Отмъщение

Отмъщение

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 19.01.2008

Darth Sidious

Валеше дъжд – тежък, проливен и постоянен порой, който беше типичен за тропичния климат в тази част на Иридония – там където огромни джунгли покриваха повърхността на планетата. Водата беше превърнала рохкавата пръст в лепкава кал, която препъваше и бавеше момчето, а лианите го шибаха през лицето.
Момчето бе малко забракче, хубаво дете с шоколадова кожа и още меки рогца, които се подаваха от измокрената му коса. Очите му бяха широко отворени и уплашени, а устата му отчаяно се отваряше в опит да поеме глътка въздух, която да придвижи краката му още малко, до селото, където живееха родителите му.
До селото, над което странните небесни тела бяха изсипали мълниите си.
Забракчето продължи своя бяг, докато не стигна до един наклон. Предателски застанало на пътя му листо го подхлъзна и момчето падна по очи, сетне се затъркаля и захлъзга по калта, блъскайки се в корените на пътя му. Когато спускането спря, забракчето се изправи бавно и, стенейки от натъртванията, направи няколко несигурни крачки към селото си.
Което вече го нямаше.
На мястото на фините контрукции, в което живееха съселяните на момчето, сега имаше димящи руини. Тук-там се виждаха трупове, овъглени, сгърчени.
– Мамо! – викна плахо детето – Татко!
То се затича към къщата си. Сега тя бе черна, почти изпепелена коруба, от която тъжно, напук на валящия дъжд се издигаше струйка дим.
Забракчето я приближи с несигурни стъпки и с мокри от сълзи очи погледна вътре. Видя пепел, разруха и неща, които бегло напомняха тела, но бяха смачкани и изпържени.
Момчето се преви на две и повърна. Сетне се отдалечи, брулено от дъжда, с вдървена, неестествена походка, с невиждащ поглед.
Родителите му… домът му…
Забракчето си спомни майка си, нейната широка, весела усмивка и грижовни ръце, спомни си за баща си, със строгия му поглед, с великолепния горещ шоколад, който му приготвяше всяка вечер. Макар и малък, малчугана си задаваше въпроса “защо?”. Кой би искал да убие няколко фермери за какао?
Момчето не помнеше колко време вървя. Бе навлязло отново в джунглата, когато пред очите му се изпречи дърво с огромна хралупа. Забракчето се сви вътре и заспа.
***
Събуди се целия в треска. В устата си усещаше горчив, неприятен вкус, главата му тежеше, а света се въртеше в замаяния му поглед. Дъждът обаче бе спрял и момчето излезе навън, знаейки, че трябва да иде до съседното село, да намери помощ, подслон, да се оплаче на хората. Залитайки момчето тръгна на път, лутайки се из джунглата. Болестта го връхлиташе на вълни, объркваше го и го караше отново и отново да пресича едни и същи пътеки, срещайки се очи в очи с чудновати горски животни и птици, за щастие незаинтересувани в него. Страхът го сграбчи за гърлото, а с него дойде и горчилката на болката, на яростта и сляпата омраза към онези, които с един замах бяха сринали света му. Той бе чувал от баща си приказки за звездни кораби, стрелящи мълнии, но в тези истории тези кораби бяха на герои, не на убийци… на смели войни, джедаи, които се бореха със злото.
Но тези кораби не бяха такива. Те бяха избили семейството му, бяха изпепелили живота му.
Момчето безсилно залиташе по горските пътеки, когато пред замъгления му взор изникна фигура на нисък мъж, загърнат в черно наметало, чието лице едва се виждаше изпод ниско сведената каулка. Забракчето за миг се почуди кой ли е този чудат странник, сетне обаче се спъна в един корен, изпъшка и припадна.
***
Събуди се меко легло, преоблечен и завит. Чувстваше се много по-добре, главата му бе изчистена от болестта, вече не го тресеше.
Момчето стана и се огледа. Беше в малка стая с уютни стени, по които светеха различни лампички. Когато приближи една от тях, тя се отвори със съскане и пред него застана странна метална кутия, която избибка пред него, а сетне тръгна по тесен коридор. Заинтригувано, момчето тръгна след нея и не след дълго стигна до друга стая, която бе нещо като трапезария – в центъра и имаше маса с храна върху нея.
Внезапно забракчето разбра, че е гладно и се втурна към яденето, започвайки да утолява глада си с гореща супа от зеленчуци и хляб.
– Значи вече си станал – чу дрезгав глас зад гърба си и се обърна. На входа на трапезарията стоеше чудатия силует с черното наметало и качулката, спусната над лицето му. Момчето усети нещо нередно в него, някакво неясно чувство на неудобство и тежко преглътна.
Странния човек обаче се усмихна и каза:
– Яж спокойно, имаш нужда да въстановиш силите си!
Забракчето кимна и продължи да се храни, макар погледа на качулатия човек леко да го притесняваше. Когато свърши, то погледна домакина си още веднъж и малко притеснено каза:
– Благодаря ви… – някакъв импулс го накара да каже – …господарю.
По някаква причина, това обръщение зарадва неимоверно загърнатия в черно мъж, който се усмихна още по-широко.
– Моля, моля, момчето ми – каза той и се приближи до забракчето. Макар и нисък, човека изглеждаше някак странно заплашителен и детето усети да го побиват тръпки.
– По-добре ли си? – със загрижен глас попита качулатия – Беше много болен, когато те намерих. Имаше късмет, че имах работа на твоя свят. Иначе сега щеше да си мъртъв. Доста далеч бе от дома си.
– Аз… – заекна хлапето – Нямам дом.
– Как? – разпери ръце загърнатия в черно човек – Но ти си още много малък!
– Моето село бе унищожено – изхлипа забракчето и сетне набързо разказа историята си, завалвайки думите и смесвайки ги с ридания.
– В приказките никога не става така! – размаха накрая ръце детето – Джедаите идват и посичат чудовища, а не хора като мама и татко!
Внезапно качулатия мъж зашлеви такъв шамар на гостенина си, че главата на момчето се отметна и зъбите му изтракаха.
– Не ми ги споменавай! – изсъска той и приближи скритото си от качулката лице до това на забракчето. Хлапето замръзна като пица, хипнотизирана от змия, жълтите очи на домакина му го вцепениха, а иззад скритите черти на лицето то долови развала.
– К-к-кои – заекна забракчето.
– Джедаите – изхриптя мъжът – Тези убийци.
Сетне той се изправи и някак извинително се усмихна.
– Съжалявам, момчето ми, че реагиряах така остро. Но лъжите ме вбесяват.
– В какво съм излъгал? – не разбра детето.
– О, ти в нищо. Но… – очите на мъжа в качулката се присвиха – изрецитира ми една джедайска лъжа. Всъщност джедаите не са рицари, а убийци. Те са изклали семейството ти, следвайки своя личен интерес.
Очите на забракчето се закръглиха.
– Джедаите са животни! – изплющя гласът на мрачния човек – и затова се държат като такива. Но стига за тях. Сигурно ти е любопитно къде си…
***
През следващите няколко дни човека в тъмната роба обясни на момчето, че се намира в космически кораб. Той му показа техническите приспособления, обясни му как се лети и как се стреля, показа му как могат да се осъществяват контакти с хора от далечни светове.
– Сега например – каза човека – ще се свържем с планетата Телос, която е безкрайно отдалечена отук.
В този момент на метална платформа се появи малко духче на смръщен млад мъж с черни дрехи и странен белег на бузата.
– Надявам се да съм ви бил от полза, милорд – каза духчето.
– Справи се много добре, Занатос – отговори качулатия мъж и се усмихна – Нашите жертви не разбраха нищо, а ние спечелихме много. Отмъщението над джедаите е близо.
– Да, милорд. Нека Силата ви служи! – отвърна духчето и изчезна.
– Това беше холограма, момчето ми – обясни облечения в черно човек на забракчето – И тя е образ на човека, с който се свързваме.
– Този човек също ми мрази джедаите, господарю? – попита детето.
– Да – кимна с натъжена физиономия човека с качулката – Те убиха баща му.
Детето усети как гърлото го стяга. И вътре в себе си реши, че един ден джедаите ще бъдат наказани.
По-късно, когато забракчето и странния му домакин вечеряха, момчето попита:
– Господарю, вас не ви ли е страх от джедаите?
За момент домакинът му спря да се храни, сетне отговори спокойно:
– Не, никак дори.
Момчето силно се впечатли от това.
– Но те имат светлинни мечове!
Чернодрехия се засмя. Странен, сух и неприятен звук. Сетне се успокои и отвърна.
– Да. Като този.
И в ръката му грейна лъч червена енергия. Забракчето я загледа втренчено, хипнотизирано от красотата на лазерното острие. В следващия миг домакинът му го изключи.
– Много хубаво оръжие, но аз също мога да го ползвам и то не по-зле от джедайските убийци.
– Вие сигурно сте велик войн, господарю – каза то с трепет на въхищение в гласа.
– Войн? – вдигна глава човека с качулката – Войн, о, да, а също така и магьосник, философ и политик, учен, теолог и богаташ и още много други неща, взети заедно.
Хлапето зяпна.
– Но кой сте вие?
– Аз – гласът на домакина стана нисък и гърлен – се наричам Дарт Сидиус, Мрачния Владетел на Сит.
Несъзнателно момчето стана от масата, а сетне раболепно се просна по очи пред човека, който го бе подслонил.
– Моля ви, господарю, направете ме като вас! Научете ме на вашите сили! Ако ги имам, ще мога да отмъстя на джедаите!
Дарт Сидиус се изправи пред детето и като, че ли в цялата стая падна мрак.
– Знаеш ли какво искаш? Знаеш ли за какво ме молиш? – попита той – Нашия път е тежък и труден. Можеш ли да издържиш?
– Мога! Мога, господарю! – извика детето.
– Лесно е да се каже! – отговори ситския лорд – Трудно е да се докаже!
И в следващия миг от пръстите на мрачния владетел изхвърчаха синкави мълнии, които се впиха хищно в тялото на детето, обгърнаха ко като призрак и го превиха на две, карайки го да се гърчи и да пищи.
– Можеш ли да издържиш на това? – крещеше Сидиус – Толкова си си силен, за да минеш през това? Мразиш ли ги? Мразиш ли джедаите достатъчно? Толкова ли искаш да им отмъстиш, че да минеш през това? Това е най-малкото! – и ситския лорд спря светкавиците си.
Забракчето лежеше, сгърчено и пушещо от атаката, но когато отвърна, в гласа му нямаше нищо детско:
– Готов съм на всичко, за да ги избия, лорд Сидиус.
Тогава лицето на сита се разцепи от широка, ужасяваща усмивка.
– Добре тогава, мой чирако. Бъди готов да станеш сянка, да прегърнеш омразата си и да се превърнеш в черната фигура, която за джедаите ще е среднощен кошмар. Един ден Галактиката ще трепери от името ти, Дарт Мул…
КРАЙ

Photobucket

Оставете отговор