Наследство

от Димитър Запрянов

 

През август почти никой не беше останал в малкото градче Вирдос. Честно казано и през останалите месеци нямаше кой знае колко хора, но август беше най-ужасния, безлюден и скучен месец от цялата година, защото както повечето от местното население така и „туристите” напускаха градчето в търсене на по-добри алтернативи за работа и забавление. Цялата икономика на Вирдос се въртеше около местният университет, който привличаше млади момичета и момчета от цялата страна с обещания за лесно и безпроблемно завършване, евтини семестриални такси и купони, след които спиш с дни. Вирдос може би беше перфектното място за изкарването на студентските години, но за младите му жители, които бяха прекарали целия си живот в него, беше истински ад. От както се помнеше Джейк не беше го напускал, освен през кратките ваканции, които правеше с приятелите си всяка година и за които копнееше в този момент. Неспирните купони и евтиният алкохол, колкото и да бяха привлекателни за студентите, или както ги наричаше Джейк „туристите”, му бяха омръзнали и му се струваха вече като загуба на време. Още до седемнадесетата си година се беше наситил до болка на купоните в общежитията, танцуването в местните дискотеки и запознанствата с доста подпийнали момичета, които лесно можеше да излъже, че е по-голям,  благодарение на високият си ръст и широк гръден кош. Сега Джейк беше на двадесет и две години и на есен щеше да започне последната си година в университета, а след това най-накрая щеше да бъде свободен да отиде където си иска и да прави каквото пожелае.

– Още малко, стискай само още една година. – мъмреше си той под носа докато забърсваше една стъклена чаша. Единствено по желание на родителите си се беше записал да учи висше образование и пак по тяхно настояване беше избрал за това родното си градче, защото според тяхното мнение във Вирдос се намирал най-добрият университет за икономика и статистика в страната.

„-Това е било преди години, вече нивото е под всякаква критика.” – беше се опитал да им обясни Джейк, но баща му беше непреклонен.

„- Ще учиш тук, а след това прави каквото си искаш.” – Беше му казал той.

Джейк се беше съгласил само колкото да зарадва родителите си, вътрешно обаче мразеше както университета, така и глупавата специалност, която беше записал и нямаше търпение най-накрая да завърши и да напусне завинаги Вирдос.

– По-лъскава няма да стане. – обади се един глас зад него, който го стресна и той едва не изпусна чашата, която вече беше напълно подсушена.

– За бога не ме стряскай така. – изръмжа младежа в отговор и остави чашата на барплота.

– Много си докачлив днес. – отвърна с ведър глас приятелят му от детските години Сор и седна на едно трикрако столче на бара в кафенето, където работеше Джейк и което в момента беше напълно празно. Всъщност кафенето беше празно от седмици като се изключеха тук-там няколкото клиенти на ден, отбиващи се за по кафе в обедните си почивки и налудничавия, стар, раздърпан продавач на вестници Сид, който винаги миришеше силно на чубрица и се появяваше всяка сутрин още преди Джейк да отвори заведението с молба да му налее гореща вода в един очукан термос, от който можеха да ти се насълзят очите само като го доближиш до лицето си, но явно на Сид това не му правеше впечатление. На няколко пъти Джейк се беше опитал да изгони скитника, но без никакъв резултат. Първоначално беше започнал любезно да му намеква, че не е желан там, но след като старецът очевидно не беше схванал намека премина към по-драстични подходи. Забрани му да влиза в кафенето, защото усмърдяваше цялото помещение на чубрица и всякакви други силни миризми, които оставаха с часове. Това обаче ни най-малко не беше смутило Сид, той си стоеше извън кафенето с очукания си термос и налудничава беззъба усмивка и следеше всяко едно движение, което правеше Джейк. Младежът го побиваха тръпки от поведението му и затова беше излязъл и му се беше разкрещял да се маха, но това също не доведе до успех. Старецът продължаваше да си стои там, без да каже нито дума и да се усмихва така, все едно нямаше никакви грижи на света. Джейк беше говорил със собственика на заведението Макс, пълничък и може би твърде дружелюбен човечец, какво да прави с проблема си, а той му беше отвърнал да даде на стареца каквото иска и той щял да се махне. На Джейк тази алтернатива изобщо не му се понрави, но реши да направи това, което беше казал шефа. С неохота всяка сутрин вземаше очукания термос, наливаше в него гореща вода, след което го връщаше обратно на Сид, а той само изфъфляше едно „Благодаря” и изчезваше на някъде с купчина вестници под мишница, от които Джейк никога не беше виждал някой да си купува.

– Ей, приятелят ти се е завърнал. – засмя се Сор и посочи навън през стъклото, което също имаше нужда от забърсване.

Джейк се обърна и видя Сид да стои прегърбен на обичайното си място с очукания термос в едната ръка и множеството вестници в другата.

– Нали сутринта беше тук и му дадох горещата вода, какво иска пък сега. – изръмжа под носа си Джейк.

Сор обаче го чу и все така подхилквайки се му отвърна:

– Сигурно е започнал да те харесва и иска да станете по близки. – изкикоти се подигравателно. – Ти май си единствения човек с който разговаря, аз дори не знам къде живее лудия старец.

– Само това ми трябва, все едно ти не ми стигаш, ами сега още един луд да ми виси на главата цял ден. – не му остана длъжен Джейк. – Изчакай тук, сега ще видя какво иска. Сложи си една фалшива усмивка и излезе.

– Здравей Сид, какво мога да направя за теб. – каза той много по-любезно отколкото възнамеряваше.

– Ида да те предупредя. Не ти остава много. – отвърна му Сид със сериозна физиономия, която накара Джейк да настръхне, а от силната миризма, която лъхна от стареца му се догади.

– Какво имаш предвид? – попита го Джейк вече без фалшивата любезност и без никакви угризения или срам постави лявата си ръка пред лицето, закривайки носа и устата.

– Краят ти иде, видях го. Беше вързан, а гърлото ти беше разпрано от край до край. Главата ти едва се държеше на раменете и всичко около теб беше покрито с кръв.

Сид светкавично се приближи и сграбчи Джейк за раменете в стоманена хватка.

– ПУСНИ МЕ ГЛУПАК ТАКЪВ! – изръмжа Джейк и яростно се опита да се отскубне, но не успя да разруши захвата на стареца. Никой не би предположил, че един прегърбен, измършавял дядка притежава такава сила в себе си.

– ПУСНИ МЕ! – изкрещя отново Джейк и се опита да ритне Сид в капачките.

Ритникът му попадна в целта и нещо изпука силно, но лицето на дядото остана същото. Той дръпна силно Джейк към себе си и започна да шепне в ухото му:

– Махай се оттук, махай се докато все още можеш. Бягай надалеч и никога не се връщай, ако цениш живота си.

– КАКВО? – извика изненадано Джейк. – Я се разкарай от тук глупаво старче такова.

Изведнъж Сид пусна Джейк и той залитна назад, строполявайки се на земята разтреперан.

– Ако цениш живота си. – повтори отново Сид, наведе се, вдигна вестниците и термоса от земята, обърна се и продължи по пътя си, все едно нищо не се беше случило.

– Изчезвай. – изръмжа подире му Джейк, взе един камък от земята и с всичка сила го запрати към главата на Сид.

В гневът си обаче не можа да се прицели добре и вместо главата на стареца, камъка удари един пътен знак, който издрънча силно. Джейк се изправи, все още дишайки тежко и се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Никой не беше видял странната схватка, която се беше разиграла пред кафенето. Младежа погледна пак към мястото, където се бе намирал Сид преди секунда, но от него сега нямаше никаква следа, изтупа дрехите си и с ругатнисе насочи към входа на кафенето.

– Какво по дяволите се е случило с теб? – попита го Сор, който беше отишъл зад бара и тъкмо махаше капачката на една бутилка бира.

– Онзи откачен старец. – рече само Джейк и се просна на едно от многото празни сепарета до прозореца. Загледа се навън, но от Сид все така нямаше следа.

– Да не си се сбил с него? – продължаваше с въпросите Сор, силно решен, да не се задоволи само с краткия отговор на приятеля си.

– Остави ме на мира, не ми се говори за това сега. – отвърна му Джейк и разтри уморено слепоочията си, а в главата му бучаха думите на Сид „Махай се оттук, махай се докато все още можеш”– Старецът е ненормален, беше само въпрос на време преди нещо да му прещрака и да стане опасен за околните.

– Вярно, че е малко шантав. – съгласи се Сор. – но чак пък опасен, според мен винаги е бил спокоен и тих човечец.

– Този твой тих човечец ме сграбчи насред улицата и ме запрати на земята докато говореше как съм щял да умра в най-скоро време. – изръмжа Джейк в отговор.

– Сид те е повалил на земята! – каза невярващо Сор.

Обикновено Джейк би разбрал объркването на приятеля си. Той беше висок метър и деветдесет, осемдесет и няколко килограма и в последните години усилено се занимаваше с фитнес, от който мускулите му бяха изпъкнали и изглеждаше още по-голям.

– Не го видя както аз. Тръпки ме побиха от него. В този човек не се усещаше нищо човешко, изритах го с всичка сила, а той дори не премигна.

– Сид те е повалил на земята! – повтори отново Сор и започна да се подхилва мазно.

– Достатъчно вече с това, не искам да мисля повече за лудия старец. Утре ще отида в полицията и ще подам оплакване. Надявам се да го затворят за дълго, така ще направят услуга както на него така и на цял Вирдос.

Въпреки, че се стараеше да избие от главата си мислите за Сид, в умът му постоянно се прокрадваше спомена с побиващите го тръпки думи на дъртака:

„Краят ти иде, видях го. Беше вързан, а гърлото ти беше разпрано от край до край.”

Косъмчетата по ръцете и врата му настръхнаха и някаква странна студена вълна го лъхна изведнъж в иначе адски горещия слънчев следобед.

– Ей, ще идваш ли или не? –подкани го леко раздразнено Сор.

Явно беше задал някакъв въпрос, който Джейк не беше чул и сега чакаше отговора

– Какво? – попита объркано Джейк.

– Довечера ще ходим на дискотека с Карл и едни мацки, ти с нас ли си?

– Не ми се излиза, отново ще бъде пустош навсякъде. Никой не е останал в скапания град.

– Ти да не живееш в пещера? Тази вечер ще пее Делийн Симон и от всяко близко селце ще дойдат хора, че дори и от някой от по-големите градове. Доста нашумя в последно време мацката и вече има куп фенове. Ще стане купон.

– Да, добре, ще дойда за малко. Може пък и да е забавно.

– Супер, ще кажа на Карл да намери някакви стимуланти. – Сор смигна закачливо и се ухили дяволито. –Тия мацки, които ще идват са луди купонджийки и не става да излезем просто ей така.

– Все тая. – отвърна му Джейк, все така замислен по нежелание върху думите на Сид.

– Ама и ти си един. Айде, аз ще изчезвам, имам малко работа. Ще се видим довечера. – каза Сор, пресуши бирата си и излезе от кафенето.

– Нали знаеш, че не притежавам кафенето и не можеш да си пиеш ей така, без да плащаш. – изръмжа му Джейк, но се съмняваше, че приятелят му го е чул, а дори и да беше, едва ли му пукаше

 

След обяда беше също толкова скучно, колкото и преди. Дойдоха единствено Лани и Дорис с малката Сузи, които се задържаха около два часа и не спираха да се закачат с Джейк, че си няма приятелка и постоянно се върти с „онзи загубеняк Сорис”. След като най-накрая се отърва от тях, Джейк отново отиде зад бара и започна да мие чашите, защото просто трябваше да прави нещо, което да му отвлече вниманието от постоянните мисли за случката със стареца. Може би все пак щеше да е добре вечерта да се напие и да опита да забие нещо, ако не друго то поне пиян щеше да мисли повече с долната си глава и да остави заплахите на Сид настрана. Как изобщо стареца беше успял да влезе в главата му по такъв начин? Когато беше по-малък, баща му на няколко пъти му беше казвал да стои настрана от него, а когато Джейк го беше попитал защо, баща му беше отвърнал единствено с:

„Погледни го!”

Нямаше как да оспори този довод и се беше опитал да стои настрана от стареца, но незнайно защо, Сид проявяваше неприкрит интерес към него. На няколко пъти дори му се беше струвало, че го вижда от прозореца на стаята си, но когато излезеше на терасата, от него нямаше никаква следа. Стареца изчезваше невероятно бързо и очевидно никой не знаеше, къде точно живее. Всички казваха, че е някъде около гората, но никой не можеше да даде точно обяснение. Джейк доста пъти беше скитал из гората, както нощем, така и през деня, но не беше намерил нищо което да прилича поне малко на място за живеене. Може би стария шибаняк просто спеше по дърветата или изобщо не спеше, кой го знае. Най-вероятно нямаше дом, защо иначе постоянно щеше да смърди. Вярно, че човек не усеща собствената си миризма както останалите, но вонята идваща от Сид би накарала и човека с най-слабото обоняние да сбърчи чело и насълзи очи.

– Здрасти, ще ми направиш ли едно кафе за из път. – извади го от мислите му професор Исен.

– Разбира се. – отвърна му Джейк с усмивка. – Както обикновено, нали? Черно, с две бучки кафява захар?

Все пак на есен щеше да има четири предмета при професора и искаше да му остави добро впечатление, с надеждата да облекчи малко академичния си живот и може би да си вдигне успеха.

– Да. – отвърна му разсеяно професора.

Докато приготвяше кафето, Джейк погледна през прозореца към онова, което беше привлякло погледа на професора. Отвън премина малка група от момичета, които имаха вид на ученички. Едва ли бяха по-големи от десети-единадесети клас и Джейк беше напълно сигурен, че не са от града. Във Вирдос всеки познаваше всеки. Това беше и една от причините Джейк да мрази този град. Той не харесваше никой от познатите си, може би единствено Сор беше изключение, а него почти никой не харесваше.

– Само още една година. – измърмори Джейк.

– Каза ли нещо? – попита професора, който вече не зяпаше през прозореца. Може би защото ученичките вече никакви не се виждаха.

– Кафето ви, професора. – отвърна любезно Джейк и подаде горещата напитка.

– Благодаря. Задръж рестото.

Най-накрая смяната му свърши, той затвори кафенето и си тръгна, с намерението да си вземе един студен душ и да звънне на Сор, за да го пита какво става с купона. До колкото познаваше приятеля си вече най-вероятно беше пиян и на следващия ден сигурно нямаше да помни, че Джейк също е присъствал. Така ставаше напоследък, заради работата в кафенето, винаги отиваше на купона когато всички други вече са се насвяткали и прекарваше много тъпо времето нужно на петте шота, които обръщаше в момента на пристигането си, да започнат да действат.Тръгна нагоре, по улица „Четвърти април” и когато след десет минути стигна до площад „Бунтовница”, сви наляво. В този град нямаше значение в коя точка на града се намираш, разстоянието винаги отнемаше не повече от двадесет минути. Тридесет ако вървиш от студентските общежития до гората, които се намираха в най-северната и най-южната точка на града. Тъкмо излезе на улица „Войнишка”, в дъното на която се намираше къщата му, когато до него спря черния Рендж Ровер, който баща му толкова упорито отказваше да му даде.

– Качвай се. – извика стареца му и махна от предната седалка някакъв кашон за да му направи място.

– Къде си ходил по това време? – попита го Джейк.

– Имах малко работа в Стари Коз. – отвърна баща му.

Изобщо не изглеждаше добре. За последната половин година все едно се беше състарил поне с пет. Беше загубил значително тегло от иначе атлетичната си фигура, бръчките по челото му бяха станали много по-дълбоки, а черната му гъста коса беше посивяла и на места оредяла.

– До болницата ли? – попита притеснено Джейк.

– Какви ги говориш, нищо ми няма. – отвърна баща му, но гласът му не беше толкова силен както преди.

– За глупак ли ме мислиш. Знам, че си болен, няма нужда да го криете от мен. Какво е? Нещо сериозно ли? Да не би да е рак? – сърцето му прескочи един удар, когато изрече последното.

– Джейк, говориш пълни глупости! Нищо ми няма! Скоро ще се оправя, спокойно. – отвърна му той и пусна една тънка усмивка.

– Аха. – измънка Джейк. – Мама също не изглежда много добре напоследък. Постоянно е уморена и ходи с торбички под очите.

– Това не ѝ го казвай, знаеш я каква става, когато е въпрос за външния й вид.

– Да, но може би е някакъв вирус или не знам, нещо друго.

– Стига си се притеснявал! И аз и майка ти сме си напълно добре. Няма така лесно да се отървеш от нас.

В този момент черния джип спря пред гаража на къщата и Джейк слезе.

– Вземи покупките от багажника, аз имам малко работа по колата. Започнала е да издава някакъв дразнещ шум.

След един ободряващ студен душ, набързо изядена пържола и петнадесет минутно обяснение, което даде на майка си къде отива и обещание да се върне тази вечер, защото утре рано утринта трябвало да я закара до Стари Коз, Джейк най накрая тръгна към дискотеката в която вече бяха Сор и компанията.

Дискотеката се намираше неимоверно близо до университета и не бяха един или два пътите в които от дансинга беше отивал директно на лекции.

Оставаха му около десет минути с темпото с което се движеше. Погледна часовника си, чиито стрелки показваха дванадесет и петнадесет. Певицата сигурно вече беше излязла да пее, а купона беше в разгара си. Ускори крачка. Искаше му се дори да се затича, но не искаше да изпотява бялата риза, която беше облякъл.

– За къде си се разбързал толкова? – обади се глас от входа на един блок покрайкойто беше минал току що.

– Познавам ли те? – спря се Джейк и се извъртя натам.

– Освен ако не си получил амнезия, би трябвало да ме познаваш. – отвърна му момичето и излезе на светлината от уличната лампа.

Беше висока, слаба и червенокоса. Виждаше му се позната, но в първия момент Джейк не успя да се сети от къде точно.

– В момента нараняваш адски много самочувствието ми. – отвърна му тя и се засмя, показвайки трапчинките си.

– Виола?! – каза плахо Джейк, докато все така не отлепяше очи от момичето.

– Най-накрая!

– Какво правиш тук? Не съм те виждал от шест-седем години. Мислех, че си напуснала Вирдос завинаги.

– Е, чак пък завинаги. Все още имам роднини тук. Днес им дойдох на гости и реших да отида на този концерт за който всички говорят. И ти ли си се разбързал натам?

– Аха. – отвърна Джейк захласнато.

Виола беше първото момиче в което се беше влюбвал. Имаха планове да избягат заедно от Вирдос след като навършат осемнайсет години, но те така и не се бяха осъществили, защото майката на Виола беше починала в един трагичен пътен инцидент, а баща ѝ потънал в мъка, реши да се махне от града и Виола трябваше да тръгне с него, оставяйки Джейк съкрушен и предаден. По този начин завърши първата му и единствена любов.

– Променила си се. – каза той след няколко секунди.

– Нали? Тези пораснаха малко. – каза тя и хвана с ръце гърдите си.

– Чувството ти за хумор обаче, си е все същото. – засмя се Джейк.

– Ти също доста си израснал . – смигна му тя. – Искаш ли да наваксаме по пътя, защото вече закъснявам, а искам да чуя поне една песен на Делийн Симон. Голяма фенка съм й.

– Да, добре. – съгласи се Джейк. – До кога ще стоиш тук?

– В други ден си заминавам. Свършва ми отпуската и трябва да се връщам  в столицата.

– А какво работиш там?

– Ди джейка съм в един бар. Яка работа, лятото обикаляме плажовете и правим много диви купони. Всеки ден сме на различно място. Ами ти?

– Ами, аз съм студент тук. – отвърна й Джейк малко засрамено.

Нейния живот определено звучеше много по вълнуващо от неговия.

– Браво на теб. – отвърна му Виола. – Мен така и не ме приеха да уча в Музикалната академия. Я ми кажи какво става с онзи шантав старец Сид. И преди беше шантав, но сега май наистина е изкукал. Днес мина покрай мен и си мърмореше „тази вечер ще се случи отново” или нещо подобно.

Споменаването на Сид изкара в ума му онези думи на откачения.

„…гърлото ти беше разпрано от край до край.”

Джейк тръсна глава. Имаше огромна нужда от питие.

– Сигурно е от града. Тук всеки би откачил. – каза той небрежно, но думите на Виола се наместиха в съзнанието му точно до тези на Сид.

Тази вечер ще се случи отново.

– Ти ми изглеждаш доста нормален. – отвърна му тя и го хвана за ръката.

– Изчакай да ме опознаеш малко и тогава говори. – смигна й той закачливо.

– Имаме цяла нощ.

Джейк не знаеше как точно да реагира. Това момиче го беше изоставило и разбило сърцето му, а сега се връщаше и толкова очевидно флиртуваше с него. Трябваше да ѝ се ядоса, да ѝ изблъска ръката и да ѝ каже да се разкара, но незнайно защо не го направи. Беше му приятен допирът на кожата ѝ до неговата. Просто трябваше да се напие възможно най-скоро. Тогава нещата щяха да си дойдат по местата и грижите щяха да изчезнат поне за малко. Вече виждаха входа на дискотеката и чуваха силната музика идваща от там.

– Изобщо не се е променила. – заговори изведнъж Виола.

– Направиха й ремонт миналото лято. – отвърна Джейк. – Смениха интериора, бутнаха една стена и сложиха още един бар, но отвън няма никаква промяна, все същата дупка си е.

– Но какви спомени само имаме от тук. – започна Виола замечтано. – помниш ли когато…

Не успя обаче да се доизкаже, защото малка групичка излезе от дискотеката и тръгна в тяхната посока, всички ругаейки и възмущавайки се на висок глас. Джейк веднага позна гръмовния глас на Сор, който крачеше най-отпред с едно момиче, а то му обясняваше нещо и махаше оживено с ръце.

– Ей, ти най-после се появи! – започна Сор, когато ги видя.

– А вие на къде сте тръгнали? Нали тази вечер беше великия концерт на който щели да дойдат хора отвсякъде.

– Велик концерт, гъза ми… Онази паднала в гримьорната и си счупила крака или нещо подобно. Ди джея се извини и ни върна парите за билетите.

– И сега какво? Не ми казвай, че се прибирате. Умирам за едно питие!

Сор се доближи до тях и прегърна Джейк през рамото.

– Спокойно приятелю, всичко съм измислил. Няма да си разваляме вечерта само защото онази гърла е предрусала и е забравила как се ходи.

– И тогава какво? – намеси се Виола, която подпийналия вече Сор май все още не беше успял да забележи или поне не я беше познал отначало.

Сега обаче, когато зачервения му поглед се срещна с нейния, Джейк видя как зениците му се разшириха и той издиша силно през носа.

– Отиваме на парти у Деси. – каза той правейки се, че не я е познал. – Вуйчо ѝ имал вила в града, която за наш късмет е необитаема в момента, нали?

Русото момиче, вървящо до него, което едва ли беше наповече от шестнадесет или седемнадесет години и в момента напълно захласнато по Сор, кимна с глава.

– Така е. Има вила, но рядко я посещава вече. Предпочита повече апартамента в центъра.

– Хайде, води ни тогава. – каза Сор и я прегърна през раменете.

 

– Какво, по дяволите, правиш с тази кучка? – изръмжа той на Джейк когато останаха само двамата в килера на вилата, където отидоха да вземат няколко бутилки от пиячката на вуйчото.

– Нищо. – отвърна му Джейк искрено. – Видяхме се случайно и тръгнахме заедно към дискотеката.

– Да бе, да. Видях ви как се бяхте прегърнали. Вече веднъж ти разби сърцето и в продължение на година трябваше да те утешавам. Няма да позволя да се случи отново.

– Стига си се притеснявал за мен. – отвърна му Джейк раздразнено. – Знам какво правя.

– Ще я видим тая работа. – измъмри Сор и започна да оглежда видовете уиски.

– Ти по добре се притеснявай за малката Деси. Да не стане така, да трябва да ти идвам на свиждане в затвора.

– Стига си говорил глупости. Тя сигурно има повече бройки от мен и теб взети заедно. На бас, че без да правя нищо до един час ще ми се е нахвърлила. Вече е толкова лесно.

– Както и да е. – сви рамене Джейк. – Ти си знаеш, аз обаче сега имам ужасната нужда да се напия и да забравя всичко, което се случи днес.

– Пича има много пиячка и не идвал често насам.

След толкова избиране и оглеждане Сор взе няколко бутилки и двамата тръгнаха нагоре към кухнята, където се бяха събрали останалите.

– Много се забавихте. – посрещна ги Деси на края на стълбите.

Беше засмяна до уши и очевидно пияна. Нещо на което Джейк благородно завиждаше.

– Сор, ела да ти покажа колекцията на вуйчо от дискове, нали каза, че също колекционираш.

Докато се отдалечаваха, Сор се обърна към Джейк и му смигна, казвайки само с устни:

„Казах ти”

– Изобщо не се е променил. – обади се Виола зад него. – Видях го как ме изгледа, много ли ме нарежда докато бяхте само двамата?

– Не чак толкова. – отвърна й Джейк , отвори едната бутилка уиски и отпи голяма глътка.

Мекия вкус на ирландското уиски в момента беше най-приятното усещане на света.

– Задръж за малко, не си само ти. – засмя се Виола.

Джейк свали бутилка и я подаде на момичето.

– Чаша няма ли да ми дадеш?

– Ако виждаш някъде, вземи си. – отвърна ѝ той и огледа с усмивка коридора , в който се намираха.

От кухнята достигнаха до тях веселите гласове на компанията, която Сор беше успял да събере.

– Не ми се ходи там. Искаш ли да се поразходим? – каза Джейк и отново отпи голяма глътка от бутилката.

Вече почти беше забравил за всичко онова, което му се беше случило по-рано през деня. Може би, докато довършеше бутилката, шибания Сид най накрая щеше да напусне мислите му.

– И да ги оставим без пиене. – отвърна му Виола и погледна назад към кухнята.

– Ако толкова им се пие да дойдат и да си вземат. – каза Джейк и тръгна към входната врата.

Вилата се намираше в началото на гората във все още осветената и не толкова зловеща част. Духаше слаб вятър, който веднага разроши косата на Виола. Момичето се опита да я приглади, но след третия опит се предаде и я остави да се вее както й дойде.

– Господи от колко време не съм идвала тук? – възкликна тя, когато се озоваха на една поляна, на няколко метра от вилата. – Не знаех колко много ми липсва този град до сега.

– Доста е приятно и отпускащо. – съгласи се Джейк след като се настани на поляната и опря гръб на едно дърво.

За града не беше ни най-малко съгласен, но реши да запази коментара за себе си, защото не искаше да разваля момента. Отпи поредната голяма глътка от уискито и подаде бутилката на Виола.

– Чувствам се отново на петнадесет. – отвърна му Виола потънала в спомените си.

– Хубави времена бяха. – засмя се Джейк и погледна момичето в големите шоколадови очи, които заради слабата светлина изглеждаха напълно черни. – Имаш ли си някой в столицата?– поде Джейк.

– Вече не. – отвърна му Виола и погледите им се срещнаха. – Преди две седмици приключих една връзка. С моята работа е малко трудно да си в сериозна връзка. И двамата трябва да правим компромиси за някои неща и очевидно на него вече му беше омръзнало това.

– Аха. –измънка Джейк и без напълно да осъзнава какво прави, хвана лицето на момичето в шепите си и я целуна.

Останаха така няколко секунди в които през главата му премина цялата им връзка с Виола и как тя е единственото момиче, което някога беше обичал. А когато най-накрая се отделиха, върху лицето на младежа беше изписана широка усмивка. Тези няколко секунди бяха напълно достатъчни да заличат ужасния ден, който беше преживял. Придърпа я към себе си и остана приятно изненадан, че тя нямаше нищо против това. Понечи отново да я целуне, когато нещо встрани от тях изшумоля.

На Джейк изобщо не му пукаше за глупавия заек, катерица или каквото и да е било друго животно. Единственото, което го интересуваше беше момичето в обятията му. Виола обаче беше погледнала към посоката от която беше дошъл шума и миг по-късно изпищя силно. Младежът бързо се извъртя и ги видя. Един чифт светещи очи ги наблюдаваха от сенките на дърветата.

– Кой е там? – изкрещя Джейк и понечи да се изправи, но в този момент Виола беше опитала същото и двамата се препънаха един в друг и се строполиха върху тревата.

– Не и този път. – изрече прегракнал глас, който младежът позна. – Сега ще е различно.

Вятърът довя ужасна миризма, от която на Джейк му се насълзиха очите. Отново се опита да се изправи, но мъжът вече беше до тях. Виола изпищя за втори път, но заради силната музика идваща от вилата, най-вероятно никой не я беше чул.

– Моля те, недей. – примоли се момичето, но Сид я удари силно през лицето и тя се строполи в безсъзнание.

– Копеле шибано, ще те убия! – изръмжа Джейк, скочи на крака и се засили към Сид, който дори не се помръдна. Замахна към лицето на скитника, но уцели единствено въздуха. Стареца се беше снишил и сега му заби два мощни удара в бъбреците и един в лицето, от което му звъннаха ушите, а погледът му се замъгли и той се олюля.

– Този път няма да ни наранят. – изграчи Сид и заби един силен ритник в корема на Джейк от който младежа падна на колене и се сви на две.

– Този път ние ще спечелим. ДА. ДА. Ние.

Джейк усети как силните ръце на иначе мършавия старец, го уловиха за яката на ризата и го задърпаха към вътрешността на гората. Видя как Виола продължава да лежи неподвижно на поляната, преди Сид да го издърпа изцяло в тъмнината. Опита се да се бори и зарита с крака, но старецът само го удари още веднъж през лицето, което отново го зашемети.

– Къде ме водиш? Какво ще правиш с мен? – измънка той с уста, пълна с кръв.

– Тихо. Скоро всичко ще свърши. Всичко ще свърши и ние ще сме победители.

Мъжът определено не беше с всичкия си, но за луд петдесет килограмов дядка притежаваше невиждана сила.

– Не е нужно да го правиш, пусни ме и на никого няма да кажем за това.

– Да, може би не е нужно. Може би трябва го пуснем. – отвърна му Сид с малко по-тих и спокоен тон.

– Точно така, пусни ме. – продължи Джейк и в него се надигна малка надежда.

– НЕ! Този път ние ще спечелим. – изръмжа Сид и разхвърля слюнка навсякъде. – Може би има друг начин, трябва да измислим нещо друго. – Няма друг начин, ти имаше своя шанс, сега е мой ред.

Мъжът определено беше неуравновесен шизофреник и ако Джейк не направеше нещо, като нищо щеше да се превърне в труп.

Започна да опипва с ръце за нещо, което можеше да му послужи за оръжие. Отчупен клон, камък, каквото и да било, но наоколо освен пръст и малки пръчици, нямаше нищо друго, което да му свърши работа.

– Ако ме пуснеш ще ти платя. – започна умолително Джейк.

– Щял да ни плати. – изхриптя развеселен стареца. – Ще ни платиш, но по друг начин. Най-накрая ще бъдем свободни. – Да. Да. Свободни. – обади се по тихия глас развеселено.

– Моля ви недейте. – изписка Джейк. И той не беше сигурен защо използва множествено число, при положение, че там се намираше само откачения Сид.

– Мълчи. – изръмжа дъртака с твърдия си басов глас.

Вече нищо не се виждаше. Джейк беше попаднал в пълна тъмнина и усещаше само здравите пръсти на лудия, дърпайки го за яката и драскането на падналите клони и камъчета по тялото си. Дъхът му беше учестен, сърцето му биеше лудо, в очите му започнаха да се пълнят сълзи.Не искаше да си отиде по този начин. Живота беше пред него. Искаше да направи толкова много неща, искаше най-накрая да се махне от този град и да започне на чисто. Щеше да се промени. Обещаваше си, че ако по някаква божия намеса се отървеше от откачения, щеше да стане по-добър човек. Щеше да се разкара от Вирдос на мига и никога повече да не се върне тук.

Стоманените пръсти на Сид най накрая го пуснаха. Джейк се огледа и с ужас установи, че се намира в някаква тъмна задушна колиба без прозорци, стъкмена от дръвчета, найлони и всякакви други боклуци.

Единствения източник на светлина беше една престаряла и очукана газова лампа, чийто пламък леко се поклащаше на слабия вятър, влизащ през лошо стъкмените стени на съборетината и хвърляше страховити, разкривени сенки, които караха Джейк да си мисли, че в дупката има още някой освен тях двамата.

Смърдеше на подправки, което добави към ужаса му и желанието да си издрайфа червата върху мръсния проскубан килим, постлан на земята. Преди няколко години може и да е имал някакъв отличаващ се цвят, но сега беше кафяво-черно-жълт с наченки на розово по краищата.

Джейк се изправи до седнало положение и се огледа за нещо което може да използва като оръжие. На няколко метра от него на една маса, от която липсваше един крак и беше подпряна до стъблото на дървото, за да може да стои изправена, имаше голям ръждясал нож. Младежът се надигна още малко и се мръдна съвсем леко към масата. Сид беше с гръб към него и водеше някакъв спор със себе си.

– Трябва да му кажем, той ще разбере. – каза тънкия глас на Сид, с който Джейк беше свикнал.

– Няма какво да му казваме, казахме на предишния и резултата беше същия. Само загуба на време. Трябва направо да действаме. – скастри го дрезгавия глас, от който момчето го побиха тръпки и се закова на място.

Сид се обърна и Джейк видя, че в едната си ръка държи дебело въже, а в другата мръсен, черен парцал.

– Не се притеснявай. Скоро всичко ще свърши. – каза Сид тихо и мило, опитвайки се да успокои Джейк, докато се приближаваше към него.

– Какво ще правиш с мен?

– Намесен си в неща, които не разбираш, но скоро всичко ще свърши и ние най накрая ще спечелим. Най накрая ще бъдем свободни да напуснем този свят.

– Не знам за какво говориш, но си объркал човека. Родителите ми…

– Родителите ти нищо не могат да направят в случая. – изръмжа рязко Сид. – Сега си наш и ние диктуваме правилата. Чакахме твърде дълго и претърпяхме прекалено много провали. Всичко ще свърши тази вечер.

– Моля ви недейте, не разбирам за какво говорите, но аз нямам нищо общо с вашата вражда. – примоли се Джейк.

– Мълчи, казах. – изръмжа дрезгавия глас на Сид. – Ще правиш каквото ти кажем и ако имаш късмет може и да останеш жив.

Сид вече се беше надвесил над него и го гледаше ту с презрение ту със съчувствие. Джейк знаеше, че ако сега не направи нищо, едва ли ще има втора възможност. Събра всичката си смелост и се хвърли напред към стареца.Удари го силно и го запрати на земята, с един голям скок се озова до масата и грабна ножа.

– Не се приближавай или кълна се, ще те изкормя. – изръмжа задъхано Джейк. Ръцете му трепереха, сърцето му биеше диво, лицето му беше почервеняло, а дланите потни и едва държеше напуканата дървена дръжка на ножа. Сид направи една крачка към него.

– Казах да не се приближаваш, ненормално копеле. – повтори Джейк и размаха ножа пред себе си.

Сид изгледа парчето метал в ръката му с досада и изпуфтя пренебрежително.

– Чакал съм четиристотин години. Четиристотин години само провали. Все ми се изплъзвате по един или друг начин, може би това също е част от шибаната магия, ти обаче няма да ми избягаш. Най-накрая ще получа своето. – ръмжеше едва разбираемо Сид, а тялото му се тресеше неукротимо.

– Казах да стоиш далеч. – извика му в отговор Джейк и направи няколко крачки заднишком.

Искаше да се махне от тази колиба и ужасната воня, от тъмната и непрогледна гора, от шибания град. За бога дори от страната щеше да се махне.

– Той не е виновен. Трябва да му кажем, тогава ще разбере и ще ни помогне. – продължи Сид, много по-спокойно и сдържано, без почти никаква следа от изблика си преди няколко секунди.

Джейк отвори уста отново да заплаши стареца да не се доближава, когато от устата на Сид излезе трети глас с напълно различен тон от последните два.

– Краят ти иде, видях го. Беше завързан, а гърлото ти беше разпрано от край до край. Главата ти едва се държеше на раменете и всичко около теб беше покрито с кръв.

Заплахата от следобед беше повторена отново дума по дума с монотонен глас без никаква емоция.

– Я млъквай. – изръмжа басовия глас и се хвърли към Джейк.

Младежът извика панически от изненада и насочи острието на ножа към гърдите на Сид.

Усети как метала потъва в плътта без почти никакво съпротивление, а тялото на стареца се отпуска безжизнено върху него.Всичко стана за секунда. Джейк пусна окървавената дръжка на ножа, завъртя се на пета и хукна през глава в една посока, възможно най-далеч от шибаната колиба на откачения старец.

Не знаеше колко време беше тичал, но спря за да си поеме дъх едва когато излезе на слабо осветения път на околовръстното шосе. Намираше се на три километра от дома си и на около пет-шест от вилата, в която най-вероятно все още се намираха Сор и останалите. Зачуди се какво е станало с Виола, дали е наред, дали другите са я открили? Веднага след като се прибереше щеше да се обади на полицията да съобщи за всичко. Всички знаеха, че Сид е луд и беше само въпрос на време да извърши нещо подобно, така че нямаше да е трудно да му повярват, след като им разкаже налудничавата си история. Някаква кола спря на метри пред него и Джейк въздъхна с облекчение когато разпозна джипа на баща си. Изтича до колата и надниква вътре. Зад волана стоеше баща му с видимо изморен и раздразнен вид.

– Влизай вътре. – изръмжа му той, когато Джейк отвори вратата.

Младежа се вмъкна вътре и с облекчение отпусна глава на седалката.

– Няма да повярваш какво преживях. – започна Джейк, вече значително по спокоен в присъствието на баща си.

– Знаеш ли от колко време те търся? – продължи да го кастри баща му.

– Бях нападнат от онзи луд старец! –  измънка с последни сили Джейк.

– Мамка му, знаех си че нещо подобно ще се случи, аз съм виновен. Почивай сега, в безопасност си.

Джейк искаше да го попита защо той да е виновен за това, че него бяха нападнали, но беше твърде изморен за каквото и да е. Затвори очи, облегна се назад в меката кожена седалка, заслуша се в тихото бучене да двигателя и се предаде на съня. Сигурен, че е в безопасност, защото баща му беше до него.

 

Още преди да отвори очи Джейк знаеше, че нещо е различно. Нещо не беше както трябва и това го притесняваше. Отвори сънено очи. Не беше сигурен колко време е спал, но сега първата му мисъл бе, че все още спи и сънува някакъв кошмар.Умората, която го бе налегнала, на часа го напусна изместена от паника и страх. Искаше да извика за помощ, но в устата му имаше натъпкан мръсен парцал от който му се гадеше. Опита да се изправи, но каишите с които бяха вързани ръцете, краката и торсът му, не подадоха дори сантиметър. Започна със сила да се бори с ремъците, приковаващи го към дървената маса, но само след няколко секунди остана без дъх и се отпусна безпомощно. Огледа се и с ужас установи, че се намира в собственото си мазе. Старото му, счупено колело беше закачено на олющената стена пред него. В страни, на пода лежаха ръждясали гири, които никой не беше ползвал от години. На дясната стена имаше закачени, няколко изкривени джанти за кола, които баща му така и не беше изхвърлил. Всичко беше както си го спомняше освен странната маса с ремъците върху която лежеше в момента. Запита се какво се беше случило?

Първото което си помисли беше, че Сид е оцелял и по някакъв начин го беше открил. Сълзи избиха в очите му при мисълта, че след като той лежи безпомощно в собствения си дом, то значи лудия старец се беше добрал до семейството му и кой знае какво им е направил. Напъна отново ремъците, но резултата беше същия. От борбата с тях си протри китките и сега усещаше слабо, но неприятно парене в ръцете. Как онзи старец можеше да е жив след като го наръга така? Какво се беше случило докато беше спал. Къде е баща му? Дали всичко беше наред с майка му? Тези въпроси минаваха през съзнанието му отново и отново, докато той се бореше с ремъците. След няколко минути с доста мъки успя да изплюе мръсното парче плат и изрева с цяло гърло.

– ПОМОЩ! ПОМОЩ!

Вероятността някой да го чуе беше нищожна, защото нямаха никакви съседи. Въпреки това обаче се надяваше някоя преминаваща кола да чуе отчаяните му викове и да му се притече на помощ. Надяваше се също така всичко това да се окаже кошмар и той да се събуди от сръчкването на баща си, който му казва, че са пристигнали, но с всяка изминала секунда тази вероятност му се струваше все по-нереална. Някъде навън се чуха бързи, приближаващи се стъпки. Джейк стегна тялото си и отново напъна ремъците. Единственото което успя да постигне беше още по-голямо разраняване на ръцете си от триенето на стегнатия ремък в кожата. Стъпките спряха от другата страна на вратата на мазето. За няколко секунди настъпи гробовна тишина. Младежът чакаше със затаен дъх нещо да се случи. Очакваше лудия миризлив старец да влезе в мазето с ръждясалия нож в ръка, но това не се случи. Вратата се отвори с тихо скърцане и в рамката ѝ застана баща му. Изглеждаше много уморен и напрегнат. Все едно всяка стъпка, която правеше, му струваше невероятно усилие.

– Бързо помогни ми. – извика Джейк и отново напъна ремъците опитвайки да се освободи.

Баща му влезе бавно в мазето и с каменно изражение на лицето се приближи до масата на която беше прикован младежа.

– Развържи ме, онзи лудия може да се появи всеки момент! – каза задъхано от усилието да се освободи Джейк.

– Никой няма да дойде. – отвърна баща му с тих глас от който косъмчетата по врата на младежа се изправиха.

Нещо не беше както трябва, баща му изглеждаше различно. Беше много по-блед. Скулите му бяха изпити и на слабата светлина лицето му приличаше на череп.

– Какво става тук? – попита Джейк, а първоначалното успокоение, което беше изпитал виждайки мъжа, на когото цял живот се беше възхищавал и доверявал, започна да се измества от отново нарастващия страх.

– Съжалявам. – започна баща му, но в тонът му не се чувстваше грам съжаление. – Правя го заради нея. Винаги съм го правил заради нея. Обичам я! Дори след четиристотин години, любовта ми към нея нараства с всеки изминал ден. С всяко следващо жертвоприношение ставаме все по-близки.

– За какво говориш, да не си полудял?– опита се да се изправи за сетен път Джейк, но резултата беше същия като предишните опити.

– За Марта. – изрече баща му името на майка му като молитва. – Обичам я и винаги ще я обичам. Пожертвах всичко заради нея и ще продължа да го правя докато съществува света.

Джейк видя как мъжът над него бръкна в кафявото си сако и изкара от там дълъг закривен кинжал.

– Ти си също толкова луд като Сид! Господи това някаква извратена шега ли е? – крещеше Джейк, а умът му не го побираше какво точно се случва.

– Братята ми Сирин, Идис и Доф са луди, признавам го. – вдигна рамене баща му. – Но предполагам, че и ти щеше да полудееш ако трима човека сте затворени в едно тяло в продължение на четиристотин години. Винаги аз съм бил най-добрия в магията от четиримата и те ме мразеха за това. Когато разбраха, че искам да спася умиращата Марта, като жертвам детето ни, направиха всичко възможно да ме спрат. Не можех да ги убия, една част от мен ги обичаше въпреки всичко, затова направих нещо много по-страшно. Обвързах животите им с моя и сложих съзнанията им в тялото на един скитник без семейство и приятели.

– Преуморен си. – започна Джейк. Баща му говореше пълни небивалици в момента. – Освободи ме и аз ще ти помогна. Доста неща ти се събраха напоследък, имаш нужда от почивка. Пусни ме и ще ти помогна, обещавам.

– Единствено смъртта ти може да помогне на мен и Марта. – отвърна баща му с каменния си глас без каквато и да било емоция. – По същия начин както Дженифър го направи преди теб, а преди това Стивън, преди него пък беше Джулин, а преди нея Кара или пък беше Джейк. В един момент започва да се губи бройката. Пожертвал съм толкова много деца в името на любовта си към Марта и ще пожертвам още десет пъти по толкова. Ще бъдем с нея заедно до края на света.

– Пусни ме, мамка ти. – изръмжа Джейк и с все сила напъна мускулите си. Усети силно парене в крайниците си, но не спря. Мускулите на ръцете му се бяха издули и напъваха с всички сили. Китките му се претриха още повече и навлажниха от кръвта, която моментално започна да попива по кафявите ремъци.

– Безполезно е да се бориш. – отвърна спокойно баща му, който беше наблюдавал всичко отстрани.

– Пусни ме, моля те. – проплака накрая Джейк, когато не можеше повече да напъва и отпусна безпомощно тялото си върху масата.

– Не мога да го направя. – поклати глава мъжа, който в продължение на повече от двадесет години беше смятал за любящ и всеотдаен баща. – Сид за малко да опропасти плановете ми, признавам, че този път беше на косъм. Твърде много се забавих с ритуала. Истински се изплаших, когато ти не се прибра и тръгнах да те търся. Знаех, че онзи лудия сигурно се е докопал до теб. И преди се е опитвал да измъкне някое от децата ми, но никога не му се получава. Трите личности така и не могат да достигнат до съгласие и в повечето случай плашат и отвращават хората. Знаех си, че е само въпрос на време преди да те открия. За следващия път обаче ще бъда по-внимателен. Няма да се бавя толкова много с ритуала.

– Не го прави. – примоли се отново Джейк.

Не знаеше какво друго да направи. Нима този човек никога не беше го обичал и всичко е било играене на роля в продължение на толкова години?

– Следващия път в момента, в който навърши двадесет и две, ще го направя. – измърмори мъжа под носа си. – Няма да му дам възможност да опропасти плановете ми. Този път се бавих почти цяла година. Истината, е че те харесвам Джейк. Затова и ти казах всичко това. Исках да знаеш, защо е необходима смъртта ти. Харесвам те много повече от предишните си деца, но вечния живот си има цена. Ти трябва да умреш преди да навършиш двадесет и три години, в противен случай аз, майка ти и Сид ще си отидем от този свят. Наистина съжалявам, беше добро момче. Хайде не плачи, винаги си казвал, че не харесваш този град, сега най-накрая ще го напуснеш.

– Моля те! – изхлипа Джейк, но нито молбите, нито сълзите или виковете му промениха изражението, изписано върху лицето на баща му.

– Следващото ако е момче, ще го кръстя Кристиан. – каза баща му, отново тихо под носа си.

Джейк направи поредния опит да се освободи, но този път освен болката в мускулите и разранените си китки усети и хладния метал, който бавно се прокара от единия до другия край на гърлото му. Започна да кашля и да се дави, не можеше да си поеме въздух. Видя как по мръсната му риза започна да попива алено червената кръв. Вече не можеше да се бори, тялото му се отпускаше все повече. Искаше да каже нещо, не знаеше какво, но искаше да каже някаква последна дума, а не можеше да го направи. Надвесилият се над него мъж се замъгли и размаза. Искаше да направи последен напън с ремъците въпреки, че всичко и без това вече беше свършило. Не искаше да се предаде, искаше поне още веднъж да се напъне, да се освободи и с последните си сили да удари мъжът, който го убиваше в момента. Искаше да получи поне малко възмездие, но тялото му вече не му се подчиняваше. Единственото, което можеше да направи е да гледа олющения таван на мазето още няколко мига преди да напусне завинаги Вирдос.

 

Мъжът вече се чувстваше много по-добре, бръчките му и разширените вени бяха изчезнали. Беше по-млад, по-енергичен, идеше му да затанцува. Почти беше забравил усещането от това отново да изкачи стълбите до втория етаж на къщата, без да се задъха.

– Пийни от това и ще се почувстваш по-добре? – каза той когато влезе в спалнята и завари там чакащата на леглото със скръстени ръце жена.

Марта пое от ръцете му чашата с червената течност и отпи жадно няколко глътки. Видимо започна да се подмладява и да възвръща красотата и жизнеността си. Бръчките й се изгладиха, косите й станаха дълги и бляскави. Петната по кожата й започнаха да избледняват и само след няколко мига напълно изчезнаха . Цветът на океана се върна в очите й. Руменината отново се появи по бузите й и тя отново заприлича на жената в която се беше влюбил преди толкова години.

– А сега какво? – попита тя, след като избърса устните си с опакото на черната си блуза.

– Както всеки път. Напускаме града и започваме отначало. Бях ти казал, че ще живея хиляда живота с теб и смятам да изпълня обещанието си. – отвърна ѝ той, приближи и я целуна по сочните червени устни.

– Какво ще правим със Сид? Този път за малко да ни спре.

– Какво можем да правим, ние ще си тръгнем, той ще ни последва и всичко ще се повтори. Така работи магията, не можем да бъдем разделени, но и не мога да ги убия.

– Знам, но… – започна Марта.

– Не се притеснявай, следващия път ще бъда много по-внимателен, обещавам ти!

– Дано, защото вече съм бременна. – каза тя с тънка усмивка, която направи лицето й още по-красиво, ако това изобщо беше възможно.

 

Оставете отговор