Пастирът на охлюви

от Георги Димитров

В една малка хижичка, в северната част на Планината, близо до пътя от Връх, надолу за Планчинка, се провеждаше годишният събор на планинарите. Малката зала беше пълна и глъчката беше неописуема. Всички маси бяха пълни и горкият хижар кръжеше между кухнята и залата постоянно с ръце, отрупани с храна и напитки. Въздухът трептеше от вълнение. Освен среща на любителите на планините, събитието беше и мястото, където най-старите и опитни алпинисти и планинари разказваха приключенията, които са преживели от последната сбирка до сега. С особен интерес се очакваха историите на старите планинари като Дългуча, Скитника и Чужденеца.

 

Ето го и Скитника, както винаги един от последните пристигащи, прашен и уморен. Личи си, че идва от поредното си скитане из Балкана. Посрещат го бурно и топло. Дългучът и няколко други му помагат да свали раницата си. Чужденецът му кимва въздържано от своята маса. Скитникът е този, който трябва официално да открие сбирката през тази година, но първо трябва да почине. Хижарят му носи чаша, от която той отпива жадно и дълго. След краткия отдих, се изправя и залата на малката хижа, като по сигнал, утихва. Всички се събират около прошарения мъж със загоряло лице и блестящи очи.

 

– Приятели! – започва старият планинар. – Благодаря, че сте тук и дочакахте идването ми. Знам, че закъснях, но на Ивова врата бях задържан неочаквано… – думите му са прекъснати от шушукане. Всички са чули слуховете за проблемите около прохода. Джуджетата били загубили силния гарнизон, който дълги години поддържаха на границата с Дългата гора. Няколко от събралите се мъже и жени питат какво е станало и дали слуховете са верни.

– Беше приключение, но не толкова интересно, колкото това, което съм ви подготвил… – развълнуван шепот отново прекъсва думите му, но вълненията бързо са усмирени този път. – …Решил съм за откриването на тазгодишната ни сбирка да ви разкажа за нещо, което ми се случи преди няколко седмици, далеч на Запад, където рядко някой ходи, тъй като няма нито пещери там, нито високи върхове или живописни пътеки, а единствено заоблени, зелени хълмове, прошарени от стадата на местните пастири.

 

Няколко подвиквания карат Скитника да разкаже за Ивова врата, но той просто изчаква да замлъкнат и продължава.

 

– Бях отишъл по онзи край по молба на мой стар приятел, някои от вас може и да го знаят, но неговото име сега не е от значение. Та, отивайки натам, няма да повярвате, и на самият мен ми трябваше време да го осъзная, аз се загубих! – смях, шеговити подхвърляния, невярване, почуда. – Но не, аз съм сериозен, приятели! Вървейки по почти невидими кози пътеки, дълбоко между тучните хълмове изведнъж, от синьото небе, ме заваля! Ей тъй, порой, какъвто не бях виждал в живота си. Изведнъж всичко изчезна зад сивата пелена на дъжда. Но аз продължих, то какво да правя?! По Западните краища няма криво дърво под което да се опиташ да се прикриеш дори, само пустите хълмове!

– И после какво?! – провиква се някой.

– И после…усилих крачката, мислех, че вече трябва да наближавам самотната къща на моя приятел, викам “Ей сега ще стигнеш, там ще се подсушиш, всичко ще е наред.”, само че не стигам и след един час из дъжда осъзнах, че съм се загубил безнадеждно. Докато дъжда не спреше, нямах надежда да намеря пътя. И тъкмо осъзнавайки тези факти, излязох измежду хълмовете на широка поляна, обградена от сиви, скрити от дъжда възвишения. А посредата й, ей тъй под дъжда, седеше сам пастир, закачулен, подпрял се на гегата си, явно дъжда не го притесняваше. Приближих се аз, вече отчаян, защото не знам дали можете да си представите чувствата, които вилнееха в мен, когато осъзнах че съм се загубил. АЗ?! Та, приближих се и го попитах:

– Извинявай, човече, но…какво правиш тук? – Не знам защо го питах това, то не беше моя работа. Аз исках само пътя да знам, но устата ми сякаш ей тъй сама ги изрече тия неща. А той сякаш не ме беше забелязал до сега, повдигна поглед от земята и с лека усмивка ми каза:

– Ами паса стадото си, то обича само на дъжд да излиза. – Направо щеше да ми се откачи ченето ви казвам. Почнах да се оглеждам и въпреки, че дъжда беше поотслабнал не виждах ни едно животно да пасе някъде по поляната. А и как да видя? То кое добиче ще е толкова лудо да пасе в тоя порой, дето се изля. Но той явно видя объркването ми и посочи с поглед в краката ми:

– Това е моето стадо… – И като погледнах, познайте! Охлюви, колкото яйца, навсякъде около нас, няколко пълзяха през обувките ми дори! Не знам как не бях настъпил някой докато се приближавах. Не знаех какво да отвърна…Какво казваш на човек, който пасе охлюви? Виждайки пълната ми загуба на дар слово, както и окаянoто ми състояние, той каза:

– Но виждам, че ти май си загубен, човече, и да ти кажа, макар да не си ми казал къде отиваш – и тука аз понечих да му обясня, но той не ми даде възможност – аз ще ти кажа, че пътят ти е натам и ми посочи към няколко по-високи хълма зад него, които доста се отличаваха от братята си наоколо със скалистите си шапки. Там, на където водеше пътя ми, според пастира на охлюви, имаше хълмове, които трябваше да са някъде далеч, далеч зад моя гръб. На Изток, където Планината започваше да става малко по малко ами…планина. Аз отворих уста, да му кажа, но той поклати глава и ми посочи отново зад гърба си. И аз тръгнах натам. Трябва да разберете, че в този момент аз нямах никаква идея къде съм и да, това можеше да е някакъв капан от разбойници или нещо подобно, но най-голямото ми притеснение тогава беше, че завинаги ще се загубя сред пустите му хълмове, дето всичките са еднакви и един ден само костите на горкия Скитник щяхте да откриете.

 

Нервен, накъсан смях, в притихналата зала.

 

– Та, тръгнах аз, а времето все по-хубаво ставаше. Небето се изясни, дъждът спря, въздухът беше свеж и приятен. Вървях право към хълмовете и тъй като те бяха високи, вече не очаквах да видя слънцето за днес, но изведнъж то се показа отдясно на един от тях.

 

Учудени погледи и объркан шепот.

 

– Тъй, тъй, ама аз нали бях уморен – не ми направи впечатление и дори се зарадвах на последните лъчи слънце. Надявах се да стигна до подножието на хълмовете и там да намеря някъде да нощувам и да се подготвя за присмеха, с който щеше да ме посрещне моят приятел, когато му кажа че съм закъснял, защото съм се загубил. Тъй, ама изведнъж приятното слънце почна да си ми свети баш в очите и си викам “Старче, оплел си краката и си се отклонил толкова много, че чак си излязъл от сянката на хълма. Обърнах се да се ориентирам по Пастира на Охлюви ама, да, него го нямаше. Гледам хълма, абе доста в ляво ми идва вече, щом чак слънцето ми пече. Продължих, с цел да вляза пак в сянката му и скоро се скрих от слънцето. След още около час стигнах до подножието му и го гледам тоз гигантски хълм и братята му около него, бе, нещо не ми се виждат наред. Оставете, че бяха напълно различни от облите си събратя, ами някак си усещам, че нещо не им е наред, но не мога да го кажа. Оглеждах се вече къде да се свия да нощувам, когато видях малка пещера на склона на моя ориентир. Прескочих малка цепнатина и тръгнах нагоре по склона към нощното ми убежище. Както си вървя обаче още по-силно усещам, че нещо не е както трябва с тоз хълм. Сега като бях и върху него сякаш усещах леко да трепери проклетията. Викам си “Е това е, заври се в пещерата сега, да те затрупа и да се свършва…” Спрях, поизчаках и въпреки, че трепетът, който усещах или си въобразявах, че усещам, не стана по-силен, а остана като че ли същият, аз все пак реших да се скрия в пещеричката.

 

Тук Скитникът направи пауза, за да отпие от чашата си и да се подкрепи с няколко хапки от изстиналата си гозба, което предизвика бурно възмущение и викове да продължи историята си. Той спокойно сдъвка храната си, пийна и продължи.

 

– Влизам и познайте какво? Вътре светлина! Ама тъй след първия завой на пещеричката, че да не се вижда от входа. Викам си туй ще да е някое място като тази хижа, в която сме сега. Но се сещам, че не може да е така, защото нямаше да я намеря. Зачудих се дали не съм се наврял на вълка в устата сам, ако това е някое разбойническо скривалище. Въпреки това обаче реших да проуча и навлязох навътре в хълма. Светлината идваше от големи железни фенери, които леко се полюшваха заради трепета на хълма. Вървях бавно, нямаше разклонения в тунела, някъде напред се чуваше шум от тихи гласове. След няколко минути промъкване стигнах входа на голяма зала, в средата на която гореше голям огън, около който се бяха наредили прегърбени, увити в дебели дрехи фигури, които разговаряха помежду си. Освен тях в залата нямаше нищо. Просто една огромна пещера, с висок таван. Намирах се вероятно в сърцето на хълма и се чудех какво да направя в този момент, когато чух викове и се стреснах, но се оказа, че събраните около огъня просто ме викат при тях. Признавам, че за момент си помислих дали да не избягам, но къде щях да ида. Навън беше нощ, аз бях изгубен. Така че просто отидох към тях. Когато се приближих, видях, че около огъня е събрано цялото разнообразие от интелигентни видове. Имаше две джуджета, три елфа, един много, много голям орк и четирима човека, включително и една старица, която реших, че е човек, но честно, нямаше как да разбера каква раса е. Съществата започнаха да ме разпитват как съм попаднал в техния хълм и аз им разказах своята история, която те приеха подозрително лесно. Винаги валяло много, когато те минавали наблизо, водени от Пастира. Тук аз изведнъж възвърнах умението си да мисля и въпросите се заизливаха от устата ми, преди да осъзная какво правя.

 

Скитникът, принуден отново да накваси устата си, прекъсна разказа си за втори път, но този път нямаше възмущения и шум, всички очакваха в напрегната тишина края. Той остави чашата си и продължи:

 

– Скоро разбрах мистерията на тези хълмове и всичко си дойде на мястото. Сигурно няма да повярвате, но се оказа, че всъщност това са огромни, подобни на охлюви животни, чийто черупки с вековете са се превърнали в скали, а те самите пътуват под земята, като единствено огромните им домове стърчат над земята. Създанията, които живеят в тях наричат себе си олявири и тяхната задача е да се грижат за огромния си превоз, като му помагат да се защитава от животни и паразити над земята, а той им позволява да живеят в него. Гигантските охлюви, които те нарекоха оляви, имали пълен контрол над всяка част от тялото си и лесно можели да затворят всички изходи от хълма или да съборят залите на главите на тези, които ги обитават, така че било от голямо значение симбиозата да се поддържа стриктно. Те също така казаха, че са разбрали че идвам, тъй като Пастирът им е изпратил съобщение, като им дал насоки да ме допуснат в Хълма и да ми помогнат да стигна до дестинацията, която им била на път и без това.

 

Тук Скитникът млъкна и огледа събраните наоколо планинари. Всички мълчаха, чакайки да чуят още.

 

– Това е, приятели. На другия ден олявирите ме заведоха до “кочияша”, както го наричаха те, но той всъщност нямаше никаква власт над огромното чудовище, на ръба на чиято черупка седеше. Той всъщност беше просто наблюдател, който да извести другите, ако олявът срещне някаква опасност под земята. От мястото на кочияша аз най-накрая съзрях чудовището, на което се возехме. Тялото му беше дълго като на охлюв, но нямаше очи на антените си, всъщност нямаше антени въобще. Кочияшът ми каза, че очите му са някъде отпред, но то е почти сляпо и всъщност има множество много дълги мустачки, с които опипва пред себе си постоянно. Краят на тялото му е заострен като на червей и може да копае земята, ако се наложи. Имаше и други разлики от охлюва. Олявът беше като че ли по-стегнат и по-кръгъл. Тялото му беше покрито с нещо, което аз първо помислих просто за слоеве полепнала пръст, тъй като се движехме под земята, но всъщност се оказаха втвърдили се по тялото му соли, минерали и какво ли не друго, което осигуряваше на животното невероятно твърдя броня, която беше основната му защита срещу малкото заплахи, които го грозяха. Кочияшът ми каза, че олявите винаги се движат по един и същи маршрут, който всъщност включва само няколко километра там на Запад и може би за това никога не съм чувал за тях. Също така придвижванията им са и само през определени части от сезона. Там на Запад обаче си били нещо обичайно и аз се убедих в думите му, когато няколко часа по-късно олявът ме достави пред къщата на моя приятел, който не беше нито изплашен, нито изненадан от пристигането на олявите. Единствено не очакваше аз да дойда с тях. Дори ми се извини, че е забравил да ме предупреди за дъжда, съпровождащ миграцията на олявите. На тръгване олявирите ме изпратиха, а аз им благодарих и помолих за благословията на старицата, която сложи ръка на склонената ми глава и ми каза простичко “Бъди като Балкана.”. След което всички се върнаха обратно в пещерата си.

 

В малката хижа цареше тишина, никой не знаеше какво да каже. След минута-две иззад тълпата се чу спокойния глас на Чужденеца, който каза само:

 

–  “Хълмовете пътуват и гората се мести. Природата се променя и нагажда.” Думите на елфите никога не са напразни. – Всички се обърнаха към него, но той, както му е обичая, не каза нищо повече докато не дойде неговият ред да разкаже своята история.

 

Оставете отговор