тук в компанията на двама убийци. Ще отречете ли, че сте такива?
Поредния въпрос останал без отговор.
– Пак ли започваме с едностранните разговори? – спокойно попита Джерк. – Ако е така веднага ще повикам някой мъчител. Той бързо ще ви принуди да говорите. Така ще се разприказвате, че няма да мога да взема думата от вас.
– Никого не сме убили – отрони бавно Шейн.
Началникът поклати глава с подигравателно състрадателна усмивка.
– Как ще докажете невинността си? Не по моите дрехи има кръв от жертвата, не мен са намерили до трупа. – Джерк бръкна под палтото си и извади нещо увито в парче бял плат. Разгърна го и им показа един кинжал. Подхвърли го на масата.
– Това е оръжието извадено от гърдите на убития. На кого от двамата е?
Шейн и Алдаян погледнаха ножа, пресякоха за секунда погледите си и невинно ги заковаха на Джерк.
– На никого от нас – отвърна южнякът и пак се зае с изучаването на кинжала. Омазаното с кръв острие беше назъбено. Безпощадно оръжие, причиняващо невероятни разкъсвания. Дръжката бе дървена, напълно обикновена, но видът на тъмната стомана говореше, че оръжието съвсем не е толкова обикновено.
– Който и да е притежателят му – продължи Алдаян – има вкус и не обича да оставя нещата на случайността. От такива разкъсни рани рядко се оцелява. Кръвоизливите са жестоки.
– Очевидно е имал опасения, че може да оцелее щом и гърлото на жертвата е прерязано, доста непрецизно бих казал. Разрезът не е направен с този нож, а с този – извади още един с гладко острие, напълно изчистен и невзрачен. – Този беше под трупа. И него ли не разпознавате?
– Единствените ми оръжия бяха катаните, които стражите най-безцеремонно ми взеха.
– Аз разполагах само с меча си – додаде Шейн безжизнено.
– Ханджията и сервитьорката в момента са подложени на разпит в другата стая. Преди да дойда при вас те казаха, че почти веднага сте се качили след търговеца. Момичето сподели, че не сте гледали с добри очи към вилдинецът – особено ти. – с ленив жест посочи южнякът. – Бъди така добър да се представиш.
– Казвам се Алдаян и това, че съм погледнал някой на криво не означава, че съм отговорен за смъртта му.
– Ще трябва да го обясниш на роднините му. Убития се казва Марлод Вилдински – първи братовчед по бащина линия на граф Дарлън Вилдински. Много могъщ благородник. И повярвай ми, че той ще потърси сметка за тази смърт. Ванес – сестрата на Марлод също е в тази сграда и ако за миг я изпуснат от поглед ще ви убие.
– За нейно добро ще е да не я изпускат от поглед. Тогава вече с право ще ме съдите за нейното убийство – отвърна Алдаян със студена увереност. – Нямам намерение да плащам за нещо, което не съм извършил.
– Не си ли? Тогава сигурно приятелчето ти само е въртяло ножовете.
Мраморните страни на Шейн пламнаха.
– По дяволите – изпусна си нервите той. – Хората лежат в канавките и никой не се интересува откъде идва тази смрад на мърша. Пращате гробаря само да ги зарие малко по-дълбоко и забравяте. Сега, видиш ли ти, някакъв тлъст шопар от горния слой на обществото го убили и сте готови да осъдите невинни!
Беше отслабнал от болка и кръвозагуба. Напрягането му дойде в повече. Прилоша му, пред очите му зашариха тъмни петна и главата му клюмна безпомощно, докато замайването отмине.
– Ако не се погрижите за раната му, господин началник, единият ви арестант ще си отиде в тази стая по време на разпита – подигравателно подхвърли Алдаян. – Не вярвам да се отрази добре на репутацията ви.
Джерк погледна Шейн. Единия му ръкав беше подгизнал. Няколко капки кръв имаше и на пода. “Ще издържи още малко, негодника. Има време докато припадне.”
– Моята репутация в момента би трябвало да ти е най-малкия проблем. Заплашва те екзекуция.
– Казах ти, че няма плащам за чужди престъпления. Ако ме съдите, съдете ме за моите – някакъв вътрешен плам озари очите на Алдаян. Плам на тих триумф.
– Нямам информация за други твои престъпления. Архивите все още се претърсват, ала аз силно се съмнявам въобще, че във вените ти тече казадирска кръв.
– Правилно се съмняваш. Аз съм просто временно пребиваващ в Казадир – стрелна с очи Шейн, който бавно повдигаше глава. – Другарчето ми по съдба се съвзема. Дай сега да минем по същество… Джерк Слайнд. От колко години си началник на градската стража?
– От петнайсет и седем години преди това бях обикновен страж.
– Значи си разбираш от работата. И твоето лице изглежда умно. Да поставим нещата така: Връщаме времето назад. Аз и Шейн си вечеряме раздразнени от наглото държание на Марлод Вилдински. По някое време той решава, че ще си легне и тръгва към стаята си. Ние също сме се нахранили и решаваме, че е добре да си легнем рано. Тръгваме пет минути след него, не повече, но е време достатъчно той да се прибере в стаята си.
Джерк повдигна любопитно упоритата си брадичка.
– Продължи, Алдаян.
– Не. Ти продължи от тук нататък.
– Казваш ми, че когато вие сте се качили горе той е трябвало да бъде в стаята си.
– Но някой е пресякъл намеренията му – додаде Шейн. – И аз се спънах в него. С Алдаян буквално се изсипахме върху трупа му. Някой е бил там и е изчаквал Марлод Вилдински.
– А какво ще кажете за това, че той е бил пиян, когато е станал от масата. Може да му е прилошало, да се е спрял докато му отмине и се е забавил точно толкова да ви изчака и да му видите сметката в коридора, а не в стаята му, за където може би и вие сте били тръгнали.
– Пълни глупости! – отсече Алдаян. – И ти знаеш, че не е така. Проклет да съм, ако вярваш в тази глупава теория. Коридорът беше тъмен. Стражите ти ни намериха докато се надигахме от земята тъкмо осъзнали на какво сме се натресли. Кога според теб сме имали време да изгасим свещниците. Това е излишно губене на време. Щяхме да го използваме за бягство.
– Прав си – усмихна се началникът – Нещо страшно куца в цялата тази история. И сте тук да го изясним, иначе в момента щяхте да сте в съседната сграда, където са тъмниците.
– Ти също беше в хана! – напомни Алдаян.
– Бях и си тръгнах минути след като се спречках с малкия разбойник пред бара.
– Срещата случайна ли беше?
– Не – кимна към Шейн. – Знаех, че съм го виждал някъде. Стори ми се бегло познат още онзи ден, докато тътрех онова муле след себе си. Нарочно се спрях да го подразня малко – оправдание да огледам по-добре лицето му. Не можех да си спомня откъде и с какво съм го запомнил, дали с добро или с лошо. Реших, че няма да ми навреди, ако му хвърлям по едно око.
– Как си разбрал в кой хан сме отседнали? – попита Шейн.
Джерк го измери с изражение, което носеше послание:
“Въпросите тук не задавах ли аз?”
– Аз съм началникът на градската стража, момче. Имам очи и уши навсякъде – той се изсмя тъжно – Чак когато си тръгнах от хана се сетих, че съм виждал портрета ти и си спомних каква цифра даваха за главата ти до преди няколко месеца. Дадох заповед на най-близкия патрул да се върне в хана и да те арестува. Аз се запътих към другия патрул. Очаквах, че ще създадете неприятности и не сгреших.
– Това не обяснява твърде бързата поява на стражата. – каза Алдаян. – Те нахлуха на два пъти в хана, а вие ни чакахте отвън. Първите седмина бяха онези, които ни видяха до трупа, вторите се появиха тъкмо когато бяхме напердашили онези горе.
– Напердашили? Та вие сте ги пребили, мътните да ви вземат! На единия така сте му разкрасили физиономията, че и майка му не би го познала. Двама срещу седем. Не е истина! Трябва да обърна повече внимание на физическата подготовка и уменията в ръкопашния бой на момчетата ми.
– Трябва – потвърди Шейн с крива усмивчица. – Извикай някой по-читав от тях тук. Предполагам, че веднага са се озовали в лазарета и не са разпитвани.
– Никой от стражите присъствали в онова меле все още не е разпитван. Ще стигнем и до тях.
– Доведи тогава ханджията или сервитьорката – предложи Алдаян. – Имам един въпрос и искам да го задам на някого от тях.
Джерк разколебано погледна към вратата.
– Ние никъде няма да ходим – допълни с ирония Алдаян и издрънча демонстративно с оковите. – Ще стоим тук кротко и ще те чакаме.
Началникът се ухили.
– Не се съмнявам, че ще пазите поведение.
– Ще ти струва ли нещо да изпълниш искането ми?
– След пет минути се връщам – Джерк с бърза крачка напусна стаята за разпит.
Затворниците едновременно въздъхнаха.
– Някой здравата ни натопи – промърмори Шейн.
Алдаян изду бузи и изпусна шумно дъха си. Няколко тънки кичура коса изпаднали от плитката му край лицето се раздвижиха от въздушната му струйка.
– Много често, когато съм те гледал как ни командваш и как не веднъж си поставял Сахрин на мястото й съм си мислел, че си недосегаем. Да те виждам така окован и обезсърчен, за мен е почти болезнено.
Алдаян изненадан, че чува тези думи от устата на Шейн се втренчи в него. Не бяха много моментите, в които не знаеше какво да отговори на събеседника си. Този беше един от тях. Хрумна му само едно:
– Винаги ли те избива на съвест, когато ти стане горещо под подметките?
– Не.
– Никой не е недосегаем и съвсем не съм обезсърчен. В момента съм малко обездвижен. Това е всичко.
– Ако гениалният ти ум е измислил някакъв план, няма да е лошо да го споделиш с мен.
– Нямам никакви блестящи хрумвания, но ще имам. Винаги успявам да си начертая схемите преди да е настъпил критичният момент.
– Не звучи много обнадеждаващо.
– Никога не е звучало.
На Шейн му беше ясно като бял ден, че на южняка не може да разчита. Какъвто и начин да откриеше Алдаян разбойникът нямаше да е включен в него като нищо друго, освен като противоударен щит.
“Сам съм – обади се гласът на истината в него. – Винаги съм бил сам и винаги ще бъда. Този до мен ще ме хвърли на кучетата за стръв и няма да погледне назад докато те ме разкъсват. Неговото спасение няма да бъде и мое.”
Погледна към зарязаните бумащини на масата. Те бяха неговият убиец. При всички положения го чакаше бесилка или гилотина.
– Стига си се самосъжалявал! – изкънтя раздразнения глас на Алдаян в ушите му.
– Мисли ли четеш?
– Не е нужно да чета мисли. Физиономията ти беше като на скърбяща вдовица.
Вратата се отвори шумно. Пантите отдавна не бяха смазвани. Джерк влезе с младата сервитьорка. Тя огледа оковите им, сетне бавно вдигна очи към лицата на арестантите. Гледаше ги очакващо, нетърпелива да се махне, да забрави.
– Искам да те попитам нещо – започна с дружески тон Алдаян. – Когато нахлуха първите стражи какво направиха те?
Момичето се замисли за миг. Раменете й се повдигнаха.
– Нищо. От вратата направо прелетяха край бара устремени към втория етаж.
– И никой от тях не е спрял поне за миг да огледа клиентите в търсене на някой определен човек?
– Не. Никой не се спря. Никой не погледна кой е вътре.
Алдаян премести очи върху Джерк.
– Първите седмина не са търсели нас. Те са знаели, че на втория етаж е извършено убийство. Това не е патрула, който ти си изпратил за Шейн. Бил е някой друг. Втората вълна стражи са били онези подчинили се на твоята заповед. Третите бяха с теб.
– За какво говорите? – попита момичето.
– Свободна си, момиче – махна с ръка Джерк. – Благодаря ти за помощта. Върви в другата стая при шефа ти.
– Задържана ли съм? – извика тя.
– Ти си свидетел. Възможно е да ти зададем още въпроси.
– Казах всичко!
– Ако се наложи ще го кажеш още веднъж – Джерк леко я хвана за лакътя и я изведе от стаята.
Арестантите пак останаха сами. Този път за по-кратко.
– Вонята около случая става все по-нетърпима – каза началникът с влизането си. – Искате да ми кажете, че някой е съобщил за убийството на Вилдински, само че нещата пак не се побират в рамките на изминалото време.
– Ти го каза.”Някой е съобщил”. Значи убиецът и информаторът не са едно и също лице – вметна Шейн. – Всичко е било планирано. Единият търси градска стража, другият изчаква в хана, за да убие търговецът.
– Да издадат собственото си деяние на правосъдието? Странни убийци ще да са.
– Освен, ако не са целяли да си закачат кървавите медали на нас с Шейн – предложи Алдаян.
– Как ще са предвидили точно кога ще реши Вилдински да се качи горе и кога ще тръгнете вие? И оракул не може да предвиди с такава точност бъдещето. Нещо не съвпада. Да приемем, че сте невинни…
– Трябваше вече да си го приел – прекъсна го Алдаян.
На вратата се потропа настоятелно.
– Влез – обади се Джерк.
Един страж се показа с писмо в ръка.
– Това е пристигнало от Болирва днес на обяд. Някакво предупреждение от краля.
Началникът взе писмото и махна на стражът, че е свободен. Писмото беше отваряно. До него първи се бяха докопали градските управници и са решили, че съдържанието е важно и за Джерк. Извади посланието от плика и зачете. Алдаян забеляза как лицето му приема восъчни оттенъци. Черните мустаци влязоха в ярък контраст с пребледнялата му кожа. Очите му трескаво шареха по написаното, сетне се заковаха на Алдаян.
– Издирван беглец, бивш роб от Федерация Опалсик – мърмореше Джерк откъси от прочетеното – Издирваният е особено опасен. Ако бъде забелязан в Сулкат да бъде заловен жив и предаден на кралските власти. Описание: висок, добре сложен, красив мъж, със златиста кожа, сребристо-златиста дълга коса и аквамаринови очи. Издирваният носи името Алдаян. Федерация Опалсик е готова да плати щедро на онзи, който помогне в залавянето му.
Кръвта се отцеди от лицето на южняка. Шейн до него отметна глава назад и дрезгаво се разхили. Алдаян не чуваше смеха му, не виждаше нищо. Крайниците му се вцепениха, оковите сякаш прогориха кожата му. Целият свят край него люшна застрашително и започна да пропада стремглаво в една безкрайна бездна. Лицата на Алиера, Мартибър и Разиас се появиха в скованото му съзнание. Уведомили бяха трона на Казадир. Толкова ли отчаяни бяха вече? Две години непрестанно бягство, две години голи надежди, че всяка предишна среща с ловците изпратени за него, ще е последна и за какво? Да бъде заловен от градската стража на Сулкат и да бъде предаден на Каян Ленарис, а от там той да го поднесе на опалсинците като жертвено агне, за да го върнат обратно на арената, където всеки ден за него беше ожесточена борба за оцеляване? Сянката на веригата му го беше преследвала неотклонно и ето, че го бе настигнала. Вече нищо нямаше значение. Нямаше да му го причинят отново. Предпочиташе да умре от колкото да се върне в дома на Тахирен’ра. Никога нямаше да ги остави да спечелят. Никога повече нямаше да коленичи в нозете на Валариейл Тахирен’ра и да убива за неговата слава – този зъл, властолюбив тиранин, който бе смачкал всичките му детски блянове, беше газил волята му години наред… От гърлото му се отдели вик:
– Аз убих Марлод Вилдински!
Шейн се задави. Джерк бавно остави писмото на масата, приближи се до Алдаян, подхвана го за брадичката и се взря право в обезумелите му очи.
– Не, не си!
Отвън се чу някаква препирня и приближаваше. Мъжки глас крещеше.
– Пуснете ме ви казвам, нямате право да ме задържате.
– Господине – чу се друг глас – на някой от стражата – Не може да влезете сега при началника.
– Плащам си данъците редовно. Имам право да подам оплакване. Ще вляза при когото и когато поискам. Пуснете ме ви казвам или ще съжалявате.
Гневният гражданин затрудняваше постовите. Чу се охкане и сърдито ръмжене. Вратата с трясък се отвори. Разлютеният мъж влезе вътре. Един страж се беше вкопчил в ръката му и безрезултатно се опитваше да го спре. Нахлулият редовен данъкоплатец директно се развика на Джерк.
– Научи ги тези на малко обноски – изтръска ръката си. – Пусни ме, пиявицо.
Стражът се предаде и отстъпи назад.
Джерк се вгледа в поразрошения си посетител, с няколкодневна брада, разсмивайки се от сърце.
– Братовчеде – извика радостно той. – Странно и неочаквано посещение. Радвам се да те видя след толкова време.
Двамата се сграбчиха в мечешка прегръдка. Новопристигналия се отдръпна и погледна към арестантите. Постави ръце на кръста си и със зла усмивка се приведе над Алдаян.
– Май сме сгазили лука, а?
Южнякът с потъмняло лице отвърна суховато.
– Здрасти, Данстър.

* * *

Тясната, мрачна килия беше студена и влажна, но поне си беше само тяхна и отделена от другите затворници. Намираше се на приземния етаж на грубата сграда, заобиколена от казармите. С две думи – пазеше ги цяла армия. Алдаян се нуждаеше от спокойствие да крои планове. До този момент всички те бяха отчайващо безнадеждни. Избягал беше от двореца на Тахирен’ра трябваше да го направи и от тук. Решителност и нерешителност се преплитаха в него и образуваха една объркана, безкрайна плетеница. В един миг желанието му за борба се възпламеняваше, в следващия му се искаше да легне и да се остави на съдбата, а тя нямаше да е милостива.
“Кого ще използваш този път. Алиера я няма… засега.” И не искаше да я среща отново. Тя нямаше да е ключът към свободата, а катинарът на клетката. Насочи погледа си към Шейн и поклати глава. Разбойникът лежеше на единия бодлив сламеник и не даваше никакви признаци на живот. Тъмните му мигли ярко се открояваха на фона на бледите му скули. Алдаян беше жертвал ризата си, за да направи нови превръзки. Използвал беше част от водата, която им бяха оставили за отмиване на кръвта от раната. Алената живителна течност беше спряла да тече, но Шейн вече беше изгубил достатъчно от нея. Южнякът издърпа ръкавите на шубата си до колкото му беше възможно. Ръцете му бяха лед. Плаща му се намираше върху Шейн. Надяваше се, че чернокосия му спътник ще се възстанови достатъчно, за да му е от полза.
Скърцане на ръждясало желязо, ехо от затръшване на врата и кънтене на стъпки в каменния пуст коридор водещ до тяхната усамотена килия привлече вниманието на Алдаян. Посетителя не беше онзи сурлосан тъмничар, който ги беше набутал тук, а Данстър. Той застана пред решетките, половината на панти, за да се отварят.
– Каква жалка картинка – бяха първите му думи. – Дотук ли стигна, Алдаян?
– Дотук ми било писано да стигна.
– След два дни ще тръгнеш за Болирва пазен от войниците на Сулкат, а този Шейн при всички положения ще увисне на бесилката. Няма да е нужно да доказват вината му за смъртта на Марлод Вилдински. Твоята също. Кралят е изявил претенции и ще бъде твой съдник. – Нямаме вина за смъртта на лорда. Някой си избърса ръцете с нас. Но защо ли ти казвам всичко това? Сякаш има някакво значение.
– За мен има.
– Защо ти беше да тръгваш след мен? Достигнал си противоотровата, оцелял си. Можеше да продължиш живота си нормално.
– Нищо вече нямаше да е нормално, след болезненото ти предателство.
– Аз съм такъв, Данстър. Всеки намиращ се около мен, не е нищо повече от инструмент за постигане на някаква моя цел. Не изпитвам топли чувства към никой. Забранявам си този лукс, защото рано или късно идва момента, в който ще ги предам, за да оцелея аз. Такава е природата ми.
– Не ми говори за природа. Коварен си и това не го отричам. Зидовете от презрение, които си издигнал около себе си, обаче не са нищо повече от камуфлаж, да прикрият колко лесно раним си в действителност. Приел си болката като свой неизменен спътник в житейския ти път. Свикнал си с нея, като със сянката си. Пристрастил си се, тя е твоята доза наркотик, за да се почувстваш жив. Отричаш съществуването на ценности, които са способни да те излекуват. Това не е твоята природа, а болест. Ти си болен, момчето ми и се нуждаеш от лечение.
Клепачите на Алдаян трепнаха. Данстър беше настъпил мазол.
– Аз исках да те излекувам. Ти не ми позволи. Защо? Страхуваш ли се?
Алдаян отпусна чело на решетките и се вкопчи в тях до побеляване на кокалчетата на пръстите му.
– Страх ме е – призна той. – Да не бъда предаден отново.
– Разкажи ми.
– Майка ми беше единственото ми семейство, когато бях дете. Тя не ме обичаше, винаги съм го знаел, но не спрях да се надявам, че греша. Викаше ме при себе си рядко, колкото да ме наругае за нещо или да ме удари. Аз живеех за тези моменти. Като всяко дете разчитах на майчината защита. Когато войниците на Тахирен’ра искаха да ме купят тя ме скри зад полите си. Повярвах, че ще стори всичко, за да не позволи да попадна в ръцете им. Почувствах я като опора, единствената, на която можех да стъпя. Но когато чу каква сума и предлагат и всичките облаги тази опора под краката ми се сгромоляса. Проклетницата ме сграбчи за косите и ме хвърли в краката на войниците купуващи роби за домът Тахирен’ра. Взе си златото и си тръгна засмяна без нито веднъж да се обърне назад, за да види сълзите ми. Бях само на седем. Наивен и беззащитен пред хорската злоба. В онзи ден аз се заклех никога да не позволя повече да постъпят така с мен, заклех да си го върна на целия свят и ще продължа да си връщам, додето имам дъх в гърдите си. Не ми пука дали потърпевшите имат вина за стореното. И те са част от всичко, което мразя. Откажи се. Лековете само подлютяват болестта ми. Твърде дълго ме е разяждала отвътре. Неизлечима е. – Алдаян бавно отстъпи към вътрешността на килията. – Къде е Салира?
– За твое добро ще е да не я срещаш. Бясна ти е.
– В Сулкат ли е?
– Да.
– Искам да говоря с нея.
– Не е препоръчително. В момента тя води разговор с братовчед ми относно сериозността на положението ти.
– Не си споменавал за братовчеди.
– Не си ме питал. С Джерк от година и половина се лъжехме, че ще се видим.
– Как ме открихте?
– Пристигнахме този следобед в Сулкат. Поразпитахме тук- там дали са те виждали, без да даваме подробно описание. Това на Тайдър беше достатъчно. Конят ми изпъква. Някакви мърляви малчугани се отзоваха срещу скромно заплащане. Казаха ни, че са видели въпросния кон. Собственикът му бил арогантно, коравосърдечно копеле, но неговият спътника им дал три сребърника. Не смеех да се обърна към Джерк за помощ в издирването ти. Той все пак служи на правосъдието. След като се е случило убийството на лорда целия град пламна. Всички разправяха, че убийците са задържани и единият от тях бил странен мъж със сребристо златиста коса. Не ми е нужно много акъл да се сетя кой е въпросният мъж и къде е отведен. Веднага тръгнах насам. Салира отиде до хана, където се е разиграла сцената, за да вземе Тайдър и да прибере вещите ти.
– Стражите ми взеха черепа от обсидиан. Той затрудняваше магьосниците да ме издирват с магия.
– Дадоха ни го по настояване на дъщеря ми. И хубавите ти катани са у нас, даже меча на Шейн.
Алдаян се успокои. Изведнъж се сети за нещо. Бръкна в джоба на шубата си и извади полуразяденото камъчето, което беше взел от реката.
– Дръж – подхвърли го към Данстър. Камъка премина през две от металните пръчки и траперът го улови.
– Това за какво е?
– Виж го по-добре. Прояден е, от него се носи слаба миризма на сяра и някаква киселинна основа. Преди няколко дни ни нападна едно странно същество. Когато падна в реката и умря водата се превърна във врящ гейзер, заплашващ да изригне. Камъните приеха този вид. Дай го на Салира да го види. Тя може да установи произхода на онази твар. Сякаш беше създадено от сенки и огън. То рани Шейн и едва не ми изстиска мозъка през ушите и носа ми само с поглед.
Данстър кимна и прибра камъка.
– Вместо да обикаляш килията измъчван от терзания, те съветвам да легнеш и да поспиш. Изглеждаш изцеден и разбит.
– Умората не е причина за отпадналия ми вид.
– Не предприемай глупости.
– Нищо не мога да предприема затворен тук, пазен от цялата армия на Сулкат.
– Онези, които в действителност ви пазят са нощната стража – с кротък жест посочи шубата на Алдаян – Радвам се, че я носиш.
– Удобна е и топли.
Данстър развърза плаща си и го подаде през решетките.
– Виждам, че си услужил с твоя на Шейн. Вземи моя и се завий.
Пръстите им се докоснаха, докато Алдаян взимаше наметката.
– Ръцете ти са ледени, момче.
Южнякът се наметна с плаща и се присви в него. Мирисът на вълнената материя го върна отново в къщата на ловеца. Почти физически почувства топлината и уюта и му се прииска отново да е там.
– Всичко свърши, Данстър. Приберете се със Салира в Ипик и забравете, че сте ме познавали. Ако успеят да ме върнат в Опалсик, аз също ще ви забравя.
– Наистина ли? – ниско попита Данстър, наранен.
Алдаян сведе очи в земята. Не му беше лесно да изрече следващите си думи и не събра смелост да срещне погледа на трапера, докато ги произнасяше бавно и отчетливо.
– Не, ала ще ви оставя зад гърба си и няма да погледна назад. Ще ви има само като спомен. Едни от многото образи, които съм срещал през живота си.
– Нищо не е свършило, Алдаян. Всичко едва сега започва.
– Упорито, старче – прошепна Алдаян и против волята си се усмихна.
Данстър провря ръка през решетките и леко докосна с върха на пръстите си бузата му. Лицето на Алдаян трепна като ударено, но не се отдръпна.
– Прави го по-често, момче. Усмивката ти е бисер.
– Тогава ме запомни с нея.
– Говориш така, сякаш си се предал.
– Може би трябва… Поне опитах… – горчивото примирение на словата му жегнаха Данстър и той разбра скритото послание в тях. Сякаш десет невидими пръста се вкопчиха в гърлото му и го притиснаха.
– Кажи ми, че не гледаш на смъртта като изход.
– Исках само мир, но такъв няма да имам докато бившият ми господар е жив, а той сякаш е неуморен и развалата на времето няма власт над него. Ще се обърна към смъртта, ако в ръцете й е единствения отреден за мен покой и единственият начин да не доставя удоволствието на Валариейл Тахирен’ра да ме види отново пречупен под тежестта на робското клеймо.
– Това е лесният начин.
– Вече опитах по трудния.
– Не вярвам, че го казваш.
– Ти беше прав. Омразата е моята защитна стена. Моята крепост. Аз току-що дръпнах ръждясалия механизъм на портата, позволих ти да надникнеш отвъд и да видиш какво се крие зад нея. Мисля, че поне това заслужаваш. Защо очите ти се насълзяват, Данстър? Нараних ли те? Сам виждаш, че каквото и да направя винаги причинявам болка на околните – ръката му се изпъна към Шейн. – И той в този момент страда заради мен и ще умре заради мен, но не ми е останало сърце да бъда съпричастен на чуждите трагедии.
– Не проумявам защо дрънкаш всичко това. Дори в момента мозъка ти жужи и усъвършенства план за бягство – нападна го Данстър, преглъщайки сълзите.
– Бягството ми от тук няма да реши нищо, само ще ми даде отсрочка. Трябваше да спра отдавна, но продължавах тласкан напред от надеждата, че някой ден и за мен ще изгрее слънце. Човешкият разум е майстор на самозаблудата. Веднъж ти ме попита до кога ще бягам. Аз ти отговорих: Докато мога. Моето бягство свърши тук. – Алдаян се извърна с гръб и потъна в сумрака на килията, давайки да се разбере, че разговорът е към своя край. – Върви си! Този път трябва да ме послушаш. За твое добро е, и за доброто на дъщеря ти.
Данстър щеше да си тръгне, но преди това искаше да разбере само още едно нещо.
– Защо ни позволи толкова лесно да те открием, Алдаян?
Очите на младият мъж проблеснаха в сенките.
– Защото имах други планове. Нещата се оплескаха непоправимо. Някой майсторски се погрижи.
– Знаел си, че ще те последвам, ако оцелея, така ли?
– Знаех, че Салира няма да остави случая неразрешен, независимо дали си жив или мъртъв. Нея подмамвах.
– Какво искаш от дъщеря ми?
Алдаян клекна до сламеника на Шейн и загледан в лицето му отговори:
– Вече нищо.

ГЛАВА 6

Крепостта Вингрид се намираше на висок рид. Имаше формата на трапец и от юг някога в едни по-добри за нея времена е била недостижима. Вингрид лежеше в развалини – унищожена по време на голямата гражданска война в Казадир, тя така и не била възстановена. Подсилените със стражеви кули стени бяха частично паднали на няколко места. Западната беше срината почти цялата. Двете кули до отдавна прогнилата, разбита порта имаха запазен вид, единствено каменните зъбери стърчаха нащърбени. Надземното ниво на вътрешната преградна стена беше напълно разрушено. Каменни отломки се търкаляха навсякъде. Дълбоките белезите оставени от стенобойните машини по северния зид личаха дори след двеста години.
Сред призрачните руини укритие бяха намерили южняците. Страхуваха се да останат на лагер долу в полетата, а трябваше да починат поне една нощ. След два дни непрестанно препускане хора и коне бяха изтощени. Крепостта им предлагаше завет и добра позиция за наблюдение на околностите.
Бивака им беше скромен. Бяха вдигнали само една шатра за Алиера и Елинстрал. Мартибър и Разиас можеха да спят в близост до лагерния огън без платнище над главите им. Там където смятаха да си оправят постелите бяха разчистили тънката снежна покривка, която и без друго щеше да се стопи с пробиването на първите по-благи слънчеви лъчи.
Десетима от воините отдавна спяха. Другите десетима бяха поели първия пост. По един имаше до стражевите кули. Другите осем патрулираха по онова, което беше останало от зидовете. Страхуваха се Нардите да не ги нападнат пак. Седнал върху скована земя Разиас беше обгърнал коленете си с ръце. Не беше добър събеседник. Мартибър го познаваше достатъчно. Стигаше му да види блуждаещите му очи и вече знаеше, че нещо го измъчва. Приближи се, стъпвайки нарочно по-тежко. Не искаше да го стресне.
– Имаш ли нужда от компания?
Разиас му посочи мястото до себе си.
– Ще споделиш ли? – попита го Мартибър и седна.
– Твърде много път има до Сулкат. Ще изпуснем Алдаян. Елиснтрал едва ли ще ми позволи пак да използвам кръвната й връзка с него.
– Тя е онази, която бърза. Иска, не иска ще ти позволи.
– Докосването ми до това нейна тъмно кътче й струва много. Не я харесвам, но не ми доставя удоволствие да бъркам в огнището на раната. Видях неща, които не биваше да виждам. И на двама ни щеше да е по-леко, ако бяха останали несподелени.
– Разкрил си част от тайните?
– Капка в дълбокия кладенец, но тази капка беше побрала толкова много кръв и смърт. В нея съзрях погубването на цяла една велика и красива цивилизация. Видяното обаче не бе достатъчно да разбера какъв е бил народът на Елинстрал и Алдаян и откъде идват те двамата. Беше потресаващо, Марти. Писъците на умиращите, чийто лица не можех да видя, но знаех какво изразяват, телесната болка на Елин от нелека рана, страданията за изгубена любов и страхът за живота на сина й… Стени от огън, море от жестокост… Тази жена води съществуване обгърнато в мрак. Недоумявам как намира пътя в него.
– Това ли е причината да те виждам толкова подтиснат?
– Не – Разиас повдигна рамене.
– Тревожиш ме, приятелю. За двете години прекарани с теб съм се научил, че когато изпаднеш в подобно емоционално състояние нещо след това винаги се случва. Какво усещаш и криеш страховете си от нас?
Разиас затвори очи и остана съвършено неподвижен. Меката светлина на огъня обливаше изсечените контури на лицето му.
– Далеч е, ала се носи във въздуха – очите на Разиас се отвориха бавно. Зениците му бяха разширени като на котка. – Монасите са ме учили да улавям трептенията във всеки дъх на живота и протичащите в него енергии.
– Какво улавяш ти в тези трептения?
– Нарушаване на тяхната хармония. Почти същото е, когато приближава буря. Чувствам електричеството във въздуха, то изпълва цялото ми същество, зарежда ме със сила, но този път е някак различно, по-силно е и духа ми отхвърля силата му. Това няма да е дело на природните стихии. Нещо ужасно ще се случи и никой няма да е в състояние да го спре. Животните, те ще го усетят преди хората, но вече ще е късно. Поне за едно вярвам на Елинстрал и то е твърдението й, че Алдаян е застрашен не само от нас, и че не само той е застрашения. Причината да ме виждаш така унил е страхът, че ще закъснеем.
– Не мога да повярвам – Мартибър захлупи очите си с ръка. – В негови спасители ли се превърнахме?
– Валариейл Тахирен’ра иска Алдаян жив. Ако той умре, ние се проваляме и ще е по-добре да си останем изгнаници тук. В Опалсик ще ни чака гневът на матрона и яма пълна с горящ катран. – Разиас крадешком погледна към шатрата и сниши гласът си до шепот. – Знаеш, че този безжалостен кучи син няма да пощади и Алиера. Не казвам, че ще я хвърли в горящ катран, но има достатъчно други тежки наказания. Като това да я отхвърли напълно.
– Валариейл може да е всякакъв, но обича дъщеря си.
– Да, обича я, но както вече си разбрал в гнева си той е твърде неуравновесен и прибягва до жестоки крайности. Имал съм възможността неуловимо да проникна в душата му за няколко кратки мига и онова, което видях не ми хареса. Нима да й отнеме името и да я изпрати след Алдаян не бе жестоко?
– Рано или късно всичко получава своето възмездие. Тези думи Валариейл Тахирен’ра често съм чувал да изрича. Вярвам, че някой ден ще усети истината в тях на свой гръб.
– Всичките му врагове са се надявали на това и никой не е доживял, за да го види.
– Ах, черногледи ми приятелю.
– Реалист съм, Марти.
Мартибър се прозя, плесна приятеля си по гърба и се надигна сковано.
– Ще е добре да си проснем и ние одеялата. Какво ще кажеш?
Разиас се засмя тихо.
– Постилай си ги. Аз ще позяпам още малко в огъня. Успокоява ме, очите ми се уморяват и по-лесно заспивам.
Мартибър отиде до дисагите им, струпани до една голяма каменна отломка. Измъкна своите одеяла и тези на Разиас. Пусна ги тежко до бившия монах и се зае да си оправя постелята. Никой от двамата не проговори. Гологлавият се мушна под завивките и пожела:
– Лека нощ.
– Дано е лека – беше отнесеният отговор на сивоокият южняк.
Мартибър внезапно усети колко потискаща е нощта сред останките на Вингрид, когато гласът на приятеля му стихна. Единствено припукването на дървата в огъня разнообразяваше това мъртвило. От време на време прошумоляваше някой от спящите войници, вятъра просвирваше покрай руините, от коневръза долиташе по някое пръхтене, после всичко възвръщаше еднообразния си безмълвен ритъм. Сънят бягаше. Стискаше очи, но не се получаваше. Беше кораво, влажно и студено. И след десет години нямаше да свикне с тези полеви условия. Точно това бе една от главните причини да не превие коляно пред бащината воля и не постъпи в редовната армията. Баща му беше човек с непоклатими принципи. Искаше синът му сам да постигне всичко живота. Мартибър обаче не беше на неговото мнение и вироглаво се беше възползвал от родовите си връзки с мисълта, че ако е достоен син може да го докаже и по-друг начин. И така се беше озовал в елитната десетка на тайното разузнаване на федерацията. Животът му бе песен, но ето, че сега заради непокорството на един гладиатор се намираше далеч от дома и зъзнеше под открито небе в суровите земи на Казадир.
“Баща ми вече може да е горд. Направо като в армията е.”
Реши да види до къде е стигнал Разиас със своята терапия. Можеше и на него да помогне. Приятелят му не зяпаше огъня. Беше спуснал клепачи, впил пръсти в коравата земя. Върху слепоочието му пулсираше вена. Притеснен Мартибър понечи да се пресегне към него, за да го измъкне от мъчителния транс. Ръката му застина по средата на движението. Разиас си пое шумно дъх и рязко отвори очи.
Див, истеричен крясък раздра тишината над руините.

* * *

Войникът политна от стената. Безпомощния му вик замря, когато тялото му се размаза долу. Спящите воини скочиха от постелите си, онези на пост се раздвижиха с панически викове. Още един от тях падна със трела в гърба. Алиера и Елинстрал тутакси изскочиха от шатрата.
Те се появиха като призраци от всички страни. Където имаше пролука те минаваха. Изкачили бяха и стените и вече убиваха все още не отърсили се от ужасната изненада войници. На вълни се завтекоха към лагерния огън. Мартибър със съсек измъкна меча от ножницата си. В ръцете на Разиас блестяха два остри кинжала. От сега съзнаваше, че това е вече изгубена битка, но поне щеше да има възможност да отмъсти за жертвите паднали при първото сражение в Широката местност.
Нардите бяха като лавина от плът и стомана. Облеклата и боите по лицата им ги замаскираха, деформираха всичко човешко в тях, превръщайки ги в подобия на диви зверове. Забулените им в гугли глави им придаваха още по-смразяващ вид.
Алиера стиснала здраво своя пригоден напълно за женска ръка меч остана плътно до Елинстрал. Преди сблъсъка магьосницата събра ръце пред гърдите си, очите й се превърнаха в кубчета жарава. Освободената енергия избухна. Земята с боботене се надигна, заедно с каменните отломки. Цели откъснати пластове бяха заметляни срещу първите нахлули нарди от юг. Предсмъртните им викове отекнаха със зловещо ехо над високия рид. Телата им подхванати от смъртоносния вихър се разлетяха размазани. Посипаха се право върху съплеменниците им отзад. Войниците на федерацията успяха да образуват защитен кръг около Алиера, Елинстрал, Мартибър и Разиас. Те поеха първия удар. Проблесна стомана и студения зимен въздух замириса на кръв. Отделените един от друг постови нямаха никакъв шанс да се справят с врага изкачил останките на стените. Преди срещата си със своя първи противник Разиас отвори съзнанието си напълно и наложи пълен контрол над духа и тялото си. Минал всички степени на каляване в манастира костите му бяха станали по-здрави от на всеки обикновен човек. Голяма част от усета му за болка беше притъпен. Достигнал пълното си ниво на концентрация той се превръщаше в камък убиващ с умопомрачителна бързина. Кинжалите му светнаха, докоснати от медните оттенъци на светлината от лагерния огъня и срещнаха спускащия се към главата му меч. Пресякоха го в умела ножица. Бившият монах вдигна крак и го стовари в стомаха на дивакът с такава смазваща сила, че от устата на нещастникът изхвърча кръв. Ритникът го отхвърли назад. Мартибър беше плътно зад гърба му и пресичаше своя меч с вражески. Неговия кънтеж се сливаше с още десетки. Алиера ловка и смъртоносна като пустинна змия без жал съсичаше всеки дръзнал да доближи развилнялата се Елинстрал. По стените вече нямаха свои живи единици. От дланите на магьосницата лумнаха огнени обръчи. Полупрозрачните синкаво зелени пламъци се стовариха върху зидовете и обхванаха камък и плът. Нардите с писъци – напълно човешки, се загърчиха. Много от тях в безумния си ужас, се хвърлиха отгоре и срещнаха смъртта си долу, в отломките.
Кръгът на опалсинските воини вече беше напълно разкъсан. Те бяха добре обучени и дисциплинирани, ала численото превъзходство ги обричаше на гибел. Един от тях залитна назад с широко разтворени от изненада очи, когато дивашката секира се стовари в гърдите му. Мартибър си беше намерил отнякъде малка бойна брадва и я развяваше заедно с меча. Нардът насреща му отблъсна брадвата, но тялото му остана незащитено за меча. Острието потъна плавно и меко в плътта му. Гологлавият не можа да зърне разкривената гримаса на врага си
Блясъка на две ярки синкаво сини мълнии за част от секундата го заслепиха. Начупени клинове полетяха към малкия отряд идещ иззад гърбовете им. Електрическите заряди поразиха безпощадно нардите. Много от тях паднаха убити на място, но един се добра до Елинстрал. Очите му светнаха под гуглата и тя се вцепени от израза в тях.
– Анхра? – промълви невярващо той, вкопчвайки се в нея. Магьосницата изтръпна.
– Анхра! – повтори зашеметено тя. Означаваше слънце на език, който не бе чувала от години. Звученето му, накара сърцето й да се свие на възел. Мъжът нежно докосна символа на челото й – символът на нейните богове и с гърлен стон падна в краката й превит на две.
Безжизнената му, почернена от бои лява ръка, остана да лежи простряна встрани. От петте му пръста излизаха черни и дълги, заострени нокътя, разкъсващи човешка плът с лекотата, с която нож потъваше в масло. Покрусена се извърна към Алиера, която с все сила я бранеше и изкрещя, опитвайки се да надвие воя на битката. Гласът й прозвуча пискливо и нищожно пред шума на стоманата.
– Това трябва да спре…
Остра болка я прониза във врата и пропълзя изгарящо по целия й гръбнак. Земята стремглаво се спусна да я посрещне в твърдите си обятия. “Отровна игла.”
За последно видя ботушите на извъртащата се в самозащита Алиера и всичко изгуби своите очертания.
Чернокосата южнячка изпищя от ярост като видя как магьосницата се свлече, ала не можа да разбере какво я покоси и какво се беше случило преди малко, че тя беше изпаднала в такова вцепенение.
“Това трябва да спре…”
“Как?” – запита се Алиера, отстъпвайки под натиска на изсипалия се върху й порой стомана.
Разиас пъргаво се прехвърляше над главата на своят опонент. Когато се приземи зад гърба му нардът обърна очи с разсечена като тиква глава и падна по лице. Изпод гуглата му изпаднаха няколко кичура светла коса, омазани с прясно изтичаща кръв.
Друг очевидно изгубил някъде оръжието си посегна с юмрук да го удари в гърба. Кокалчетата му изхрущяха. Имаше време само да стисне потрошената си ръка, проклинайки се, че не е използвал ноктите си и чудейки се човешко тяло ли беше ударил. Смъртоносния кинжал му отнесе гърлото.
Едно тяло се търколи в лагерния огън, избутан от гологлавият. Нардът се замята и закрещя докато плътта му се овъгляваше, но Мартибър не му даде милост. Издигна острието си в друга посока.
Войниците на федерацията се огънаха напълно. Последния видя едни разперени хищнически нокти да се спускат към лицето му и усети как го разкъсват и обезобразяват. Тънък дървен кол потъна в корема му и сложи край.
Алиера, Мартибър и Разиас се доближиха един до друг, а от всички страни бяха заобиколени от Нарди.
– Свършени сме – прошепна Алиера и замахна късо. Меча й удари на стомана, но друга светна към врата й. Тя отскочи встрани, откривайки се за третия враг. Спъна се в нечий труп и падна по гръб. Свистящото острие светна над лицето й. Един мъж понечи да се надвеси над нея, но меча на Мартибър го прониза в гърба.
Алиера нямаше време да му благодари. Разиас в този момент проби и стигна до тях. Кинжалите се завъртяха около него като витла и се превърнаха в месомелачка. Алиера успя да се изправи. Врагът им се опитваше да ги раздели. Успешно откъснаха нея от подкрепата на приятели й.
Мартибър наддаде протяжен вопъл, топлата му кръвта опръска лицето на Разиас. Времето сякаш спря своя ход. Бившият монах погледна приятеля си в очите, докато той падаше с дълбока рана на хълбока. Стаената болка в дълбините на губещия своя блясък поглед, прониза бившият монах със силата на гръмотевично копие. В очите му запариха сълзи. Тази гледка разби концентрацията му. Перфектния баланс между тялото и духът му се разпадна.
Алиера се мяташе обезоръжена. Двама я бяха хванали за косата и я дърпаха. Трети я подсече и я събори на земята, останалите се нахвърлиха отгоре й и я скриха от погледа на Разиас. Писъците й заглъхнаха и секнаха напълно.
Обладан от злоба, палеща кръвта във вените му Разиас безразсъдно налетя върху множеството тълпящо се да погуби и него. “О, Майко милостива не искам да свърша на нечия трапеза.” С тази мисъл той успя да изтръгне живота на двама преди нещо тежко да се стовари в главата му. Крайниците му се вцепениха от свирепата болка и кинжалите тупнаха на земята. Краката му се подгънаха и той падна на колене. Вторият удар го довърши. Руините се завъртяха шеметно. Впери очи в небето. Зад черните дрипави облаци надничаше кръглата луната. Стори му се, че тя му се усмихва успокоително, а сребристите й лъчи нежно го милват по лицето, дарявайки му обещание за покой. Сетне празният, всепоглъщащ мрак удави страх, печал и болката.

* * *

Ейдрян отвори очи и се завъртя по гръб в леглото. Нещо го беше събудило. В стаята се чуваше единствено равномерното дишане на брат му. Ослуша се за други звуци, но не долови нищо необичайно. Какво беше нарушило почивката му посред нощ? Защо беше толкова напрегнат? Пое си дълбоко дъх и си наложи да се успокои. Отпусна ръка върху челото си решен да опита отново да поспи. В мига, в който затвори очи, черния саван зад клепачите му беше прорязан сякаш с нож. Ярката, искряща резка на прозрението го накара да подскочи със задавен вик. Нещо се беше скъсало. Имаше празнина.
– Ейд – простена сънено Дрейд. – Добре ли си?
– Не! – Ейдрян се присви и допря длан до гърдите си. Там имаше леко почукване, едва доловима тъпа болка, пулсираща в такт със забързания пулс на сърцето му. Нишката на обвързването беше прекъсната. Изгубил бе края на въжето, а това означаваше само едно:
– Нещо ужасно се е случило с южняците, Дрейд. Вече не ги усещам.
– Мъртви ли са? – паника се прокрадваше в гласът на Дрейд.
– Не зная. Просто… ги няма. Трябва да събудим Каян и да го предупредим.
– Кой от двамата ще го направи?
– Аз поех отговорността да прикача към Алиера една от призрачните си връзка за усет на телесната аура – Ейдрян отметна завивката от себе си. – И аз трябва да уведомя Каян, че съм я изгубил.
Дългокосият магьосник се уви в една кадифена мантия и се затътри към вратата.
Дрейд остана сам в стаята им. С поглед вторачен в тежките завеси на прозореца се опита адекватно да размишлява над поредния проблем, изсипал се върху главите им.

* * *

Алдаян се събуди с болки в гърба и изгаряща жажда в гърлото. Под тежкото наметало на Данстър беше топло, но имаше чувството, че ако някой го удари по носа, ще му падне. Каква ужасна нощ. Подсмръкна нещастно и се изтърколи на хълбок. Заби лицето си в тила на Шейн и изненадано облещи очи.
– Ако си очаквал да се събудиш до жена ще те разочаровам. Спомни си къде се намираш и с кой – сърдито каза Шейн и се отдръпна.
Алдаян се вдигна до седнало положение доволен, че спътника му се възстановява.
– По-добре ли се чувстваш?
Шейн изпъшка.
– Подобренията не са кой знае какви, но поне съм събрал сили да се оплача. Снощи, когато ни натикаха тук… – той млъкна сбърчил съсредоточено чело. – Пак липса на спомени.
– Припадна – уведоми го Алдаян с равен глас. – Още на прага на килията, ако държиш на повече подробности.
– Жаден съм.
– И аз, но нямаме вода.
– Не са ли ни оставили тези гадове?
– Оставиха ни. По-голямата част оползотворих за раната ти, мажех устните с нея, капех в гърлото ти, за да не се дехидратираш от загубата на кръв. Всячески се стараех да вливам течност в организма ти.
Шейн несъзнателно облиза долната си устна. Беше суха и напукана.
– Благодаря ти.
Алдаян с нищо не показа, че е приел благодарностите.
Разбойника не се трогна. Той беше казал онова, което беше сметнал за редно да каже. Повдигна наметката, установявайки, че е на чужденеца и бързо го погледна. – Този плащ на теб откъде се взе?
– Имахме си посетител. Беше Данстър.
– Онзи дето си плащал редовно данъците ли? Откъде го познаваш?
– Срещнах го в Ипик. Той ми счупи главата с ръжен и ме приспа за два дни.
– Аха. Здравеняк ми се вижда. От какъв зор се е втурнал след теб?
– Прекаляваш с въпросите – предупреди го Алдаян. Шейн беше навлязъл в деликатна зона и южняка не остана доволен. Не искаше да говори за това. Твърде объркан бе, относно онова, което беше започнал да изпитва към ловеца и ловеца към него, за да обсъжда мотивите. Спомни си снощния им разговор и горчиво осъзна, че му искаше пак да види Данстър.
Желязната врата на коридора изтропа. Сърцето на Алдаян изпусна един удар. С надежда се втренчи в решетката. Разочарованието бе по-голямо от колко очакваше, че ще бъде. Не беше Данстър този път, а един слаб дребен тъмничар с мишо лице, покрито с белези от ситна шарка. Сламено русата му коса беше рядка, на места темето му се виждаше. На тънкия му кръст, който оставяше околните с впечатлението, че всеки миг ще се прекърши висеше меч и правеше гледката още по-куми трагична.
“О, каква карикатура – помисли си Алдаян. – Природата си е направила жестока шега с този.”
Тъмничарят избута две метални изкорубени чинии под решетката. Съдържанието им приличаше на каша, подобна на онази, с която хранят свинете. Димеше. Поне беше още топла и Алдаян се замоли да е по-хубава на вкус, от колкото на вид. Бавно се изправи. Целият се беше схванал на неудобния сламеник. Вдървено пристъпи към решетката. Тъмничарят го изгледа в очакване да вземе храната.
– Донеси ни вода – каза му южнякът.
– Бил ви е оставен цял мях – изрепчи се онзи, почерпил смелост от здравата желязна преграда между него и затворниците.
Учудващо поне зъбите му бяха бели и здрави.
– Свърши.
– Оправяйте се.
Южнякът бавно наклони глава към рамото си. Страшно му се прииска сега да е от другата страна – в коридора, до глупакът. Тъмничарят се загледа кристална обеца на затворника.
– Един мях вода срещу обецата ти.
– Не знаеш какво искаш, кретен такъв – обади се Шейн от сламеника, спомняйки си как преди четири месеца, още не разбрали що за стока е Алдаян, един от шайката беше посегнал да дръпне обецата от ухото му и съответно на място се беше простил с дясната си ръка.
– Водата е живот, затворнико. Тази обеца е няколко студени, безжизнени монети. Нищо повече. Сделката е добра.
Алдаян вдигна ръка и докосна бижуто. То му беше подарък от Алиера. Символ на приятен спомен. Те бяха прекомерна рядкост в живота му и всичко, което бе свързано с тях струваше за него повече от съкровищата на света взети заедно.
– Донеси ни вода и аз ще забравя колко непристойно е държанието ти. Това където го виждаш на ухото ми е толкова скъпо, че птичия ти мозък не може да побере размерите на стойността му.
– Значи ще стоите жадни. Така или иначе сте в килията на смъртниците, какво значение има дали обезводняване или бесилка ще сложи край на мизерното ви съществуване?
– Аз съм в килия за смъртници, но ме пращаш в погрешна посока. Няма да отпътувам утре за ешафода, а за Болирва където кралят ще ме чака с нетърпение.
– Не се подигравай с мен – излая онзи – Аз не съм някакъв прост тъмничар да ви угаждам. Изпратиха ме само да ви донеса яденето. Мъж от градския страж съм.
Неуместната и куха демонстрация на гордост развесели Алдаян.
– Мъж ли? Странно. Аз бих те определил просто като някакъв зрял индивид, приличащ на плашило в зеленчукова градина.
Мишото лице се наля с кръв.
– Ще вляза вътре и ще…
– Недей – прекъсна го напълно сериозно южнякът – Ще те изкарат от тук в чувал, с краката напред.
Вратата пак изтропа. Познатия плътен глас на Джерк прогърмя ядосано:
– Донеси им веднага вода, ако не искаш да чистиш един месец нощните гърнета в казармите.
Стражът се присви така, сякаш го бяха ритнали в стомаха. Изниза се покрай едрата фигура на Джерк и изчезна за вода.
– Като го види този човек, ще рече, че мъжете в Сулкат са свършили и сте започнали да давате мечове и ризници на каналните плъхове – подхвърли критикуващо Алдаян на началника.
Джерк се усмихна загадъчно и остави темата отворена.
– Извинявам се, че известно време само подслушвах дърленето ти с… каналния плъх. Как сте и двамата?
– Средна хубост – промърмори Шейн и притвори очи. – Онзи да не отиде да точи водата от акведукта?
– Твърде много пришпорваш нещата. Дай му време поне да стигне до стълбите – засмя се Джерк. – Чешмите са в другия край на двора. Сега е сутрин и може да се е събрала опашка.
Шейн простена страдалчески. Живота се отцеди от него.
– Е? – подкани чужденеца началникът. – Не си дошъл само да видиш дали сме изкарали нощта. Имаш ли нещо да ни казваш?
– Разпитахме стражите по отделно. Няма две различни версии. И седмината разказаха, как тичащ човек изскочил от завоя на глухата улица, се е развикал, че се замисля убийство на благородник. Стражите са го спрели и са го накрали да се успокои. Тогава той е обяснил, че е чул разговор между двама мъже, които обсъждали убийството на Марлод Вилдински. Щели да го изчакат да тръгне към стаята и тогава щели да го последват и убият в тъмния коридор. Дал е вашите описания.
– И къде ни е чул да обсъждаме плана за покушение? – изсмя се скептично Шейн.
– Един пропускат на стражите. Не са го питали, направо са хукнали, палейки факли в движение, за да се подготвени за мрака в коридора. Човекът бил наистина силно разтревожен. И са намерили това, за което са били предупредени. Марлод – мъртъв и вас двамата омазани в кръвта му.
– Как е изглеждал този мъж? – изстреля въпроса си Алдаян.
Джерк затвори очи с дълбока въздишка.
– Работата е там, че всичките те ми го описаха по различен начин. Едно с едно не съвпадаше. Чернокос, рус, червенокос, кестеняв, сивоок, зеленоок, висок, нисък, дебел, слаб. Пълна каша.
– Наистина ли вярваш, че сме го убили ние? – попита го Алдаян.
– Не, казах ти го снощи, когато изкрещя лъже признанието си. И братовчед ми вярва, че сте невинни. Това е достатъчно за мен, но не е достатъчно да избягате от съдбата си. Съжалявам. Данстър ми разказа доста за теб, Алдаян. Защитаваше те както баща би защитавал сина си. Влязъл си му под кожата и признавам, че имаш тази дарба да размекваш сърца. Успя да накараш дори мен да те харесам, а съм учен да се дистанцирам от арестантите и да не проявявам чувства. Онзи там, жадния, също ми допадна страшно много, въпреки престъпните му деяния.
Шейн, на който му се виждаха само очите, свит под плаща глухо промърмори нещо от сорта на “Трогнат съм”.
– Значи не сме просто случайни жертви на обстоятелствата. Някой умишлено ни е накиснал. – Алдаян се отпусна тежко на стената и в нея удари два пъти главата си. Усещането никак не беше приятно, но потрети без да има логично обяснение защо си го причинява.
– Сещате ли се за някой който до толкова да ви мрази, че да ви причини това? – попита Джерк.
– Не – категорично отсякоха Алдаян и Шейн в един глас и се спогледаха, всеки търсещ някакво предположение от другия.
– Очевидно е, поне за мен, че в тази килия има двама невинни по случая Марлод Вилдински, а истинския виновник се разхожда безнаказан навън. Ако имате някакви предложения ще е по-добре да споделите с мен.
– Това ще облекчи ли положението ни, господин началник? – главата на Шейн се повдигна от сламеника. На лицето му имаше въпросителна физиономия примесена с тъжна ирония.
– Специално за теб мога да се опитам да ти издействам процес. А един процес може да олекоти присъдата ти.
– Или да я утежни.
– По-утежнено от сега няма накъде, Шейн. Чака те смърт. Можеш само да се надяваш примката да счупи врата ти и бързо да се свърши, вместо да се задушаваш бавно и мъчително.
– Не съм съгласен. Каторга в мините Кард’тан ме плаши повече от бавното задушаване.
– Стига – не издържа Алдаян. – Сестрата на Марлод къде е ?
– Тази заран напусна Сулкат. Ще върне тленните останки на брат си във Вингрид.
– Задавани ли са й някакви въпроси?
– Да. Обичайните и научихме обичайното при тези обстоятелства. Сестра, която признава, че брат й не е бил цвете, но все пак й е бил брат и го обичала, сега скърби и се кълне да отмъсти. На вас двамата.
– Ще си остане само с празните клетви. Но поне да беше останала за екзекуцията на Шейн, за да види отмъщението на сулкатското правосъдие – избълва сарказма си чужденеца и предизвика сърдития вой на разбойника.
– Хей! Много ли ти е весело, че мен ще ме обесят, а теб ще те оставят жив, понеже големите клечки искат да си те приберат обратно в родината?
Погледа на южняка натежа като олово, обърна се пак към Джерк.
– Ако убия съкилийника си, ще ме пратят ли на ешафода? Ще го направя по-милостиво от примката на въжето и камшиците на надзирателите в Кард’тан.
Зъбите на Шейн изтропаха. Той тежко отпусна глава пак назад.
– Всеки има право да мрази собствената си участ повече от на другите – намеси се Джерк – Но не гледай на младия си живот по този начин. Не се отказвай от него с лека ръка. – очите му се спряха на Шейн – И за теб е жалко. Ужасно жалко. На колко си, момче? Деветнайсет, двайсет?
– След месец щях да навърша двайсет и две.
– Щеше? Ти все още не си мъртъв, за да се поставяш пред свършен факт. Предоставям ти шанс. Опитай се да ми помогнеш и аз ще се опитам да помогна на теб. – Джерк отстъпи към средата на коридора. Канеше се да си ходи.
– Помислете кой би искал да ви натопи – и си тръгна. На вратата едва не се сблъска с грозноватия, хилав страж. Не си казаха нищо. Просто се разминаха все едно бяха напълно непознати.
Стражът дойде да им подаде мяха с вода. Закова поглед продължително върху Алдаян и рече:
– Чудя се как ли блести тази кристална обеца под лъчите на пълна луна в полунощ ? – извърна се и без повече да обели думичка също си тръгна. Алдаян го изпрати с озадачен поглед.
– Този ще я просънува тази обеца – пресипнало се обади Шейн.
Алдаян само изкриви устни, отвори мяха и го надигна. Първата глътка вода беше балсам за сухото му гърло. На второто отпиване нещо метално изтропа в зъбите му. Южняка шумно плювна, отдръпвайки мяха и изпсува сподавено. Металното нещо падна със звън на пода.
Затворниците невярващо се втренчиха в него и ахнаха шепнешком.
– Ключ!
Алдаян се опомни, стъпи върху ключа и промълви с отнесен, почти сънлив глас:
– Чудя се как ли блести тази кристална обеца под лъчите на пълна луна в полунощ?

* * *

Джерк едва беше излязъл от тъмниците и двама запъхтени стражи го пресрещнаха.
– Сър – единият си пое дълбоко дъх. – Трябва да видите нещо.
– Спешно ли е?
– Да – нетърпеливо каза другият и направо го сграбчи за ръката и го задърпа.
При други обстоятелства Джерк бързо щеше да се разправи с мъжа и да го научи кой кого има право да дърпа за ръката, но много добре разбираше, че двамата му подчинени са разстроени не на шега. Послушно, като дресирано кученце закрачи след стражите към малката постройка, където оставяха труповете докато им бъде направен оглед за установяване на времето и причина за смъртта и съответно, ако има опечалени близки да дойдат да си го приберат за опело.
Зад гърба му като тъмна сянка се прокрадна лошо предчувствие, а предчувствията му рядко го лъжеха. Влязоха постройката от ломен камък, здраво споен с хоросан и поеха по стълбите в дясно от вратата, към подземния етаж. Тежка желязна врата с ръждясали панти се изправи пред тях. Стражите я бутнаха – както винаги заяждаше и се наложи с ритници да я отворят. Пронизителното изскърцване може да предизвика киселини и в устата на мъртвец. Озоваха се в просторна студена зала. Там на каменно легло лежеше труп, покрит със старо одеяло.
– Погледнете, сър – стражът, който го беше дръпнал отметна одеялото.
Роклята на мъртвата беше разкъсана, по тялото и се виждаха охлузвания, следи от влачене. Кестенявата, къдрава коса беше сплъстена, кичурите от дясната страна се бяха втвърдили от кръвта изтекла от жестока рана в глава. Тази рана със сигурност се бе оказала фатална.
Джерк се загледа в разкривените, застинали в грозната маска на смъртта черти, на окаляното й лице и не можа да овладее вика си на изненада, след като разпозна трупа.
– Ванес Вилдинска?
– Да, сър. Намерихме я в клоаките на бедняшкия квартал. Мъртва е поне от дванайсет часа.
Джерк почувства как един метален обръч затяга гърдите му, дишането му се накъса затруднено. Когато проговори гласът му се беше превърнал в сух грак.
– Коя беше тогава жената, която преди два часа тръгна с тялото на Марлод?

ГЛАВА 7

Сайл отпусна дървения меч надолу и погледна учителя си по фехтовка.
– Свършихме ли, Вийл? – попита малкият принц запъхтян и поизпотен в кожения си тренировъчен костюм.
– Да, ваше височество. Не бива да се преуморявате. Време ви е да се прибирате и да си пишете домашните.
Сайл се навъси. Мразеше всичко това, но от него като бъдещ крал на Казадир се изискваше да изпълнява безпрекословно задълженията си. Безкрайните уроци по администрация го отегчаваха до заспиване. Единствено фехтовката разнообразяваше малко сивото му ежедневие. От изгрев до залез тренировки и зубрене. Поне веднъж искаше да почувства, че наистина живее заради себе си, а не, че просто съществува воден от някаква бъдеща цел – да направят от него добър държавник, какъвто е баща му. Момчето осъзнаваше, че с детството му е свършено, а беше само на девет. Възгледите за реалност на обикновените деца на неговата възраст все още бяха размътени от мечтите им. На него му бяха отнели право да бъде наивен мечтател, а би било толкова хубаво.
– Ваше височество – измъкна го от унеса гласът на учителя му. Сайл остави дървения меч на една от пейки в голямата тренировъчна зала и се обърна към високата двукрила врата. Там видя, че вече го очакват. Този път не беше баща му, а Ейдрян. Сайл не беше усетил мълчаливото присъствие на магьосника. Кога ли беше дошъл? Той и брат му имаха завидната способност да се движат с призрачна лекота.
Ейдрян и Вийл хладно си кимнаха за поздрав. Сайл заподтичва към червеноризецът.
– Здравей, Ейдрян. Къде е баща ми?
– Има съвет. Каза, че като приключи ще те повика в кабинета си да поговорите.
Сайл разочаровано сведе поглед.
– Напоследък винаги е зает. Няма никакво време за мен.
– Не го вини – магьосникът взе плаща на Сайл от дървената стенна закачалка – Благополучието на цял един народ е паднало на плещите му. Короната е тежка, млади принце. Някой ден ще усетиш тежестта й на собствената си глава, тогава ще разбереш. Хайде обличай се и да вървим.
Момчето долови неодобрителната гримаса на Вийл. Той се дразнеше, че високомерният, по неговото мнение маг пренебрегва официалностите. Според разбиранията му това беше проява на неуважение към принца. Сайл обаче нямаше други приятели освен Ейдрян и Дрейд. Покойния На’аран никога не му беше допадал. Лилаворизцът винаги беше мрачно сериозен в отношенията си към Негово височество. За сметка на това близнаците страшно много му угаждаха, когато опираше в рамките на разумното. Вийл нямаше как да го знае.
– Дрейд не е ли с теб? – Сайл заметна плаща на раменете си и хубаво се загърна.
– Присъства на съвета.
Ейдрян отвори вратата, пусна малкия пред себе си и го последва. Леденият въздух ги удари в гърлата с първото вдишване. Миришеше на студ, сняг и дим.
– Вдигни си качулката – посъветва го магьосникът. – Потен си и ще изстинеш.
Сайл го послуша.
– Знаеш ли за какво татко ще говори с мен? И когато ти го е казал сърдит ли е изглеждал?
Ейдрян се засмя, прегръщайки момчето през раменете, докато слизаха по множеството широки стълби пред тренировъчната зала.
– От няколко дни баща ти въобще не е в настроение. Особено днес, но не мисля, че ще те мъмри, освен ако не си прегрешил с нещо пред неговата педантична особа.
– Не си спомням такова нещо. Бях син за пример, поне през последната седмица.
Каян беше строг и неотстъпчив баща що опираше до дисциплината. Хванеше ли сина си в някое сериозно провинение ставаше лошо. Рядко повишаваше тон и никога не удряше, но и без да крещи и бие знаеше как да наложи волята си над Сайл, на който покорството не беше отличителна черта в характера му.
Долу на площадката видя кафявото си пони. Красивото му детско лице разцъфна в усмивка. Момчето имаше тъмносините очи и кестенявата чуплива коса на баща си, но деликатните черти беше взел от майка си.
– Благодаря ти, че си довел Ронсли, Ейдрян.
– Така или иначе не ти остава време да я яздиш реших да я взема и с нея да се прибереш.
Кралският двор беше едно малко градче. Залата за тренировки се намираше в другия край на вътрешните стени. Пътя им минаваше покрай площади с неработещи в момента фонтани, кралските оръжейни, конюшни, казармите на гвардейците и алеи с вечно зелени кедрови дървета, в които човек можеше да се изгуби.
Ейдрян помогна на Сайл да възседне Ронсли и бавно тръгнаха по стръмната каменна пътека.
– Ейдрян – малко смутено проговори принцът. – Днес докато минавах покрай трапезарията чух двама от съветниците на баща ми да обсъждат, че за Казадир наставали тежки времена. Това ли е причината татко да е толкова ангажиран, да спи малко и неспокойно и да се кисели за най-малкото? Днес сутринта беше като ранена мечка, толкова беше бесен за нещо.
– Защо подслушваш чужди разговори?
– Беше случайно.
– И случайно краката ти са залепнали пред вратата и не си могъл да помръднеш?
Сайл се изчерви.
– Добре де. Не казвай на баща ми. А ти ми отговори, истина ли е?
– Случиха се някои неприятни неща, но това не означава непременно, че цялото кралство е фатално застрашено, просто могат да пострадат някои от интересите на трона. Въпросните съветници на Каян ми се струва, че копаят гроб без да има мъртвец. Ако са били Хобърил и Майсън нищо чудно. Те от мухата правят слон. Не знам въобще защо все още са в съвета, като не вършат никаква полезна работа, освен да драматизират и да всяват смут сред прислугата и останалите благородници с небивалиците си. Добре, че баща ти рядко взема присърце някое тяхно мнение, иначе Казадир да е във война с половината свят.
– Но когато се заслуша в думите им нещата са наистина сериозни. Кажи ми какво е станало.
Ейдрян неловко се покашля.
– Не мога да говоря с теб за това, момче. Попитай баща си. Той ще прецени дали трябва да знаеш или не.
Сайл капризно се нацупи.
– Как да не подслушвам чужди разговори, като са единствения ми източник на информация?
– Има моменти, когато е по-добре да знаеш малко от колкото много, а има и моменти, когато е по-добре да тънеш в блажено неведение.
– Значи все пак е сериозно.
– Никога не се отказваш, а?
– Имам основание.
– И какво е то, Ваше височество? – кехлибарените очи на магьосника заблещукаха развеселено.
“Той въобще не ме взима на сериозно” – раздразни се Сайл.
– Можеш ли да тълкуваш сънища? Чувал съм, че някои магове имат тази дарба.
– Сънищата са си сънища. Не можем да предем живота си по тях.
– Отбягна въпроса ми.
– Разкажи ми.
– Няма много за казване. Сънят ми беше кратък. Разговарях с мама. Тя каза, че съм й липсвал до болка. Мечтаела за деня, в който щяла да ме прегърне отново. После добави, че искала да ме предпази.
– От какво? Спомена ли? – попита Ейдрян вече с напълно сериозен поглед.
– Не.
– Опиши ми мястото където сте разговаряли.
– Беше безлично и празно. Сумрак обвит в някаква неуловима мъгла. Тя се движеше бързо около нас, имаше течение, но мъглата не се разсейваше, сгъстяваше се. Накрая се издигна като завеса между нас, забули гласовете ни и отново ни раздели… завинаги – гласът на Сайл изведнъж премина в задавен плач. – Ейдрян последните думи на мама бяха: Накарай баща ти да признае вината си за моята смърт – сините очи на момчето плуваха в горещи сълзи. – Зная, че бракът им не беше щастлив. Мразеха се, но възможно ли е да я е убил?
Ейдрян прехапа долната си устна. Гняв взриви кръвта му без да знае към кого да го насочи. Енергията тялото му забушува.
И след две години все още имаше дискретни шушукания, че Каян е бутнал жена си от прозореца на кралската кула. Досега бяха успели да опазят принцът от тези коварни сплетни. Пред хорската злоба и боговете вдигаха безсилно ръце. Всички, които познаваха достатъчно добре краля и безумната му обич към Сайл вярваха, че той никога не би причинил това на сина си, колкото и труден да бе съвместния му живот с кралицата. Детето беше приело много тежко гибелта на майка си, а Каян Ленарис на свой ред бе приел много тежко неутешимата му скръб.
Магьосникът сграбчи юздите на понито и ги дръпна рязко. Впи пръстите си в китките на детето и го принуди да го погледне.
– Кой, какво ти е говорил? – просъска ниско гласът му. Във внезапно разширилите му се зеници прехвърчаха искри.
Сайл се отдръпна стреснат. Никога не беше виждал Ейдрян такъв.
– Никой нищо не ми е говорил. Кълна се.
– Никога повече на никого не задавай този въпрос, момче. Аз ще забравя, че съм го чул от устата ти, но ако някога баща ти разбере няма да забрави. Това ще разбие сърцето му. Не осъзнаваш ли през какво премина той покрай теб?
Сайл изхлипа и сведе глава. Ейдрян нежно отпусна длан на увисналото му от вина рамо.
– Извинявай. Не исках да бъда толкова рязък с теб. Погледни ме.
Сайл бавно вдигна набразденото си от сълзи лице. Червеноризецът с опакото на ръката си нежно изтри мокрите детски бузи и се усмихна куражлийската.
– Горе главата и не плачи. Обещай ми повече да не мислиш за това.
Принцът си пое дъх на пресекулки и кимна.
– Обещавам, но мама толкова много ми липсва. Понякога ми се струва, че е жива, че онова погребение не е било реалност, и че е накъде на този свят, ала е далеч.
– Майка ти винаги ще живее там където си съхранил любовта си към всичките ти близки. Ето тук и тук – докосна първо гърдите му и после челото.
– Сякаш слушам татко – криво се усмихна Сайл. – Мисля, че и от теб ще излезе чудесен баща.
– О – комплимента малко смути магьосника, който дори не си беше помислял за брак и поколение. – Благодаря.

* * *

Вайрон дойде да му съобщи, че кралят го вика в работния му кабинет тъкмо когато Сайл разресваше мократа си от банята коса.
– Идвам, Вайрон – кимна момчето.
Прислужникът се поклони и се оттегли безшумно. Сайл захвърли гребена на украсената със сложни дърворезби тоалетка, навлече набързо елека върху ризата си и напусна своя тих кът. Прекоси малкото коридорче на кралския апартамент, премина през спалнята на баща си, но преди да достигне крайната си цел се поспря и се загледа в големия прозорец, през който в онази трагична нощ преди две години беше паднала майка му. Неведнъж си я беше представял как полита през ниския перваз, чупи стъклото с тялото си, баща му се пресяга да я улови, ала тя с пронизващ нощта писък бързо се отдалечава надолу. Този път възстановената в съзнанието му сцена беше по-различна. Каян не се опитваше да я хване. Той я тласкаше към разтворената паст на отвъдното с цялата злоба на съпруг ненавиждащ от дъното на душата си своята спътница в живота – съпруг, който бе потърсил избавление от несполучливия брачен съюз в последните слова на положената пред олтара клетва “Докато смъртта ви раздели.”
Сайл стисна клепачи. Прогони образите от ума си и без да чука влезе в кабинета на баща си.
Каян пишеше някакво писмо. Щом синът му влезе вдигна глава и остави перото в мастиленото бурканче. Лицето му беше изпито. Под очите му се виждаха оформящите се тъмни кръгове на недоспиването.
– Седни, сине – гласът му беше бавен и уморен.
– Бих искал да остана прав.
– Не мисля, че ще приключим бързо.
Сайл се подпря на скрина, върху който се мъдреше малка порцеланова ваза, изрисувана цялата с жълти рози.
– Добре – отстъпи Каян. – Щом искаш стърчи си там като стоборка.
– Какво е станало, татко? Изглеждаш ужасно.
– И се чувствам ужасно, но това теб не те засяга. Ти си тук по съвсем друга причина. Зная, че мразиш дръзките промени и трудно се приспособяваш към тях, обаче ще ти се наложи да го направиш.
Сайл го изгледа внимателно с присвити очи. Разговорът още от сега тръгваше на зле.
Каян побутна листа пред себе си.
-Това е уведомително писмо до абатството в Рилманд. Още тази вечер тръгваш натам.
– Тръгвам? – премигна рязко Сайл. – А ти?
– Аз никъде не отивам. Заминаваш без мен, сине.
Сайл кипна. Не искаше да ходи никъде, още по-малко пък в Рилманд.
– Това е на другия край на Казадир. Защо искаш да ме изпратиш там? Направил ли съм нещо?
– Нищо не си направил. Това не е наказание, Сайл.
– Тогава какво е?
– Ако не се успокоиш и не спреш да ми държиш тон може да се превърне и в наказание. Ще изкараш там шест месеца…
– Не – извика високо Сайл като чу колко време ще го принудят да е далеч от всичко познато и обичано. С уголемени от надежда очи с вгледа в лицето на баща си. Търсеше поне малък знак на колебание – сламка, за която да се улови, но единствено, което видя беше непреклонност, сурова и непоклатима като цитаделите на Болирва.
– Не искам да ходя, татко – отчаяние стягаше гърлото му и затрудняваше говора му. – Моля те.
Баща му остана далечен и отчужден за тази жалостива молба.
– Повярвай ми, за твое добро е.
– Това не е за мое добро.
– Не оспорвай правотата на решенията ми. Днес ми липсва обичайното търпение, недей подлагай умишлено на изпитание тази липса.
– Кажи ми поне една основателна причина да ме запратиш толкова далеч за половин година. Дотегнал ли съм ти? Искаш да си починеш малко от капризното си пале? Елегантно отстраняване на един от проблемите ти.
– Чуваш ли се какво говориш? – тонът на кралят беше предупредително мек. – За теб не е важно какво ме подтикнало да взема това решение, а самото решение. И да си скъсаш ръкавите от бяс няма да го промениш. Ясен ли бях?
– Само не ми казвай, че онова твое провидение пак се е събудило и то е причината да ме натириш.
– Благодарение на това мое провидение, мой невежи синко съм избегнал много беди.
Безпомощната ярост на принца още по-застрашително започна да се надига в него, заплашвайки да изригне и да му навлече бащиния ответен удар. Опита да си наложи контрол и се провали. Ръката му сякаш направлявана от дявола се пресегна, сграбчи малката ваза и я захвърли по краля. Порцелановия предмет прелетя далече от целта и се разби в стената отзад. Момчето се вцепени. Не вярваше, че е направил това. “Богове, можех да му счупя главата, ако го бях ударил.”
Реакцията на баща му не беше такава каквато се очакваше. Той остана спокоен в креслото си, повдигна лява вежда и каза:
– Нищо не трябва да се губи в рода. Това ли ще е семейният ни девиз? Някога майка ти хвърляше вази по мен.
– Поне веднъж да те беше уцелила – все още настръхнал изкрещя младия принц.
– В Рилманд ще изкоренят тази твоя майчина черта, сине. В писмото подробно ще ги инструктирам как да подходят към темпарамента ти. Никога не съм те удрял и сигурно там ми беше грешката с теб.
Сайл шумно преглътна, затвори очи и промърмори.
– Съжалявам, татко.
– Тази ваза ще си я заведа на бележка. Няма да остане безвъзмездна.
– Ти я овъзмезди преди да я хвърля. Какво ще правя при абатите? Ами уроците ми?
– Ще си починеш от тях… – приведе се бавно към писалищната маса и допълни – … или може би искаш да изпратя Нерска с теб, за да не изоставаш с материала по администрация. Там ще имате по цели дни на разположение.
Сайл беше толкова ужасен от тази перспектива, че несъзнателно направи стъпка назад.
– Няма да го изпратиш с мен. Много пъти си казвал, че няма по-кадърен от него за сенаторския пост. Той ти е необходим тук в Болирва.
– Но винаги мога да намеря заместник за учителския му пост и няма да е някой сговорчив като Нерска.
Долната устна на Сайл затрепери.
– Ще уча по цял ден администрация. Ще го направя и никога повече няма да ме чуеш да протестирам, ако ми разрешиш да си остана у дома, при теб.
Изражението на баща му омекна.
– Не си се отделял никога от мен за повече от ден. Зная, че ще ти е трудно, но дали сега или по-късно, този момент все някога щеше да дойде. Неизбежно е. Да не си мислиш, че на мен ще ми е лесно като зная, че си на почти три седмици път от мен?
Сайл приведе брадичка към гърдите си – смирен и тъжен. Изглеждаше толкова малък и крехък. При други обстоятелства Каян щеше да го накаже строго заради хвърлената ваза и необузданата му поведение, ала в този момент му беше прекалено милен. Стана от креслото и отиде да го прегърне. Момчето зарови лице във врата му.
– Ти си оставаш у дома, татко, а аз отивам на едно ново място, където ще бъда сам, никого няма да познавам.
– Няма да бъдеш сам. Изпращам Дрейд с теб.
– Но… – момчето изненадано отдръпна глава назад, за да погледне Каян в очите. – Татко не е ли нередно да разделяш Дрейд и Ейдрян за толкова дълго време? Те са близнаци.
– Нищо няма да им стане на хитрите негодници – засмя се Каян.
– Сигурно ще тъгуват по-силно един за друг.
– Така е – тук Каян нямаше как да оспори думите на сина си. – Но не се разделят завинаги и няма да им е за първи път.
Сайл пак се притисна в баща си и пусна една вълча въздишка в косите му.
“Поне една утешителна новина днес. Няма да ме заточат само с отряд скучни, въоръжени до зъби гвардейци.”

* * *

Остатъкът от деня на Сайл премина като сън. Заминаването му се подготвяше грижливо и дискретно. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. Сайл прекрасно разбираше, че нещо не е наред. Решението на баща му не беше просто родителска прищявка. Много благородници пращаха отроците си в Рилманд, за да пият от богатия извор на знанието събрано зад стените на абатството, да се учат на труд, да им поизбият глезотията и чувството за превъзходство вървящо ръка за ръка с потеклото им. Не това бе причината Сайл да бъде изпратен там. Каян винаги беше предпочитал сам да го възпитава, а той не възпитаваше меко.
– Не можехме ли да изчакаме до сутринта? – попита Сайл. Последен жалък опит да умилостиви баща си и да си открадне поне още няколко часа. Искаше да си вземе сбогом с мекотата на собственото си легло.
– Не. На заранта вече ще сте далеч от Болирва.
Нощта придружена от гъста мъгла беше захлупила двора. Сайл подозираше, че тази мъгла не случайно се е спуснала над Болирва точно в часа на неговото заминаване. Тук надушваше намесата на Ейдрян и Дрейд. Сайл и Каян бързаха към малката конюшня зад двореца. В нея държаха само подбрани породисти коне. Едни от най-добрите в цялото кралство. Близнаците бяха там преди тях и петима гвардейци от елита, отговарящ за личната сигурност на кралското семейство. Всички вече бяха по седлата без Ейдрян, който стоеше до жребеца на брат си и тихо казваше нещо.
– Петима гвардейци? – момчето невярващо се закова на място.
– Няма да привличате внимание.
– Но, татко…
– Довери ме се, Сайл. Зная какво правя. Всеки един от тези мъже струва колкото трима. Нима си мислиш, че ще те изпратя на толкова дълъг път без да съм изпипал отвсякъде безопасността ти?
– Защо заминаването ми е такава тайна?
За кой ли път днес използваше думичката “Защо”. Вече звучеше болезнено в собствените му уши.
– Помисли логично, Сайл! Ти си син на краля, кралят има врагове. Целият народ на Казадир изведнъж може да се окаже мой враг. Могат да те отвлекат просто заради пари, ако разберат кой си. Има хора, които не биха се поколебали да те убият, просто за ме видят как страдам.
– Народа те обича, татко. Ти си добър и справедлив монарх. Кой би искал да те види как страдаш?
– Винаги има изключения, синко. И ще останеш изненадан, ако разбереш колко са те. Не можеш да бъдеш добър за всички, винаги ще има недоволни, винаги ще има кой да те мрази колкото и да се стараеш. Това е едно от много проклятия на властта.
– Колко души в двореца знаят за заминаването ми?
– Всички ще разберат, че си заминал, но малцина ще бъдат онези, които ще знаят накъде си се запътил. За всички останали съм те изпратил в Соул при доведената ми сестра и мъжа й – лорд Райдън.
– Ти наистина можеше да ме изпратиш там. Нищо, че съм ги виждал само веднъж в живота си.
Каян търпеливо се усмихна и леко побутна сина си.
– Хайде, синко. Онези там вече започнаха да се чудят какво толкова се бавим.
Краката на Сайл бяха натежали като наковални от нежеланието му да тръгне в тази посока. Второто по-настойчиво побутване на баща му го накара да се размърда.
Гвардейците бяха загърнати в тъмносиви плащове. Нищо по дрехите не издаваше на каква служба са в действителност. Приличаха на обикновени пътници. Някои биха могли да ги сметнат и за наемници, но нищо повече. Най-странен му се стори Дрейд. Магьосническата роба беше изчезнала. Сега беше облечен в простичък вълнен костюм за езда и масленозелено, дълго до петите му палто. През челото му минаваше широка черна кърпа вързана на възел върху тила му.
Щом принцът и кралят се появиха близнаците разбраха, че е дошло време да се сбогуват. Сайл не видя понито си.
– Къде е Ронсли?
– Ще яздите бързо, синко. Ронсли няма да издържи темпото на конете – Каян повдигна сина си, Дрейд го пое и го настани на седлото пред себе си.
– Ще яздиш при мен, дребосък – усмихна му се младият магьосник.
Каян стисна китката на Дрейд.
– Отговаряш за живота на сина ми със своя.
Магьосникът срещна погледа на краля. В тези тъмносини очи плуваха страхове. Каян Ленарис беше изплашен. На Сайл също не му обягна. Стомахът му натежа като камък.
– Какво става, татко? – пресипнало настоя да узнае детето. – Обясни ми. Имам право да зная.
Каян отстъпи една крачка и нервно се усмихна.
– Просто се пазете. А сега тръгвайте.
Мразеше дългите сбогувания. В момента всяка минута за него бе минута на изпитание. Бореше се с желанието да сграбчи сина си и да го върне в покоите им.
– Скоро ще се свържа с теб – каза Дрейд на брат си.
– Може аз пръв да потърся контакт, за да видя до къде сте стигнали. Бъдете внимателни.
Дрейд кимна с притворени очи, впи пети в хълбоците на коня и го подкара в галоп. Гвардейците ги последваха. Сайл за последно погледна назад и махна, после се сгуши нещастно в магьосника измъчван от един въпрос. Наистина ли щеше да се завърне след шест месеца? Баща му и близнаците знаеха нещо, което той не.
Каян и Ейдрян ги съпроводиха с поглед, докато не потънаха в мъглявата нощ. Скоро и тропота на конски копита заглъхна.
Между двамата мъже настана смазваща тишина.
– А сега какво? – разчупи тази тишина Ейдрян.
– Ела с мен. Трябва да слезем в гробницата на Ленарис.
На казадирския трон бяха стояли много родове. Почти всички крале от миналото лежаха в криптите в Ипик. Ленарис бяха започнали своето управление след края на гражданската война, когато столицата е била преместена в Болирва и в момента имаше само четирима погребани владетели, тяхните съпруги и някои от злощастните им деца, някои от тях починали преди да влязост в зрялост.
Намиращата се под най-голямата цитадела гробница бе малка. Съветниците бяха повдигнали въпроса пред Каян за нейното разширяване. Кралят се беше изсмял и отговорил.
– За моя саркофаг има място. След мен който иска да я разширява.
Като всяко подземие и това миришеше на застояло, беше влажно и студено. Ейдрян извади малка магическа сфера и я остави свободно да левитира пред тях, осветявайки спираловидното стълбище. Зад ореола светлина то потъваше сякаш в безкраен мрак. Ехото на стъпките им караше Ейдрян да се свива. Имаше чувството, че рушат покоя на мъртвите. Тук му беше по-студено от колкото навън.
След стълбите се озоваха в толкова тесен коридор, че вървейки един до друг двамата търкаха раменете си. Определено неудобно за пищните кралския погребения. Имаше нужда от разширяване.
В погребалната зала имаше четиринайсет каменни саркофага наредени в две редици между грубата колонада, придържаща високия свод. Каян устремено закрачи към края. Подмина тези на родителите си и се спря пред последния от лявата редица. Беше на съпругата му. Плъзна пръсти по масивния, тежък стотици килограми каменен капак. Проследи релефа на златните букви изписали името на покойницата – Дария Ленарис. Каян хвърли поглед през рамо към Ейдрян и нареди.
– Отвори го!
Не особено във възторг от заповедта магьосникът се подчини. Той разпери длан над капака и затвори очи. Устните му се раздвижиха в тих монотонен напев. От пръстите му заструи пулсираща светлина, тя се вля в камъка и се разля по повърхността му, сякаш протичаше през вени. Грозния и тежък стържещ звук едва не разруши концентрацията на Ейдрян. Капакът бавно се отмести до половина. Беше напълно достатъчно, за да видят какво е останало от някога красивата кралица. Нищо! Ейдрян премигна чудейки се дали няма проблем със зрението.
– Не може да бъде – почти извика той. – Тленните й останки ги няма.
Спомни си разказа на Сайл за съня му и в корема му енергично запърхаха крила на пеперуди, когато започна да събира две и две. Другата странност бе реакцията на Каян. Той дори не изглеждаше изненадан. Напротив, сякаш през цялото време е очаквал да види това. Устните му се извиха в пародия на крива усмивка и прошепна злобно, като обещание за кървава мъст.
– Къде си сега, кучко?

* * *

Болирва се бе превърнал в град на призраци. По улиците нямаше жива душа, освен конниците препускащи към портите на града. Ни човек, ни животно. Пустош и тропот на конски копита. През гъстата мъгла размазаните ореоли на светлинките на прозорците се процеждаха плахо. Злокобната липса на живот пораждаше усещането, че няма никого другиго на този свят освен тях – заблудени души в зимна, тъжна нощ.
Обстановката караше Сайл да чувства още по-зле. Сигурността на дома, топлината на огъня в камината и силното присъствие на Каян вече му липсваха.
– Върни ме, Дрейд – надигна вял протест Сайл. – Върни ме вкъщи.
– Знаеш, че е невъзможно – подръпна леко юздите и намали хода на коня. – Да започнем с инструктажа, който баща ти ме упълномощи да ти преподам. В мига, в който Болирва остане зад гърбовете ни, ти забравяш кой си. Ние също. Твоето име ще е Ерин и ще си мой полубрат по майчина линия, тоест незаконен. Аз ще се казвам Алех. Синове сме на дребен благородник от казадирската островна колония Ма’азури и сме тръгнали към манастирите на Кайн-Аушар на северозапад, за да положиш клетва за безбрачие и да се посветиш на светото учение. С две думи като незаконен син нямаш право над моето наследство, нямаш място в дома ни. Присъствието ти мърси честта на моята мила майчица. Баща ни вече уморен от раздорите, които всяваш в семейството ни, е принуден да се отрече от теб и да те заточи в манастир. На мен е възложена задачата да пристигнеш там невредим и да се погрижа никога да не напуснеш стените на манастира. Точка по въпроса. На никого нищо повече няма да се обяснява, ако ни се наложи.
– Не може ли ти да си копелето? – изръмжа Сайл обидено. Щеше да поговори с баща си за това при първа възможност.
Двама от гвардейците тихо се изхилиха. Дрейд въздъхна с досада.
– Нямам нищо против да съм и палавото овчарче, ако зависеше от мен, но не зависи. Такъв сценарий е написал баща ти, такива роли ще играем. Ти си копелето, аз съм законния.
Момчето овеси още повече нос.
– Сега си тъжен, че напускаш дома си и баща си, но когато света разтвори снагата си пред неопитните ти очи, любопитството бързо ще вземе връх над всичко и ще ти иска да изследваш разкрилите се пред теб необятности. Предупреждавам те… без мен или някой от гвардейците няма да правиш и крачка встрани – тонът на Дрейд беше благ, но не търпеше никакви възражения.
Сайл се опита да се сгуши още повече в магьосника, ако имаше как щеше да влезе вътре в него. Дрейд нежно го притисна с едната си ръка по-силно до себе си и от дланта му се изля струя топлина. Тя плисна по цялото тяло на момчето, достигна всичките му сетива и натежа на клепачите му.
– Когато се събудиш – с меден гласец му каза магьосника – ще видиш колко различна е зората извън халките на цивилизацията и колко по-красиво е всичко извън нея.
Сайл си даваше сметка, че Дрейд го приспива. Не се възпротиви. Искаше тази забрава и загреба от нея с пълни шепи, за да види по-скоро другия облик на зората. Може би новата красота щеше да му донесе утеха, да му помогне да понесе драстичните промени в живота му и да преодолее страха от неизвестното, изплашило толкова много баща му, че бе допуснал емоциите му да бъдат видени от останалите.
Близнакът погледна спящото момче, нежно се усмихна и пришпори коня, налагайки същото темпо на гвардейците.

* * *

“Полунощ, трябва вече да е полунощ” – мислеше си Алдаян, отпуснал ръце върху присвитите си колене, седнал до стената на купчина слама. В тези мръсни тъмници губеше реална представа за изтичащото време. Може да има още час до полунощ, а можеше и да е час след това. Стиснал ключа в юмрука си той търсеше утеха в хлада на желязото. Можеше да отключи килията, но какво щяха да постигнат? Тези решетки не бяха единственото препятствие. Чувстваше се странно спокоен от предстоящото. Той беше свикнал да живее на ръба, във вечна битка с всеки и всичко. Тревожеше го русият страж да не си е направил жестока шега с тях, подклаждайки лъжлива надежда за спасение. Тогава южнякът се кълнеше, че дребния плъх щеше да го моли за смърт.
При Шейн нещата стояха другояче. Той крачеше в килията като звяр в клетка. Алдаян от известно време го следеше с периферното си зрение и се дразнеше.
– Стига си сновял. Едва си стъпи на краката. Ще изразходваш малкото сили, които си възвърна сега, а ще са ти необходими за по-късно.
Шейн се спря, втренчено изгледа чужденеца, размаха ръце във въздуха и тежко седна върху сламеника.
– Вярваш ли, че ще успеем, Алдаян?
– Трябва да вярваме. В противен случай по-добре въобще да не се захващаме.
– Откъде черпиш тази увереност? Моля те покажи ми кладенеца.
– Бях гладиатор, Шейн. Почти всеки божи ден излизах на арената с мисълта, че може да ми е за последно. Можех само да се уповавам на вярата в собствения ми способ за оцеляване, в глупостта на врага ми и в късмета. Там, ако си неуверен – умираш.
– Би ми се искало да ми разкажеш повече за тази част от живота ти.
– Сега ли?
– Не виждам да имаме друга работа за вършене.
Но южнякът не бе сговорчив, както си беше помислил Шейн.
– Миналото е всичко, което искам да забравя. Спомнех това, защото ме попита къде е кладенеца с увереността ми.
– Някой ден, може би?
– Гледаш в бъдещото и за двама ни. Това е добре – очите на Алдаян съвсем леко се присвиха, но Шейн долови в тях смях – беше изненадващо и неочаквано. Никога нямаше да забрави почти нежния израз в иначе диамантено твърдия поглед.
– Някой ден, разбойнико… може би наистина ще ти разкажа. След всичко преживяно с мен ще заслужаваш тази малка награда – Алдаян вирна показалец. – Но първо да се махнем от тук.
Шейн бавно кимна, но не му се мълчеше.
– Помниш ли, когато те разпитвах за Ужаса на нощта?
Алдаян, макар да не съзнаваше, с царствен маниер отметна заинтересовано глава. Разбойникът си го отбеляза наум и продължи.
– Тогава ти каза, че имаш няколко въпроса, но не ги зададе. Какво те интересуваше?
Алдаян издиша бавно със затворени очи и се отпусна на ръбеливата стена. Устните му леко се присвиха докато формулираше въпроса си.
– Да си чувал случайно, за едно място в планините около Ипик, където живее нещо загадъчно и предполага се, че трябва да е зло? Никой не ходел там от страх, защото малкото, които са се осмелили не са се завърнали. Трима магьосници от Кулата с магия са проникнали там и са ги открили мъртви. Данстър ми разказа тази история и ме заинтригува.
Шейн сниши гласът си, сякаш се боеше да не го чуе самата мистерия, за която говореха.
– Виж… не бях чувал до попадането ми в шайката на Сахрин. Веднъж тя спомена някакво място между две от билата на Кар и Оридин. Планините там се свързвали с естествени мостове от скали. Било величествена гледка. Според нея имало древна сила. Светилището й се намирало там.
– На теб ли е казала всичко това?
– Не – Шейн се усмихна хитро. – Но да си дребен си има своите предимства.
– С кой е говорила?
– Първо ми се стори, че си дрънкаше сама, но до колкото я познавам, вещицата е напълно с всичкия си. Така и не разбрах с кой говори. Просто съм сигурен, че имаше някого при нея.
– Не си чул друг глас?
– Бях станал само да си облекча мехура. Разговора за подобни вещерски мистерии, от които хал хабер си нямам, не ме блазнеше повече от топлите ми завивки. Върнах се и заспах. Напълно бях забравил. Ти ме подсети сега.
Алдаян изведнъж вирна любопитно глава. В очите му за част от секундата се появи развълнуван трепет и Шейн се извърна. Тежката врата към уединената им килия едва, едва се открехна. Който и да беше от другата страна знаеше, че пантите скърцаха и тропаха и много внимаваше да не издаде звук, а за да внимава някой толкова, значи не искаше да разберат за присъствието му.
Затворниците застанаха нащрек по средата на килията. Адски изнервящо и безкрайно дълго време мина, докато вратата се отвори достатъчно, за да пропусне дошлия да ги освободи. Щом той се появи погледна двамата затворници и подхвърли тихо:
– Какво чакате, бе? Излизайте!
Шейн и Алдаян зяпнаха в мърлявото хлапе, което онзи ден на улицата едва не беше отнесло кесията с обсидиановия череп от кръста на чужденеца.
– Ти! – ахна Шейн.
Хлапето се ухили. На фона на мръсната му физиономия зъбите му лъснаха като една бяла резка.
– С братята и сестрите ми наистина имахме нужда от трите ти сребърника. Доброто се заплаща с добро, господарю.
– Не съм ти господар.
– Да, господарю – хлапак пак се ухили нагло. Алдаян мушна ръката си през решетките и бутна ключа в катинара проврян между двете халки. Механизмът вътре плавно се завъртя и изщрака.
– Хайде – подкани ги малкия крадец. – Следвайте ме.
– Чакай, чакай – спря го Алдаян. – Как мина покрай всички ония затворници в килийния коридор?
– Те спят дълбоко, коравосърдечни.
– Я внимавай с приказките, сополанко – разпени се Алдаян. – Няма да мръдна от тук, докато не ми обясниш как така всички спят и къде са тъмничарите.
– Всичко хърка като ти казвам, бе човек. Оная магьосница ги натръшка до един.
– Коя магьосница? – изуми се Шейн.
– Салира – промърмори Алдаян. – Хайде, сополанко.
На сляпо доверие тръгнаха след момчето. В думите му нямаше лъжа. Единия тъмничар похъркваше проснат напреки на коридора. Затворниците също спяха непробудно. Чувствителните към магия сетива на Алдаян надушваха енергията на заклинанието. Хлапето прескочи тъмничаря и им направи знак да бъдат по-тихи. Алдаян и Шейн нямаха нужда от подобни предупреждения. Те и без друго стъпваха на пръсти. В другия край на коридора ги чакаше още един заспал на поста си тъмничар. Докато минаваха покрай него той се размърда неспокойно. И тримата замръзнаха на място. Юмрука на Алдаян се сви здраво, готов да го стовари в главата на клетия мъж, ако той се събудеше. За негово собствено щастие и това на бегълците той продължи да спи. Джебчията ги водеше през лабиринт от притихнали коридори. Шейн и Алдаян знаеха пътя. Веднъж вече го бяха извървели, но в противоположната посока, с далеч по-сломен дух. От една тъмна ниша стърчаха чифт крака обути в ботуши с дебели подметки. Минаха и покрай стаята, в която тъмничарите се събираха. От вътре също се чуваше шумно хъркане на два гласа. Стигнали до стълбите техния водач им махна.
– Тук вече можем да побързаме.
Горе на стълбищната площадка едва не се спънаха в още един от постовите. Този вече беше от градския страж. Шлема му се търкаляше до него. Изтичаха през малкото предверие и хлапето отвори вратата, озъртайки се.
– Бързо! – каза то и изскочи навън. Изчака двамата му поклисари да минат през прага и пак затвори. Посочи им къде трябва да стигнат, после побягнаха колкото сили им държат към отсрещната сграда до стените на спящия двор – така наречената морга. Алдаян беше най-бърз и дръпна сериозно напред. Плитката и плаща му се вееха зад него. Шейн и джебчията загримасничиха зад гърба му, но само, ако знаеха колко много е бягал бившия гладиатор от тигрите на арената, нямаше да се мусят толкова докато не ги гледа.
Разбойникът отдавна беше оценил самообладанието, способностите и интелигентната пресметливост на Алдаян, но когато беше твърде нагорещен ръжена под тях и той изпускаше пара под налягане. Южняка стигна до постройката и се спря да изчака. Усилията от този бяг дойдоха малко в повече на невъзстановилия се напълно Шейн. Той се задъха и го обзе нова слабост.Не чуха викове. Те биха им подсказали, че са забелязани. Значи дотук всичко беше минало гладко… може би прекалено гладко.
– Безопасно е да влезеш – прошепна момчето и отвори потъвайки вътре.
Алдаян не смяташе да рискува пръв да минава през врати невъоръжен и Шейн беше на неговото мнение. Предпазливо, готови за несъществуващите неприятности и те влязоха. На скобите забити в стените горяха факли и осветиха водача им тъкмо, когато се скриваше зад облия завой в дясно. Заслизаха по малки стълби. В края им имаше открехната желязна врата, през процепа се процеждаха синкави лъчи светлина. Момчето ги накара да влязат там. Източника на светлина беше голяма колкото човешки юмрук топка. Лъчите излизащи от нея напомняха за ледено слънце. В широката зала с няколко легла изсечени от гранит ги очакваха три фигури. Данстър, Джерк и… Салира.
Алдаян и магьосницата в мигом фиксираха погледите си. Той почувства пак същото както и първия път. Сякаш тъмните й бездни го поглъщаха и от топлинните вълни на този поглед почти му прилоша. Южнякът се откопчи от очите й и насочи вниманието си към Данстър, който държеше четири мяха с вода, овързани с конопено въже.
– Старче, не е истина колко си упорит.
Данстър се усмихна бегло.
– Да не си мислеше, че съм дошъл до Сулкат само, за да те заваря в килия и да те оставя в нея? Значи не ме познаваш, момче.
Салира звучно изсумтя. Ако зависеше от нея щеше да го остави да гние. Чернокосият мъж привлече окото й. Имаше приятен вид, въпреки, че беше дребничък и нещо в него говореше за повече скрупули отколкото е нормално да са присъщи на един убиец и крадец от разбойническа шайка като него. Той проговори към Джерк.
– Рискуваш много.
– Зная какво рискувам и направих избора си. Вярвам, че постъпвам правилно. Ще спя без да ми тежите на съвестта.
– Благодаря ти. Няма да го забравим.
– Помислихте ли кой би искал да ви накисне?
– Нямаме предложения, но ще намерим начин да те уведомим сетим ли се за нещо.
– Аз ти се извинявам – Джерк го хвана над лакътя. – Когато казах, че си позор, не го мислех наистина или поне сега не мисля, че е така. Мога да оправдая всичко, което несправедливия живот те е принуждавал да правиш. Искам само да знаеш, че бих се гордял, ако ми беше син.
– Ако ти беше мой баща, никога нямаше да стигна дотук – прямо му отвърна Шейн.
– Да вървим – даде им зор Салира. – Заклинанието ми няма да трае още дълго – посочи дъното на залата. – В онази стена е прохода за подземията.
– Внимавайте – предупреди ги началника на градската стража. – Онова там долу е цял един град от коварни тунели – посочи хлапето. – Той ще ви е добър водач.
– Платил съм му добре – изсумтя Данстър. – Не обичам да давам пари за некачествена стока.
Момчето схвана заплахата в думите му, но лицето му остана напълно безизразно.
Джерк и ловецът се потупаха по гърбовете, разменяйки си няколко мили думи. Салира вече беше при отсрещната стена и внимателно опипваше всяко ръбче на камъните.
– Ами Тайдър и всичките ни вещи? – сети се Алдаян.
– Тайдър и раниците ви ни чакат извън стените – Данстър измъкна изпод широката си наметка колана с катаните на Алдаян. Джерк подаде меча на Шейн.
– Старче, тази наметка на теб – замърмори чужденецът – ми е странно позната.
– Сигурно, защото е твоя, но моята е на теб. Искаш ли си я?
– Завещавам ти я – махна с ръка Алдаян.
– С цел я остави в къщи преди да тръгнем за хижата. Поправи ме, ако бъркам.
– Всичко, което сторих беше с определена цел – дискретни посочи Салира. – Само срещата с бащата на целта беше случайна.
– Вървете – каза им Джерк нервно. – Ще имате време да говорите. Аз скоро ще трябва да организирам преследването ви. Не ми се беше случвало досега да пращам стражите за зелен хайвер. Хей, Салира?
Тя се обърна.
– Довиждане, красавице.
– Довиждане – засмя се тя. – Ще ти изпратя буре с вино от запасите на Повелителя на Кулата. Отлежало е три десетилетия.
Джерк засмян им махна, пожелавайки им късмет и изчезна, ала в Салира назряваше ужасното чувство, че нещо ще свърши или необратимо ще се промени, че няма да има възможност да изпрати виното. Тези свой обезпокоителни мисли запази за себе си. Надяваше се да греши. Бе грешила и преди. Зад гърба си усети властно и настоятелно присъствие. Можеше да усети нечий топъл дъх във врата си. По гръбнака и плъзнаха тръпки. Рязко се извърна и се озова срещу святкащите очи на Алдаян. Беше скръстил ръце на гърдите си. Очакваше нещо. Салира бавно повдигна вежди във въпросителен жест, като с периферното си зрение видя, че Данстър напрегнато ги наблюдава.
– Случайно в теб да има нещо мое? – попита я Алдаян без да се церемони.
Салира се сети за две неща. Прояденото речно камъче и обсидиановия череп на плъх. Южнякът едва ли толкова настървено си търсеше камъка. Тя обаче нямаше никакви намерения да му го връща. Все още не. Обсидиана пулсираше от уникална енергия, имаше работа по него и докато не разнищеше загадката му, южняка щеше да си остане само с искането.
– Няма да ти дам черепа – отсече тя. – Тепърва ще говорим за него, но не тук и сега. Ще има по-подходящо време и място. Отдръпни се от мен, смущаваш ме! – тя понечи да го избута посягайки към гърдите му, но Алдаян бързо отстъпи по-далеч от ръцете й.
– Не ме докосвай пак – изсъска той. – Този път ще те убия, а баща ти после ще убие мен.
– Подходящо място да се избиете – Шейн огледа залата на моргата без да обръща внимание на двата злобни погледа впили се в него като магарешки бодили. Подпря са на едно от каменните легла, за да прикрие отмалата си.
Салира продължи да опипва стената. Останалите чакаха. След близо минута пръстите и най-накрая напипаха търсения ломен камък и го натиснаха. Той потъна навътре и в стената зейна процеп достатъчен да се мушнат един по един странично. Огромни паяжини провиснаха през отвора.
– Път на водача – Алдаян направи един театрален поклон със злорадо изражение на джебчията. Хлапето презрително му се озъби и се мушна през тайния вход разкъсвайки с ръка паяжините.
– Тук е тъмно! – възмути се отвътре.
Салира се усмихна смутено срещу укорния поглед на баща си. Светлинното й творение се мушна при момчето и освети стръмно спускащия се надолу тунел. Свода беше нисък в началото. Данстър и Алдаян бяха принудени да се приведат, за да не си ударят главите. Стената зад гърбовете им се затвори и те закрачиха надолу.
– Как ти е името, хлапе? – попита Шейн дребният им водач. Трябваше да говори и да не мисли, че коленете му можеха да го предадат.
– Дженис. Всички ме наричат просто Джес.
– Дженис? – повтори Алдаян. – Момиче ли си?
– Разбира се, че съм момиче, коравосърдечни.
– Сополанке!
– Защо тогава се преструваш на момче? – поинтересува се Данстър.
– Защото гилдията щеше да изкарва пари от нея като я направи курва – обясни Шейн вместо Дженис. – Тази съдба се е опитала да избегне, но се съмнявам още дълго да криеш какво има под широката ти туника. На колко години си?
– Шестнайсет.
– Идеалната възраст, че даже си закъсняла. Някои момичета на твоята възраст отдавна са надули коремите. Сигурно пристягаш вече гърдите си с шал. Досега май само по-дребния ти ръст те е спасил от обятията на пияните свине по долнопробните кръчми.
Дженис вдигна решително лице към Шейн и заяви със същата увереност, която чувстваше.
– Няма да стана курва и да износя нечие копеле, ако ще цял живот да си пристягам гърдите с парцали! Нито пък ще допусна двете ми малки сестрички да станат такива. Ще ни извадя от калта. Затова приех това безумие да ви преведа под Сулкат. Ако шефа на гилдията разбере ще ме убие, че съм направила нещо без негово знание.
– Или че си изкарала пари, които си нямала намерение да му дадеш?
Дженис кимна. Салира я гледаше от високо с надменни искрици в погледа си. Тя беше магьосница и носеше гордостта на своя вид, но не бе и безсърдечна. Борбата на момичето с въртопите на бедняшкия живота в Сулкат пробуди в нея смес от съжаление и възхищение. – Не е разумно да издаваш тайните си пред непознати – посъветва я Данстър с тон на учител. – Това, че сме били щедри с теб и разчитаме да ни прекараш от тук, съвсем не ни прави достойни за такова доверие. Как можеш да бъдеш сигурна, че всеки един от нас ще си замълчи?
– Какво ви интересувам аз? Все едно някой от вас ще си почупи краката да търси гилдията ми, за да подшушне, че момчето Джес, е момичето Дженис. Като се има предвид начина, по който напускате града, едва ли бихте се върнали пак, само да направите мръсно на една малка крадла. Ако го сторите значи извеждам луди от тук. Ще се сетите ли за мен въобще след като ви отведа на безопасно и се разделим? Съмнявам се. А и вече съм уморена от това да бъда каквато не съм. Искам поне тази нощ да бъда себе си.
В носовете ги удари остра смрад.
– О, богове – Салира доби зелени оттенъци. – Откъде е тази миризма?
– От водата – каза Дженис с крива усмивка на изцапаното си лице.
– Каква вода, момиче?
– Голяма част от тунелите са наводнени, милейди.
– И какво? Ще плуваме ли? – очите на Алдаян пронизаха светлината на магическата топка и се забиха в Джес подобно на безброй кристалчета. – Дано измислиш нещо по-добро, сополанке.
Дженис изскърца със зъби и се пребори с импулса си на агресия, шепнещ й да го изрита между краката, та да му натрие малко мъжественото самочувствие.
– То е измислено. Ще минем през наводнените участъци с лодка. Навътре в тунелната система става задушно и смрадта е толкова нетърпима, че не срамувайте да повръщате.
Ентусиазма на групата увехна. Колкото повече приближаваха зловонието ставаше все по-силно. Чак лютеше на очите. Завиха на ляво, изкачиха едно тунелно възвишение и под краката им се появи гнусната, мазна повърхност на застоялата от десетилетия вода. На ярката светлина на топката приличаше на гъст катран. Стара, голяма дървена лодка ги очакваше до сами стената. От тях се искаше само да я избутата в смърдящата слуз. Имаше две яки гребла и прът, с който да я направляват по завоите.
– Какво безхаберие от страна на сулкатските власти – възмути се Алдаян. – Тези тунели могат да бъдат отводнени и да възвърнат предишното си предназначение – каквото и да е било то.
– Безсмислено ще е – каза Данстър. – Има реалната опасност пак да се наводнят след години. Архитектите не са ги доизмислили добре. Под Сулкат има подпочвени води.
– Тогава защо няма никакво раздвижване на тази гадост тук?
– Сигурно вече са вкопали много по-надълбоко.
Ловецът сложи край на разговора и отиде при лодката. Преценяващо я огледа.
– Дано това корито ни откара до крайната ни точка – промърмори недоволен от вида на плавателния съд.
– Ще ни откара, татко – усмихна му се Салира. – Имам една подходяща магия, която мога да използвам, ако реши да ни предава.
Данстър, Алдаян и Шейн напрегнаха мускули. Не беше лесно, но накрая я избутаха във водата почти цялата. Само малка част от задницата й остана на суша, за да се качат без да се измокрят. Последния щеше да има нещастието да изцапа ботушите. От напрягането рамото на Шейн избухна в нова непоносима болка. Заля го вълна на гадене и се олюля. Данстър го прихвана през кръста. Алдаян изруга:
– По дяволите, Шейн! Ако продължаваш така, тази рана никога няма да зарасне.
– Ох, ами какво да направя? Не уцелих добри времена.
– Качвай се в лодката и си почивай – каза му мило Салира. – Имаме си двама здрави мъжаги да гребат. Ще се сменят. – потупа баща си по гърба и хвърли кръвнишки поглед на Алдаян.
– Качвайте се – рече им южнякът – Аз ще ви избутам. После магьосницата ще ми излъска ботушите.
Салира настръхна готова да му издере хубавите очи. Траперът застана между тях.
– Престанете и двамата.
Те мигом се укротиха, но лицата им останаха като изсечени от мрамор. Размениха си по един мрачен, враждебен поглед над рамото на Данстър и изгубиха интерес един към друг… Засега!
На сушата остана само Алдаян. Бутна лодката, вкопчен в ръба й. Веднага щом плавателния съд се приплъзна, той пъргаво отскочи и без да докосне смърдящата вода грациозно се озова до Дженис.
Южнякът даде знак на Данстър, че той ще поеме първа смяна. Взе двете гребла и енергично загреба. Носа на лодката запори гладката повърхност и я набръчка. Ленивите, зеленикаво черни талази заплискаха по корпуса. Миризмата се усили двукратно. Очите на Шейн се обърнаха, самото бялото им се видя преди да ги затвори, стиснал здраво носа си с палец и показалец. Дженис звънко му се засмя.
– Стига, Шейн. По-корав мъж си.
– Дали?
– Така съм чувала.
Шейн отвори едното си око, после другото и бавно се наклони към момичето с изражение, настояващо за обяснение. Тежката му черна опашка провисна покрай раненото му рамо.
– Всеки в престъпния свят е чувал за теб – невинно каза Дженис. – За нас си знаменитост, до която всички крадци искат да се домогнат за някой друг урок.
– Боя се, че школата затвори – изсумтя Шейн. – Идола ви си смени призванието. От градски крадец стана горски разбойник.
Смеховете на Дженис и Салира се смесиха в сладка мелодия. Данстър се ухили широко на разбойника, а набиращия се на греблата Алдаян си даваше вид, че даже не е чул разговора. Него го вълнуваха други въпроси. Лутането из тези тунели въобще не му се нравеше. Представял си беше бягството си по улиците на Сулкат, а не под тях.
– Сополанке колко време ще ни отнеме да се измъкнем от тук?
– Още веднъж ми кажи сополанка и ще литнеш зад борда – закани се Дженис, но се запита дали не сгреши, когато видя как светлите му ириси пламнаха. Тя нямаше как да знае, че това е предупредителен сигнал за гняв, който го правеше твърде непредвидим. Алдаян пусна греблата и я стисна за дрехите. Изправяйки се заедно с нея, я надвеси право над мъртвата вода.
– Алдаян! – извикаха в един глас Шейн и Данстър. Те също се изправиха и лодката се залюля. На разбойника му се зави свят от рязкото надигане и той беше този, който едва не цопна в мръсотията.
– Седнете всички – гласът на Салира изплющя като бич в огромното тунелно пространство. – Южняко, пусни момичето.
– Добре – захвата около ревера на Дженис се разхлаби и тя с писък увисна още повече над водата. Ботушите й почти докосваха повърхността.
– Богове!
– Нали каза да я пусна, вещерке?
– В лодката, ненормалник такъв.
– Първо ще ми отговори на въпроса или ще я удавя като плъх в този канал.
Дженис започна да рита обзета от страх и ярост. Данстър внимателно докосна Алдаян.
– Остави я – тихо помоли той. – Без нея няма да се оправим.
Южнякът прибра момичето и я пусне да падне на дъното на лодката като чувал с пясък.
– Школата на Шейн е затворена, но моята не е. Това е един урок, който надявам се да запомниш. Научи се на смирение пред по-силния от теб. Ще дойде момент, когато и ти ще станеш достатъчно силна и уверена, за да покажеш вътрешното си непокорство. Това е моят личен опит, малката. Виждаш колко лесно заплахите ти се обърнаха срещу самата теб, когато не си готова да ги посрещнеш.
Гърдите на Дженис се повдигаха и спускаха учестено. Докато го гледаше с уголемени очи тя кристално ясно си даде сметка, че чужденеца не е имал никакво намерение да я пусне във водата. Той наистина просто й е преподавал урок. И не само тя беше достигнала до този извод. Останалите също, ала също така като нея знаеха, че другия път, ако го предизвика няма да се поколебае да превърне теорията в практика. В този мъж имаше нещо диво, неприсъщо на човешката природа и я плашеше.
Алдаян пак запретна ръкави над греблата, но очите му, с разширени като на хищна котка зеници, дълбаеха лицето й в очакване на отговор.
– Около два часа с лодката – каза тя – и около час пеш. Зависи от темпото ни.
– Значи можело и без да се хвърляме зад борда. Не разбирам защо трябваше да усложняваме чак толкова нещата.
Пред тях се появи разклонение.
– Накъде? – попита Данстър.
– Ляво – каза момичето.
Ловеца взе пръта и го потопи. Щом удари дъното започна да прибутва лодката в ляво. Алдаян спускаше по-бавно веслата докато поемат в нужната посока. Левият тунел се стесняваше и водното равнище се покачваше. Само Данстър и Алдаян забелязаха това и се спогледаха. Безмълвно се разбраха да мълчат, поне засега. Няма нужда от фалшиви тревоги. Дженис не изглеждаше притеснена. Тя познаваше добре тунелите и ако имаше нещо тревожно щеше да ги уведоми. С тази успокоителна мисъл продължиха да направляват лодката.
– Какви са вероятностите да срещнем друга лодка в тези тунели, Джес? – поинтересува се Салира.
– Малка. Прекалено малка. Използваме този маршрут, само и единствено, ако е прекалено наложително. Тази смрад е убийствена дори за нас – свикналите да живеем в мизерията и нищетата край градските клоаки на бедняшкия квартал.
Колкото по навътре влизаха въздуха ставаше все по тежък и задушен. По някое време Шейн сконфузен, че не върши нищо предложи:
– Да сменя ли някого от вас?
– Не – отговориха му ловецът и Алдаян в един глас.
– Чувствам се като излишен багаж.
– Знам, че мъжкото ти его кърви – каза му Данстър. – Но ако не искаш наистина да се чувстваш като излишен багаж си почивай.
Шейн навъсено заби поглед в дъното на лодката. Данстър изпуфтя и с една ръка се зае да отвързва плаща си. Смрадта ставаше толкова отровна, че ги замайваше. След няколко минути от задуха, вонята и усилията да гребе Алдаян почувства, че му призлява. Обърна се за помощ към водата в меховете. Поне тя беше студена и освежаваща. След като се налочи задоволително той също свали плаща си и разкопча шубата си. Голотата му отдолу като магнит привлече погледите на Салира и Дженис – чисто по женски. Гледката на златистата му коприна можеше да накара всяка жена да се замечтае. И двете внимателно изследваха твърдия релеф на корема му, нагоре към силните гърди и се забавиха на белега от жигосването. Кръг с кон изправен на задните си два крака.
– Какъв е този белег? – възкликна непредпазливо Дженис.
– Дамгосах се от скука – отвърна й Алдаян с тон, ярко подчертаващ неискреността на отговора му. Дженис разбра, че й се подиграва и устата й се сви оскърбено. Чужденецът се смили над чувствата й. Накратко й обясни защо е жигосан. Малката крадла с притаен дъх го изслуша.
– Гладиатор – ахна тя разпалено. – Сигурно си бил много добър.
– Достатъчно, за да съм жив още или съм просто голям късметлия, че не си намерих майстора на арената, а го срещнах в Казадир – метна многозначителен поглед към Данстър.
Ловецът избухна в смях.
– На стари години ще ме накараш да се възгордея.
– Не си придавай важности, старче. Спечели две сражения, но войната не е свършила между нас.
Усмивката на Данстър се разшири. Салира почувства положителната енергия между двамата и това стопли и нея… още повече. Махна своята наметка и затърси мяха с водата. Шейн услужливо й го подаде.
– Нивото на водата се покачва – възкликна изведнъж Дженис изумено. – Това не беше така, когато минавах последния път. Вижте – и посочи нагоре.
И те го видяха. Главите им бяха доста по-близо до тавана.
– Кога за последно си минавала оттук? – попита я Салира.
– Месец. Може малко повече.
Данстър се съсредоточи в пръта. Потапяше го доста по-надълбоко.
– А това било ли е тук преди? – обади се Шейн загледан пред тях. Светлината на кълбото обля със студените си лъчи обекта, привлякъл вниманието на разбойника. Колона от черни кристали, споени един в друг се издигаха от водата и пробиваха тавана, продължавайки нагоре – един бог знае до къде. Кристалите святкаха в зеленикави искри в самата им вътрешност. И се преплитаха с малки начупени светкавици. От колоната се чуваше леко жужене и пращене. Красотата й не можа да заблуди Салира и Алдаян. Те почувстваха с всяка фибра на телата си грозното, нечестиво витание на силата стаена в кристалите. Докато Данстър, Шейн и Дженис възхитени го наблюдаваха магьосницата и Алдаян се отдръпнаха инстинктивно. Тогава осъзнаха, че само те усещат опасността.
– Каква прелест. Като живо е – малката крадла пресегна да го докосне хипнотизирана от този феномен.
– Джес, недей! – извика Салира, сграбчвайки я за ръката. – Не бъди луда, момиче. Това нещо е убиец.
Алдаян побърза да потопи пак греблата и да ги отдалечи на по-безопасно разстояние от колоната.
– Какво ви става и на двамата – ядоса се Дженис. – Върни се, чужденецо. Искам да го пипна – гласът й се извисяваше в истерия. Тя се опита да се скочи във водата и да доплува обратно до колоната. Шейн я сграбчи през талията, но тя се бореше като зверче. Хапеше, щипеше и пищеше. Накрая той не се церемони, а звучно я зашлеви. Удара я накара да си седне на задните части и отрезвена да зяпне в разбойника. Малката й ръка много бавно се вдигна и докосна горящата си буза. Сетне избухна в плач и се хвърли върху врата на Шейн. Той уви ръце около нея в отчаян опит да я успокои. Салира докосна главата на момичето и затвори за кратко очи.
– Това нещо беше проникнало в съзнанието й – съобщи тя, отдръпвайки се. – Емоционално разстроена е след отърсването. Не плесницата е виновна за този плач. Объркана е.
Дженис беше повече от объркана. Тя беше изплашена. Не разбираше нито защо, нито от какво. Знаеше единствено, че търсеха утеха в прегръдката на онзи, който й беше върнал разсъдъка. Не си спомняше какво е чувствала по времето на умопомрачението, освен болезненото желание да докосне колоната от кристали и гнева настъпил след като Алдаян отдалечи лодката.
Сълзите продължиха да я дават безконтролно.
– Какво е това, Салира? – прошепна Данстър потресен от оказаното върху разсъдъците им влияние. – Усетих, че се опитва и мен да подчини. Изпитах желание да го докосна.
– Съзнанието ти е силно, татко. Но на въпроса ти не мога да отговоря. Не зная какво е, но колкото е красиво на вид, толкова е грозно предназначението му на този свят.
– Дали братовчед ми знае какво има тук?
– Може би, а може би не – магьосницата проследи колоната врязала се в свода – Ако не знае, предполагам, че ще разбере скоро. Джес каза, че е като живо. Смятам, че то е живо и расте. Чувам живота в тези кристали.
Алдаян рязко се преви, болезнен стон се откъсна от гърдите му и стисна главата си ръце. Стените на черепа му заплашваха да се пръснат от напрежението. Лицето му пребледня като варосана стена за част от секундата. От носа му шурна кръв. Той се строполи в лодката и от гърлото му се откъснаха неистови викове на болка. Стискаше обезумял слепоочията си и безконтролно се замята, заплашвайки да ги преобърне. Сълзите на Дженис пресъхнаха. Тя се спусна с всички останали да помогнат на чужденеца и да го пристиснат на едно място.
Шейн разсъди най-трезво и стори най-логичното. Вкопчи се в греблата и загреба, пренебрегвайки собственото си рамо и слабост. Колкото повече се отдалечаваха страданията на Алдаян утихваха, виковете бяха само глухи стенания. Накрая той просто се отпусна като мъртъв в скута на Данстър. Дженис го милваше по челото, Салира започна да трие кръвта изтекла от носа му с мокра кърпичка.
– Алдаян – повика го тя, вглеждайки се в разфокусираните му, остъклени и немигащи очи. – Чуваш ли ме? Кажи ми какво стана.
Той не можеше да й отговори. Едва повдигна протестиращо ръка и пак я отпусна, замирайки.
В разбития му ум хвърчеха ято подплашени птици вместо мисли. Да се взира в пространството беше най-доброто, което можеше да стори сега. По-късно щеше да се опита да обясни. Стига да си събереше речника, за да може да опише, онова, което не можеше да се опише с прости думи.
Това нещо, каквото и да бе то, се беше опитало да проговори в съзнанието му.
През мъгла усещаше грижите на останалите за него. Виждаше лицата им размазано, просто някакви сенки, надвесени над него, всяка от сенките се опитваше да стори нещо, с което да го облекчи и да му помогне. И в дома на Тахирен’ра се бяха грижили за него. Когато го ранеха на арената, дори за драскотина винаги се отзоваваше лечител, но той бездушно си вършеше работата и после си тръгваше. Събралите се около него бяха загрижени, отдаваха му нежно внимание. Единствения начин, по който невежото му сърце можеше да си обясни непознатото за него бе, че тази подкрепа му даваше… самочувствие.

* * *

Застанал на пъпа на града той се взираше в това чудо на чудесата изкъртило паважа и броеше мъртвите около него. Всеки, поддал се на изкушението да се докосне до неземната двуметрова красота, сега лежеше убит. Бяха шестима, сред тях и младо момче, на не повече от четиринайсет – излязло от хана пияно и се изкушило пред видението, което сигурно е сметнал за плод на голямото количество алкохол. Градската стража образуваше стена от щитове, държеше любопитните граждани настрана и възможно най-далеч. Джерк премести поглед върху трупа облечен в ризница и кафяв плащ. Един от собствените му хора беше сглупил.
И за половин час това бе третия кристал, за който му съобщаваха. Бегълците от затвора тази нощ бяха забравени. Това тук беше по-страшно от двама избягали престъпници.
“Късметлии – помисли си Джерк. – А аз какво да правя?”
Блокадата на стражите беше разкъсана. Началникът се извърна да види кой си го позволяваше. Двама яко мъжаги пристъпиха напред и пропуснаха дългурестата фигура на кмета – Мейзън Олтине.
Джерк изпита облекчение. Една умна глава нямаше да му е излишна. Мейзън се спря до началника на градската стража и попита:
– Как са умрели те?
Не зададе въпроса: “Какво е това?” Напълно наясно бе, че всички останали знаеха колкото самия него. Само онова, което се вижда на пръв поглед – красиви кристали убийци.
– Бързо – пророни Джерк загледан в трупа на младото момче. – Дори не са съзнавали, че умират. Били са щастливи и опиянени в последните си мигове. Така твърдят очевидци.
– Познаваш ли някого от жертвите? Като изключим стражът.
– Не. На двама лицата им, са ми познати, ала имената им не зная. Скоро обаче, ще ги науча. Грозно запознанство. А вие, господин кмете?
– Всеки един от тях е идвал в административната сграда. С всеки един от тях съм разговарял за различни проблеми и съм се опитвал да помогна. Не съм сигурен дали съм успял, но това нещо тук е премахнало всички грижи от списъка им.
– Сам ли сте дошъл?
– Да. Оставих членовете на съвета под напрежение и лично дойдох да се уверя. Намерих теб. Имаш ли идея какво да правим, Джерк?
– Убийството е извършено и убиецът заловен – посочи кристалите с презрителна насмешка. – Моята работа е да прибера телата, да оставя постови тук и де се моля на заранта да ги открия живи. Обществения смут, който ще настане ще е грижа и на двама ни, но всичко останало попада във вашата юрисдикция, Олтине. Вие вземате важните решенията за бъдещето на града и неговите жители.
Мейзън мълчеше впил пъстрите си очи в началника. Зимния повей разроши посивяващата му коса. Дълбоки замислени бръчки набраздяваха челото на четирийсет и три годишния кмет.
– Да евакуирам цял град – прошепна той повече на себе си отколкото на Джерк. – Да натиря хиляди от домовете им без да мога да им гарантирам, че ще се завърнат безопасно.
– Засега кристалните колони са три. Можем да държим населението далеч от тях. Не вярвам да са такава глобална заплаха, че да евакуирате целия град. Това е твърде крайно и пресилено.
– А ако плъзнат навсякъде? Това е болест, Джерк. Зараза. И тя изкушава да се гмурнеш в черните й дълбини, да опиташ от нейната сладост, която неминуемо се превръща в твоята гибел. Как да сме сигурни, че войниците от армията и градската стража ще устоят?
– Нека си го кажем очи в очи. Наложи ли се бърза евакуация ще сторим всичко по силите си, ала този многохиляден град няма да се опразни за ден. В един настъпващ хаос те ще се избият един друг в търсене на спасение. Предупредиш ли ги по-рано едни ще тръгнат, други ще се приберат в къщи и ще обмислят, трети пръста няма да си мръднат и накрая пак ще сме провалили.
– Аз се смятам за разумен човек. Няма да всявам масова паника без да съм сигурен, че има основателен повод за нея.
– Ще наблюдаваме. За момента никой не е привлечен.
– Шестима вече са мъртви тук в центъра на града. Един бог знае колко още са мъртви при другите два кристала. Възможно е това да е някакъв организъм, който да се храни с човешкия живот и всеки път, когато огладнее да започне да мами нови и нови жертви.
“Ако убиват по шестима всеки ден по три пъти, трудно ще изхраним тези три гърла. Затворниците бързо ще свършат – помисли си Джерк. – Ешафодите ще изгният. И престъпността сигурно ще намалее и ще мога да си пусна отпуск за първи път от петнайсет години.”
Идеята не му се стори чак толкова лошо. На глас каза:
– Това е областта на маговете. Те могат да говорят повече от нас. Повикайте ги и споделете теорията си с тях.
– Повикани са. Единият се е запътил към северната част на града, другия към южната – където са другите кристали. Ще стигнат и дотук.
– И в цял Сулкат има само двама магьосника? Къде са се изпокрили другите?
– Те не са длъжни да се отзовават. Магьосници колкото искаш тук, но никой от тях не дължи нищо на този град. Не са му се клели във вярност. Те са просто граждани, които имат правото да избират дали да хукнат в студената нощ или да останат на топло в леглата си. Двама са онези служещи под клетва на народа на Сулкат.
– Природата на магьосниците е любопитна.
– Зная – усмихна се Мейзън. Усмивка без капка щастие.
– Защо не пишете до Кулата в Ипик да изпратят някой от техните професионалисти? – докато го казваше му се искаше сега Салира да е тук.
– Ще пиша на Повелителя, ала се страхувам да не стане късно до тогава.
– Не ми харесва как говорите, Олтине.
– Джерк, ти си човек, който твърде често трябва да се доверява на инстинктите си. Такава е професията ти. Какво ти казват те сега?
Джерк присви яките си рамене в жест, издаващ неговата неувереност.
Кметът кимна с въздишка. Загледа се облака пара излязъл от устата му.
– Странни неща се случват тази нощ, Джерк. До мен достигна и друга вест. Двама затворници са избягали. Не кои да е, а убийците на Марлод Вилдински. Единият издирван престъпник от години, а другият бившият роб на Опласик, за когото кралят ни уведоми. Чудно ми е как е станало и издирваш ли ги сега?
– Те сега са малък кахър в момента.
– Но са твой кахър. Аз вече изпратих писмо до Каян Ленарис, че издирваният мъж от федерация Опалсик е заловен и ще бъде изпратен с въоръжен ескорт до Болирва – кмета повдигна вежди. – Описанието на този беглец беше странно. Смятах на заранта преди да напусне града да го навестя и да се убедя с очите си. Гледката сигурно си е заслужавала. Наистина ли изглежда така?
– Да.
– А как ти се стори като… личност?
– Умен. Докато изяснявахме убийството на Малрод в стаята за разпит се чудех дали аз или той води разпита.
– А Шейн?
Джерк остро изгледа Мейзън. Тези въпроси не му харесваше. Надушваше клопка. “Подозира ли ме?”
– И той е умно момче. И трябва да е, за да бяга от правосъдието на Казадир толкова време.
– Какво мислиш по случая? Прочетох доклада ти с толкова много противоречия, че чак аз се обърках.
– Доказателствата говорят. Моето мнение в случая не е важно.
– Кажи ми истината, Джерк. Убийството на вилдинския търговец е мистерия точно като тези кристали. В днешния доклад твърдиш, че сестрата на Марлод цялата нощ е изкарала в една от стаите за разпит и по изгрев е тръгнала с тялото на брат си, а после са ти донесли трупа й и то убита от близо половин денонощие. Как стават тези работи? Хайде, приятелю обясни ми, защото от мен със сигурност ще се иска да обясня на граф Дарлън Вилдински, когато ни потърси сметка за смъртта на братовчедите му. Ще приеме ли той абсурдността на всичко това?
– Не ми пука, мамка му – сопна Джерк. – Да приема каквото иска. Ако мисли, че може да се справи по-добре, сам да се заеме. Да изпрати всичките си копои тук, да душат и самия той може да си дотресе знатната особа. С удоволствие ще му покажа градския отпадъчен канал, където са намерили братовчедка му.
– Изпускаш си нервите.
– Не съм спал повече от четирийсет часа и това тук е предвестник на още безсънни часове, но аз съм началникът на градската стража и скапания криминален инспектор, господин кмете и трябва да действам професионално. За какво ли им е на професионалистите да спят? Те могат да действат, дори когато са оглупяли от умора, нали така? – от гърлото му се изтръгна горчив кикот.
– Ще си починеш – гласът на кмета сякаш извираше от недрата. – Все някога всички ще си починем, Джерк Слайнд, но няма да е в този живот, на този свят. Дай нужните нареждания на хората си и действай.
Мейзън го тупна по рамото и се отдалечи. Извръщайки се през рамо додаде:
– Сутринта те искам в кметството. Разговора ни не е приключил.
Джерк вбесено изрита парче от раздробения паваж и заръмжа люти проклятия под треперещия си от яд мустак.
Заедно с болката в палеца на крака му светна и един червен фенер на внезапно прозрение. Затича се сграбчи Мейзан за плаща и го издърпа по-далеч от хората.
– Да не подозирате, че кристалите и мистериите около убийствата на Марлод и Ванес имат някаква връзка?
Мейзън се ухили и го почукна по главата.
– Тук все още има буден акъл. Опитай се да размишляваш на двете неща като за едно – приведе се и прошепна в ухото му. – Само на теб мога да разчитам. Винаги е било така и винаги ще бъде. Струваш повече от целия общински съвет. Когато взимам важните решения искам само теб при мен. И знаеш ли защо е така? Защото ти единствен можеш да разбереш и приемеш човешките ми слабости без да ги съдиш. Аз съм изплашен, Джерк.
След тези думи той се гмурна в тълпата и си запробива път, пренебрегвайки въпросите на гражданите засипващи го от всички страни.

* * *

Спокойния и дълбок сън на Алдаян озадачаваше спътниците му. В началото бяха силно разтревожени за състоянието му. Той лежеше неподвижно на дъното на лодката, под главата му бяха сложили два сгънати плаща за възглавница. Докато се беше взирал измъчено в пространството, очите му изведнъж се бяха затворили и повече от час не се бяха отваряли. Кроткото му лице възвръщаше цвета си. По страните му даже имаше съвсем лека руменина. Салира постави за пореден път длан върху челото му. Беше хладно. Не преставаше да се диви, че от порите му не се беше процедила и една капка пот при този непоносим задух. Нейният гръб лепнеше, косите на тила й бяха мокри. Дори тази отвратителна миризма по никакъв начин не смущаваше съня му.
– Още малко – обади се Дженис – и ще трябва да го събудим.
– Вече съм буден – слабо се размърдаха бледите устни на Алдаян.
– И откога е така? – попита гребящия Данстър.
Чужденецът бавно повдигна клепачите си до половината. На лъчите на магическото кълбо очите му под премрежените миглите, светеха като посребрени.
– От сега.
Беше усетил ръката на Салира смътно, но гласът на Дженис окончателно го беше върнал в реалността.
– Как си? – попита го магьосницата.
Алдаян шумно преглътна. Гаденето му беше видимо. Той се надигна.
– След като повърна ще ви кажа – и се надвеси през борда. С мъчно превиване изпразни не много богатото съдържание на стомаха си.
– Последния на опашката – отбеляза Дженис.
– О, преди мен и други ли е имало? – изпъшка Алдаян и се строполи обратно върху плащовете. – Вече не се чувствам чак толкова унизен от слабостта на стомаха си. Богове, смърди по-зле и от не засипан масов гроб в пустинята.
– Подушвал ли си миризмата на такъв гроб? – попита го Шейн почти заядливо.
Изражението на Алдаян беше напълно сериозно, когато отговори иронично.
– Представи си, да – пак затвори очи и разтърка слепоочията си, за да разсее дразнещото туптене. Само то бе останало от свирепата болка, ако не бяха конвулсиите от повръщането всичко останало беше добре. Чувстваше се жив, изпълнен с вряща енергия. Лекотата на тялото му създаваше усещането, че може да полети и без крила.
– Сега ще ни отговориш ли как си? – настоя Салира.
– Готов съм да се сбия с разярен лъв. Не преувеличавам.
– Какво стана с теб?
Алдаян пак отвори очи.
– Не знам.
– Лъжеш!
Алдаян не отговори на обвинението й. Лъжеше и не смяташе, че сега е момента да говори за истината. Надигна се внимателно и кимна на Шейн.
– Дай ми този прът и сядай.
Разбойникът не спори. Рамото му създаваше достатъчно неприятности и пак кървеше слабо. Превръзката засега поемаше и той криеше, но скоро щеше да напие в ръкава му и пресните петна щяха да се отличат с тъмния си мокър цвят над старите. С готовност остави управлението на южняка и зае неговото място до плащовете.
– Съдя, че съм поспал доста – каза Алдаян. – Поне по думите на Дженис. Колко ни остава.
– Накрая сме – кимна крадлата. – След малко ще завием на дясно. Там водата свършва, поради по-високото ниво на тунелите.
– А онзи тунел където водата се беше покачила създаде ли неприятности?
– Не – отговори му Салира. – Кристалът сигурно беше надигнал дъното.
Алдаян присви очи, размишлявайки над думите й. Представи си едно огромно коренище от кристали, което подкопава и надига земния пласт и се разпространява. А ако от всички тези коренища избие по една издънка? Собствената му мисъл го стресна, без угризения си го признаваше. Салира го наблюдаваше. Неподвижните линии на лицето му не издаваха нищо от размишленията му, но тя предполагаше, че са достигнали до един и същи извод. Поне едно беше разбрала за него тази нощ. И двамата имаха сходен усет и макар той да не беше маг, чувстваше нещата не по-зле от който и да е магьосник и мислеше точно като магьосник, преминал първите три основни нива на обучение.
– Трябва да поговорим – каза й изведнъж той. – Един сериозен дълъг разговор насаме при първа възможност.
– За какво? – попита го, но отлично знаеше отговора. Тя искаше същото.
– За злочестото ни запознанство като за начало.
– Да го направим сега.
Алдаян хвърли резервиран поглед към Дженис.
– Тя чу достатъчно. Говори пред нея. Аз искам да знам какво стана между нас в дома на татко.
– Ти ще ми кажеш, Салира – Алдаян се напрегна на пръта и така го стисна, сякаш искаше да го надроби на прах. – Защо се докосна до съзнанието ми без разрешение.
– Не съм го искала. Бях изненадана от онези ужасни видения. Какви са те?
Алдаян отклони поглед в тъмната вода. Беше му трудно да говори. Мигът мълчание беше изпълнен с напрежение. Салира го разбра и търпеливо го изчака. Щом се обърна към нея видя студените пламъци в очите му. Имаше чувството, че се опитват да я докоснат и изгорят. Обичайната стоманена твърдост на гласът му беше нарушена от нотки на несигурност.
– Онзи кошмар е част от миналото ми, магьоснице. Зная, че съм го изживял, но не си спомням.
– Губил ли си паметта си? – намеси се Данстър.
– Никога. Обяснявам си го, че съм бил твърде малък, за да помня. Тези спомени са дремали в мен през целия ми живот.
– Аз ли ги събудих? – попита Салира, залята от внезапен прилив на вина.
– Не. Събуди ги първия ми досег до мишия череп от обсидиан преди година.
Дженис нямо следеше разговора. На езика й беше въпроса “Кой си ти, Алдаян?” Не събра смелост да го зададе. Чудеше се въобще на какви хора беше попаднала. Подхващаше крайчетата на тези техни странни разговори, ала сърцевината си оставаше напълно неразбираема.
“След два часа ще са зад гърба ми. Ще ми платят останалата част от обещаното и ще се върна в гилдията. Не би трябвало да ме интересуват, трябва да забравя.”
Съзнаваше, че ще е за нейно добро да го направи. Научаваше неща, които не биваше да научава. Това не бяха разговори за нейните уши. Тогава защо говореха свободно пред нея? Тръпки полазиха гръбнака й. Ами ако я излъжеха? Ако я убиеха след като ги изведе? Изгледа дискретно Данстър. Той я беше открил и я беше уговорил. Не й се струваше лош човек. Не вярваше да я излъже така безпощадно. Шейн също й се виждаше добър, но за магьосницата и Алдаян не можеше да бъде сигурна. И двамата не й вдъхваха доверие, особено този странен чужденец. От него най-много се боеше.
Тя нямаше как да знае, че Салира смяташе да й изтрие паметта, да я превърне в зомби, докато се завърне в гилдията и да си легне, а на заранта, когато се събуди да не си спомня нищо. Просто щеше да отвори очи и да види пари, които можеха да променят нейния живот и този на братята и сестрите й. Никога нямаше да научи откъде са се появили.
– Огледах подробно речния камък – обади се пак Салира.
Алдаян остана целия в слух.
– Почти съм убедена, че нападналия ви звяр е дело на мой познат магьосник. Името му е Дрейд, служи под клетва на Каян Ленарис в двореца и е изключително добър и вещ в занаята си. Обучавахме се в един курс. Повелителя на Кулата откри в него невероятни заложби и Дрейд умело усвояваше уроците, за да ги овладее. Той има дарбата с някоя друга подходяща съставка вятъра да превърне в чудовище и да го подчини на желанията си – не безвъзмездно естествено и нелесно. Всеки път, когато го прави си играе със смъртта, ала той обича тя да витае близо до него и да й се изплъзва. В камъка долавям останки от неговата енергия, а мога да я разпозная сред десетки други. Само тя трепти и дори замираща бучи като прибой, когато се докосна до нея с Мъртвото зрение. Трябва ли да ти обясня какво е Мъртвото зрение на един маг?
– Не. Зная, че с него улавяте всичко онова, което не може да се улови с просто око и ухо.
– Каян Ленарис изглежда много иска да се докопа до теб, Алдаян – продължи предупредително Салира. – И се съмнявам, че го прави само заради дипломация към Опалсик. Изглежда лично е заинтересован от теб.
– Трябва да се махна от Казадир. Тук загазих повече откъдето и да било другаде досега.
– Няма да ти е лесно – поклати глава Шейн. – Всички граници сигурно вече са затворени за теб. Сухопътни и морски.
Алдаян осъзнаваше, че бе направил грешката твърде дълго да се застои на едно място… и то заради Сахрин, защото в техния план бе истинското спасение за него. Ето, че сега Казадир се бе превърнал в хищни челюсти. Успокояваше се, че тези челюсти все още не бяха щракнали. Все някъде щеше да открие пролука между зъбите, канещи се да го разкъсат. Погълнат от размишления за тежката ситуация избута пръта и насочи лодката надясно към следващия тунел. Още от завоя съзряха високото възвишение, спиращо водата. Там дори Дженис трябваше да се наведе, за да мине.
– Нали не трябва да тренираме патешко ходене през целия останал път? – попита Шейн с крива гримаса на недоволство.
– Не – усмихна се Дженис. – От другата страна се спускаме надолу и пак ще можем да вървим нормално.
Още няколко загребвания, още няколко прибутвания и лодката удари носа си в твърда земя. Алдаян пръв слезе и зае удобна позиция на стръмнината, за да помогне на останалите излизащи. Едно леко залитане назад осигуряваше миризлива баня.
Данстър прехвърли първо Дженис. Алдаян я пое като кукла и внимателно я пусна на земята. Тя веднага се закатери нагоре. Следващата беше Салира. Силните ръце на южняка я поеха от тези на баща й и я задържаха по-дълго от нормалното. Погледите им близко един до друг се срещнаха. Този на Салира смутен, а на Алдаян нахален и почти порочен. Магьосницата изпъна крака надолу в опит да стъпи на твърда опора, а отсреща й се подиграваха на жалките усилия. Ядосана тя вдигна показалеца си и го докосна леко по връхчето на носа. Малката искра го парна, той изохка и я пусна тутакси, за да захлупи с длан страдащия си нос. Изражението на лицето му се смени три пъти. От изненада премина в объркване и завърши с морав яд. В сърдите му очи плуваше закана за отмъщение. Вдървената му поза издаваше раздразнение.
Данстър отзад се разтресе в беззвучен смях. Шейн нямаше намерение да го чака докато се насмее и сам скочи. Залитна назад, размаха безпомощно ръце с глух вик и политна към мръсната вода. Алдаян реагира веднага и го сграбчи за дрехите. Чу се страховит пукот на плат. Във всички посоки се разхвърчаха копчета. Преди ризата му да се разкъса напълно южняка успя рязко да го издърпа и Шейн се просна по корем на възвишението. Вече беше облечен с висящ изцапан със засъхнала кръв парцал. Погледна от добрата страна на нещата. Поне остана сух.
Данстър събра багажа, подаде го на южняка и внимателно напусна лодката. Крайчеца на плаща му лизна повърхността на водата.
– Проклятие – сочно изруга Данстър. Изтръска наметката, сякаш се надяваше тъмното петно да е прах, която да изпадне.
– Загубена кауза, старче. Тръгвай нагоре – Алдаян пъргаво се закатери. Искаше да остави тази смрад колко се може по-бързо зад гърба си.
От другата страна ги очакваше още един час лутане пеша в мрака на тунелите. Вече бленуваше да подуши свежия зимен въздух отвън и да види черното беззвездно небе. Тези тонове камък надвиснали над главата му го притискаха и задушаваха. Дивото в него крещеше, че иска свобода вън по широкия свят. Затворените пространства без прозорци го изнервяха. Радваше се, че е проспал най-тежката част от предвижването им из тази система. Времето за него бе изминало неусетно, погълнато в тъмната и празна пропаст на съня му. Скоро зловонието остана далеч зад тях, но самите те се бяха умирисали. Салира подуши ръкава на роклята си и деликатния й нос се набръчка. Дланите й веднага засияха в пурпур. Сиянията се плъзнаха около всеки около групичката разнасяйки аромат на виолетки.
– Не можа ли да го направиш по-рано? – смъмри я Данстър.
– Не. Никакъв ефект нямаше да има в онази воня. Отровата й беше по-силна.
Алдаян кихна бързо два пъти.
– О, жено – изръмжа той и пак кихна – алергичен съм към мириса на виолетки.
Нова кихавица. От очите му изскочиха сълзи. Салира се разсмя. Харесваше й тази гледка. Алдаян не спираш да киха превит на две.
– Не го измъчвай – помоли я Данстър.
– Какъв аромат искаш? – попита Салира.
Южнякът се съвзе достатъчно, за да се замисли и да отвърне:
– Портокал. Нека бъде портокал.
Тя изпълни желанието му. Макар и все още с раздразнено обоняние Алдаян почувства омайващия мирис на цитрус. Данстър си спомни в хижата какъв успокоителен ефект бе оказал портокала върху младият мъж и как сладко си беше изял плода.
“Напомня му за нещо хубаво – помисли си траперът. – А само, ако можех да му дам същото.”
Пътя си продължиха спокойно, през незнайни тунелни криви, през които Дженис уверено ги водеше. Ориентираше се като къртица в собствената си дупка. Почти през цялото време слушаха заяждането на Салира и Алдаян. Ловецът не се месеше. В думите им нямаше омраза. Доставяше им удоволствие да се дразнят един друг, но в хапливите им изявления, започнаха да се долавят и други намеци и с погледи откликваха на тези намеци. Данстър с половината си сърце ги насърчаваше, с другата половина се безпокоеше. Тази нощ забеляза, че Алдаян много по-често издаваше емоциите си от колкото докато беше при него в Ипик. Някога неподвижното му и овладяно лице сега често изразяваше всичко, което чувстваше. И го правеше напълно съзнателно, отпускаше се, не се прикриваше, нещо в него се беше променило. Надяваше се към по-добро. Затънал в размишленията долови слаба вибрация изпод краката си.
Алдаян беше заковал на място няколко секунди преди ловецът да почувства това трептене.
– Усетихте ли? – попита той.
Данстър кимна.
– Дойде някъде от долу – каза Шейн.
– Тръгвайте! Бързо! – изкрещя Алдаян. Думите му бяха последвани от силен звук на разкъсващи се земни пластове. Тунелът под краката им целият се разтресе. От тавана започна да пада прах. Трусът не спираше, набираше сила, нарушаваше равновесието и затрудняваше опита им за бягство. Дженис нададе пронизителен писък. Пода встрани от нея се разкъса. От зейналата пукнатина като гигантска змия се изви кристална колона като онази, която бяха подминали с лодката и се вряза в свода, откъртвайки големи камъни. Един от тях едва не уби Дженис. Бързата реакция на Шейн я спаси. Блъсна я и я събори, падайки върху нея. Покрия с тялото си, за да я защити. Отгоре им се изсипа куп по-малки отломки. От Салира полетя мощно сияние. То изригна ослепително и образува бял предпазен купол над главите им. Данстър с широко разтворени от ужас очи видя начупената като мълния цепнатина между краката си. В последния миг отскочи в ляво и се отдалечи от разширяващия се разлом. Пулсът биеше в слепоочията му. Спусна се да помогне на Дженис и Шейн. Точно зад Алдаян се издигна нова грамада, последва я втора и трета… кристална гора от смърт. Тунелът стенеше гръмовно. Масивните му подпорни греди се огъваха, сводът се свличаше, стените се разцепваха. Всеки камък под тях и над тях заплашваше да ги размаже. Паническият им бяг беше отчаян. Всичките им оръжия бяха безсилни пред бедата. Щитът на Салира удържаше, ала я цедеше и трудно владееше енергийния поток. Всеки удар тя усещаше като удар с пръчка върху собственото си тяло. Живота им зависеше от нея, тази мисъл подхранваше нечовешка воля. Целия свят около тях пропадаше в една безкрайна адска паст. Оглушителния пукот и тътен им подсказаха, че ги преследва разруха и бързо ги застига. Зад тях недрата хлътваха и изчезваха в облаци пепелища. Пелената с бумтене ги догони, отслабващия щит се разпадна напълно. Алдаян навреме сдържа дъха си, но Салира и Шейн се закашляха жестоко. Нагълтания прах ги даваше. Магьосницата рухна. Земята рязко спря да трепери. Сребристото кълбо угасна. Всичко замря така, както започна. Настана тиха чернота. В покрова на смразяващия мрак Алдаян все още виждаше общия им ковчег.
– Салира – изплашено повика Данстър дъщеря си.
Тя отговори със слаб, задавен стон. Дробовете й не можеха да утихнат. Острото зрение на Алдаян се приспособи достатъчно, колкото да различи едва, едва силуетите на другите. Този на Салира – треперещ и болезнено превит, бавно се изправяше на колене. Широкоплещестата фигура на Данстър се препъваше в нейна посока.
– Добре съм, татко – чу се слабият й, пресипнал гласец.
Около тялото й замъждука бледа светлина. Лъчите, разрязващи разсейващата се пушилка се сгъстиха и се свиха на топка, но немощно се бореха да разгърнат завесата на мрака, заплашваха да издъхнат и да оставят бегълците изгубени тук, където дори Дженис щеше да е безсилна да ги изведе навън, ако нямаше поне зрънце светлинка.
Момичето съзря пропастта спряла своето пагубно шествие на разкрач от нея. Стените бяха пропаднали. Навътре в тази кошмарна бездна видя присвяткването на зеленикавите искрици и малките електрически заряди на приличащите като плет от тръни кристални стълбове. От ръба все още се сипеха малки камъчета и пръст. Дженис вцепенена от ужас се отдръпна бързо с няколко миши стъпки. Страхът вледеняваше кръвта й. В този момент бленуваше пак да потъне в пълна тъмнина и да лиже раните си. Не желаеше да я видят пак да плаче. Никога не бе стояла толкова близо до смъртта. Искаше единствено да промени живота си, а едва не го бе изгубила. Закри лицето си с шепи и стисна силно клепачи. Една ръка закрилнически я обгърна през раменете.
– Шейн – отрони тя и погледна.
– Изведи ни от тук, сополанке – прошепна Алдаян до ухото й с почти съпричастна полуусмивка.
От изненадата сълзите на Дженис образуваха огнена буца в гърлото й.

ГЛАВА 8

Болен от зли предчувствия Джерк сновеше нагоре надолу, кършеше ръце зад гърба си и слушаше доклада на тримата изправени пред писалищната му маса стражи. Той се спря в малката ниша до прозореца и се загледа в килийната сграда поразтърсената, но останала достатъчно читава да държи на едно място стреснатите затворници. Вятърът отвън просвирваше в унисон с гласовете в стаята. Сенките трептяха и сърцето на Джерк заедно с тях. Слушаше за пропаднали участъци в града, рухнали сгради, на мястото, на които се извисяваха кристални грамади, броя на мъртвите от трусовете и душата му охладняваше. На юг част от Сулкат беше пометен от свлачищата рухнали от скалния масив на билото. На хората изправени пред препускащата с рев лавина, им било останало единствено да се молят за бърза и милостива смърт. Жертвите там тепърва щяха да броят.
Само, ако имаше начин по-бързо да разбере онези бегълци в тунелите дали са живи и дали са добре.
“О, Данстър мислех си, че от там ще по-безопасно, а ето, че ви насочих към по-голямата опасност. Но как можех да зная какво предстои да се случи?”
Планът беше безупречен и прост. Всичко изглеждаше така лесно. Прекалено лесно, за да е истина. Вместо да извършат изпипано и чисто бягство, може би бяха срещнали гибелта си. Беше рано да получи известия от Лйис – каналния плъх както го бе нарекъл Алдаян. Едничката му надежда бе, когато тези известия дойдат да бъдат добри.
– Градът кипи. Пред административната сграда се е събрала една ревяща тълпа – дърдореше бързо най-едрия от стражите. – Скоро и пред тези стени ще има такава. Стражата и армията са мобилизирани, но едва ли ще могат да удържат разрастващия се хаос само с успокоителни думи. Всички са изплашени, искат обяснение за ставащото.
– Обяснение – процеди Джерк с блеснал тъмен поглед. – Всички искаме да го получим. Не само те! Страхуват се? Ами тогава да бягат. Портите са отворени.
– Да изоставят домовете си? – плахо попита стражът изправен от ляво на едрия.
– Дом се гради, Раун. Човешки живот не се връща. И проклет да съм, ако имах възможност досега да си бях събрал партакешите и да се бях махнал. За моя огромна жалост, капитаните винаги напускат последни потъващия кораб. Искам до пет минути да ми оседлаят кон. Отивам в кметството. Вие сте свободни. Върнете се в града и бъдете внимателни.
Мъжете отдадоха чест и понечиха да се извърнат към вратата. Раун изпъшка с длан на корема си и падна на пода. От устата му бликна кръв. Гърдите му се надигнаха с хрипове като на умиращ старец. Очите му се оцъклиха. Ръкавът на туниката му се надигна и Джерк видя върху светлата кожа ярки червени петна като обриви.
– Раун какво ти става? – двамата му приятели коленичиха край него.
Началникът изкрещя на единия.
– Извикай веднага лечител, Джонас!
Джонас хукна към лазарета като подгонен от сатаната.
Взиращ се в тихо стенещия на пода страж Джерк попита.
– През цялото време ли стояхте край кристалите в северната част на града?
– Ние с Джонас, не – отвърна едрият коленичил с горестно приведена глава. – Бяхме на обход по улиците, за да държим далеч населението в околовръст.
Джерк клекна до Раун.
– Раун докосвал ли си кристала?
– Не – сухо изграчи той, – но се доближих почти до него. Някакво малоумно хлапе се спусна… искало да се качи… на върха му… и трябваше да го спра. Бързо се махнахме.
– Усетил ли си нещо различно около него, когато си се доближил?
– Не.
– А почувствал ли си промяна в собственото си състояние, след това?
– Малко… – Раун обърна очи и от устата му бликна още кръв… – Започнах да се потя по пътя за насам. И сега… това… – стражът така се преви, че коленете почти докосваха гърдите му. Пъшкането му се усилил. Все по-трудно си поемаше въздух.
– Как мислите? – прошепна едрият мъж с изгарящи очи – Ще се оправи ли той?
“Това е болест, Джерк. Зараза.” – спомни си той думите на кмета.
Нямаше нужда Раун да чува мнението му. Устните му се разтвориха в беззвучно НЕ.

* * *

Чист въздух, небе, вятър, помръзнала земя под краката им – това бе всичко, за което мечтаеха уморените бегълци. Това бе всичко, което накара четирима от тях да се разсмеят от щастие, а петия да затвори очи и да с пълни гърди да вдиша зимния аромат, примесен с дим от безбройните комини на Сулкат. Алдаян отвори очи и се огледа. Стените бяха далеч, укритие им даваха няколко стръмни хълма обрасли с голи дървета и храсти. Тайдър, още четири коня и една човешка фигура привлякоха вниманието му.
– Жалко, че няма луна, чужденецо и не мога да видя блясъка на кристала – каза фигурата и направи крачка към тях. Беше грозноватия кльощав страж.
– Сигурен съм, че ще видиш други гледки, които ще си заслужават повече – отвърна Алдаян.
– Изглеждате ужасно – мъжът ги огледа трескаво. – Имаше трусове, конете подивяха, особено огромния черен жребец. Побоях се, че сте загинали в тунелите. Вижте – той посочи към скалистото било, в което Сулкат се вклиняваше. Ръката му видимо трепереше.
Салира забрави за болките в разнебитеното си тяло, при вида на тази гледка. Пое рязко дъх и не можа да го изпусне. Билото беше променено до неузнаваемост. Една част от огромния варовиков масив просто го нямаше. Дори в мрака разрушенията в южната част на града се очертаваха като трупове на повалени каменни великани. Лицата на Данстър и Шейн станаха пепеляви. Дженис потръпваше изпъната като струна със свити в юмруци ръце. Погледа на Алдаян беше хладен, без капка съпричастност към нещастието на сулкатския народ. Той изучаваше картината със заинтересоваността на пътешественик видял древна крепост, привлякла вниманието му с някаква необикновена архитектура или орнаментика. Ако някаква струна в сърцето му бе трепнала, той с нищо не го показа. Градският страж не можеше да повярва, че някой може да гледа с подобно малодушие една такава жестока трагедия. В гласът му имаше истерия, когато каза:
– Половината проклета планина се стовари в задния двор на Мейзън Олдине. Стотици сигурно са загинали. Знаете ли какво се случи? От тук аз нищо не разбрах. Обикновено земетресение ли бе това?
Данстър въздъхна с поклащане на глава.
– Случи се нещо необяснимо, Лийс. Това не беше обикновено земетресение.
На кратко му разказаха за премеждията си.
– Милостта на светата майка – бе всичко, което Лийз успя да продума, след като ловецът млъкна.
– Вземи – Шейн навреме се осъзна – Джес със себе си и се прибирайте. Близките ви може да се нуждаят от вас.
Данстър извади една нелека кесия и я подаде на момичето, което отново беше влязло в ролята на момче.
– Ето. Това е втората половина от възнаграждението ти. Сега ни покажи накъде да вървим, за да стигнем онази пещера, където можем да отдъхнем няколко часа преди да продължим.
– Ще ви заведа – с момчешки маниер заяви Дженис.
– Ти изпълни уговорката ни – Салира прашна и залитаща от изнемога пристъпи към крадлата. Време беше да й изтрие паметта и Лийс да я отведе в града.
– Не. Ще ви заведа – настоя крадлата. – Не е нужно да се лутате в дирене. Нека по-бързо се установите за почивка.
– Ти също си уморен, момче. Изживя същото, което и ние! – напомни Шейн.
– Вие ме пазихте и закриляхте, вие носите рани, аз не. Чувствам се длъжен да ви отведа до пещерата. Тогава моята част от уговорката ще е изпълнена.
– Момче аз трябва да се мятам на седлото и да се връщам. Нямам време да те чакам – рече Лийс с настоятелен глас.
– Върви. Аз имам крака.
– Тръгвай – кимна му Алдаян. – Дългът зове мъжете от градския страж – насмешката не остана скрита за Лийс. – В Сулкат имат остра нужда от самаряни и гробари. Ние ще дадем на сополанкото един от конете, с който да се върне щом толкова настоява да се разхожда посред нощ.
– Както решите. Желая ви късмет – стражът се качи на своя кон, погледна южняка от високо и додаде – Може да не съм красавец като теб, но притежавам нещо повече от теб.
– И какво е то?
– Човещина!
– Природата дава едно и взема друго.
– Съмнителна е твоята природа, опалсинецо – Лийс впи пети в хълбоците на коня и препусна между дърветата без да дочака отговор. Алдаян нямаше такъв. Истината тежеше на мястото си. Той винаги бе знаел, че не принадлежи изцяло на човешкия свят, ала никога не успя да си отговори, то тогава какъв е, ако не човек? Не спираше да се надява, че някой ден ще разкрие загадката на своя произход.
– Да вървим – подкани ги Дженис.
Данстър и Алдаян едновременно направиха крачка към Тайдър, спряха се и се погледнаха продължително и изпитателно.
– Е? – попита ловецът.
– Позволи ми да го яздя за последен път.
– Ще ти позволявам да го яздиш, когато пожелаеш, не само този път.
– Грешиш. Помогнахте на мен и Шейн да избягаме от тъмницата, но нашите пътища се разделят веднага щом Шейн си почине.
Лицето на Данстър се наля с кръв. Изглеждаше така сякаш всеки момент ще удари твърдоглавия млад мъж. С треперещи от яд устни процеди:
– А казваш, че аз съм упорит.
– Поне от благодарност към баща ми можеш да се върнеш с нас в Ипик – намеси се Салира с укорно поклащане на глава. Стори й се по-уместно да изтъкне причините на Данстър, от колкото своите. Те я плашеха и никога не би ги признала при такива обстоятелства. Отричаше ги дори пред себе си. Не вярваше да имат някакво бъдеще.
– Точно от благодарност няма да го сторя, магьоснице. Освободихте престъпници, превърнехте се в такива заради мен. Навлякохте си достатъчно беди. Нека останалите ви ги спестя.
– Всички сме нарушавали закони. Та те са толкова много. Как да ги спазиш? Такова нещо като примерен гражданин няма. Всички сме престъпници в една или друга степен. Ние, по-точно баща ми взе решението да се забърка в твоите проблеми и аз го подкрепих, защото ми е баща, защото вярвам, че ще си е заслужавало. Искаш да ни спестиш бедите, тогава се постарай самия ти да ги заобиколиш. Мога да поработя над теб. Няма да е лесно, защото не си служа добре с подобен вид магия, а и ти до колкото имам усет за тези неща си доста по-неподатлив, от който и да е друг човек, ала с малко помощ бих могла да променя външния ти вид. Опитай да започнеш нов живот с ново име и друго лице.
– Първо – никога повече няма да се оставя доброволно да ме третират с магия, независимо от вида и произхода й. Второ – ничия външност няма да ме спаси! Богове, де да беше толкова просто. Сто образ да сменя Разиас и в стоте ще ме разпознае.
– Кой е този Разиас? – попита Салира.
– Моят кошмар от две години насам – мрачно и кратко й отвърна Алдаян и се запъти с решителна крачка към Тайдър.
Останалите приели, че няма да узнаят нищо повече се насочиха към своите коне. Споделяща едно седло със Салира Дженис им посочи запад. Най-ниското било на Оридин, което в сравнение с онова надвиснало над самия град изглеждаше като залесен хълм. Копитата на конете удряха скована земя, колкото повече се приближаваха, толкова повече погледите им обхващаха мащабите на бедствието сполетяло Сулкат.
– Какво искаш от мен, Алдаян? – попита изведнъж Салира и извърна лице към него.
Алдаян на свой ред стрелна Данстър с очи, в които се четеше обвинението “предател”, а Данстър присви рамене с простичките думи:
– Ти какво очакваше? Тя ми е дъщеря.
– Вече нищо не искам, Салира. Беше каквото беше. Не съм способен да го сторя.
– По какви причини преди си бил, а сега не си?
– Баща ти веднъж ми прости, че ти посегнах, но този път ако го направя никога няма да ми прости и знаеш ли, осъзнах, че ми пука за неговата прошка.
Очите на Данстър съвсем леко се разшириха.
– Добре – не отстъпваше Салира. – Вече не искаш нищо от мен, но кажи какво си искал.
– Знанието за междупространствените портали. На пръсти се броят магьосниците на този свят, които са запознати с тяхната същност и ти си една от тях.
Салира едва не се изтърси от седлото. Отговора й подейства като конски ритник. Откъде е разбрал? Единствена Повелителя на Кулата беше наясно с нейната дълбока тайна. Ако се разчуеше сред магьосническото общество щяха да я разкъсат на парчета, за да вземат вродената й дарба да пробива пространство. Не можеше да допусне това да се разчуе, нито тази сила да попадне в други ръце.
– Как си разбрал? – прегракнало попита тя и погледна Дженис нещастно с мисълта “Вече трябва да я убия. Не мога да разчитам на изтрита памет. Спомените някога могат да се завърнат.” Прокле любопитството си. Да си беше замълчала.
– Няма значение как съм разбрал. Не съм единствен и съм съюзник на другия.
– Чуй ме – кипна изплашена Салира – Понякога ми се е налагало да се скъся разстоянието. Наложи ми се онази нощ, когато си отровил баща ми в хижата. Използвах медальона и осъществената връзка, измених формата си, превърнах се в чиста енергия. И на идея си нямаш какво ми костваше. На мен и останалите, които ме придружиха, но това беше различно. Мога да отворя портал водещ някъде из вселената, но той не е безопасен за преминаване и не гарантирам накъде ще бъде насочен. Това е една фуния, която засмуква с такава сила, че ще те разкъса. Не владея разцепената материя, липсва ми и ориентацията. Разкъсването може да те изхвърли в едно абсолютно нищо, нямам нужното знание да те предпазя от континуума и предполагам никога няма да го имам.. Представи си, че те изпратя напред във времето, часове или дни преди да умреш? Дори мигове! Нужно ми е да овладея Тъмната материя на вселената, за да мога да контролирам всичко това, а до тъмната материя никой маг все още не се е докоснал, освен в мечтите си. Едва ли някой някога ще я открие.
– Така ли? А ако ти кажа, че една жена я е открила?
– Лъжа! – извика магьосницата изгубила контрол над самообладанието си, коня под нея и Дженис трепна. – Ти искаш да се махнеш от този свят, вярваш, че на друг ще си свободен, нали? Е, няма да стане. Откажи се от тази идея. Каквато и да е онази жена, се заблуждава. Заблудила е и теб. Ще умреш в портала, в мига, в който го прекрачиш. Нищо няма да остане от теб, дори косъмче, което да погребем.
– Само онзи, който никога не се е раждал, не е умирал, Салира. Аз съм готов да умра, опитвайки.
– Ти ще извършиш самоубийство.
Алдаян не й отговори. Той се загледа между ушите на коня с упорито стиснати устни. Нямаше смисъл да й обяснява повече. Сахрин никога не се заблуждаваше, що се отнася до амбициозните й стремежи. Ако не за друго, то поне за това й вярваше. Не знаеше, за какво точно й трябва на нея всичко това и не го интересуваше. Той знаеше за какво му е на него.
– И ти, южняко, ще ми кажеш коя е умницата, за да погрижа за нея – съскаше заплашително Салира.
– Остави тази грижа на мен.
– На теб? – изсмя се тя. – Сигурно се шегуваш. И кучето си не бих оставила на твоите грижи.
Страните на Алдаян пламнаха от обида, ала не я винеше, че тя му нямаше капка доверие. Той с нищо не бе заслужил такова. Все пак длъжен не можеше да й остане. Идваше му отвътре.
– Ще си помисля. Ако си послушно момиче и имам някаква изгода, може би ще ти кажа кой е държал лопатата, разровила дупките с тайните ти и е достигнал до ямата с най-секретно пазената.
Данстър простена раздразнено.
– Млъквайте и двамата. Главата вече ме боли от вас. По-късно ще говорим.
– По-късно този смята да се чупи – изсумтя разгорещено Салира.
– Ще се чупи, ако аз реша, че може.
– Мечтай си, дърта лисицо – издудна под носа си Алдаян, така че го чу само Шейн. Разбойникът извърна глава в другата посока, за да скрие усмивката разтворила лицето му от ухо до ухо.
Разговорите приключиха. Яздиха бързо около петнайсет минути. Не говореха много. Няколко подхвърлени общи приказки. Закатериха се по билото, пътеката беше толкова стръмна и камениста, че предпочетоха да слязат от конете и да ги водят. Корените на огромните столетни дървета се бяха надигнали и рискуваха животните да счупят някой крак. След дълго изнурително катерене Дженис ги изведе на една малка седловина, предлагаща им прекрасна гледка надолу към Сулкат – мъгляв и сивкав в далечината на фона на отиващата си нощ.
Тогава Алдаян почувства, че не са сами. Надуши хитро заложена клопка, но твърде късно. Вече бяха стегнати в обръч от невидими фигури – по всяка вероятност всички с насочени към гърдите им лъкове. Изваждайки катаните си той предупреди останалите за опасността. Жеста му беше много по-красноречив от думите.
– Няма никакъв смисъл, скъпи – чу се доволно провлачен глас. – Едно погрешно движение и ще заприличате на кървави игленици. Тези катани можеш да ги дадеш на мен. – Измежду дърветата оградена и закриляна от трима познати здравеняци се показа висока червенокоса жена, с бяла като мляко кожа и отровно зелени очи.
– Сахрин? – не повярва на зрението си Алдаян. – Какво правиш тук, вещице?
Святкащият й, студен и високомерен поглед се закова на южняка, сякаш искаше да го прониже и убие само с него.
– Какво ли? Грижа се за интересите си, лъжлив негодник. Щеше да оставиш кучката от Ипик да се измъкне, размекнат от сантиментални чувства. Не мога да повярвам, че това си ти – главата й се килна на една страна. – Може би престоят в градската тъмница те е размекнал емоционално, но добре, че съм предвидлива.
– Откъде си разбрала, че сме били там с Шейн? – спокойствието в тона му накара другите да потреперят. Беше по-заплашително от острите като бръснач катани.
– Ах, откъде ли? Наистина ли не се сещаш, умна главо? Аз ви вкарах там – погледна Шейн с триумфално изражение и налудничава усмивка – Браво. Справи се отлично, талисманче мое. Доведе ми ги право в ръцете.

* * *

Неравенството между двете фракции бе твърде изразително. Петдесет разбойника се бяха нахвърлили отгоре им при дадена команда от свежата Сахрин. Салира не успя да окаже почти никаква съпротива на своята червенокоса съперница. Поне беше отнесла двама от пазачите й. Труповете им димяха и миришеха на овъглена плът. Шайката не мина без загуби. Всички бяха подценили малката крадла. Дженис беше измъкнала кинжал от наметката си и благодарение на дребния си ръст ловко беше убила един и ранила двама, провирайки се буквално между чаталите им. Шейн също не бе успял да се противи дълго. Тази битка му беше дошла в повече. Данстър едва го бяха усмирили. Врязал се беше сред разбойниците като разярен бик в тълпа минувачи. Той прекрасно се бе възползвал от заповедта на Сахрин да ги обезвредят, без да ги убиват. Алдаян вилня най-много и най-безпощадно. Мъжете в бандата от край време се страхуваха от него и винаги бяха избягвали да влизат в конфликт с него. Опитали се бяха да го затворят в кръг, ала този кръг се разцепваше и оредяваше под бързите му замаси. На арената той винаги е бил секутор – единствения нападателен гладиатор боравещ с катани и знаеше как да напада и да се възползва от страха на плячката си. Катаните цепеха въздуха, парираха удари – не целящи да го убият, пореха плът и се обливаха в червена кръв. На седмата му жертва го бяха повалили и то не без помощта на Сахрин. По Алдаян имаше единствено лека порезна рана малко над коляното му.
Резултатът от цялата битка бе петнайсет мъртви и двама ранени от разбойническата банда, а от бегълците всички живи и овързани с яки магически нишки, които прегоряваха жестоко кожата при всеки опит да бъдат разкъсани. Енергийните потоци на Салира не се движеха. Сякаш някой ги беше замразил. Сахрин беше проникнала в магическата й аура и потискаше способностите й. В момента червенокосата се беше отдалечила на няколко крачки държеше отнетия миши череп и тихо говореше с последния си оцелял страж. Неговите зъби се бяха оголили в широка ръмжаща усмивка, поклащайки колана с катаните. Алдаян използва момента, размърда се неловко и насочи убийствен поглед към Шейн.
– Та какво ще кажеш в своя защита, талисманче?
– Няма от какво да се защитавам. Не съм никакво талисманче. Тая нещастница и мен изненада колко вас.
– Тя каза, че ти си ни довел.
– Смятам, че съм довел нея, не вас. Преди да заминем за Сулкат тя ме хвана докато излизах от шатрата. Убоде пръста ми и в две стъклени топчета вкара капките кръв. Едното го даде на мен, другото го остави за себе си. Страхувала се, че си намислил нещо и си можел да я предадеш. Затова искала да знае къде сме по всяко време. Понеже си знам мястото се подчинявам. Дори в момента не проумявам много добре защо тя се държи така. Това изглежда си е между вас, но май и ние намиращите се наоколо пострадахме. Не аз, ти ми дължиш обяснение, шефче. Без да ми излизаш с номера за йерархията в бандата. Тази нощ ми се струва, че те понижиха заедно с мен, до ниво пленник.
– Обяснението вече си го чул. Интересите ни някога бяха едни, сега се сблъскаха.
– Аз бях техния обект на интереси – изсумтя дрезгаво Салира. – И все още съм.
От гърлото на Данстър се отдели заплашително ръмжене.
Сахрин се приближи до тях и клекна пред Алдаян. Взря се в очите му. Нейните блестяха от малки червени искрици, придаваха й вид на полудяла.
– Нещата между нас все някога трябваше да свършат така – тихо рече тя. – Знаехме го и двамата. Просто те изпреварих.
– Ти си глупачка – изсъска й Алдаян с лице стегнато от презрение. – Само ти си мислела, че трябва да свършат така.
– Може би – тя извади стъкленото топче с кръвта на Шейн. – Но подслушах разговора ви, докато идвахте насам. Щеше да пуснеш Салира. Не можех да ти го позволя.
– Ти си започнала да ми подливаш вода, преди да променя намеренията си. Уби Марлод Вилдински и натопи нас. Поздравления! Страхотна работа. През цялото време ли си била около нас?
– Разбира се. Аз бях Ванес Вилдинска. Онзи тлъст глупак дори не разбра, че сестра му е мъртва – посочи двама мъже от шайката. – Задоволителна жена – според техните думи. Доста се е мятала, но накрая май й е станало все едно. Доволна съм от себе си. Щом и ти не ме надуши.
– Как нагласи така нещата?
– Умея да отделям сянка от себе си. Тя беше изчакващия горе убиец. След убийството, направено, така че да изглежда от човешка ръка тя просто се е разпаднала. Никакви следи освен два ножа. Помниш ли, когато пробвах за първи път заклинанието за приспиване върху теб. Доспа ти се, но не легна, нали? Приложих същото върху теб, малко преди Марлод да тръгне нагоре към стаята. А и доста го насърчавах да отиде и да си почине. Беше подпийнал повечко – посочи един от мъртвите – Създадох визуална илюзия около него. Той по мой сигнал предупреди градската стража – сатанинска усмивка разтегли тънките й устни. – Умея да прикривам излъчването на магьосническите си вълни, когато пожелая.
– Призрачен маг – кимна Алдаян. – Невидими за своите събратя сред тълпата.
– Добре де, обясни ми какво постигна като тикна мен и Алдаян зад решетките – на разбираше Шейн.
– Държах ви настрана, талисманче.
– От какво?
– От плановете си.
– Какви планове? – не сдържа езика си Салира.
– Тази нещастница е по-долна и двулична и от мен – услужливо се обади Алдаян. – Използвала е образа на Ванес Вилдинска, за да ме следи изкъсо и когато ти си се появила е решила, че може да се оправи сама със ситуацията и нагажда убийството. Аз и Шейн се озоваваме в градската тъмница, докато тя се прави на опечалена сестра. Нашият съвместен план всъщност през цялото време е бил само неин. Аз съм бил включен единствено в примамката. Знаех го и въпреки всичко не успях да го предотвратя. А и нямаше как. Сахрин владее част от Тъмната материя и ми беше необходима, да я принудя чрез твоите знания да отвори портал. Ада да се продъни под краката й, с него тя и проклетата Тъмна материя. Вече нямам нужда от услугите й, а това ми дава право, което си забранявах цели четири месеца – последните му думи бяха заплаха за убийство. Сахрин не я пропусна, ала не той, а тя държеше него и щеше да му напомни кой над кого упражнява власт в момента. Деликатната й ръка разкопча шубата на Алдаян до половината. Ръката й се плъзна по шията и гърдите му.
– В плановете ми ти не оставаше жив. Трябваше да те убия, ала нещата се промениха. По-ценен си с топла кръв. Чудя се как ли би изглеждал в кристална клетка? Хубав трофей, несъмнено – пръстите й шареха палаво по оголената плът.
– Ти си болен мозък – изсъска южнякът.
– Теб чух веднъж да казваш, че живота бил като бягаща курва. Ако успееш да я хванеш, тогава ще чукаш. Твоята все още си я гонил – показалеца й закачливо бутна ципа надолу към корема. – Знаеш ли кое е най-глупавото в цялата ситуация, любов моя? Беше си хванал курвата, но поиска от нея повече от колкото можеше да ти даде за момента и я остави да ти избяга без да осъзнаваш, че си я държал в ръцете си.
В Салира се събуди дива ревност, докато гледаше как Сахрин порочно докосва Алдаян и му говори съблазнително, с ехидна усмивка.
“Спал е с тази жена – мислеше си магьосницата от Ипик. – Тя го е имала.” Самата мисъл я разкъсваше отвътре и й причиняваше неподозирани рани. И всичко се бе вкоренило в душата й само за нощ… или може би от първия миг на тяхната среща, но развоя на обстоятелствата беше замъглил преценката за чувствата й. Трябваше ли друга жена да предявява собственически правата си над южняка, за да разбере, че нищо не е било такова, каквото е мислела? Отговора я накара да се почувства като заблудена глупачка.
Алдаян не реагираше на докосването на Сахрин по никакъв начин. Не реагира и когато тя се приведе и го целуна. Стоеше седнал с вързани зад гърба си ръце, вкочанен и отвратен. Устните му останаха стиснати.
– Какво храни тези твои сили? – попита я Салира със скърцане на зъби, колкото да отвлече вниманието й от Алдаян.
– Страх! – нова налудничава усмивка разкриви чертите на Сахрин. – Глупавият човешки страх. Скоро ще се храня с цял Казадир. От колегиално уважение ще ти кажа нещо преди да взема всичко от теб, включително и живота ти. Ще ти разкрия онова, над което ти и глупаците в Кулата на Ипик си блъскате главите и до никъде не стигате – гласът й спадна до зловещ, прокълнат шепот. – Аз съм майка на Ужасът на нощта.
Дженис в своя подземен свят на джебчийство, не беше чувала за явлението, само слухтеше любопитно, докато останалите четирима се облещиха срещу червенокосата, като настъпени по малките пръсти.
– Факта, че ти не се боиш от Ужасът на нощта – продължи Сахрин към Алдаян – само доказа моите първоначални подозрения. Не си човек. Ти си едно уникално създание, което не знае нищо за себе си – лицето й се доближи до неговото. – Но не си виновен за невежеството си. Аз обаче научих всичко за теб. И смятам чрез тази тайна да те измъчвам.
Алдаян шумно си пое дъх.
– И сега едно въпросче, скъпи. Защо в библиотеката си се интересувал от култа на Саехедин?
– По петите ми е бивш саехединов поклонник, нещастнице.
– Капка в морето. Има още, ала ще почакам. С теб ще има време да говорим, мили мой.
Алдаян я заплю в лицето. Нейната ръка замахна. Жилещата й длан го зашлеви. Главата му се отметна назад. Той бавно я погледна, докато с език облизваше кръвта от сцепената си долна устна. Подивелият му от злоба поглед разряза самообладанието на Сахрин и тя видимо потръпна. Късно осъзна, че е подценила същество като Алдаян. Ръцете му изведнъж се оказаха свободни, той налетя отгоре й с ловкостта на дебнеща плячката си пантера. Китките му бяха прогорени от магическите нишки. Болката е била силна, но не беше трепнал с клепач. Сахрин се озова под него. Той притискаше гръкляна й с голи ръце, щеше да усети най-лекото й напрягане в опит за използване на магия и щеше да прекърши трахеята й. Разбойниците се почудиха чия страна да заемат.
– Останете по местата си – извика им Алдаян. – Или кълна се, след като приключа с блудницата под мен, ще се заема с вас и много ще отнеса със себе си на ония свят – приведе се над Сахрин с блеснал поглед – Освободи спътниците ми.
– Ти си луд… – думите й заглъхнаха, когато Алдаян натисна малко по-силно гърлото й.
– Ще те убия.
– Тайната ти…
– Преди съм живял без да зная кой съм, мога да продължа да живея в невежество и за напред. Не това е целта на съществуването ми.
Сахрин затвори очи. Гърдите й неравномерно се повдигаха под него. Стискаше обсидиановия череп и търсеше контакт със силата в него. Не можеше да се провали сега.
– Хей – извика някой – Вижте!
Сахрин и Алдаян не погледнаха, но всички останали го направиха. Облачната пелена над Сулкат се разкъсваше на две, сякаш разрязвана с нож. Луната и звездите се показа на изсветляващия мастилен небосвод, който от запад целия започна да прелива от красиви цветове. Червено, синьо, виолетово, бяло, зелено и жълто. Приличаше на разкривена дъга, но огромна, а по нея препускаха призрачни еднорози обгърнати от сини пламъци. Нощта бе станала много светла от невероятния феномен. Той се движеше. Цветните линии се преплитаха и разширяваха, еднорозите избледняваха. Страх и удивление изпълниха сърцата на свидетелите на този феномен. Страх, защото това непознато нещо бавно се приближаваше.
Алдаян и Сахрин също погледнаха и забравиха за враждата си.
– Какво е това? – възкликна високо Дженис.
– Красиво е, но не е за добро – отговори Салира. – Проклета да си, Сахрин, освободи ни – гласът й беше удавен от силен тътнеж. Красивата гледка пред очите им се разсейваше и се превръщаше в огнени въздушни потоци устреми към центъра на Сулкат. Гъста зелена фосфоресцираща светлина шеметно се завъртя във въздуха. Над града се появи огромна топка. В нея бушуваше толкова много енергия, че се чуваше пращящ звук. Същия, който издавах и кристалите, но по-силен. Зеленикавия цвят плуваше и се менеше, докато не стана огнено червено. Скоро приличаше на нажежено слънце слязло ниско над Сулкат, за да го изпепели.
– Стани от мен – развика се Сахрин. – Махай се, Алдаян. Дай ми пространство.
Той се изправи. Тя също и освободи пленниците си. Салира отново можеше да си служи с магия, колкото и слаба да беше силата й на изхвърляне, но не по тази причина не напада Сахрин. Онова, което й шепнеше разума беше, че ще имат нужда една от друга в борба на живот и смърт.
Кълбото затрептя в нови отблясъци, изхвърли ярък ореол. От него се спусна дебел стълб, който се вряза в центъра на града. И тук на билото усетиха удара му със земята. Планината се люшна. Три от кристалните колони се издигнаха нагоре към топката, като гигантски чудовищни ръце. Увиха се около нея и я стегнаха в захвата си. От тук можеха да видят как издължените кристални тела се гърчат от протичаща захранваща сила. Съдбоносния час удари и пъкълът разтвори челюсти. Всичката тази енергия се взриви с ужасен тътен. Все едно небесата, луната и звездите се сгромолясваха.
Облени от лъчи с незнаен произход Салира и Сахрин синхронизираха действията си, сякаш друга, чужда и могъща воля ги водеше и им даваше неземна сила да удържат онова насреща им. Те създадоха голяма сияйна преграда далеч напред, за да поемат ударната вълна, а тя беше унищожителна. Вдигна се такава зрелищна пушилка примесена с оранжеви огнени облаци, че самата нощ запламтя. Нищо попаднало на пътя на тази изпепеляваща смърт не можеше да оцелее. Движеше се бързо и поглъщаше всичко. Вроденият човешки инстинкт за самосъхранение накара някой от разбойниците да побягнат, като че имаше къде да се скрият. Нажежените пепелища с рев срещнаха стената на двете жени. Чу се нов ужасен тътен и над главите им се понесоха синкави вълни като огромни пръстени, които се разширяваха и изкривяваха взора. Вихъра, който се развилня около тях закърши дървета. Звука продължаваше да екне и беше болезнен за слуха, но постепенно затихна. Пищенето в ушите обаче щеше да остане още дълго време. Щом ударната вълна започна да се връща назад и разсейва Салира и Сахрин рухнаха като покосени на земята. Странните лъчи около телата им изчезнаха.
От Сулкат не беше останало нищо!
Дженис изпадна в дива истерия. Всичко, което беше обичала и познавала беше мъртво, унищожено, изпепелено за миг. Домът й, братята и сестрите й… Нямаше ги! Целият й живот си беше отишъл безвъзвратно пред очите й.
– Джерк – отрони покрусено Данстър и падна на колене до дъщеря си със сълзи в очите.
Алдаян изпусна протяжен, скръбен вопъл и закри лицето си с ръце. Никое същество не може да остане безчувствено при цялата тази гибел, дори той. Вътрешностите му горяха, всяко мускулче в тялото му беше обтегнато до краен предел и трепереше. За първи път откакто се помнеше той изпита тъга за чуждата съдба и почувства вина. Защото знаеше, че по някакъв начин случилото се има връзка и с него.
Данстър подхвана Салира и я дръпна няколко метра настрани от Сахрин. И двете помръднаха. Дженис фиксира червенокосата и разбра към кого да насочи отмъщението си. Сграбчи меча на един вдървен, безволев разбойник и запристъпва напред, обляна в сълзи, оставящи бели дири по разкривеното й от болка и омраза лице. Сахрин повдигна поглед към малката крадла, в чийто очи виждаше единствено собствената си смърт. Стисна мишия череп с една ръка, с другата измъкна тънко острие. Нямаше да изгуби безнаказано. Странните лъчи пак се появиха от празния въздух и я прегърнаха успокоително. Преди да започнат да я дърпат в нищото тя пометля малката кама с неориентирана ръка. Тя профуча покрай Дженис и продължи към Данстър. Сахрин не видя това, нейният всемогъщ покровител я спаси, дръпна я в люлката си, отдалечавайки я от реалността, точно когато момичето стовари меча с цялото презрение, на което беше способна. Оръжието се заби в земята. Червенокосата беше изчезнала като слана под сноповете на жарко лятно слънце. Секунди преди тези събития Алдаян проследил траекторията на оръжието се хвърли да предпази Данстър. Лицето му трепна и цялото му тяло се смръзна от разкъсната болка, когато стоманата потъна в гърба му. Със стон залитна. Ловецът силно го стисна през талията и задържа.
– Алдаян? Богове! Какво направи?
– Грешен съм пред теб, старче – промълви южнякът – това бе най-близкото до извинение, което някога беше изричал през живота си. – Грешен… като развратен монах – коленете му се подгънаха и бавно започна да се свлича. Данстър внимателно коленичи, държейки южнякът в полулегнало положение, притиснат до гърдите му.
– Не говори, момче. Пази си силите. Няма да умреш.
– Това… не е във властта на моите решения, нито на твоите – гласът му заглъхваше постепенно. – Искаше ми се да умра за нещо по-смислено, а не… за дърт мечок като теб – и се ухили като пакостливо хлапе, докато ужасеното лице на ловецът чезнеше в студена, млечна мъгла.
Напълно омаломощената Салира успя да протегна ръка. Улови тази на Алдаян – отпусната, с изтичащ от нея живец и заплака безмълвно заедно с баща си.

ГЛАВА 9

През клепачите й се процеждаше мека сребриста светлина, обграждаща я от всички страни. Гърба й усещаше мекотата на пух, носа и надушваше аромата на свежест и чистота. Леките пулсации бяха единственото, напомнящо за случилото се във Вингрид, но кога се беше случило то? Защо имаше чувството, че е спала твърде дълго, че нощта й е продължила много повече от обичайното? Алиера отвори очи и разбра откъде идва светлина. Бликаше от мрамора по стените, пода и тавана. Не дразнеше съненото й зрение, нежно очертаваше детайлите и им придаваше яркост, разкриваща красотата на всичко заобикалящо я. По кожата й се пързаляше халат от най-финия сатен. Премигна глупаво. Цялата тази обстановка не се връзваше с нардите. Би трябвало да се събужда овързана на кол, грижливо подготвяна за угощение. Сърцето й изпусна един удар. Приятелите й! Рязко седна в голямото легло. Очите й обхванаха цялото пространство на стаята, с още три легла като нейното, разположени в малки ниши едно срещу друго. В тях лежаха Разиас, Мартибър и Елинстрал. По средата на стаята се извиваше спираловидна колона, подпираща объл свод. Предназначението на тази колона обаче едва ли беше само това. Във въздуха се носеше благодатно действия на някаква целителна магия. Алиера усещаше как тази магия влива в тялото й жизнени сили. Спомни си как я бяха повалили, ударите изсипали се върху й. Всичко трябваше да я боли, но болка нямаше. Видяла бе как раниха Мартибър. Очакваше той да е мъртъв. Противно на всичко той спеше в едно от тези луксозни легла, лицето му имаше нормален цвят и дишаше дълбоко и ритмично. Изглеждаше твърде добре за мъртвец. Цялата атмосфера тук беше странна.
Алиера спусна крака на пода. Мраморът беше топъл. Светлината погали кожата й до глезените. Тя отиде до леглото на Разиас и го побутна по ръката. Той измрънка недоволно, обърна й демонстративно гръб и пренебрежително се зави през глава. Само разпуснатата му коса остана да се вижда разпиляна по възглавницата.
– Събуди се, Разиас – този път го сръчка по-силно между плешките. – Не се заравяй като прасе в тикви.
Разиас нямаше никакви намерения да се събужда. Сви се на кравай под завивката, дуднейки:
– Не буди умрелите – и продължи да спи. Алиера изръмжа и се запъти към Елинстрал. Тъкмо понечи да я разтърси леко и видя, че е отворила светлите си очи, но те бяха съсредоточени някъде зад гърба й. Алиера осъзна, че има някой друг и стресната се извърна. Обекта привлякъл вниманието на Елинстрал стоеше до колоната подпрял небрежно гръб на нея. Съществото беше като призрачно привидение. “Кога се е появил? – огледа се объркана – И откъде?” Чак сега осъзна, че никъде нямаше врата.
– Не се страхувай, Алиера Тахирен’ра – проговори чудноватия мъж със зноен, мелодичен глас на чист казадирски. Алиера не можеше да откъсне поглед от него, макар да осъзнаваше, че го зяпа чак неприлично. Той беше облечен единствено в широки черни панталони и босоног. Имаше дълги до средата на гърба коси, толкова светли, че приличаха на гъсти снопове лунни лъчи, оградили лице с тънки, правилни черти, остра брадичка и високо чело. Мраморно бялата кожа на мъжа беше гладка, без нито едно петънце по нея, без нито едно косъмче и сияеща като че в нея имаше вградени безброй миниатюрни кристалчета. Тънките, деликатни пръсти на отпуснатите край тялото му ръце завършваха с дълги черни нокти. Очите му бяха наситено, тревисто зелено и толкова дълбоки, че можеше да се изгубиш в тях.
Бледите му, сякаш обезкървени устни се разтегнаха в слаба усмивка, в която нямаше нито приятелство, нито враждебност, просто израз на добър маниер. Чувството за безопасност обзело Алиера след като се беше събудила, бързо се изпари. Разиас и Мартибър също се бяха събудили и се кокореха в непознатия.
– Лиарин? – промълви през стегнато гърло Елинстрал.
– Не. Не съм твоят съпруг, Елинстрал. Той е мъртъв, видяла си го с очите си, аз го усетих със сърцето си.
– Елунел… Елунел Алуин. Мина толкова много време, че бях забравила колко много приличаш на съпруга ми.
– За теб, изгубената, било е дълго времето, ала за мен сякаш бе вчера. – Елунел затвори очи и приведе за миг брадичка към гърдите си. – Добре дошла сред адартиксиянския народ, Анхра.
Възела в гърлото на Алиера се разхлаби и тя заразпитва забързано, ала плахо:
– Кой си ти? За какъв адртиксиянски народ говориш? Бяхме пленени от нарди. Как сме попаднали тук? Какво е това място?
– Бяхте пленени от нас и доведени тук от нас. Това е нашият дом. Няма нарди, Алиера. Те са лице на заем. Нашата маска, с която се показваме в човешкия свят. Не се бой. Не сме човекоядци и няма опасност ти и приятелите ти да свършите в казан. Умореният ни от двойнствения живот народ се нарича Адартикс.
– Тогава защо нападате хора? – въпросът дойде от Разиас. Той беше на крака и гледаше Елунел хладно и обвинително. – Какво правите с тях, след като не ги ядете?
– Те са дар на луната, а луната е пулсът на сърцето на адартиксианския народ.
– Ти си самото сърце – додаде с почит и възхищение Елинстрал. – Кралю!
– За вдовицата на Лиарин аз съм просто Елунел.
– Защо беше нужно онова нападение във Вингрид? – обади се на свой ред Мартибър. – Толкова много жертви дадохме. И къде по дяволите ми е раната? – той учудено опипа хълбока си през халата, облещен невярващо.
Елунел се разсмя. Дълбок, топъл смях.
– Искаш ли си я, опалсинецо? Предполагам, че не – веселото изражение на лицето му изчезна бързо, както се беше появило. – Броите вашите жертви, но са по-малко от нашите. – погледа му пробягна по Елинстрал и тя се сгърчи от вина.
– Съжалявам, Елунел – пророни тя със сведени очи. – Късно разбрах.
– Сега всички почиват мир. Луната бди над душите на адартиксите, а човеците са погребани както подобава, според техните обичай. Жертвите им бяха почетени, телата им не гният сред руините на крепостта, макар че не е никакво успокоение. Не се вини, Анхра. Знам какво се е случило. Моят син ми разказа.
– Твоят син?
– Да. Той с последни сили е стигнал до теб, познал те е по знака на челото.
Елинстрал си спомни поразения от магическата мълния адартикс, погалил нежно челото и промълвявайки “Анхра” на нейния роден език и се беше свлякъл в краката й. Тя го беше помислила за мъртъв.
– Прости ми… Добре ли е… моят племенник сега?
– Почива си пълноценно и се възстановява. До ден, два ще е като нов. Не се тревожи, страшното мина. Момчето ми е силно – в очите му плуваше бащина гордост. Изгледа станалите Алиера и Разиас и остро им се скара – Вие двамата се връщайте в леглата. Това, че сега не усещате болка, не означава, че сте напълно здрави.
Разиас послушно се върна, но Алиера остана на мястото си като прикована.
– Чакайте малко, Ваше величество! Не заслужаваме ли някакво обяснение? Защо наричаш Елин Анхра?
Елунел погледна Елинстрал и каза:
– Те са заблудени и слепи. Трябва да прогледнат.
– Не! – извика тя. – Положила съм обет. Клела съм се.
– Но аз не съм. Затова ще говоря. Лягай между завивките, Алиера Тахирен’ра. Уверявам те, че ще ти стигнем до момента, в който ще ти се иска да не си изправена.
– Какво общо имам? – попита тя, запътвайки се с развят халат към леглото си. Стъпваше демонстрирайки типична южняшка гордост на една знатна дама.
– Единственото общо е, че си дъщеря на баща си.
Алиера се спря и го стрелна с остър, питащ поглед.
– Ще разбереш.
Тя седна с въздишка и остана напрегната в очакване.
– На този свят има два народа различни като деня и нощта – като слънцето и луната. Адартикс и Анхранеи. Въпреки различията между тези два народа никога не е имало вражда и омраза. Живеехме на два близки континента. Делеше ни един провлак, ала този провлак се оказа твърде широк, когато имахме нужда от помощ. Няма значение. Имаше период, в който двете раси не поддържаха никакви взаимоотношения. Това беше недопустимо в моите очи на владетел. Изпратих брат си, като посланик. Там той се е е запознал с Елинстрал, влюбил се и един ден получих писмо, че вече е женен и ще остане да живее сред нашите братовчеди. Молеше ме да простя. Бях наранен, но не до толкова, че да не му дам прошка и да не го разбера. И аз бях обичал и все още обичах по онова време. Изпратих им благословията си и пожеланията си за щастлив семеен живот. Присъствието на Лиарин беше благоприятно и за двете страни. Анхранеите изпратиха свой представител сред нас. Той също се ожени за жена от нашия народ, ала бракът им не се увенча с дете. Когато се роди Алдаян отидох на визита, за да го видя. Той беше едно вечно недоволно бебе с такъв ужасен нрав, че ме плашеше. Успокояваше се само когато му правеха наниз от големи портокалови кори и ги окичваха над главата му. Зяпаше ги, докато не му се зачервяха очите и не заспеше – с потъмнял от спомени поглед каза срещу Елинстрал – Всичко беше много хубаво, Анхра. Вярвах, че ще продължи вечно.
– Аз също – откъсна се тих плач от гърлото й. Вопъл побрал сякаш цялата болка на вселената.
Елунел притвори очи, пое си дълбоко дъх и чак тогава продължи.
– По природа ние адартиксите сме по-диви от слънчевите ни братовчеди– обичаме свободата повече от всичко друго, но не бяхме злобливи и агресивни, каквито сме сега. Не наранявахме, ако не бъдем наранени. Имахме само един враг. Тамошните племена Нарди. Враждувахме от векове и никой не надделяваше. Ние предимно се възползвахме и ги изучавахме. Навици, порядки. В почти всичко бяха наша противоположност. Благодарение на задълбочените си наблюдения над начина им на живот, сега живеем тук без да издаваме присъствието си, вземайки назаем лицето на най-върлите ни врагове. Станахме дори много по-жестоки и недоверчиви. Не такива бяхме ние – децата на нашата покровителка Луна. Човешката злоба и безчинства, ни превърнаха в окаяни същества, изпитващи единствено жажда за мъст. Да живееш сред останките на собственото си величие е жалко съществуване. Осакатиха расата ни. Първи ние пострадахме, а след нас – посочи Елинстрал с проблясващ черен нокът – дойде техния ред. Ние бяхме принудени да избягаме от собствения си дом, за да съхраним малкото, което остана. Да оцелеем като вид – далеч, в една негостоприемна земя.
– Изпратихме флота си, Елунел – почти през плач се обади Елинстрал. – Лиарин ме остави с бебе на ръце и лично поведе анхранеите срещу човешките кораби. Есенните бури са ги забавили. Не са успели да стигнат навреме. Всичко е било приключило. Разгдаргард вече е бил паднал, а ти си бил изтеглил малкото оцелели през тайните проходи. Никога не разбрахме накъде, колкото и да търсихме. Не е имало за какво да се бият и се върнаха опечалени, избягвайки на косъм сблъсък с врага в пролива.
– Знам! – преглътна тежко Елунел – Може би просто армията е трябвало да остане зад стените на Ледгренсия и да не привличат вниманието на човешките узурпатори. Това ги доведе и при вас – извърна се към тримата опалсинци, продължавайки да разказва. – Анхранеите са били погубени напълно. Елинстрал е последната с чиста кръв. И съвсем до скоро вярвах, че и тя е мъртва. И всичко това, защото според някои хора, този свят принадлежи само и единствено на тях. Не могат да делят, въздуха и водата му с други разумни раси. Мислят си, че вселената се върти около тях, а не проумяват, че те се въртят около нея. И този ден на осъзнаване ще дойде, но за нас вече е късно.
– С каква цел? – прекъсна го Мартибър. – Хората са имали някаква причина – добра или лоша, за да ви го причинят.
Зелените очи на Елунел се разбушуваха като океан.
– Хората не се нуждаят от основателна причина, за да причиняват страдания. През живота си този урок съм запомнил болезнено. Но онези дошли с огън, стомана и магия целяха две неща. На този етап от разговора ще спомена само едното. Пречистване!
– Саехединови поклонници? – тихо попита Разиас с побеляло като слонова кост лице.
Елунел бавно кимна и с печална усмивка продължи:
– Знаеш ли кое е най-тъжното, монахо? Саехедин някога е бил анхранейски крал – въздигнал се и самозабравил се.
Елинстрал прехапа долната си устна до кръв.
– Не си спомнях – отрони тихо тя. – Разпитвах за Саехедин – погледна Разиас – с надеждата да си спомня, защото знаех, че е имал връзка с моя народ, но каква? Ала ти отрече неговото съществуване и ме обърка още повече.
– Отрекох Умбара, не съществуването на Саехедин. Не той самият е измама, а красотата на същността на култа му. Какво се е случило, за да забравиш, Елинстрал?
– Изгубих паметта си, Разиас. Двайсет и четири години ми отне да си спомня, коя съм, какво съм имала и какво съм загубила. А много неща можеха да са различни сега. Животът на сина ми можеше да е различен и той самия.
Елунел със странно изражение изви глава встрани и леко я приведе към рамото си. Гласът му беше тих.
– Във вените на Алдаян тече кръвта на Луната и кръвта на Слънцето. Уникалният му произход бе другата главна причина за нашия крах, за гибелта на анхранеите и причина животът му да е такъв. Всяка една капка кръв изтекла от тялото му е младост, сила и живот – очите му се стовариха върху Алиера. – И тук стигнахме до твоят баща, принцесо. Никога ли не ти е направило впечатление, че с години той не старее, а си остава все така млад?
– И майка ми е много младолика жена – дрезгаво каза Алиера схванала накъде бие Елунел.
– Знаеш ли на колко години е баща ти в действителност, момиче? Съмнявам се. Ти познаваш само онова, което е допуснал да опознаеш. Бащата. Той е стар, Алиера. По-стар и от мен, аз съм живял много дълго. И неговото истинско име не е Валариейл Тахирен’ра. Майка му – обикновена жена от народа, го е нарекла Сирлен Арнеа. Житейския му път е дълъг и ще обсъдим подробностите в друга тема. През целия си живот той е търсел извори на младостта. Има скромна магическа дарба, което със сигурност е тайна от вас, но тя не е достатъчна, да му дари вечността. С времето, естественото на човешката му природа започва да надделява и да усеща признаците на изнуряване с тялото и ума си. Малко преди да се родиш той разбира за бебе заченато от представители на двата вълшебни народа и колко необикновена е смесената му кръв. Преди двайсет и пет години баща ти със сила се опитва да отнеме пеленачето от обятията на майката. Моят брат умира докато ги брани. Не съм сигурен какво е станало, че детето е изчезнало и бива открито седем години по-късно в погранично село на Опалсик. Елин ще ми разкаже друг път. Следвайки повелите на Саехедин Валариейл пали, убива и опустошава, докато…
– Не! – извика Алиера. – Лъжец! Баща ми не е саехединов поклонник. Той ги мрази и ги подлага на гонения.
– Наивна, малка глупачка – Елунел беше останал смазващо спокоен пред нейната агресия. Обвинението в лъжа го пропусна покрай ушите си. – Баща ти е главата на саехединовата змия, огънят на пентаграма. Всичко останало е фасада. Той погубва съществуването в името на своята суета, любовта му към властта и болните му амбиции. Централизираното звено на федерацията се състои от доста благородници, но само един управлява и манипулира. Той ти е родител и ти е трудно да повярваш. Наранена си и не искаш да приемеш истината, но отричайки я, няма да избягаш от нея. Замисли се, че саехединовия култ нямаше да вилнее така открито из земите на Алканиди, ако нямаше силен гръб. Защо тук в Казадир не са просъществували? Защото властта наистина ги е подлагала на гонения и ги е избивала.
– Откъде знаеш всичко това?
– Не те интересува, Алиера. Важното е, че го знам и че ти го казвам. Време е да излезеш от заблудата! Мъжът когото преследвахте е мой племенник. След първото нападение над вас в Широката местност, разбрах кои сте. Изпратих сина си във Вингрид, за да ви доведе, живи – само вас тримата и да си поговорим относно веригата на Алдаян. Ако знаех и за Елинстрал щях да бъда по-внимателен.
– Преследвахме? – повдигна вежди Мартибър. – Говориш в минало време.
– Всичко свърши – адартиксът докосна гърдите си – Вашето преследване достигна своя край. Племенникът ми не представлява заплаха за никого, но Валариейл Тахирен’ра е такава за всички ни. Кървавия пентаграм отново се надига по тези земи и този път главата на змията гледа към Казадир. Алиера ще бъдеш изправена пред труден избор. Да въстанеш срещу баща си или да гледаш изправена до рамото му. Ще се озовеш между чука и наковалнята, момиче.
Алиера се вцепени като божествена статуя, заплашваща всеки миг да се разпадне. Сетне тя се преви на две и остана неподвижна с лице заровено в коленете й. Елунел се приближи до леглото й.
– Кръвта на Алдаян може да върне изгубен живот. За жалост не и неговият собствен. Всяка капка кръв, изтекла от тялото му на арената е била капка сила и младост за баща ти. Не си мисли, че славата и богатствата, които е носел на дома като гладиатор са истинската причина да е толкова ценен.
Алиера чуваше думите на адартиксът, но едни кънтяха в съзнанието й като храмова камбана “Главата на змията гледа към Казадир.” Почувства се предадена от мъжа, който винаги й бе служил за идол. Мъжа, който бе наричала татко и го бе обичала безрезервно. Неканени сълзи запариха в очите й.
– Ако е истина защо тогава татко е допускал риска Алдаян да излиза на арената, където може да бъде убит?
– Защото част от свързващия ритуал между Алдаян и баща ти е гласял “Воинът с капеща в битка кръв, вечна младост на своя господар ще дари…”. Риска наистина е бил голям. По тази причина Алдаян още на девет е бил изпратен да влачи робската верига на каменната кариера в Нонса и да заяква, а на четиринайсет, когато се е завърнал в дома ви е бил подложен три години на ожесточени, интензивни тренировки. Позволили са му да използва оръжието, с което умее да борави най-добре и винаги е излизал на арената в ролята на безпощадния секутор, спечелила му славата на най-кръвожадния гладиатор в Опалсик. Мога да ти гарантирам, че Валариейл е треперил над него, така както не е треперил над теб и двамата ти братя и не забравяй, че изхода на гладиаторските битки зависи от него, на коя от двете статуи, между които седи той ще постави ръка – на Знахаря или на Екзекутора.
– Сигурен ли си в това, което твърдиш за баща ми? Прости ми, че за втори път се усъмнявам в теб, ала съм ужасно объркана – със слаба надежда рече накрая тя.
– Съжалявам. Разиас може да потвърди думите ми. На него ще повярваш.
– Ти? – извикаха в един глас Мартибър и Алиера и се втренчиха буреносно в сивоокия южняк.
Разиас сведе глава. Елунел се опита да привлече вниманието им към себе си.
– Тази ваша мисия приключи, но ще имате нова, тя не вещае завръщането ви в Опласик и ви осигурява продължително гостуване тук, независимо дали го искате или не.
– Алдаян е в опасност – възнегодува Елиснтрал. – Трябва да го предпазя.
– Ако той сам не може да се опази, никой друг няма да успее. Аз мисля, че вече му е предстояло да направи избор и той го е направил.
– Какъв избор?
– Рано е да се говори, Анхра.
– Какво е това място? – изсъска Разиас, забравил, че дължи обяснение на приятелите си.
– Невидимо за човешките очи, недостъпно за никой външен, без мое позволение. Чувствайте се поласкани, че се намирате в дома ни и не се отнасяме с вас като с пленници. Избора дали да бъдете гости или затворници остава ваш. Дано сте разумни, за да си спестим много трудности. Ще говорим пак, по-подробно. – Елунел заднишком отстъпи до колоната и допря длан до нея, последните си думи отправи към Елинстрал – Все още можеш да изпълниш клетвата си. Докато дишам и почитам паметта на Лиарин ще има надежда и за Анхранеите. Вашето наследство няма да умре с теб и племенника ми.
Тя вирна брадичка с блеснал от ярост и суров упрек поглед.
– Криел си се толкова години и дори не си опитал да помогнеш на сина ми, докато аз се лутах изгубена. Знаеш повече за живота му от колкото аз. Как – един бог знае. Можел си да му подадеш ръка, да го вземеш да живее тук, вместо да наблюдаваш отстрани. Ти си му чичо и той носи наследството на лунния народ, точно толкова колкото и на слънчевия. Не ми говори за почит към братската памет. Алдаян е плът от неговата плът, което го прави част и от твоята. Лиарин ще се обърне в гроба, ако можеше да види как си изоставил неговият син на произвол.
– Не обръщай брат ми в гроба – неговите очи също пламтяха. – Можех да се опитам да помогна на сина ти, да! Но ако го бях направил рискувах да изложа на опасност цял един и без друго толкова изстрадал народ, че Валариейл Тахирен’ра само с поглед може да ни затрие. Моите извинения, но има нещо, в което вярвам. Нарича се съдба и в нейните работа не обичам да се меся – той хлътна в светлината на колоната и изчезна.
Разиас бързо стана от леглото и се приближи до колоната. Протегна ръка към нея. Просто твърд мрамор. Обиколи я два пъти и Мартибър го сгълча.
– Стига си се въртял като куче около голям камък.
– Трябва да разбера как го направи този номер.
– Не чу ли, Елунел? – глухо попита Елинстрал. – Задържани сме насила. Ще узнаеш, само и единствено, ако той пожелае да узнаеш.
Разиас се извърна и едва не се блъсна в Алиера. Тя го гледаше разярено, скръстила ръце на гърдите си.
– Това трябва да е най-малкия ти проблем, проклетник такъв – изфуча тя насреща му. – Елунел ни спести някои подробности. На теб обаче това щастие няма да ти се случи. Дължиш ни обяснение и се постарай, то да е достатъчно приемливо. Почвай да говориш, преди да съм ти изтръгнала сливиците.

* * *

Петия обсидианов миши череп беше поставен на върха на петолъчната звезда. Очертания в скалата запламтяха и осветиха пещерния мрак дълбоко под билата на Кар и Оридин. Воят на огъня се сля с песента на саехединовите поклонници. Облечените в черни роби мъже и жени държаха по една свещ, с приведени скрити в качулки лица. Издължените им сенки танцуваха по стените и древните сталактони. Всички бяха коленичили с гръб, дълбоките им гласовете секнаха и допряха чела до студения под. Цялото това фанатично множество застина неподвижно, като един. Те нямаха право да виждат лицето на призования от жрицата образ. Сахрин стоеше в центъра на горящия пентаграм. Върху челото й проблясваше корона от аметисти. С напрегнати до скъсване нерви следеше как въздуха трепти, като жарка мараня около безплътния силует на мъжа, извисяващ се с една глава над нейния ръст. Беше на открито или около него имаше слабо течение от отворени прозорци и врати. Краищата на черната му коса се полюшваха, вятъра закачливо си играеше с ръбовете на тежката му черна роба. Властния му глас каза:
– Доволен съм от дисциплината на ордена. Справят се отлично. Вече можеш да им разпределиш и възложиш първите задачи. Усилията ти не са отишли нахалост. Поне за това получаваш похвала.
– Не цялата вина за провала ми беше моя.
– Никой не е безгрешен. Запознат съм с някои по-зрелищни събития. Каян Ленарис кръв ще повръща.
– Не очаквах, че цял един град ще бъде изравнен със земята и населението му избито до крак. Правилно ли беше?
-Не поставяй под съмнение волята на Саехедин. Дължиш му живота си два път за една нощ.
– Чуй ме – опита се Сахрин да надвие полугневния му тон. – Мащабите на унищоженията бяха по-големи от колкото ми беше обяснено. Дори след най-дългите и жестоки войни в историята на човечеството е оставало нещо, колкото и окаяно да е било то, но след ръката на Саехедин не остава нищо. Нека той ме накаже за богохулството ми, ако сметне думите ми за такова. Не това бяха плановете ни. Тронът в една мъртва земя не е нищо повече от един богато украсен стол, а ти не искаш само столът, нали? Поправи ме, ако бъркам.
– Сулкат бе само едно гръмко начало и ще служи като болезнено напомняне на Каян Ленарис, отнемайки съня му в най-тъмните нощи. И не допускай следващи провали. Представа си нямаш какво ми костват те!
Сахрин наведе глава. Не издържаше на този палещ поглед впит в лицето й.
Бледия силует на ръка му се пресегна към нея, сякаш можеше да я докосне. Видението просто мина през нея, като лъх на призрачен повей.
– Прости ми – отрони разкаяно тя и събра смелост отново да срещне погледа му.
– Вече жадувам да се докосна до теб тялом, бъдеща моя съпруго.
Тези думи не стоплиха скованата от мраз душа на Сахрин. Те можеха да значат повече от едно нещо – добро и лошо. Каквото и да значеха сега, то за нея си оставаше мистерия. Неговото благоволение бе нож с две остриета.
– Прости ми – повтори тя по-настоятелно. – Изпитвам нужда да го чуя, бъдещ мой съпруже.
Валариейл Тахирен’ра се усмихна с присвити очи. Усмивка, която също можеше да значи много неща. Остана глух за иронията в гласа й. Скоро щеше да й покаже колко се е заблудила в преценката си за намеренията му към нея. За него тя беше новият извор на живот.
– Не, все още не мога да го направя. Допусна твърде голяма грешка, за да ми мине толкова бързо. Дай ми време. Когато ти простя със сърцето си, тогава ще го чуеш, кралице моя. Време е да прекъснем контакта.
Тя кимна.
– Довиждане.
Той пак се усмихна. Вдигна два пръста, приближи ги първо до своите очи, после ги насочи към нейните с думите:
– Довиждане, Дария Ленарис!
Образът му се стопи, ала ехото на гласът му, възкресяващ мъртвото й от две години име продължи да кънти в огромната пещерна зала.

ЕПИЛОГ
Забравената история на Саехедин.

Властта е порок. Тя е болестно състояние, за което няма лек. Причина, поради която са се водели безброй войни. Едни са воювали, за да я имат, други са родени с нея и често тези други не се задоволяват с това, което им е даденост. Но властта не е за всеки. Нужно е да имаш качеството ти да манипулираш нея, не тя теб. Не способните да се преборят или се провалят напълно – гръмко и изведнъж или привлечени от нейния подмолен съблазън се отправят към своето бавно личностно унищожение. Най-често без да го съзнават. Измамната светлина на величието може да поквари всеки. За нея няма очертани граници.
Анхранеите – волният слънчев народ отдаден изцяло на своето духовно пречистване, вярвал, че подобна поквара не можело да застигне никого от техните крале. Те отричали властта. Кралят бил гласът на целия народ, мъжът който бранил общите им интереси пред останалия свят, а не някакъв доминант, налагащ волята си над тях за постигане на свои индивидуални цели.
Саехедин бил невиждан дотогава владетел. Още в майчината си утроба той бил целунат от Слънцето и от самото му раждане в нощта на пролетното равноденствие започнало неговото бавно божествено Възвисяване. Бил необикновено дете, на външен вид с нищо по-различен от расата си – освен очите, чийто ириси били като два пламтящи слънчеви диска. Добре обучени жреци се дивели на чистия покой на духа му и на умението му с ума си да докосва материята на сътворението, да разгръща мисълта си, така че да усеща контрастите на най-малката промяна във вибрациите на времето и пространството, и чрез тази си дарба да предвижда някои бъдещите събития и от части техния изход. Детето чудо растяло под строгото наставничество на своята майка Ниедра. На коронацията си Саехедин използвал силата. Уловил с поглед слънчевите лъчи огряващи кристалния храм, където се състояла пищната церемония по полагането на свещените клетви и сам изплел короната си от светлината на жаркия небесен господар.
Младият крал се ползвал с цялата обич на своя народ и той обичал народа си безрезервно. Загърбил себе си изцяло, посветил всеки миг на анхранеите. Ледгренсия – великият град-държава издигнат на източния континентален бряг, под неговото управление претърпял сериозен прогрес. Разширил пристанищата, построил корабостроителници, открехнал народа към външния свят, създавайки връзки с човешките общности и изковал здрави съюзи с техни лидери. Работил сериозно над някои фундаментални въпроси засягащи расата. Главните от тях бил личното им пространство и сферата на занаятчийството. Да, строили кораби, отглеждали мед, били добри бижутери, ваяли красиви изделия от стъкло, но от земеделие нищо не разбирали и ковашкият занаят им куцал сериозно. Водил дълги преговори за закупуването на плодородна земя, върху която слънчевата раса да засади култури. Анхранеите били изключително възприемчив народ и не след дълго се превърнали в блестящи земеделци, а ръцете на ковачите им създавали най-прелестните оръжия виждани на малкия континент Одолия. Ала времената се менели, човешките монарси умирали, на тяхно място се възкачвали други и налагали различни условия на Саехедин, за да опази плодородните си територии и да задържи приятелските съюзи с човешките създания. Близо двувековния възход на анхранеите изведнъж се превърнал в безкръвна битка за съхранение на придобитото.
Това не било всичко. Бъдещето шептяло тревожно. Кралят усещал горчивия вкус на истинската война. Щяло да се зароди много по-голям конфликт между две нации, нямащ нищо общо с него и народа му, ала нямало да ги подмине без да ги повлече. Главният проблем се коренял в неопитността на анхранеите на бойното поле. Ледгренсия имала дисциплинирана, добре обучена армия и чудовищна флотилия, но този флот не бил виждал други сражения освен спречкванията с пиратските кораби плаващи из провлака Вилга – делящ Одолия от друг неголям континент – Ардия. А големи битки по суша е имало само веднъж в едно далечно минало, когато расата все още е била млада и се е установявала тук за живот. Саехедин изпитал страх. Въпроса дали той ще се справи като предводител, въпреки изчетените безброй книги с военна тактика го измъчвал ден и нощ. Отнемал му спокойствието на съня.
Ниедра добре познавала сина си и разбирала, че крие нещо и то го разяждало отвътре като киселина, ала отговори на въпросите си не получавала от него. Истината научила малко по-късно от първите слухове тръгнали из кралския двор за евентуална война.
Някога, още преди Саехедин да бъде роден между двете съседни на Ледгрендсия кралства – Иргит и Адарск имало люта вражда. Двете нации изтощени от безкрайните кръвопролития сключили трайно примирие. За всички останали било ясно, че то няма да е вечно. Иргите и адарите се мразели до дъното на душата си. Черните корени на тази отровна омраза била вкопала твърде дълбоко в сърцата им, за да бъде изкоренена с едно мирно споразумение, написано върху пергамент и двата дипломатични подписа на владетелите. Щом раните от старите боеве се затворили печата на пакта бил счупен и двамата крале Тирден Селуг и Лейсил Ферлън започнали да се замерят с короните си. Първоначалните дрязги били спорове за пограничнте колове. Адарите изявили претенции над Тоул – част от провинция Дарск по южната граница. В Тоул се намирали и плодородните земи на анхранеите – този факт автоматично въвличал и Саехедин в спора. Тирден Селуг – кралят на Адарск разгърнал страниците на историята. Преди половин хилядолетие тези земи наистина са били част от неговото кралство, но един от монарсите на Иргит ги изтръгнал от ръцете на предшествениците на Тирден. Населението на Тоул упорито се противяло срещу флага на Адарск. Етническата група там да била предимно от адари, ала гените им вече била достатъчно смесени с тази на иргите и те считали себе си именно за такива. Лейсил и Саехедин били готови на всякакви други компромиси, но не и да преместят пограничните колове. Шест месеца безплодни усилия да се решат нещата мирно, шест месеца шутовски игри, накрая всичко това довело до дългоочакваната война.
Саехедин предвидил заплахата и пратил войска в Тоул, за да ескортира до Ледгренсия живеещите там анхранеи. Седмица след като слънчевия народ напуснал богатите села и изоставил малко преди жътвата плодородните нивя Тирден Селуг предизвикал двамата си противници с първия си набег, опожарявайки и избивайки всичко на пътя си. Твърде дръзко от негова страна, защото вярвал, че миролюбивите анхранеи ще се отдръпнат настрана, както правели винаги досега, зад непробиваемите зидове на своята красива Ледренсия. Той ги считал за страхливци, на които изкуството на войната не им се отдавало. Опразнените им села го хвърлили в още по-тъмна заблуда. Заблуден бил дори самия Лейсил. Иргитския монарх изпратил вестоносец с молба за помощ, като напомнял дружелюбно в писмото си, че неговият дядо – Морезан Ферлън не заради някаква изгода, а единствено от добра воля е продал богати на плодородни почви земи на Саехедин и показал на слънчевия народ как да бъдат земеделци и ковачи.
– Анхранеите никога не забравят. Аз никога не забравям – казал Саехедин на изтощения до смърт вестоносец. Плътният му владетелски глас отекнал с честотата на храмова камбана в полуоткритата тронна зала на двореца. – Ще изпратя две хиляди от бойците си на Лейсил.
– Но това е едва една девета от военната сила, която имате, Ваше величество – протестирал вестоносецът.
– Измери площта от земите на Иргит, които ми бяха продадени и ще видиш, че съм по-щедър – отсякъл кралят и изпратил мъжа да си почине, преди да поеме по обратния път с отговорът му.
Ала други били плановете на Саехедин. Веднага щом иргитянинът напуснал залата той се обърнал към събралите се пълководци и наредил:
– Подгответе флота!
Всичко, което предвидил Саехедин чрез своята уникална дарба се случило. Първия зловещ сблъсък между Тирден и Лейсил се състоял близо до голямата лагуна на Дарск. Въпреки помощта, изпратена от Саехедин обаче иргите се огъвали под успешната бойна стратегия на адарите.
Тирден предвкусвал абсолютната си победа. Не само Тоул, но и тронът на Иргит щял да му падне в ръцете. Сгазел ли тук противниците си, войските му нямало да срещнат почти никаква съпротива до управленческия център. Ирги и анхранеи несигурно отстъпвали пред вълната от адарски гняв. Лейсил късно осъзнал своята генерална грешка да пусне леката конницата твърде рано в боя, чиято задача била да загърне противника от към края на левия фланг и да го притисне с гръб към скалистия плаж. Вместо това били пресечени от неподозирани стрелци. Строевете били напълно разкъсани и тежката пехота на адарите минала през тях като жива лавина от стомана и плът. Центъра също с огъвал. Анхранеите не можели да удържат позициите си. О, колко много щели да оплакват след края на всичко. Красивите създания гинели рамо до рамо с човеците във война, която не считали за тяхна. Земите са възвръщаеми, животът не.
Тирден твърде много подценил Саехедин. Изпращането на тези две хиляди бойци било просто параван. Лъжлив ход, който замазал алчните му очи. Повярвал, че с това участието на слънчевия народ в тази война свършвало. Не можел да знае, че пет мили по на юг е акостирал плашещия само с размерите си флот на анхранеите и армията предвождана от Саехедин и неговата майка Ниедра се приближавала стремително към тила му. Едва когато бойния рог проехтял като отсъдителен гонг над напоеното с кръв бойно поле и изправил косата Тирден, той разбрал каква страшна гибел идела за адарите. Били подложени на поголовна сеч. Бягащите били застигани в гръб и избивани като кучета. Някои в паниката си се утремили към морето и открили смъртта си в дълбините му. Тирден Селуг, няколко от личните му стражи и трима от офицерите му успели да се измъкнат, ала армията била разгромена напълно. От шестнайсет хиляди адари оцелели едва хиляда и двеста, а още стотици били тежко ранени – половината от тях нямало да видят кървавия залез. Радостта на Иргите била трудна за описване. Те шумно скандирали името на анхранеинския крал докато той преминавал покрай воините в окървавени брони, с поаленяло в ръка острие, към Лейсил Фарлън, за да си отдадели нужната почит между крале.
Ниедра заедно с всички анхранеи обаче се отдръпнали встрани. Нямало радост за тях в тази победа. Те жалеели неутешимо за жертвите и болката им нараствала като виждали, как техния обичан крал ликувал опиянен от славния триумф на човешката раса.
Късно през нощта Ниедра нахлула в шатрата на сина си. Той не спял. Взирал уморени очи в разпъната на походната масичка карта.
– Надявам се поне по изгрев слънце да присъстваш на погребението на сънародниците ни – с леден тон започнала веднага тя.
– Разбира се, че ще присъствам, майко. Защо ме гледаш така обвинително?
– Докато ние скърбим ти пиеше вино с Лейсил Фарлън.
Гордото лице на Саехедин се сгърчило от обида.
– Мога да скърбя и без сълзи, майко – отвърнал й той със зле прикрит гняв. – Мога да скърбя, докато се усмихвам над чаша вино. Не е нужно да ми натякваш, че ако не ги бях изпратил на война сега всички те щяха да са живи. Но войните винаги вземат своя дан. Никой не може да знае колко тихо е сега в моята душа. И никой не искам да знае.
Ниедра разкаяно погалила златните коси на Саехедин.
– Армиите на Адарск са почти напълно обезкървени. Сега е времето да прекършим целия гръбнак на Тирден Селуг. Ще нахлуем в земите му и ще обсадим столицата Ин. В ръцете на този мъж не бива да се оставя ни трошица власт.
– И кой ще я завземе от него? – с потъмнели очи попитала Ниедра. – Чий ще стане адарският трон? Твой или на Лейсил?
– Там има нещо друго, което видях в сънищата си и искам да го взема от Тирден – отговорил й Саехедин и кимнал към процепа на шатрата – Трябва да поспя няколко часа до изгрева. Би ли била така добра?
Ниедра се поклонила с изопнато като струна лице и изпълнила волята на краля. Тя не познавала този мъж. Това не бил нейният син. Погледнала към догарящите лагерни огньове на хората и в сърцето й се надигнала черната утайка на омразата. Изплашена от собствените си чувства тя се усамотила край брега. Свидетели на нейната вътрешна борба били единствено звездите и миещите пясъка вълни. Морската пяна галела нозете на кралицата-майка, докато потъвала в медитация. Искала да прочисти духа си от това долно омърсяващо я чувство. Не могла.
Ирги и анхранеи нахлули в Адраск. За по-малко от месец сломили западната съпротива. В едно от малките сражения Лейсил Фарлън паднал ранен и не успял да продължи напред. Иргите минали под командването на Саехедин, който все повече и повече се увличал от тръпката на победата. Столицата била обсадена. Тирден цяла седмица упорствал зад стените и с глупавите си опити за машинации принудил Саехедин да даде заповед за щурм. Малобройните защитници нямали никакъв шанс. На третия ден в късната вечер зидовете рухнали. Нощта била окъпана в огньовете поглъщащи Ин. Нахлулите войски не показвали милост, водени от своя могъщ предводител. По улиците потекли реки от кръв. Останала единствено жалката съпротива в замъка.
Младата адарска принцеса Айзия тръпнеща слушала вилнеещата навън битка. Стояла и гледала напрегнатите благородници и войници в залата. Майка й я прегръщала плачеща, баща й стоял с гол меч в ръка и очаквал съдбата си. Вратите били разбити на парчета. Иргите и анхранеите нахлули в тронната и избивали всичко изпречило се на пътя им докато единствените живи останали Айзия и родителите й. Воините се отдръпнали, за да пропуснат своя водач. Тогава Айзия съзряла чудатия анхранеински крал, за който се носели слухове, че претърпявал бавно, но сигурно божествено Възнесение. Отредено било един ден смъртния да се въздигне сред безсмъртните. Но и тогава той й се сторил като божествено привидение. Дългите му коси били вдигнати във висока воинска опашка. Пленителните му очи горели като две жарки слънца. Красив и строен в ошипените си брони, имитиращи златисти люспи на змия, носещ меч в десница, омазан с кръвта на народа й той пристъпвал уверено и грациозно като лъв. Двама анхранеински воини хванали Айзия без излишна грубост и я дръпнали настрани. Иргите натиснали майка й и баща й пред екзекутора им. Саехедин вдигнал меча си да посече и двамата, ала Айзия с вик се отскубнала от войниците и се хвърлила в краката на слънчевия крал да измоли милост за родителите си. Пламтящите очи на анхранеят били впити каменно безразлично в обляното й от сълзи лице. Върха на меча му опрял в нежната й шия, спуснал се по кожата й, надолу към деколтето на роклята. После грубо я сграбчил за китката и я изправил на крака.
– Какво ще ми дадеш, ако пощадя майка ти и баща ти? – попитал той със срамна похот, която дори самият той не подозирал, че може да изпита. Някога щял да се отврати от себе си, но войната го беше променила напълно. Превърнала го бе в подобие на звяр.
Безсрамният му въпрос предизвикал нов поток от сълзи по страните на принцесата, яростният, ала безпомощен вик на Тирден и глухият вопъл на неговата съпруга.
– Нямам какво да ти дам – изхлипала Айзия. – Моля те да проявиш милосърдие, ако в твоето сърце въобще има такова.
Саехедин изкривил устни в отвращение. Захвърлил я встрани като мръсен парцал и наредил:
– Заведете я в стаята й. Тези двамата пред мен хвърлете в тъмница, докато реша съдбата им.
Айзия се мятала, проклинала, крещяла и в същото време молела, в опит да достигне онази разумна страна на Саехедин.
В сенките на разбитата двукрила врата на тронната зала Ниедра безмълвно, с пуст поглед и състарено лице наблюдавала цялата сцена.
Айзия кротко изчакала кралят да се качи в стаята и веднага щом отворил вратата тя му се нахвърлила. Успяла единствено да го разсмее високомерно с жалките си опити да го нарани.
– Малка, наивна глупачка, лазиш в краката ми и молиш за пощада, като просякиня за комат хляб, а сега ме предизвикваш да сляза в ямата, където са хвърлени майка ти и баща ти и да ги убия.
– Ти ще ги убиеш и без това! – изкрещяла Айзия.
– Ако ги убия, ще е по твоя вина – след тези думи той разкъсал дрехите й, но вместо да я насили, Саехедин я вързал за железния пилон до камината да спи чисто гола на пода като псе.
– Лека нощ, малка лисичке – с презрителна усмивка казал той и легнал в нейното меко и топло легло.
Студ вкаменявал тялото на лежащата на пода нещастна, млада жена. Свита на топка тя отчаяно копнеела за късче топлина. Една мека завивка неочаквано паднала отгоре й. Айзия не била чула никакъв шум, но надвесен отгоре й бил Саехедин.
– Много ли ти е студено? – попитал я той и без да изчака положителният й отговор я развързал и отнесъл в леглото й. Поблагодарила му, поради липса на други думи.
– Бях жесток с теб, лисичке. Трябва да ме презираш, не да ми благодариш.
– Аз те презирам! Какво ще правиш с мен и с родителите ми?
– Тях ще затрия в изгнаничество и Адарск ще падне под владичеството на Иргит. Аз не желая нищо освен теб. За теб дойдох. Боговете са ми свидетели, че никога не съм предполагал, че човешка жена ще ме обсеби така, както го направи ти. Ще дойдеш с мен в Ледгренсия и ще се венчаеш за мен. Право на избор не ти се дава.
– Аз съм обикновена смъртна, а ти си дълговечен.
– Приемам кръста на скръбта, която след години ще ми донесеш, Айзия Селуг.
Всичките си обещания спазил. Тирден и съпругата му били качени на кораб, отплаващ за далечните земи на Алканиди. Нямал вина, че развилнялата се буря ден след отплаването им разбила кораба и те загинали. Венчавката на Саехедин с Айзия предизвикала неодобрителни възгласи сред анхранеите. Човешка жена кралица на слънчевия народ? Нечувано и невиждано! Съюз, обречен на безплодие.
Айзия се сблъскала с омразата на Ниедра и превърнала живота й в ад. Всички анхранеи я отбягвали и хулили. Заради любовта, която започнала да изпитва към Саехедин още по пътя за Ледгренсия, търпяла стоически всички унижения. От озлобените мисли на околните, съпругът й не можел да я опази, но поне от злите езици го сторил. Той издал жесток закон. Смърт чрез мъчения за всеки, който оскърби и не отдаде нужното уважение на кралицата.
Слънчевият народ вече нямал крал – защитник, а подтисник.
Променена до неузнаваемост също като синът си една вечер Ниедра сложила сънотворно в храната на краля. Още по средата на вечерята очите му започнали да се затварят сами и напуснал трапезарията като се извинил, че е много уморен. Айзия веднага последвала съпруга си. През нощта Ниедра, с отровен нож в ръка, тихо се вмъкнала в спалнята на дълбоко спящата кралска двойка. Вярвала, че го прави за доброто на Саехедин и народа. Чернокосата човешка вещица трябвало да умре.
Ниедра без да се замисля вдигнала кинжала и със злоба на ревнива майка, го спуснала към сърцето на Айзия. Тя се събудила миг преди смъртта да я покоси. Намазаната с отрова стомана потънала в гърдите й. Писъкът й изтръгнал Саехедин от лапите на приспивателното. Ужасен от картината пред очите му и силно замаян от тежкия опиат той безразсъдно се нахвърлил върху майка си, изпитвайки единствено желание да я удуши. Изплашена Ниедра реагирала инстинктивно. Измъкнала ножа от трупа на Айзия и го вдигнала в опит да се предпази от сляпата ярост на сина си. Саехедин само се одраскал на острието докато го избивал от ръцете й, ала подпечатил смъртната си присъда. Коварната отрова веднага го повалила на пода. Ниедра крещейки диво и скубейки косата си паднала на колене до сина си.
– Неблагодарници – простенал той, вкопчвайки се в робата на Ниедра. – Ти и всички останали. Целия си живот посветих на вас, а с какво ми отвърнахте… веднъж направих избор за себе си и вие превърнахте този мой избор в най-голямото ми проклятие. Нима след всичко нямах право поне на това? Да обичам свободно?
Ниедра положила главата му в скута си и го залюляла като малко дете. Сълзите й капели по неговото лице.
– Във вечни мъки ще горя, на вечна лудост се обричам. Прости ми, сине мой! О, прости ми!
– Аз ще ти простя, но ти никога няма да простиш на себе си.
– Не биваше да става така. Ти трябваше да спиш. Какво сторих?
– Помогна ми да премина към последния етап от Възнесението ми, майко. Даде ми… една малка смърт и с нея върховната власт, за която се подготвям от самото ми раждане… Ще пречистя този свят от всяко петно, ще науча народите на смирение, да уважават чуждите жертви. Дори вие ще се каете… – гърдите му се надигнали за последно и останали неподвижни навеки. Живота се отцедил от смъртната му телесна обвивка. Почернената от скръб майка била обляна от топла светлина. Сякаш самото слънце изгряло в окървавената спалня. Полузаслепена, все още притискаща мъртвото тяло на своя отрок и с премрежен от сълзи поглед тя съзряла пулсиращо от лъчиста енергия хуманоидно тяло, да се навежда и да вдигна безжизнената Айзия на ръце. Веднага разбрала какво е това. Друг аспект на духа на сина й. Аспект непринадлежащ на тази равнина на съществуване.
– Саехедин? – извикала тя.
Неземното същество дори не се извърнало към нея. То бавно се понесло по пътя си към божествената трибуна на безсмъртните.
Онези, които били будни, видели как една ярка като комета светлина се носи стремително нагоре и се губи сред звездите изписали мастиления небосвод.
Около кристалния храм на Слънцето лумнали безброй факли. Подскачащите им алени отблясъци белязали нощта с тъжният залез на два златни века. Бавният, траурен звук на камбаните внезапно разтърсил притихналата в покой Ледгренсия. И анхранеинският народ потънал в дълбока печал. Владетелите се сменяли, никой не бил като Саехедин. Сътвореното от него рухнало. Съюза с превърналия се в империя Иргит се разпаднал. Слънчевия народ приел смирено своята карма. Отново се затворили в себе си и се изолирали от света, съзнавайки, че не жажда за власт или сладост от спечелени битки, а именно те били погубили своя обичан монарх. Останал единствено спомена за онези велики времена да тежи в угнетените им сърца.
С този спомен векове по-късно расата посрещнала отмъстителния, гибелен гняв на божествената ръка на Саехедин, направляваща и даваща разрушителна сила на човешките си поклонници.
Боговете умеят да плачат. Плачел и Саехедин. Сълзи от огън.
Цивилизацията на анхранеите била превърната в пепел, ала под тази пепел се движел пулса на историята. Тази история лежала в забвение и чакала някой да я изрови и възроди.

* * *

Уморената златокоса жена разсеяно потърка знака на високото си чело. Прилежно събра разхвърлените свитъци пред нея и се изправи от креслото под изучаващия поглед на царствения среброкос мъж, застанал край тъмното голямо писалище.
Елинстрал с немигащи очи отиде до горящата камина, бавно протегна ръка, ефирните й пръсти се разтвориха и пуснаха пергаментите в огъня. Алените езици ги облизаха и погълнаха. Ценните исторически документи – може би последните в света, се превърнаха в черна прах – също като съдбата на анхранеите описана в тях.
– Зная, че написа тази история за мен и съжалявам, Елунел. Трябваше да го сторя – каза Елинстрал. – Всичко вече е само в ума ми.
Елунел Алуин отпусна длан върху рамото й и едва забележимо кимна с думите.
– Ти си пулсът на историята, Анхра.

 

Един коментар за ПОД СЯНКАТА НА ВЕРИГАТА

  • Цитаделата  :

    […] сайт тя е публикувала безплатно дръзкото сказаниe “Под сянката на веригата“, а през миналата година взе участие и в сборника […]

Оставете отговор