Монолит

от Делиян Маринов

                                             

Вървях по мрачния тунел, а светлината постепенно оставаше зад гърба ми.

Не съм сигурен дали чувах или по-скоро усещах учестеният си пулс. Сърцето ми хлопаше така сякаш искаше да излезе от гърдите ми.

Забързах крачка, оглеждайки се боязливо. По неравните стени на пещерата имаше издраскани символи, напомнящи ми смътно за оскъдната страничка в учебника по история, където беше вместен кратък урок за античните цивилизации.

С периферното си зрение засякох леко движение. Обърнах се. Беше точно в ъгъла след поредния завой на подземния проход. Бяха сенките. Или нещо в тях.

Солидна буца заседна в гърлото ми. От прозрението на простичкият факт, че главният източник на светлина е вече далеч назад. Въпреки това не се намирах в непрогледен мрак. Пространството около мен беше изпълнено с бледо синьо сияние, чиито източник ми беше непонятен.

Докато вървях и хвърлях бегъл поглед на рисунките, усещах все по-силно нещото, което ме придърпваше напред. Беше необяснимо.

Не знаех какво е… не знаех защо съм устремен към него. Просто трябваше да продължа.

Изведнъж започна да чувам приглушени гласове. Не беше ясно откъде точно идваха, но бяха много. Пееха монотонно, но ритмично. Не разбирах езика им, но чувствах зарядът на напевите. Сякаш призоваваха нещо. Или някой.

Загубих представа за време и пространство. Вървях и слушах гласовете като хипнотизиран.

Изведнъж след поредният завой попаднах изневиделица на огромна дървена врата. От двете ѝ страни горяха факли. Тук спрях за миг и се поколебах. Посегнах към металната дръжка, но ръката ми спря. Какво изобщо правех тук?

Сякаш някоя невидима сила усети двоумението ми и реши да ми напомни, че не е време човек да се отказва малко преди финалният етап от пътуването. Крилата започнаха да се отварят бавно, съпроводени от режещ, скърцащ звук, който се смеси с мрачната мантра, която сякаш беше в своя кулминационен момент.

След като вратата бе напълно отворена пред очите ми се разкри изумителна гледка. В центъра на помещението върху нещо като малък каменен трон седеше белобрад старец с тъмно син тюрбан на главата. Беше заобиколен от стотици хора.

Случващото се беше извън разумът ми. Въпроси като „Откъде са се взели всички?’; „Какво правят тук?”; „Как дишат в тази навалица?” се изпариха в момента, в който щукнаха в главата ми. Цялата ситуация беше нереалистична.

Единственото празно пространство в обширната зала беше между мен и стареца. Тръгнах с бавни крачки към него. Всички ме наблюдаваха с напрегнати лица. Сякаш очакваха нещо. Кожата по тялото ми настръхна. Дадох си сметка колко е студено, което беше странно, защото помещението беше претъпкано…

Докато вървях към стареца се опитвах всячески да не ги наблюдавам… Мъже и жени, стари и млади; деца… Носеха дрипави дрехи от естествени кожи и материали.

Топлината и ароматът им сякаш обаче не бях там. Фокусирах погледът си върху старика. Носеше бели церемониални одежди, гравирани със сини и златно  жълти руни. Някои от тях ми бяха смътно познати. Акадски. Шумерски. Древните езици ми се сливаха. Възрастният мъж държеше в ръцете си разтворена книга. На едната страница имаше нарисувани две слънца. Едното обаче беше с един лъч, а другото с два. На втората страница илюстрацията беше още по-налудничава. Две птици захапали опашките си. Едната имаше широки, обемисти криле, а на другата и липсваха изцяло. Заедно образуваха кръг. Текст нямаше.

Погледнах въпросително стареца. Вече бях почти пред него.

Очите му бяха черни като космоса. Черни и дълбоки. Гледаха едновременно в мен и едновременно през мен.

– За какво си дошъл тук, синко? Що дириш от живота?

Гласът му прогърмя в притихналото след влизането ми помещение.

– Дойдох тук за да ми предадеш мъдростта си. – отговорът сам се изплъзна от устата му. – Това, което търся в живота е – знание!

Гробовната тишина отново се настани в залата. Моментът, в който чувах само ожесточения ритъм на сърцето си и накъсаното си дишане се върна отново. Старецът се усмихна снизходително.

– По тежък и мрачен път си поело, чадо. Не пропилявай енергията и младостта си…

– Но…

– Животът и бъдещето лежат в краката ти. А ти гледаш назад, където лежат тонове кости и хилядолетия човешка разруха.

– Искам да знам! – рекох с малко по твърд тон.

Усмивката на стареца се увеличи.

– Знанието ще те направи по-самотен и по-чужд на света, в който живееш.

Мъжът явно тестваше упорството ми.

– Няма значение. – отговорих.

– Стремежът ти към знание, ще те погуби. Теб и тези, които държат на теб. Готов ли си да жертваш всичко и всички?

– Готов съм.

Изведнъж изражението му стана сериозно, Надигна се, затвори книгата и я пусна. Чак сега видях, че стои закрепена за метална верига, висяща на колана, препасващ робата му.

Вече изправен, той протегна широко ръце към мен, сякаш ме призоваваше да се приближа. В същото време усетих силна болка в главата.

– Ади танаддаси. Мудуто каспам зилиту. Куитрибу ме ину, негелту варкарум!

Хората от тълпата отново започнаха да напяват. Изведнъж картината около мен започна да се размазва. Усетих лекота в крайниците си. Заобикалящият ме свят се завъртя спираловидно. Стопяваше се.

Топях се и аз с него. И потъвах.

В черните космически очи на стареца…

 

– Страшен сън! – възкликна Картър, докато ровеше в раницата си. – Странно обаче как го помниш детайлно.

Беше прав. Образите в сънищата наистина бяха често неясни и размити. Ако някой друг ми беше разказал с точност, че му се е присънила подобна история – щях да си помисля, че ме будалка.

И все пак нещата, които видях и чух бяха толкова ясно осезаеми, че все едно срещата със стареца в пещерната галерия беше истинско преживяване, а не като сън.

Подобно на спътника си и аз започнах да се занимавам с пакетирането на скромният си багаж. Предстоеше ни цял ден преход в планината и всички се надявахме да не се върнем повече в тази хижа. Ето затова, на първо време трябваше да се погрижим да не забравяме нищо съществено.

– Аз ви казах да не пием от този коняк, ама вие – не! Давай, сипвай. Домашно производство бил – глупости! Чист ментак! – третият ни съратник в съвместното начинание излезе от банята. По брадатото му лице се четеше ведра саркастична усмивка. Аз и Картър се засмяхме.

– Може би огненото питие е отключило нещо в съзнанието ми и го е пренесло в следващото ниво. – опитах се да го кажа със сериозен тон, но смехът продължаваше да ме напушва.

– Ба! По-скоро да е скъсало някоя и друга връзка сред мозъчните окончания. – отвърна Джонатан и започна да се обува.

Багажът ни вече беше почти готов. Отворихме за малко прозореца за да преценим как е времето и счетохме, че няма нужда да правим промени в екипировката си. Беше сравнително топло за средата на Ноември.

Долу в общото помещение, хижарят ни предложи закуска, но отказахме тактично. Не само заради поредната тлъста сума, която се опитваше да изкопчи от нас, но и заради цялостното отношение. След като платихме парите за нощувката, към, която беше добавил и такса за парно, което така и не бяхме усетили въобще предишната нощ, побързахме да се изнижем от тази меркантилна дупка.

 

Тръгнахме по добре маркирана пътека. Времето, напук на предстоящата зима беше меко и още на първият извървян час махнах връхната си дреха. Преходът по билото на планината се взимаше за 4-5 часа (поне така сигнализираха табелите), но още в началото стана ясно, че няма да си даваме зор. Все пак бяхме там главно заради разходката и приключението.

Колко красиво беше само! Планинската пътека, по която бяхме поели разкриваше невероятни гледки. Обширни долчинки с пожълтели треви. Шарени есенни гори, чиито упадали листа бяха като пъстър килим. Самите ние минавахме през такива лесове. Дългите месеци извън природата си казваха думата. Изследвахме всяка странична пътечка, спирахме се на всяка панорама. Предварително приготвените два литра билков чай, предвидливо смесени с бадемов ликьор, свършиха още на първите почивки.

Когато човек пребивава дълго в града и свикне с безкрайният бетон и синтетична среда, в него се заражда един особен глад за природа.

Когато планината ни взе в прегръдките си и изпълни взорът на всеки един от нас с просторите си, усетихме колко остър е този глад.

С всяка гледка, съзнанието ми се пречистваше. Усещах презареждане. В мен започна да се заражда желанието да споделя живота си с това място.

Докато вървяхме по отъпканите пътеки, забелязахме множество следи от преминаващи стада. На доста места се натъквахме и на кости, пак от същите животни, което беше показателно за честата употреба на маршрута от локалните говедари. На едно място попаднахме на вълнуваща (поне за нас) находка. Огромен череп, който май беше бивол. Бивните му бяха толкова впечатляващи, че решихме да го вземем. Закачих го за раницата на Картър, което отне повече време, отколкото си мислехме, че е нужно. Тук останахме и само двамата, тъй като третият ни спътник желаеше да изпълни прехода на време. За разлика от нас, той беше опитен планинар, вървящ с туристическа крачка. Толкова бърза, че от дребна точица в далечината, фигурата му скоро съвсем изчезна от полезрението ни.

Ние продължавахме с умерено темпо, улисани в разговори за тотемизма и древните хора, кичещи се с всякакви атрибути от мъртви животни. Осъзнах, че въображението у човек е еднакво силно и в града, и в планината.

В цивилизацията, то ни бе нужно за да бягаме и пътешестваме към по-стойностни места, а в природата – за да си обясняваме още по-добре явленията. Да ги свързваме с нещо по-висше. Може би така бяха създадени повечето фолклорни легенди. В примитивен опит да бъде обяснено, на пръв поглед необяснимото.

От този момент нататък разговорите ни, уж на шега, придобиха точно такъв приказно-магически оттенък.

 

Изведнъж, както си вървяхме зърнахме храст, от който се издигаше  не особено гъст, но за сметка на това – висок стълб пушек. Огледахме го обстойно. Но ненамерихме изхвърлен фас или нещо, което би причинило пушека. В крайна сметка отсъдихме, че е възможно, вървящият пред нас Джонатан само да си е загасил цигарата. Времето и без това беше сухо и топло.

Да, наистина беше слънчево и меко, нетипично за Ноември и зараждащата се зима.

Сега, както бяхме горе на билото можехме да разстелим взорът си в далечината. Погледите ни зашариха по посока на града. Той не се виждаше, защото над него се стелеха гъсти облаци и мъгли. Какъв парадокс само! Хората долу, гледайки към планината сигурно виждаха точно тази тъмно синьо-сивкава завеса. И се страхуваха да дойдат тук, представяйки си колко е сурово и безпощадно времето. Криеха се в топлите си къщи, обличаха по няколко ката дрехи и се свиваха до печките.

А тук горе ни се усмихваше слънцето! Почти лятно. Чувствахме, че сме попаднали в друга реалност. Всички притеснения, породени от прогнозите за времето, с които се бяхме запознали предварително, се изпариха.

Или по-скоро… бяхме в истинската реалност. Тази отвъд всяка информация, която беше минала през главите ни. В крайна сметка какво беше истината? Не беше ли тя, това, което усещаме, виждаме и чуваме в конкретния момент? А другата реалност, в която живеехме и бивахме облъчвани от всякакви концепции и гледни точки… дали не беше най-неестествена за нас?

След като тези мисли и емоции ни споходиха ненадейно, сякаш голям камък падна от плещите на всеки. От там нататък разходката стана още по-приятна и разпусната откъм мисли.

 

Улисани в гледките не осъзнахме кога настигнахме Джонатан. Или по-скоро, той ни беше изчакал. Когато видях изкараните върху един камък провизии се досетих каква беше причината. Колко божествен само беше вкусът на солените гевречета!

Докато се наслаждавахме на скромния обяд, Джонатан ни сподели, че изоставаме и че ако не опитаме да забързаме крачка ще посрещнем вечерта някъде по-маршрута.

Мен лично това не ме бъркаше, защото по-този начин пътешествието щеше да стане още по-мистично. А и всяка трудност по пътя ме стимулираше да се развивам като планинар.

След като хапнахме и доизпихме останалият чай се приготвихме отново за път. Като видях Джонатан да си свива цигара не се сдържах и го попитах:

– Абе ти да не би случайно да си изгаси фаса в онзи крайпътен храст?

– Не съм палил цигара скоро.

-Абе, то беше преди няколко часа.

Широка усмивка озари лицето му, показвайки, че се е досетил. Изведнъж и тримата избухнахме в мощен, неконтролируем смях.

– Като онези хора в пустинята. – Джонатан изказа на глас мисълта, която явно бе щукнала в главите на всички.

– Ти, представяш ли си. – подех. – Пророкът е минал с масето си покрай случаен храст, загасил го е и хоп – растението е пламнало. А след него поклонниците са помислили, че е сторил чудо.

– Не е било трудно. – добави Картър. – Тълпите тогава са били доста суеверни.

– Освен това са били и обезверени заради своеволията на поробителите им.

Отново се засмяхме, но този път по-слабо. По лицата на всички беше избила руменина и не беше трудно да се разчете силната заинтригуваност, породена от нагазването в темата.

Продължихме прехода. Догадката относно този религиозен мит обаче не спираше да ме човърка.

– Представяте ли си? Един изгасен фас. Едно простодушно множество, от което нито един не е поставил въпроса какво точно се е случило.

– И така вече над 2000 години. – отбеляза Картър.

– А момчета, представяте ли си всички легенди от Християнството да се базират на най-чиста и обикновена измама? – в тонът на Джонатан се долавяше насмешка.

– Съвсем възможно е, но тъй като Библията парадира за истинността на всички свръхестествени явления, хората, които не вярват цялостно – не размишляват над тях.

– С право. Всеки разум би отхвърлил твърдението, че някакъв старец-пророк бил ходил по море.

– Точно, а когато разумът отхвърля, отхвърля изцяло. – заключи Картър.

Помълчахме известно време. Продължавахме да вървим, но всеки беше улисан в мислите си. Така и не разбрахме кога слънцето се е покрило зад гъста вълна сивкави облаци. Джонатан пак избърза напред.

Известно време опитах да поснимам. Някои от фотосите се получиха добре въпреки лошата ми камера. Можеше да направя още и със сигурност по-добри (чисто композиционно), но съзнанието ми беше другаде. Далеч, далеч назад при мнимите пророци и чудесата им.

– Абе, Хал. – попита ме Картър. – Представяш ли си всички тези чудеса от Библията да са една инсценировка. Хората и събитията да са били истински, просто призмата – различна.

Зарадвах се, осъзнавайки факта, че спътника ми също бе размишлявал по темата. Мозъкът ми заработи трескаво.

– Естествено, това е само хипотеза. Но е съвсем реалистична. Група от хора, които се стремят към това да управляват. – подех разговора отново.

– Може просто да са искали да прокраднат идеите си…

– Е да де. И са се възползвали от гнева и разочарованието на тогавашните хора. Замисли се само колко лесно им е било в тогавашния древен свят да поведат такава революция във възгледите на хората.

Спряхме до едно тясно поточе. Малко над него имаше водопадче и множество скали. Бяхме непосредствено до пътеката, водеща към един от върховете.

– Добре, как е превърнал водата във вино? – попитах, миейки ръцете си с хладната вода.

– Според мен може би е сложил някаква есенция – аромат и овкусител.

– И аз си мислех същото. Алхимията по това време е била развита достатъчно за да е имало такива подобрители и съставки, но в същото време не е била достъпна и позната сред масите.

– Значи може да допуснем, че е излял по флаконче имитация във всяка бъчва с вода и хоп – ето ти вино. Нека не забравяме, че това се е случило в разгара на някаква сватба. Хората са били в нужда, трябвало им е малко за да се впечатлява и повярват. Било е лесно.

Отново избухнахме в смях. Напълнихме бутилките с изворна вода и потеглихме. Не бяхме минали и стотина метра, когато Картър продължи темата:

-Ами съживяването на мъртъвците?

– Хмм, може би просто е можел да лекува…

– Да, със сигурност. В библията пише, че е облекчил много болки и различни мъки. Но как точно е „съживявал”?

– Може би, някои от тях да са били в състояние близко до комата. Обикновените хора са ги помислили директно за мъртви. Познанията относно медицината не са били толкова широко разпространени.

– А представяш ли си и самите „вдигнати от гроба” да са били хора на пророка, които да речем, срещу някакви пари са решили да участват в инсценировката. Вкарват си токсин, който забавя максимално пулса им и ги праща в безсъзнание. После се появява Иисус и хоп – съживява ги.

– Съвсем възможно! – възкликнах.

Този път не последва колективен смях. Тръгнал на шега, разговорът ни относно религията бе поел в съвсем друга посока. Много по-сериозна.

– Смятай. Ако всичко е една голяма манипулация. По-добре ли е да се ровим? Да търсим? Да знаем?

В ума ми отново се завъртя циклон от мисли. Появи се обаче и още нещо, което ме възпря да дам отговор. Беше споменът за съня. И за стареца, от който бях търсил познание.

– Погледни какво се случва, Кар. – реших да сменя темата, кимвайки към върха над нас. От висините му се спускаха гъсти облаци мъгла.

– Уауу. – възкликна спътника ми и спря.

Имаше нещо интересно в ходът на мъглата. Тя не се спускаше директно при нас, както беше логично, а продължаваше да се носи във въздуха и започваше да слиза, чак при по-стръмните склонове. Точно към града.

– Сякаш някой направлява ходът ѝ. – не се сдържах.

– И аз си помислих същото. Като леден дракон, който бълва студ от ноздрите си.

– И ги праща директно към хората.

Явлението беше наистина интересно. Около нас все още не беше мъгливо и макар да се бяха скупчили облаци не усещахме никакъв студ. Нямаше и никакви шумове, освен тези излизащи изпод краката ни, докато вървим. Вятър не се усещаше също. Бяхме съвършено сами, а времето сякаш беше спряло.

 

Продължихме да вървим по пътеката. Тук нямаше особени следи от стада. Бавно този район не се използваше и имаше логика. Тучните жълтеникави поля отстъпиха място на суха твърда почва и камънаци. От време на време имаше по някое голо дръвче, но пейзажът беше уникално пуст. Празнина, която обаче не изглеждаше плашеща. Това, което усещах беше спокойствие. Докато вървях изгубих тотална материална и духовна представа за себе си. Чувствах по-скоро, че съм част от заобикалящата ме среда. Оказа се, че този участък от прехода е по-дълъг, отколкото си мислехме. Беше още ранен следобед, но благодарение на струпаните облаци вече беше сумрачно като спускаща се нощ. Загледах се отново към късовете мъгла, прииждащи от посока върха. На пръв поглед бяха безформени. При по-различна атмосфера бих ги определил на смачкани топки захарен памук, но на фонът на струпващият се облачен мрак, по-скоро изглеждаха като призраци. Колко много влияеше околната среда върху възприятията ни…

– Я виж, това е като китайски дракон. – подхвърли Картър, който явно също наблюдаваще процесията от облачета мъгла.

– Да, а виж това зад него е като гигантски прилеп.

Спряхме се за малко да погледаме още.

– Абе, Картър. Искаш ли да тръгнем към върха. Тъкмо ще видим къде и как точно се генерира мъглата.

– Леле, сякаш четеш мислите ми. Като колективно съзнание сме. – долетя отговорът на спътника ми.

Естествено идеята беше налудничава, особено в това време, но авантюризмът ни беше завладял напълно. А и наблизо имаше още една потока към върха, подобна на онази, която бяхме подминали по-рано при поточето. Имаше даже и табела, която показваше, че имаме към час и половина път. Другият ни спътник така или иначе беше прекалено далече за да го стигнем с крачката си. Изкачаването си беше трудничко поради стръмният каменист терен. Ужасната денивелация беше истинско предизвикателство. А с всяка стъпка нагоре въздуха ставаше все по-студен.

Изкачването… винаги поглъщаше концентрацията. Целият фокус беше върху вървенето към крайната цел, а всички други мисли бяха заключени и изолирани от съзнанието. Ето защо, докато катерехме стръмната пътека съвсем забравихме предмета на предишния ни разговор. От време на време се обръщахме да се насладим на ширналите се зад нас пейзажи и да щракнем по някоя друга снимка, но не спирахме устрема си нагоре, колкото и да усещахме умора в крайниците.

Както винаги става в планината, подходящото място за отдих само ни се разкри. Беше още един тесен, но бистър поток, чието начало се губеше някъде в поредното множество скали и зъбери нагоре. Там, където спряхме се беше образувало нещо като извор, от който пихме до насита и напълнихме манерките си.

Пейзажът тук отново беше различен. Имаше ниски дървета и непознати за нас храсти. Огледахме пътеката и протежението ѝ, по което ни предстоеше да продължим. От двете ѝ страни имаше разнообразни по форма и големина скали. В някои от тях чернееха дупки, явно убежища за птици.

Потеглихме отново. Съвсем скоро, отдясно на пътеката забелязахме огромен камък, наподобяващ монолит. Беше висок поне четири човешки ръста. Доближихме се до него и започнахме внимателно да го оглеждаме. Беше покрит солидно покрит с мъх. Интересен беше цветът му. За разлика от намиращите се в непосредствена близост сиво-бели скали, цветът на монолита беше червеникаво кафяв.

– Я виж ти! – чух възклицанието на спътника си, който беше заобиколил камъка.

Отидох при него и лицето ми грейна при вида на няколкото пълни шипкови храста.

– О, колко са много. Извадихме чист късмет, че дойдохме да разгледаме камъка! – възкликнах.

– Напълно съм съгласен! – потвърди Картър.

– Само, че къде ще ги берем?

– Аз предлагам направо да ги опитаме.

Изсмях се и се обърнах към него. С почуда забелязах, че въобще не гледа към шипковите храсти. Погледът му беше зареян надолу към земята. В подножието на големия камък имаше поникнали сивкаво-кафеникави гъби. Бяха мънички, но толкова много, че нямаше как да ги пропусне човек.

– Ти, какво… – попитах смутено.

– Това са май от гъбите на Хърбърт. – рече Картър. – Нали знаеш историята…

– Мисля, че не съм я чувал.

– Веднъж излязъл на разходка в селото си и катерил тамошните чукари. После намерил в един определен участък точно такива гъби и нали го знаеш колко е луд… взел, че ги пробвал. И после шест-седем часа…

Спътникът ми се засмя, а на мен ми стана съвсем ясно накъде биеше. Въпреки това недоумявах няколко неща.

– И все пак сигурни ли сме, че са те, а не някои отровни?

– Убеден съм. Хърбърт ми показа снимка. Той си беше набрал цяла кошница. Така изкара лятото.

– Това е ненормално.

– Аз си мисля, че нещата неслучайно се подредиха точно по този начин. – спътника ми се наведе и започна нежно и внимателно да си откъсва от гъбите. Сетне, след като събра една шепа, започна да ги поглъща лакомо.

– Ти, сериозно ли…

Лицето му се изкриви от предполагаемо горчивият им вкус, но си личеше, че ентусиазмът не спира да го държи. Погледнах гъбите отново. По месестата им част имаше леки дупчици и следи от гризано. Явно бяха оставени от насекоми или по-малки животни, а това значеше, че поне не са отровни. Това естествено не ги правеше безопасни. Но какво пък – нали вярвах, че хората трябва да експериментират и разширяват възприятията си.

На вкус всъщност не бяха толкова гадни. Неприятното чувство при дъвчене идваше от това, че бяха прекалено сухи. След четвъртата ми се наложи да отпия дълбока глътна вода. Седнах на полянката до спътника си, който беше направил същото. Пулсът ми рязко се ускори, но от притеснение. Ах, колко ни влечеше неизвестното само! Колко често, именно то беше главен катализатор на нашите действия. Изпълваше ни със страх, но и трепетно очакване. Усещах гъбите в стомаха си. Знаех, че подобен сорт психоактивни вещества хващат няколко часа след консумация. Какъв ли ефект щяха да имат над мен? Нямаше връщане назад. Предстоеше ми единствено да откривам Ето защо се поотпускам.

– Абе как въобще растат тук? Не им ли трябва гора и по-дебела сянка? – обърнах се към Картър.

– Ами виж. – кимна към полянката. – Те май си имат достатъчно.

Монолитът хвърляше стабилна сянка от едната страна, а от другата бяха скалите. Целият малък участък изглеждаше като сигурен слънчев заслон.

– Дали някой ги е развъдил или са пораснали естествено. – попитах.

– А и защо не са обрани досега. Не вярвам никой да не е минавал от тук.

– Всъщност за какво им е на хората да спират тук? Основния път на маршрута е долу, а към върха – вдясно. Ние дойдохме…

– Заради монолита. – довърши Картър.

– Пазителя на свещените гъби. – засмях се.

– Ей, тихо! – Картър изведнъж стана сериозен.

– Какво има? – сепнах се.

– Май чух нещо откъм пещерата.

Преди да успея да му отвърна, Картър вече беше станал и хукнал към един от отворите в скалите, намиращ се близо до нас.

– Кар..- извиках, но спътника ми вече беше влязъл. Не ми оставаше нищо друго освен да тръгна след него…

 

Оказа се, че това далеч не е само пещера. В дъното и имаше процеп, достатъчно широк за да се провре човек. Свалих раницата си и извадих челника, който си бях закупил преди няколко месеца. Сложих го и продължих по мрачният тесен тунел.

 

Коридорът, по който вървях не повече от десетина минути се вля в една просторна галерия. Веднага видях Картър. Беше коленичил в центъра на залата. Доближих се и онемях. Спътникът ми, също сложил челник, беше коленичил до нещо огромно, което наподобяваше скелет. Размерите му обаче бяха три пъти по-големи от човешките.

– Хал, няма да повярваш! – гласът на Картър издаваше пълно безумие. – Всичко се оказа истина. Скелетите на огромните прадеди на човечеството. Не е било лъжа! Не е било конспирация или измишльотина на учените. Намирани по целият свят, а ето, има и тук – в нашата държава!

– Какво… какво говориш!

– Предшествениците ни! Доведени тук от извънземните!

Приближих се. Покритият с паяжини скелет наистина беше огромен.

– Това… това и-и-ис-с-стинско ли е? – гласът ми трепереше.

– Хал! Чух зовът му! Не съм луд! Казвах аз на всички, че великаните от митологиите на всички народи са олицетворявали именно тези високи хора. Гърци, скандинавци, китайци, индианци, който и народ да се сетиш! Те са ги победили едно време и след това е започнала новата ера – за нас хората.

Не можех да позная приятеля си. Беше изцяло променен.

– Вслушай се! Пореден повик! Има още, нататък в пещерният комплекс

Преди да успея да му отговоря, Картър се беше изправил и хукнал към един от тунелите, започващи от дъното на галерията.

Започнах сериозно да се притеснявам за спътника си.

 

Колкото и бързо да се придвижвах в тунела, нямаше как да го настигна. Картър беше професионален спринтьор. Умората от дългия преход си каза думата. Забавих крачка. Изведнъж започнах самият аз да чувам странни звуци. Повървях още малко и стигнах до някакво разклонение на тунела. Идваха точно от там. Наподобяваха напев. Първоначално смътно познат, а после…

В съзнанието ми изникна спомена за собствения ми сън. Поех по страничния ръкав. Множеството въпроси, които напираха в главата ми изместиха мисълта за Картър.

Нещо призоваваше и самият мен. Отново. Само, че този път съвсем реално.

 

Озовах се в зала, идентична на тази от съня ми. Продължавах да чувам ритмичният хор от напеви. Сякаш хората, издаващи ги бяха около мен. За мое огромно разочарование обаче – в галерията нямаше никой. Въпреки това обаче усещах топлина.Идваща сякаш от стотици тела.

Какви шеги си правеше съзнанието ми?

Огледах се отново. Светлината струяща от челника беше достатъчно силна.

Бях напълно сам. Освен това…

Изглежда от тази зала не тръгваха никакви тунели.

Картър! С ужас осъзнах, че съм изоставил обезумелият си приятел. И то защо? Преследвайки безразсъдно собствената си лудост…

Побягнах към изхода на залата. Сигурно беше продължил по основния тунел. Трябваше да го намеря! Бяхме отишли прекалено далеч във фанатичното преследване на налудничави концепции…

 

Оказа се, че главният коридор съвсем не е дълъг. Още повече, когато видях светлината на края му, осъзнах, че отвежда навън. Обляха ме вълни облекчение.

Сигурно ме чакаше на изхода. Само да се измъкнех. Щяхме да се придвижим възможно най-бързо до хижата и да отпочинем. И повече нямаше да размътваме главите си с глупости.

Излязох от тунела и едва успях да спра. Оказа се, че това не е изход. Бях се озовал просто на една скална тераса. Тясна, но доста висока.

Пред мен се ширеха вековни букови гори.

Погледнах с ужас надолу.

И го видях.

Картър. Беше се разбил в скалите.

Кръвта му ги беше обагрила в ярък червен цвят.

Ненадейно си спомних едни от последните думи на стареца от съня.

„Готов ли си да жертваш…”

Изведнъж главата ми започна да се люлее. Пулсът ми се ускори, а върховете на крайниците ми изтръпнаха.

С дълбок, космически ужас осъзнах, че гъбите едва сега започват да ми въздействат…

 

 

Оставете отговор