Магия в Мъглите

Магия в Мъглите

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 19.01.2008

Разказът е написан за месечен конкурс на клуб “Хари Потър” в дир.бг и печели първо място

Хогуортс, средновековието
Професор Долкър пишеше поредния си труд за това как се побеждават дракони в пещерите им. Перото на преподавателя по Защита Срещу Черни Изкуства скърцаше по пергамента, като звука се примесваше с трещящите навън гръмотевици и плющащия дъжд.
Професор Флавиус Долкър беше един от най-изтъкнатите магьосници по онова време. Докато мъгълите изпращаха най-добрите си войни към далечни пустини, в които те се бореха за власт на Божи Гроб, той всекидневно ги спасяваше от създанията, които тормозеха кошмарите им – химери, великани, тролове и други, по-неприятни същества, които прилежно бе описал в трудовете си.
И каква беше благодарността на мъгълите? Никаква. Пращаха смешните си монаси да издирват и да горят “вещици” и “обладани от дяволи” хора.
А смешните монаси бяха придобили голяма власт напоследък, след като ръцете им бяха развързани от некадърния крал Джон Безземни.
Поради това Долкър беше зарязал всичко и се бе заел да преподава в “Хогуортс” за да не може младите магьосници да завършат живота си в някоя драконова бърлога. Въпреки че, помисли си мрачно бившия Аврор, благодарността им да не бе много голяма. “Леле колко е гаден”- чуваше той да си говорят децата, спотаени из мрачните ъгли на Училището. Е, хлапета, бе им казал веднъж той, гаден или не, вярвайте ми, по добре мен, отколкото базилиск.
На вратата се почука.
-Влез! – каза Флавиус Долкър и вдигна очи към входа на кабинета си. Той беше слаб човек, с лице, обкръжено от черна остра брада, облечен в черна роба, но гологлав. Мразеше шапки и поради това дългата му, абаносово черна коса свободно се спускаше по раменете му.
Излъчването му беше като на вълк-единак, опасен, свободолюбив, но не и жесток.
Дървената врата на кабинета му се отвори и в нея влезе нисък, облечен в сиви дрехи човек с гладко избръснато лице, върху което беше застинало вечно кисело изражение. Долкър го познаваше добре, това беше Карл Карасимус, особено некадърен чародей завършил Дома “Хафълпаф”, който компенсираше ограничените си магьоснически дарби с голяма доза ентусиазъм и загриженост към учениците в “Хогуортс”. Той преподаваше (не много успешно) Отвари.
-Здравей, Долкър! – каза нервно Карасимус и свали острата си шапка, като почна несъзнателно да я мачка в ръцете си.
-Здравей – отвърна Долкър – Какво има? – той мразеше да го прекъсват докато пише и затова искаше да приключи с Карл колкото е възможно по-бързо.
-Ами, вчера при мен дойдоха Аврори и… – започна Карасимус и спря за момент, търсейки подходящите думи.
-Да? – подкани го Флавиус – Какво са искали?
-Имат нужда от помощта ти, Долкър – накрая каза преподавателя по Отвари.
-Но вие, професор Карасимус, предполагам сте им казали, че съм се отказал от работата си като боец срещу силите на мрака? – хладно, почти враждебно отвърна Флавиус.
-Да, но… -Карл се запъна – Флинтхарт се е върнал.
Долкър замръзна на място. Гнейус Флинтхарт. Може би най-злия магьосник от Моргана льо Фрей насам. Специалист в забранените проклятия, притежаващ развъдник за чудовища, Флинтхарт бе маниак, който използваше всичките си умения за да тормози мъгълите. Изпращаше акримантули по селата. Пускаше базилиски в замъците на лордовете. Пращаше дракони да дебнат из горите. А понякога и той самият лично нападаше, избивайки десетки невинни.
Накрая обаче лично Долкър, начело на отряд Аврори, бе намерил развъдника – голяма черна крепост по средата на Шеруудския Лес и бе сразил страховите му пазачи, най-силни от които бяха два Диментора, чието присъствие изсмукваше за секунди волята за живот и у най-смелите.
Но от Флинтхарт нямаше и следа, той сякаш бе потънал вдън земя. Така и не се бе появил повече.
Досега.
-Къде – процеди Долкър. Някои от най-добрите му приятели бяха загинали в битката при черния развъдник. Флавиус държеше сметка лично на Флинтхарт затова.
-В едно малко село, Уестмънч, близо до Стоунхендж. Вероятно иска да използва древния талисман на келтските магьосници за нещо. Флавиус, ти единствен можеш да се изправищ срещу него и да го победиш. Света на вълшебниците…
-Има нужда от мен. Знам това, Карл – каза преподавателя по Защите Срещу Черни Изкуства – И бъди спокоен, ще помогна, за радост на доста младежи в Хогуортс, на които няма да имам неудоволствието да преподавам. Поне за известно време.
-Има и още нещо, Флавиус – продължи обаче Карасимус.
-Казвай – кимна нетърпеливо Долкър.
-Абат Домициан също ще се мъчи да хване Гнейус. Пази се.
Флавиус затвори за миг очи. Абат Домициан беше кошмарът на магьосниците. Той се бе появил след ексцесиите на Флинтхарт, вероятно като реакция от страна на мъгълите. Проблемът обаче беше, че за разлика от другите “ловци на вещици” Домициан улавяше истински вълшебници и успяваше да ги изгори наистина на кладата. Никой не знаеше как го прави, но факта си бе факт.
Абат Домициан беше кошмарът на всеки магьосник, приел плът и кръв. Точно обратното на Флинтхарт, който пък бе кошмарът на всеки мъгъл.
***
Имаше много малко неща на света, които да са тайна за магьосниците. Великите Пирамиди в Египет например, които удивляваха мъгълите (но пък и те, мъгълите, лесно се удивляваха) всъщност бяха изключително ефективно средство за концентрация на магическа енергия. Но това го знаеха само магьосниците. Мъгълите ги считаха за гробища.
Стоунхендж обаче си оставаше загадка дори и за света на вълшебниците. Построен от келтските друиди в незапомнени времена, неговите функции оставаха неясни, макар някои от тях да бяха разкрити от различни изследователи. Знаеше се със сигурност, че огромната конструкция може да служи като календар, карта на звездното небе, времевърт и място, където магията бе по-силна и дори заклинанията на безмощните се получаваха.
Но дали това бе всичко? Отговорът на този въпрос беше неразгадаема гатанка за онези, които си блъскаха главата над него.
Всички тези мисли преминаха през главата на Долкър, докато гледаше масивния монолит, измокрен до кости от проливния дъжд, изливащ се като из ведро. Накрая вълшебникът поклати глава и пришпори коня си в посока към Уестмънч. Метлата не бе подходяща за такова време, пък и той не искаше да бъде забелязан от някой заплеснал се мъгъл или, по-лошо, от проклетия абат Домициан.
Когато доближи селото, Долкър за пореден път се изуми колко изостанали са хората, лишени от вълшебство. Уестмънч, казано откровено, приличаше на огромна кална кочина, из която някой безумец бе построил малки, схлупени къщурки със сламени покриви. В центъра имаше някаква странна, подобна на неправилен куб постройка, върху чиято врата, едва държаща се на пантите си имаше надпис “ХАН: ЧЕРВЕНИЯ ГЛИГАН”. Флавиус кисело си помисли за дивото въображение, което е имал човека, дал името на хана. Изборът в селото обаче не беше много голям и затова Долкър мрачно почука на вратата на “Червения Глиган”, молейки се тя да не падне внезапно.
Отвори му нисък и дебел човек с гола, лъщяща глава, малки свински очички и рядко неугледен вид, който го измери от глава до пети и изстреля в скоропоговорка:
-Нощувката струва три медника, вечерята – два, а за коня още два.
Долкър плати без да възразява на цената, макар тя да бе по-висока от нормалното. Дебелакът се ухили до ушите (което бе доста неприятна гледка) и след като прати едно дребно конярче да се поглижи за жребеца на Долкър, въведе магьосника вътре.
Беше също толкова неприятно, колкото и отвън.
В хана бе задимено и мръсно, а на всичко отгоре единствените клиенти бяха няколко отчаяни пияници, които сякаш се давеха в халбите си бира.
Флавиус също си поръча една, придружена от вечеря и много бързо съжали за прибързания си избор. Както можеше да се очаква, супата беше студена, а бирата – топла. А на всичко отгоре това правеше два медника за кесията на алчния кръчмар.
“Всяко нещо се връща”, помисли си наум Долкър и въздъхна. След като се пребори с яденето си и почти насила изпи бирата, магьосникът се огледа из трапезарията. Изглеждаше малко вероятно някой от присъстващите да е мернал следи от Флинтхарт, затова Флавиус реши да рискува с кръчмаря и го викна към себе си.
-Кво искаш? – нелюбезно попита дебелакът, присвивайки очичките си.
-Да ти задам два-три въпроса – отвърна Долкър спокойно – да си забелязвал нещо необичайно да става наоколо?
Кръчмарят се замисли.
-Какво по-точно? Нямаме разбойници тъдява – каза накрая.
-А други неща? – продължи да разпитва магьосникът – Нали знаеш, става дума за великани, дракони…
-Не – поклати глава ханджията – Пък и не вярвам да се появят. Страх ще да ги е от абат Домициан! – ухили се дебелия мъж и отново се насочи към тезгяха на заведението си.
Долкър се замисли. Не беше в стила на Флинтхарт да не прави нищо. Пък и той надали се страхуваше от един мъгъл, колкото и опасен да беше той.
В този момент размислите му бяха грубо прекъснати. Вратата на кръчмата се отвори с трясък и в нея нахлуха седем мъже, облечени в дълги кафяви раса и размахващи мечове. Зад тях стоеше висок, облечен в черно расо мъж с ниско сведена качулка, стискащ масивен кръст в ръката си.
-Това е нашия човек – просъска той и посочи с кръста си Флавиус – Хванете ми го жив!
Въоръжените монаси се спуснаха към Долкър, но Аврора вече беше на крака с магическа пръчка в ръката.
-Импедимента! – извика той и мечовете изхвърчаха от дланите на монасите, падайки с невъобразим трясък на пода.
-Флипендо! – за втори път извика той и нападателите му паднаха назад, блъснати от невидима сила.
Облечения в черно мъж обаче се засмя със сух, стържещ смях и изхриптя:
-Вещерските ти номера няма да те спасят от силата на нашия небесен Отец, дяволско изчадие – и сетне, за огромно изумление на Долкър, мъжът вдигна кръста си и изсъска – Круцио!
Заклинанието блъсна Флавиус назад и го заля с вълна от невъобразима болка. Долкър изтърва пръчката си и се свлече на колене. Преди да се освести, един от падналите монаси се вдигна на крака и с тежък удар го изпрати на земята в безсъзнание.
Облечения в черно монах се приближи до падналата си жертва, наведе се, и вдигна от земята магическата пръчка.
-Виждаш ли, почтени ми кръчмарю – изсъска той на треперещия в ъгъла ханджия – Каква змия бе дошла в пазвата ти – сетне се обърна към съпътстващите го монаси – отведете вещера в горната стая и го вържете. Аз ще се оправя с него.
-На вашите заповеди, абат Домициан – отвърнаха монасите.
***
Долкър мъчително се свести. Главата го болеше жестоко, а и цялото си тяло чувстваше някак сковано. След миг и разбра защо: беше овързан и хвърлен на пода на тясна стая.
-Събудихме се, значи – чу хриптящия глас на абата Долкър и с мъка се обърна по негова посока. Облечения в черно Домициан стоеше спокойно, неподвижно, като изключим факта, че подхвърляше магическата пръчка на Флавиус измежду пръстите на лявата си ръка.
С дясната още стискаше загадъчния си кръст, в който, както болезнено се бе досетил пленения Аврор, имаше друга пръчка.
-Ти си магьосник, абате – процеди уморено Долкър – Защо е всичко това, което правиш.
-Още ли не можеш да се досетиш? – застина в някакво странно нетърпение монаха.
-Да се сетя какво? – попита Флавиус и в следващия миг едно мрачно подозрение се оформи в съзнанието му – Не, не може да си…
Но Домициан вече бе вдигнал ръце и с един замах свали качулката си, разкривайки студено, изсечено гладко избръснато лице, от което грееха две леденостудени сиви очи.
-Флинтхарт – прошепна Долкър – Ах ти, тролски сине.
-Големи главоболия ми създаде навремето, да знаеш – изръмжа мнимия абат – Дълго време бях градил този развъдник, но ти дойде и – пуф! – с един замах унищожи всичко. И знаеш ли какво? – усмихна се зловещо злия вълшебник – Прецених, че щом магьосниците ги е толкова грижа за мъгълите, ще сменя ролята и ще преследвам тях!
Флавиус се помъчи да се изправи, стенейки с потъмняло от гняв лице:
-И уби толкова много от нас заради едното отмъщение, а? Ще те накарам да си платиш преди всичко това да свърши, развалено яйце от химера такова! – закани се Аврора.
-Тц, тц – възрази така наречения Домициан – Първо, нищо не можеш да ми направиш и второ… не правя всичко заради самото отмъщение.
-Какво тогава искаш? – рязко попита Долкър – Трудно ще създаваш популации от цербери в манастир.
-О, аз открих нещо много по-добро, Флавиус – разтегли се още повече усмивката на Флинтхарт – Докато се бях скрил в едно малко абатство близо до Нотингам се заех да разучавам някои доста стари и интересни изследвания на древни и видни магьосници – като например Салазар Слидерин, Херго Змиеуста и на самия Мерлин, придворния маг на крал Артур. И знаеш ли какво изследвах? – приведе се облечения в черно мъж над пленника си.
-Нещо скверно, без съмнение – изсумтя Аврора.
-Стоунхендж, Флавиус, Стоунхендж – поклати глава мнимия абат – И изследвайки го, открих истинската му, първична и най-важна функция.
-А именно – попита Долкър, предчувствайки нещо лошо.
-Монолитната постройка е портал към други астрални полета – отговори Флинтхарт – Ще ти го кажа по-просто. Оттам друидите са призовавали демони.
-Демони ли? – замръзна Флавиус – Как така демони? – в магьосническия свят имаше какви ли не причудливи и опасни същества. Но както и мъгълите, вълшебниците също считаха демоните за легенда, нещо, с което се плашат малчуганите край камината.
-Ами ето така – усмихна се Гнейус Флинтхарт – Демони. Могъщи същества от друго измерение, надарени с неописуема мощ. Пред тях драконите са като буболечки. Знаеш ли, Флавиус, че самия Херго Змиеуста, човека, създал базилиските, се е боял от демоните.
-И сигурно защото е бил с акъла си. Мене ме гризе въпроса ти какво ще правиш с тия демони – рече Долкър.
Човекът, който мъгълите познаваха като абат Домициан рязко се обърна към вързания Аврор и изхриптя:
-Ще ги ползвам по начин, който ще надмине и най-черните кошмари както на магьосници, така и на мъгъли. Ще призова Демонски Господар от Деветото Измерение на Отвъдния Свят и ще го накарам да ми служи. С него ще поставя на колене всеки, който ми се опълчи. Ще владея света! – прегракнало извика Флинтхарт.
-Един въпрос – уморено въздъхна Флавиус – Как ще го накараш да ти служи?
-Чрез един специфичен ритуал, описан в старинен пергамент, принадлежал на самата Моргана льо Фрей – с неприятна усмивка му отвърна Гнейус – Изисква се нещо много простичко: принасяне в жертва на магьосник. Познай кой си избрах?
***
Ден по-късно в небето грееше бледо слънце, докато абат Домициан, пътуващите с него монаси и пленника им пътуваха към Стоунхендж.
Долкър бе обзет от мрачни мисли. Флинтхарт хубаво бе измислил плана си, бе го примамил в своята клопка, а сега щеше и да го използва за нечистите си ритуали.
Дегизирания зъл вълшебник все така стискаше в дясната си ръка кръста, в който криеше магическата си пръчка. Тази на Флавиус висеше на колана му.
Монасите около тях се движеха механично, сляпо следвайки мнимия абат, а Долкър вече сериозно подозираше, че върху тях е приложено проклятието “Империо”.
Като цяло, ситуацията изглеждаше безнадеждна.
Накрая Стоунхендж се появи пред погледа на пътуващата група, огромна, сива конструкция от грамадни камъни, отломка от епохата на друидите.
Този древен паметник ще стане свидетел на гибелта на вещера, братя мой – театрално произнесе лъже-абата, но след миг сякаш промени решението си, вдигна кръста сякаш за благословия и изръмжа:
-Империо!
Долкър за щастие не бе обект на заклинанието, но с отвращение забеляза как погледа на пазещите го монаси се изцъкля още повече.
-Не мога да рискувам, нали разбираш? – подигравателно каза черния магьосник, сетне излая команда на робите си:
-Развържете пленника, но го пазете с извадени мечове! Ако нещо се обърка, Господ ще ви съди!
Хипнотизираните монаси развързаха Флавиус и го изправиха на крака, вдигайки го от носещото го магаре. Вълшебникът едва не падна, толкова схванат се чувстваше. За момента и дума не можеше да става за бягство, отвсякъде го бяха обкръжили. И то с извадени мечове.
Отведете пленника до паметника и не допускайте да мръдне оттам! – даде нова заповед Флинтхарт, а той самия влезе в очертанията на Стоунхендж и започна да чертае грамаден пентаграм. Когато след няколко минути приключи, той разглоби кръста си и извади от него дългата си черна магическа пръчка. Уви, служещите му монаси, в плена на хипнозата не обърнаха никакво внимание.
-Братя – каза Долкър – Не виждате ли, че този човек ви лъже? Той не е светец, а магьосник като мен!
Но пазачите му не отвърнаха.
-Мълчи! – с диво изражение на лицето изфуча Гнейус, насочи пръчката си към Аврора и изкрещя – Круцио!
Нова вълна болка заля Флавиус, но този път той остана на крака. Приведе се обаче на две и превит направи неуловимо движение с ръка, отнемайки затъкнатия в колана на единия от монасите кинжал. Хипнотизирания не забеляза нищо, нито пък Флинтхарт, който вече редеше злокобно заклинание, което четеше от старинен пергамент.
Аврора усети чувство на гадене и косъмчетата на врата му настръхнаха, когато в центъра на Стоунхендж се образува гъста, неестествена мъгла. Постепенно в нея се образува някакъв кошмар – видяха се първо дълги, подобни на пипала ръце, а после над мъглата се появи и уродлива триъгълна черна глава с аленочервени очи и уста, пълна с невъзможен брой зъби.
В този миг Долкър усети, че това не е магическо същество, нито пък животно, а нещо толкова зло и покварено, че самото му присъствие бе обида за всичко живо.
Най-сетне заклинанието на Флинтхарт върху монасите се разпадна. Някои закрещяха, а двамина се втурнаха към бившия си абат с вдигнати мечове. Той обаче с презрение надигна пръчката и изсъска:
-Авада Кедавра! – и те мигом паднаха мъртви.
В този миг зловещия гост в Стоунхендж проговори с глас, напомнящ трошенето на ледник:
-Кой смее да обезпокоява Господаря Демон Морджа, онзи, от който света трепери!
Флинтхарт се изпъчи гордо и отвърна:
-Аз, Гнейус Флинтхарт, най-великия вълшебник живял някога. Аз ще бъда твоя нов властелин.
Демонския Господар погледна с презрение лъже-абата и отвърна:
-А къде е моята съпротивляваща се жертва, човеко. Знаеш ритуала.
-Ето го! – отговори облечения в черно вълшебник и посочи с пръст Долкър – Ето я твоята плячка.
Но Аврора не стоеше безмълвен. Ръката му се надигна като нападаща змия и откраднатия кинжал се изстреля напред прерязвайки колана на Флинтхарт.
-Да! – извика триумфиращо Флавиус и протегна другата си ръка. Магическата му пръчка след миг долетя в нея.
-Това няма да те спаси – с омраза процеди мнимия монах – Убий го, Морджа!
Демона се засмя със смях, напомнящ по звука си на земетресение и едната от огромните му ръце излезе от мъглата, разперена като звезда на смъртта. Ноктите на пръстите му бяха като ятагани.
-Експекто Патронум! – изкрещя Флавиус и мигом неговия дух покровител, голям златист лъв изкочи срещу чудовищната длан. Тя обаче го плесна и отхвърли настрана като детска играчка.
Кръвта на Аврора се смрази. Току-що страховития пришелец се бе справил с едно от най-мощните заклинания. И то с лекота.
-Флипендо! – отново кресна Долкър и ръката на Морджа потрепна, като ударена с камшик. Демонския Господар обаче я разтърси, както правят уморените от писане деца, сетне размърда пръсти и отново дланта продължи неумолимия си ход към жертвата си, подобно на голяма змия.
От някъде прозвуча жлъчния смях на Флинтхарт.
Аврора почти се отчая и се реши на нещо, което досега никога не бе правил. Вдигна пръчката си и извика:
-Авада Кедавра!
Демонския Господар за миг застина, но после се отърси от смъртното проклятие като дива свиня от борови иглички и изръмжа с глас, дебел като вулканично изригване:
-Не можеш да ме спреш човеко. Обречен си.
И дланта отново тръгна, вече на сантиметри от жертвата си. Долкър можеше да види кривите, дълги нокти, люспестата черна кожа по тях…
И в този момент Флавиус си спомни нещо, което бе казал пришелеца преди минути и, надявайки се да е прав, падна на колене, хвана в ръце изхвърления наблизо от Флинтхарт разглобен кръст и го стисна в ръце. Чакайки.
Ръката на Морджа се надигна за удар…
И спря.
-Какво става? – изкряка развълнувано стоящия наблизо Гнейус – Убий го!
И в този миг изпищя, когато друга от ръцете на Морджа го сграбчи и го притегли към страховитата мъгла, растлала се във вътрешността на Стоунхендж.
-Жертвата не се съпротивлява, бедни глупако – каза Морджа – и така ритуала се проваля. Сега ти ще дойдеш с мен в отвъдното царство.
И в следващия миг Флинтхарт, борейки се да се измъкне от ръката, бе притеглен вътре в страшната мъгла, а след миг тя и чудовищния и обитател изчезнаха, все едно никога ги е нямало.
***
-И така, деца – рече Долкър в последния ден от срока – Поради дългото ми отстъствие виждам, че нито един от вас не е научил нищо в часовете по Защита Срещу Черни Изкуства.
Учениците в залата притихнаха, твърде уплашени, за да гъкнат. Не можеше да ги скъса всички, просто не можеше…
-Но понеже вината за това е моя – продължи Преподавателя – Редно е всички да получат максимален брой точки!
Оглушителен вик на доволство прозвуча из залата и младите магьосници щастливо наизлизаха в междучасие, поздравявайки се.
Долкър ги погледна с усмивка, а на вечерта празнуваше заедно с тях и учителите края на учебната година в “Хогуортс”. По средата на празненството, Карл Карасимус се приближи до него и го попита:
-Знаеш ли, Флав! – беше леко пийнал – Мисля си, че все нещо скри от тази история. Някак си не му отива на стария Флинти да се поти толкоз само заради старото отмъщение!
-Хм – отвърна Долкър – Ами той си беше малко луд. И това накрая му изяде главата.
И с хитра усмивка Флавиус отпи от бокала с вино в ръката си. Някои тайни беше по-добре да си останат скрити.
КРАЙ

Оставете отговор