Кръвожадния

от Даниел Иванов

В окървавената местност лежаха стотици трупове на смели мъже. От някои стърчаха копия,  на други торсовете бяха отделени от главите, а трети лежаха напълно обезобразени, полегнали в напоената морава с посечени крайници. Бойното поле се беше превърнало в лобно място за тези воини.

Около мъртвите тела, подобно лешояд, който кръжи над предстоящата си плячка обикаляше грамаден мъж с тъмно руса коса до раменете, квадратна брадичка и мрачни като дъждовна нощ очи, хвърлящ два метра сянка зад гърба си, боецът престъпваше от труп на труп, от другар на враг.Той беше единственият останал жив след битката. Гледаше и проклинаше съдбата си. Душата му се терзаеше и той вътрешно си задаваше въпроса „Защо Бога на войната не бе взел и него, докога щеше да отлага смъртта му?“

Войнът поседна изморен върху обрасла с дървесни гъби скала и започна да почиства меча си от полепналата кръв по острието. Намаза го с паста, която разяждаше червената течност, след което забърса метала с кожена изтривалка. Прибра внимателно оръжието в ножницата и се загледа към превърналото се в масов гроб бойно поле.

Преди няколко зими, когато намери меча, той знаеше за неговата сила и издръжливост. Безброй сезони слушаше с трепет легендите за древното оръжие, изковано в дебрите на Ада. Тъй много желаеше да го притежава, но никой не го бе предупредил за проклятието на меча, може би защото на никого не бе известно. В легендите разказваха за него, изкован от желязо, невиждано по хорските земи. Наричаха го „кръвожадния“. Дълго време варваринът се чудеше откъде идва това прозвище, но прословутите битки, които водеше и преследващата го с времето слава, му помогнаха да разкрие част от загадката. Мечът отнемаше живот, това го правеше най-добре. Той сякаш имаше собствена душа, избираше достатъчно смел и дързък мъж за да му се отдаде във вярност и да му донесе величие.

Варваринът беше взел решение, щеше да пътува към пещерата на подземната богиня – Калиарсхакта. В земите ѝ непобедимият войн беше намерил „Кръвожадният“ – мечът на Ахмунтарас, богът на смъртта.

Когато се сдоби с оръжието, той не знаеше на кого е принадлежало преди това, но със смяната на сезоните разгада мистерията. Мечът бе вълшебен. Когато пронизваше враговете си, дръжката му светеше в цветовете на огъня и пламъци заиграваха по острието. Той събираше душите на нещастниците, дръзнали да му се противопоставят, сякаш в него се бе вселил същинският бог на смъртта – Ахмунтарас, събирачът на души. В разгара на битките, „Кръвожадният“ направляваше движенията на война, беше безсилен пред мощта му. Той сечеше врагове и приятели, всеки, който се осмеляваше да се включи в битка…

Но стига толкова, боецът беше взел решение, щеше да сложи край на това проклятие. Ще пътува до пещерата на богинята отново. Там намери меча, там ще го остави, на същото проклето място. И ето, мракът се спускаше, време беше да изпълни плана си. Настъпи моментът, в който щеше да прекъсне събирането на души за бога на смъртта, но сякаш мечът четеше мислите му. Той пламна в ярко червена светлина, същата като тази по време на битка. Отскубна се от ръцете на война и полетя във въздуха, където с кръгови движения образува горяща сфера, в средата, на която се появи лик на същество – гневно и невероятно противно. С демонска глава вместо лице, копита вместо крака и огромна конска опашка.

– Ахмунтарас! – провикна се плахо варварина.

– Робе мой, ти се врече във вярност към мен, задължавам те да изпълниш клетвата си, инак ще взема душата ти и тя ще страда в подземното царство за вечни времена.

– Не! – изкрещя войнът. – Стига вече, спрях със събирането на души за теб! Този път няма да ти се подчиня!

– Аггггрррррраааааххххх, ще съжаляваш човеко, проклинам те да се мъчиш завинаги в моите владения.

Създанието изрече някакво заклинание на непознат език и мечът се стрелна право към варварина, разделяйки главата му от торса. Безжизнената двуметрова канара се просна на земята. В меча заиграха светлини по дръжката, в чийто край се подаде малка кристална сфера, където мъчително се рееше душата на война.

– Това е най-ценният ми трофей. – подхвърли злокобно Ахмунтарас, след което се разтвори във въздуха.

„Кръвожадният“ угасна и падна с метален звън до трупа на човека, където щеше да дочака друга клета душа, която да пороби.

 

24.03.2016

 

Оставете отговор