Матю

от Милен Колев

Събудих се внезапно, с учестено дишане и стягаща болка в гърдите. Пиша на светлината от газената лампа, а капките пот падат върху хартията, размазващи прясното мастило. Трябва да пиша, трябва да се занимавам с нещо, за да възпра напиращата лудост.

Поредният нервен пристъп.

Никога не съм предполагал, че ще стигна до това състояние. Преди бе нещо чуждо и далечно, за което бях слушал от приятели или чел от различни източници на информация. Аз – Ралф Ричардсън, собственикът на верига магазини „Ричардсън“, общественик, човек здраво стъпил на земята до преди злощастните стечения на обстоятелствата.

Постепенно възвръщам нормалния ритъм на дишането си, а сърцето ми намалява ударите в минута. Хващам с треперещи пръсти снимката на жена ми Мериан – съзирам изящните и меки черти на лицето ѝ, трапчинките от хилядите усмивки, искрящите очи.

Мериан, как искам да си до мен сега! Искам да те прегърна, да усещам дъха ти, да се наслаждаваме на интимните моменти… Но вече не си тук и никога няма да бъдеш – не и в този живот. Тялото ти беше жестоко премазано при влаковата катастрофа, а аз бях принуден да изживея кошмара, когато ме викнаха при разпознаването на загиналите. Най-ужасния ден в живота ми – покъртителната гледка разклати психиката ми, милостта към разсъдъка ми не позволява да опиша онова, което видях.

Причината да не съм изгубил напълно желанието си за живот е десетгодишния ми син Матю. В деня на инцидента той пътуваше с Мериан. Беше от шепата оцелели и като по чудо бе останал невредим, след като влакът, с който пътували, дерайлирал и пропаднал в дере. Ако и със сина ми се беше случило нещо, то аз нямаше да пиша този дневник, вярвайте ми, а щяха да намерят тялото ми увиснало на примка или носещо се в някоя река.

Матю спи в съседната стая. Постоянно го проверявам, това е първата ми работа винаги щом се събудя, колкото и зле да се чувствам. Трябва да съм напълно сигурен, че всичко е наред, макар че момчето не показва признаци като моите: изключително спокойно приема ситуацията за своите години, предвид това, че е преживял инцидента и е видял с очи мъртвата си майка. Притеснително е, но той винаги е бил по-различен от останалите деца.

Поглеждам се в огледалото на стената – изпито лице, уморени очи, пресъхнали след пролетите сълзи, и коси, които са в пъти по-бели отпреди. Нещата в живота ни рано или късно се променят, независимо дали ни се иска или не. Аз трябва да продължа. Заради Матю.

 

  • ••

 

В деня на погребението от надвисналите сиви облаци ръмеше ситен дъжд, който се смесваше със сълзите на събралите се над двеста души – роднини, приятели и познати.

Матю беше мрачен, с наведена глава. Аз имах чувството, че всеки момент коленете ми ще се подкосят и ще остана да лежа в калта.

След полагането на ковчега в земята и приемането на съболезнованията, се върнахме вкъщи с малка част от дошлите. Сред тях беше и лелята на Мериан – Силвия Найт. Тя можеше да се нарече най-близкия човек от роднините на жена ми, понеже родителите ѝ Керъл и Джонатан, починали след като корабът, с който били на пътешествие в Тихия океан, потънал. Мериан, тогава на шестнадесет години, останала да живее при леля си. Три години след инцидента се запознах с нея, влюбихме се, оженихме се и две години след сватбата се роди Матю. Повече от десетилетие семейният ни живот бе прекрасен. До момента на смъртта ѝ… Сякаш проклятие е тегнело над жена ми и родителите ѝ – всички бяха починали вследствие на някакъв вид трагичен инцидент.

Силвия Найт се приближи към двама ни с Матю – достолепна жена, малко над средната възраст, облечена цялата в черно, отметнала булото от лицето си, сивата ѝ коса беше вързана на опашка. Тя погали сина ми по главата.

– Колко много си пораснал Матю – рече Силвия и се обърна към мен:

– Ралф, думите са излишни сега, но искам да бъдете силни и двамата. Всички трябва да сме силни. В името на Мариан.

Тя избърса сълзите си и продължи:

– Искате ли да дойдете на гости в имението? Смяната на обстановката ще ви се

отрази освежаващо.

Замислих се. Имах много работа на главата, но въпреки това ми се щеше да се махна от Провидънс за известно време, да се разсея от всичко. Имах вече няколко кратки нервни пристъпа, с които се бях преборил някак. Погледнах към Матю.

Той ми кимна и аз отговорих:

– Честно казано, защо не. Хубавият въздух и средата ще ни подействат добре, надявам се. Благодарим за поканата.

– Ще се радвам да дойдете – усмихна се тя. – Очаквам ви по всяко време.

И така след една седмица, оставил бизнеса в ръцете на доверените ми сътрудници, поех на път с автомобила. През цялото време Матю гледаше през прозореца и не проронваше и дума.

– Ще бъде приятно. В имението определено има какво да се види – рекох, опитвайки се да звуча ведро.

– Знам, татко – каза той, без да ме поглежда.

Прочистих гърлото си и вдишах дълбоко:

– Майка ти беше всичко и за двама ни… Заради спокойствието на духа ѝ не трябва да изпадаме в отчаяние. Обещай ми, че ще ми споделяш, ако нещо измъчва ума ти. Самият аз се боря с мислите как ще те отгледам без нея; как не съм и на десет процента толкова добър родител, колкото беше тя…

Усетих с периферното си зрение как той завърта глава и ме поглежда.

– Татко, не говори така. Достатъчно съм голям да мога да се справям и сам. Но няма да те оставя. Заради мама. И заради теб, знаеш го много добре – констатира хладно, а аз се подсмихнах на цялата сериозност, с която изрече думите.

Продължихме да пътуваме в мълчание.

Споменах, че е по-различен от останалите деца на неговата възраст и ще поясна защо е така: на чисто физическо ниво е по-развит – за своите десет години е по-висок и едър от тях, превъзхожда всички в часовете по физическа култура, дори е побеждавал и по-големи от него в различни надпревари. На интелектуално ниво е същата работа – пълен отличник по абсолютно всеки предмет. Всичко му се удава с изключителна лекота – математика, литература, история, физика, биология, химия, рисуване, музика, дори отскоро беше започнал да пише впечатляващи за възрастта си стихотворения и кратки разкази.

Не един учител беше говорил с мен и Мериан за знанията му и как трябва да продължи по специална програма за напреднали. И тъкмо щяхме да предприемем тази стъпка, когато се случи трагедията… Зарекох се след престоя ни да продължа с това дело.

Имението се намираше далеч извън града в гориста местност, в близост до Апалачите. До него беше прекаран специално път през гората, а около огромната постройка имаше висока пет метра ограда, като на входа стоеше охрана. Причината за тези мерки беше семейният бизнес на фамилия Найт, който Силвия бе наследила от родителите си – търговия с антикварни стоки. Колекцията им от антични и древни предмети беше наистина внушителна, съхранявана в огромни складови помещения разположени под имението.

Силвия ни посрещна, заедно с част от прислугата, и ни настаниха в триетажната постройка, в която имаше безброй стаи, огромни трапезарии, библиотеки, външен и вътрешен басейн, изба с най-различни вина.

И преди бяхме идвали на гости и мястото ни беше сравнително познато. Отношението на всички беше повече от внимателно. Силвия Найт бе останала стара мома, концентрирала се изцяло върху бизнеса, но въпреки това имаше нещо много майчинско в отношението ѝ спрямо нас. Мисля, че ще успеем да се разсеем от тежките мисли.

 

  • ••

 

На третия ден от престоя ни пристигна братът на Силвия и чичо на Мериан – Айзък с жена си Жозефин и красивите им деца Ерик и Барбара.

Айзък беше висок мъж, с кестенява коса и проницателни сини очи, винаги носещ скъпи костюми. Имаше адвокатска кантора в Аркхам, където живееше със семейството си. Той беше с осем години по-млад от сестра си, запазил интереса си към древното, въпреки многото му ангажименти в работата.

И Айзък беше съкрушен от загубата на племенничката си и се опитваше да ни вдъхне кураж, затова пристигна с цялото си семейство. Намирахме общ език, говорехме си по най-различни теми, а децата му, по-малки с три години от сина ми, се бяха сдружили с него преди време. Не бяха на мисловното и психологично ниво на Матю, но той бързо се нагаждаше спрямо различните хора, с които комуникираше.

Децата си измисляха най-разнообразни занимания – гонеха се по дългите коридори, играеха си на криеница, тичаха из великолепната градина и сложния чемширен лабиринт.

Притежаваната земя от фамилия Найт беше повече от впечатляваща – десетки хектари борова гора, малки полянки и хълмчета.

С Айзък и децата решихме да си направим разходка в гората, обути в удобни обувки, наметнали раници, пълни най-вече със сандвичи, резервни дрехи и бутилки вода.

На около миля и половина, северно от имението, се намираше един малко по-различен хълм – доста стръмен, осеян повече с камъни, отколкото с трева. На върха му се виждаха останките от няколко каменни колони.

Айзък предложи да отидем горе. Аз лично не се бях качвал, просто го бях зървал веднъж-дваж при идванията ни. Нямах желание, но децата надигнаха глас, че искат и ми остана вариантът да ги придружа.

Айзък водеше. Внимателно подбираше пътя, а на мен ми се струваше, че стъпваме по останки от стъпала. Другото, което ми правеше впечатление беше, че всичко е затихнало край нас – нямаше песен на птици, звуци от животинки, вятърът бе спрял. Просто се чуваше пъшкането ни при изкачването и тропотът на обувките по камънака.

След малко стигнахме горе. Можеше да се зърнат покрива на имението, както и могъщите върхове на Апалачите. Сиви облаци бяха скрили слънцето.

Между колоните имаше голяма каменна маса, с пукнатина по средата. Върху нея, както и по колоните, бяха издълбани най-различни символи, напълно ми непознати и най-различни по форма – кръгли, квадратни, триъгълни, такива с неправилни ъгли, преплитащи се както в по-прости, така и в по-сложни форми. Децата на Айзък ахваха от гледките, а Матю просто си мълчеше и разглеждаше.

– Баща ми, мир на праха му, казваше, че тези руини са от индианско време – рече Айзък и ни поведе към масата. – Според мен обаче са много по-древни. Ходил съм в Египет, Йерусалим, Англия, Шотландия, Китай, Австралия, показвайки снимки на символите на различни специалисти, ала никой не е виждал подобно нещо. Аз лично вярвам, че тези неща са били тук хиляди години преди зараждането на човека.

Сега всички ахнахме. Мисълта за това беше повече от интересна. Аз се включих:

– Но някой трябва да го е направил, нали така? Има известни прилики с човешката култура. Някой трябва да е набавил материали и да го е изградил. Не може от само себе си да се е появило… И с каква ли цел е направено?

– Задавал съм си този въпрос хиляди пъти, Ралф… Мисля, че е било направено най-вече с религиозна насоченост, почитане на някакво божество или божества. Расата, която го е изградила, може да е била прародителят на хората. На масата, която виждаме, може да са слагали различни дарове за здраве, богата реколта и така нататък.

– Или са правили жертвоприношения – каза студено Матю и усетих ледени тръпки по гърба си. – Жертвоприношения, за да умилостивят боговете, за да не бъдат наказвани за неподчинение. Това също е вариант.

– Какво е „жертвоприношение“? – попита Ерик. С Барбара бяха впили погледи в баща си.

– По-нататък ще ви обясня на вас двамата. Матю, може и да си прав – отвърна Айзък с блеснали очи. Знаех, че той се възхищава на сина ми. – Дали един ден ще успееш да разбереш какво е приложението му?

Матю се замисли за миг и отговори:

  • Защо не? Усещам влечение към подобни неща и бих опитал. Просто ще ми трябват още знания.

– В семейната ни колекция има няколко много интересни книги по тази тема. Толкова редки, че сигурно бройките им по света се броят на пръстите на едната ръка. Аз лично разбрах малка част от тях, но съм сигурен, че ти ще успееш. Не е казано сега, като пораснеш, разбира се. Ще ти ги дам.

– Добре.

Айзък се приближи до него и му разроши косата.

– Имаш невероятен син, Ралф – рече ми той. – Ще стане велик човек!

Аз сложих ръката си на рамото на Матю.

– Знам, Айзък. Благодаря ти за хубавите думи.

Продължихме да разглеждаме още малко и се приготвихме да слизаме. Ерик и Барбара бяха с баща си, а аз повиках Матю. Той ми беше в гръб, в близост до масата, вдигнал глава към небесата.

– Матю, да тръгваме – повиках го пак, но той не отвърна. Помислих си, че се е отнесъл за нещо, пресегнах се и го хванах за рамото.

– Матю?

Той отново не реагира и това накара сърцето ми да се разтупти. Заобиколих го, за да го погледна в лице. Беше вперил намигащ взор в небесата, без да ме забелязва. Усещах, че кръвното ми налягане се покачва. Какво ставаше? Леко го разтърсих за раменете.

– Матю, какво има?! – попитах малко по-силно и останалите извърнаха очи към нас.

Изведнъж той ме погледна.

– Нищо, татко. Бях се замислил, извинявай.

Поех дълбоко дъх.

– Не ме плаши така повече, става ли?

– Да, няма. Не се притеснявай.

Помогнах му да си наметне раницата и слязохме внимателно. Докато се връщахме, извърнах поглед към хълма. Колоните се бяха превърнали в зловещи силуети, наподобяващи разкривени пръсти насочени към небесата. Облаците станаха още по-тъмни. Изви се вятър и звуците на природата се завърнаха. Усещах потръпване в цялото си тяло. Не знам защо, но рязко изпитах неприязън към това странно място.

 

  • ••

 

Почувствах облекчение като се върнахме в имението. Взех си топла вана и след това отидохме с Матю на вечеря. Всички бяха на голямата маса в основната трапезария – домакинката ни Силвия, Айзък и Жозефин, с децата им. Настроението беше сравнително приповдигнато: Ерик и Барбара разказаха на Силвия колко хубаво си прекарват с Матю, Айзък разказваше забавни истории от времето, когато е живял в имението, Жозефин също се включваше с приятни семейни спомени.

След десерта Ерик и Барбара предложиха да си играят на призраци в една от горните стаи. Забелязах, че Матю не изрази особено желание, но все пак отиде с тях. Жозефин се извини, че е уморена и се качи в спалнята си. На масата останахме тримата със Силвия и Айзък, а прислугата ни наля вино.

– Много съм ви задължен, че правите това за нас. Карате ме да се чувствам неудобно… – усмихнах се, но Силвия вдигна ръка:

– Моля те, Ралф. С Матю заслужавате много повече.

– Така е, съгласен съм – рече Айзък и запали лулата си.

– Сестра ни Керъл беше невероятна, но уви замина си по нелеп начин. Тя остави след себе си още по-невероятна дъщеря, на която всички се радвахме. Обичахме я безрезервно много… – тя замлъкна и сведе поглед. Айзък стори същото. Усетих, че очите ми се навлажняват.

– Мериан беше пълна с дарби още от малка – продължи Силвия. – Всеки, който имаше щастието да се срещне с нея, оставаше не просто впечатлен, но и озарен, понеже тя прехвърляше част от светлината, която носеше в сърцето си в това на докосналия се до нея.

– Всичко, което казвате, е истина – рекох. – Матю е единствената причина да съм жив. Ако и с него се бе случило нещо, тогава…

– Но за щастие всичко е наред и като гледам е едно изключително момче – каза Айзък и издиша тютюнев дим. – И за това трябва да сме благодарни на съдбата или някоя друга висша сила. Концентрацията на всички ни, искам да го изтъкна, защото той е наша кръв и няма да те оставим да се оправяш сам, Ралф, е Матю да се чувства добре и да подпомогнем реализирането на мечтите му. Умело е изградил вид, че е всичко е наред, но вътрешно се бори с това, сигурен съм. Въпреки всичко, можем да бъдем и спокойни, понеже развитието му във всяко отношение е изумително спрямо другите деца и ще успее да се справи бързо.

– Винаги съм се възхищавал на това в него. Аз не бях такъв на неговите години, може би го е наследил от Мериан – казах и отпих от виното.

– Като дете беше изключителна, но далеч от това, което забелязваме в Матю. Явно е станала някаква аномалия в гените… Ала това може само да ни радва – усмихна се Силвия и погледна към Айзък, който кимна в съгласие.

Постояхме още час, потънали в спомени за Мериан и след като си пожелахме лека нощ, се качих да си лягам. Влезнах в спалнята. На леглото ми, облян от светлината на двете газени лампи, седеше Матю, обгърнал лице в шепи. Хлипаше. Внимателно седнах до него и го прегърнах.

– Матю, какво има, синко? Защо плачеш? Нещо с Барбара и Ерик ли стана? – прошепнах.

Той откри лицето си и ме погледна с кафявите си очи, зачервени от плач. Поклати отрицателно глава.

– Не успях да я спася, татко… Толкова бързо стана всичко.

Усетих се, че говори за Мериан.

– Но какви ги говориш, Матю – това са неща, върху които нямаме контрол. Ти оцеля, майка ти би желала най-силно това – да си добре.

Той хвана ръцете ми:

– Виждах застиналото ѝ тяло – беше починала на място, смачкана между седалките на купето. На мен ми нямаше нищо, татко, абсолютно нищо, разбираш ли. Всички, които оцеляха, имаха в малка или голяма степен наранявания. А аз нямах и една драскотина. Трябва да ти е направило впечатление.

Това, което казваше, наистина бе така – той беше единствения от пасажерите, които бяха напълно невредими. Това го знаехме само аз и лекарят, който го прегледа. Отчетохме го просто на голяма доза късмет.

– Не разбирам какво имаш предвид, Матю? – попитах.

– Нещо става с мен. Усещам нещата по по-различен начин – уча се все по-бързо и по-бързо, тялото и ума ми се развиват с всеки изминал ден. По време на катастрофата не изпитах никаква болка, докато влакът се преобръщаше надолу по дерето. Днес на хълма почувствах нещо като… прозрение. Прозрение, че имам сила, която другите не притежават. Силата да контролирам нещата – например такива, които не искам да се случат. Просто още не съм се развил до такова ниво да я използвам. Но усещам, че това е следващият етап в развитието ми. Ако притежавах подобно умение, мама и останалите пътници можеха да са още живи.

Слушах го, меко казано, изумен. Той звучеше толкова сериозно, че леко се уплаших.

– Днес ни се насъбраха много вълнения, синко. Трябва да поспим и след това ще обмислим добре всичко. Ти си невероятно момче и съм сигурен, че ако притежаваше такива умения, щеше да спасиш всички… Сега искам да си легнеш и да позволиш на ума си да отпочине. И не съжалявай за нищо. Абсолютно нищо. Важното е, че оцеля и си с мен сега, с всички нас.

Прегърнах го силно, както и той мен. Легна на другото легло в стаята ми. Дълго мислех за разговора ни преди да се унеса в сън.

 

  • ••

 

Не знам колко време е минало преди да събера смелост да напиша следващите редове. Времето тече по различен начин за изтерзания ми ум, ден и нощ се сливат, а аз се опитвам да потисна всичко с огромните количества изпит алкохол.

Разбрах, че не помага.

Мислех си, че живеем в рационално време – време, в което няма място за мистификации и свръхестествено, а предимството е на страната на трезвия ум и преценка. Всичките ми представи за това бяха жестоко унищожени за отрицателно време.

Поредният ден от гостуването ни започна съвсем обикновено, със закуска в трапезарията. Бяхме само четиримата с Матю, Силвия и Айзък, който се извини, че семейството му не присъства, понеже излезли на разходка по-рано.

Тъкмо бяхме привършили с хапването, когато в трапезарията влезнаха трима от охранителите и се насочиха към нас. Айзък ги погледна и кимна. Те извадиха пистолетите си и ги насочиха към мен. Сърцето ми щеше да изскочи. Събрах мислите си и рекох:

– Айзък, какво става?!

Погледнах и към Силвия, но изражението ѝ беше каменно.

До мен Матю се бе вцепенил.

–  Съжалявам, че ви причинявам това, но се налага… –  с цялото спокойствие на света каза Айзък и избърса няколко трохи от устните си. – Матю, ако не искаш баща ти да пострада, трябва да дойдете и двамата с мен до хълма. Веднага. И никой да не прави глупости, понеже тези мъже са страхотни стрелци и изпълняват всяка моя команда.

–  Виж, Айзък, това да не е някаква откачена шега от твоя страна… –  започнах аз, но той тропна силно с юмруци по масата и изкрещя:

–  Не е шега, глупако! Ставайте веднага! – очите му се бяха разширили, целият бе почервенял от яд.

Спогледахме се със сина ми с уплашени погледи и аз кимнах. Станахме бавно и ни поведоха извън имението. Трябваше по най-бързия начин да запазим самообладание.

Не съм усетил кога сме стигнали върха на мрачния хълм. Облаците отново се бяха скупчили, не даващи на слънчевата светлина да проникне през тях. Звуците бяха затихнали, чувах само бързото туптене на сърцето ми.

Айзък стоеше пред мен с Матю, Силвия също бе близо до тях. Имаше още трима охранители с приготвени оръжия, като в краката им имаше някакъв багаж. На каменната маса бяха легнали Ерик и Барбара със затворени очи. Телата им бяха неподвижни. Можех само да предполагам какво се е случило с Жозефин…

Айзък и Силвия облякоха тъмни роби и наметнаха качулките си. Отвориха един от куфарите и извадиха дебела черна книга – самите ѝ страници изглеждаха черни като въглен.

– От всички вехтории, които баща ми събираше през годините, имаше едно, което наистина беше полезно – Айзък посочи към книгата. – Некрономиконът. Сега ще разберете защо това е така.

Вързаха ме за една от колоните, продължавайки да ме държат на мушка. Виждах смесицата от страх и гняв по лицето на сина ми, който беше хванат за рамото от един от охранителите.

– Каквото и да става, оставете сина ми жив! – изкрещях. – Повече от объркан съм какво става, но нека Матю е добре.

Айзък се засмя:

– За него не се притеснявай.

Двамата със Силвия започнаха да напяват странни слова, звучащи толкова скверно, че ми е трудно да ги опиша. Облаците над нас започнаха да се завихрят, оформяйки окръжност.

Продължавайки да пее, Айзък извади дълъг нож от вътрешната страна на робата. Насочи се към децата си. Сърцето ми слезе в петите, когато той се надвеси над тях и изкрещя:

– О, Велики Йог-Сотхот, приеми нашия дар! Нека се слави твоето име!

Ръката му спусна рязко надолу. Чух писъци. Така и не разбрах чии бяха – на мен, на Матю или някой друг. След това припаднах.

Бързо бях свестен от няколко шамара от Силвия. Тя ме накара да гледам.

Айзък беше омазал цялото си лице с кръвта на децата си. Очите му искряха налудничаво, а смехът му раздираше въздуха. Господи, той беше убил собствените си деца… Не можех да повярвам на случващото се, исках всичко да е поредния кошмар.

Вихърът над нас се изви още по-бързо, отваряйки кръгла пролука в небето, която започна бавно да се разширява. Пурпурни светкавици започнаха да падат покрай нас. Символите по колоните засветиха с отровно зелено сияние.

Айзък и Силвия се хванаха за ръце и продължаваха на напяват все по-силно и по-силно. Охранителите останаха хладнокръвни – явно знаеха какво предстоеше. Матю гледаше към мен с изписан на лицето ужас.

Тъкмо щях да му извикам да се маха оттук, когато той се преви на две и запищя от болка. Пазачът до него се отдалечи, оставяйки го да се гърчи на земята. Айзък и Силвия бяха сменили напяването с друго по тон и вървяха към сина ми.

– Какво става с него?! Помогнете му! – изкрещях, забравил за страха си. Гледката на мъчещият ми се син ме раздираше. Бях готов да ги разкъсам. Опряха дуло на пистолет в челото ми.

Той продължаваше да пищи до момента, в който ръцете на братът и сестрата не го вдигнаха от земята. Матю изпадна в нещо като транс, затворил очи и вдигнал глава към небето. Тялото му бавно се отлепи от земята. Айзък и Силвия го пуснаха. Той се носеше към отвора в небето, светкавиците продължаваха да падат наоколо.

– Йог-Сотхот, приветствай сина си! – извикаха едновременно Айзък и Силвия.

Нещо ме жегна силно в сърцето.

– Оставете сина ми на мира!

– Вече е късно за това, Ралф. Той принадлежи на сила, която е много по-могъща от нас – заобяснява ми Айзък . – Истинският баща на Матю не си ти, а всемогъщият Йог-Сотхот. Всичко стана в един от дните, в които отсъстваше от вкъщи. Призовахме Йог-Сотхот, който прие твоя облик и отиде в семейното ви ложе. Той пося семето си в Мериан, а тя така и не разбра, че е била измамена. Той е и причината Матю да е толкова необикновен.

Известно време не можех да асимилирам казаното и да си го представя.

Силвия се включи:

– Според преданието, човешкият наследник на Йог-Сотхот трябва да навърши десет земни години, за да могат да са заедно с баща си и да управляват стотици светове, а тези, които са помогнали да се съберат, ще са надарени с неограничен живот и сили. Всичко това е описано в Некрономикона. С Айзък бяхме търпеливи през всичките тези години, а когато дойде времето и удобният момент, действахме. Не си мисли, че инцидентът е случайност. Нужните хора развалиха релсите малко преди влакът да мине през мястото, а ние знаехме, че Матю ще оцелее. Оставаше вие да дойдете тук…

– Чудовища! Долни твари! Ще горите в ада за всичко, което сте сторили! – проклинах Силвия и Айзък, а те ми се присмиваха.

След това започнаха звуците. Звуци, които никога няма да забравя – дълбоки, хрипливи и дрезгави, неспособни да бъдат издадени от земно същество. Идваха сякаш от най-дълбокото кътче на земята, тъй далечно, че е трудно да се представи. Сега си давам сметка, че са идвали от доста по-далеч – дълбоко измерение, нейде из дълбините на черния Космос. Те стържеха по изопнатите ми нерви и караха всеки косъм по тялото ми да настръхне. Небето стана още по-тъмно, символите по колоните и масата заблестяха още по-ярко, а още от отровно зелената светлина нахлу през отвора. От другата страна имаше множество съзвездия.

Айзък и Силвия се бяха поклонили до земята замлъкнали, книгата стоеше до тях разгърната.

– Йигнаиих… ’ЙЪтхнк… x’exue… н’гркдл’лх… Йог-Сотхот … – скверният глас стана още по-отчетлив.

През отвора започна да прониква някаква тъмна материя – подобно на пипала, съставена от множество очи, хоботчета и различни чудовищни израстъци – същинско въплъщение на кошмара и хаоса. Тя всеки момент щеше да сграбчи сина ми. Аз се разплаках от отчаяние, а Айзък и Силвия надигнаха глави и нададоха радостни възгласи.

И тогава Матю отвори очите си – те блестяха в същата зелена светлина, но още по-ярка. Изкрещя и обърна тялото си надолу, към нас. Протегна ръце напред и рязко ги свали надолу. В този момент се чу ужасяващ звук на счупени кости и всички охранители се строполиха на земята. Бяха мъртви.

Айзък и Силвия се спогледаха уплашено.

Матю извика нещо на непознат език и братът и сестрата запищяха, започвайки да се гърчат на земята. След миг главите им избухнаха в отвратителна кървава каша. Аз повърнах, очаквайки да дойде и моят край. Погледнах към носещия се високо над мен Матю.

– Татко, отмъстих за мама – изненадващо рече той. Гласът му звучеше могъщо. – Некрономиконът е ключът за силите ми. – протегна едната си ръка, книгата се вдигна от земята и я улови. – Един ден ще се върна при теб, обещавам ти. Ще бъдем отново заедно.

Черната маса обгърна тялото му.

– Синко, не! Не!!! – проплаках аз.

Хаотичната материя се върна обратно, заедно с Матю, през отвора в измерението си, който рязко се затвори. Всичките ми възприятия замряха и загубих съзнание.

 

  • ••

След един ден ме намериха все още завързан за колоната. Полицията била дошла по сигнал от пътешественици, които забелязали от далечина странните явления, разиграли се в небето над земите на фамилия Найт. Аз се опитах да разкажа всичката истина, но ме сметнаха за луд и настаниха за лечение в психиатрия в Провидънс за половин година, а за пред обществото виновник за смъртта на всички определиха странните светкавици, които се появили изведнъж и покосили хората, излезли на излет, а пък аз съм бил оцелял по чудо, получил тежък пост-травматичен шок след преживяното.

Естествено, загубих бизнеса си. Останаха ми шепа приятели и роднини, които подадоха ръка и помогнаха да се преместя в Аляска.

Поглеждам всяка вечер към звездното небе и се питам къде ли е Матю, дали един ден ще се върне при мен, както обеща… Или е по-добре да си остане някъде там – сред мрака и звездите.

 

 

Тагове:  

Оставете отговор