Истории за едни от първите

от Марк Томов

Предистория на играта “Destiny”

Утринните слънчеви лъчи се прокрадваха през огромният стъклен покрив на космодрума „ Распутин“. Совалката от Венера кацаше на отредената за целта площадка. Няколко по-малки кораба се стрелкаха из тъмносиньото небе, преди да се отправят към орбита. Всичко изглеждаше спокойно, както винаги.
Дмитрий Горанов беше свикнал на това спокойствие. Откакто беше започнал своята петгодишна служба като охранител на астропорта, не му се беше налагало да използва пушката, която натежаваше в ръцете му.
Беше облечен в обичайната си черна униформа. Шапката му с надпис „РФБА“ хвърляше сянка над бледото му, издължено лице и скриваше късата му кафява коса. Якето и панталоните му, въпреки дългата му работа като охранител, бяха чисти и излъскани. Лицето му, както беше тогавашната мода, нямаше брада.
Докато пристъпваше бавно по една площадка над потока идващи и заминаващи, се оглеждаше. Заради скорошните атентати, дело на някоя от терористичните групировки на Меркурий и Марс, охраната на пренаселени места като „ Распутин“ беше засилена. Преди няколко дни началниците им ги бяха инструктирали да бъдат наблюдателни, но сякаш не атентатите, а нещо друго внасяше смут на космодрума. Горанов, както и повечето охранители, предчувстваше, че нещо ще се случи, но не знаеше какво.
Вървейки, Горанов забеляза свой колега, който се приближаваше към него откъм другата страна на площадката- Арсенов. Беше облечен като Горанов- същата униформа, обувки, яке и шапка със същия надпис. Носеше и същата пушка модел „ Квостов“, която се харесваше на войниците, защото я намираха за… практична. Още няколко крачки и двамата охранители бяха на метър разстояние.
– Добро утро, колега- поздрави Арсенов, като прехвърли оръжието си на рамо и се подпря на парапета на на площадката.
– Добро да е – отвърна на поздрава Григоров и се присъедини към колегата си на парапета.
– Как си? – попита другият охранител, загледан в масата пристигащи пътници на Терминал 1 на космодрума.
– Добре съм – отвърна Горанов и също започна да гледа монотонния поток долу.
– Хипнотизиращо е, нали?- поде Арсенов.
– Кое?
– Тълпата. Всички тези цветове, всичките тези различни хора… А ние сме наети да пазим тези хора. Хубаво е, като се замислиш.- отвърна Арсенов и млъкна, загледан във влачещата се като пъргава разноцветна гъсеница маса от хора.
Тълпата на натовареното съоръжение никога не свършваше и както винаги беше странна и цветна. От удобното си за наблюдаване място на площадката, двамата охранители виждаха хора от Венера, Марс, Земята, Меркурий. Забелязаха няколко проучващи учени от Луната, които изглежда идваха или да докладват на Земята, или на някоя от многото конференции, които напоследък често се организираха на територията на Русия. Венерианци от Академията на Ищар вървяха сред потока от идващи и заминаващи, облечени в типичните си сини униформи и значки, изобразяващи вавилонската богиня Ищар, която е протегнала ръце към небето, символ на безкрайното знание. Край високата сива стена на космодрума стояха няколко медицински робота, които чакаха да бъдат включени при инцидент или извънредна ситуация, засягащи здравето на пътниците на съоръжението. Няколко работници от компанията „Кловис Брей“, идващи от Марс, се бяха насочили към изходите на космодрума. Явно се отиваха към земния си клон. Няколко земляни се движеха от другата срана на преградата на потока идващи-заминаващи и отиваха на терминала, където след час излиташе совалка за Меркурий. Имаше и няколко охранители, облечени като Арсенов и Горанов – същите черни униформи, шапки с надпис „РФБА“ и със същите пушки „Квостов“ в ръце. Отиваха към същия терминал за совалката към Меркурий.
Докато гледаше навалицата, Горанов забеляза как Арсенов докосна малката си слушалка в ухото и Дмитрий слабо долови гласа на началник Баринов.
-Е, явно трябва да тръгвам. Викат ме на Терминал 5. Изглежда има някакъв проблем със совалката – каза Арсенов и се запъти към края на площадката, откъдето щеше да слезе на долното ниво на космодрума.
Когато го изгуби от погледа си в безкрайната тълпа, Горанов отново се загледа в потока заминаващи и се замисли за спокойствието, което на пук на всички предупреждения продължаваше да цари над космодрума. Охранителят предчувстваше, че нещо щеше да се случи скоро, усещаше това чувство вътре в себе си и сякаш в дъното на този мир и спокойствие виждаше, че се криеше едно неспокойство, което беше обхванало всички пътници и самия космодрум.
Изведнъж земята започна да трепери и потока иващи-заминаващи спря своя монотонен марш, за да погледне към небето през стъкления покрив на съоръжението. А самото небе започна да се нагъва, да почернява, сякаш е под въздействието на някаква неконтролируема сила, сила, непозната на човешкия род. След няколко дълги мига на напрежение една част от небето се огъна прекалено, разтвори се и на негово място се показа единствено черната космическа шир, изпъстрена със сиянието на далечни звезди от непозната галактика. След още няколко мъчителни секунди през процепа в небето се показа кораб с невиждан досега дизайн – удължена кафеникаво-черна предница, под която имаше две редици дълги шипове, двигателни турбини, разположени под основната част и странна орнаментика, включваща сякаш племенни рисунки, знаци и изображения. Когато това огромно туловище с размерите на совалка се измъкна от процепа, от друг, който се беше появил преди секунда, се подаде друго. Така след минута-две в небесното пространство около космодрума „ Распутин“ имаше три кораба. Когато и трите портала изчезнаха, задните части на летателните машини се разтвориха и от тях се спуснаха мистериозните, червеникаво-черни силуети на техните пасажери. Отвън се чуха викове и гърмежи.
Зашеметен от гледката навън, Дмитрий Горанов несъзнателно направи няколко крачки назад и обувките му изкънтяха по металната платформа. След няколко секунди, когато се окопити, погледна надолу през парапета и сякаш чак сега чуваше писъците и крясъците, идващи от ужасените хора долу. Охранителят виждаше как няколко служебни робота призоваваха за мир и се опитваха да въдворят ред, но никой не ги забелязваше. Всички пътници се стрелкаха из цветната изплашена маса, отчаяно търсещи изход от космодрума.
Горанов се обърна към края на площадката и се затича натам, като намести пушката в ръцете си. Слушалката в ухото му прозвъня, но той вече знаеше какво щяха да му кажат началниците му. Той трябваше да свърши работата си като охранител: да помогне и да изведе хората от космодрума. Докато слизаше надолу, гърмежите продължаваха.
*****
Едри капки пот се стичаха по лицето на Дмитрий Горанов, докато се опитваше да се измъкне от корабите му преследвачи и червените лъчи, на които с всяко следващо помръдване на командния лост му беше все по-трудно да избяга. Черната космическа шир изпълваше илюминатора на малкия му боен космически кораб, като от време на време я раздираше някой червен лазерен лъч, изстрелян от голямото космическо съоръжение, което се опитваха да унищожат Горанов и останалите пилоти, като победят и отблъснат нападателите си. До момента губеха.
Бяха минали три години от нападението на космодрума „Распутин“. Когато Москва, а и Русия след това бяха паднали, цялата Слънчева система беше разтресена. Меркурианци, марсианци и венерианци се допитваха до седалището на Обединените планети на Земята, но не получаваха отговор. И те бяха в потрес от случилото се – кървавите бани, които причиниха пришълците, сякаш със своите аленочервени следи продължаваха да внасят смут в душите на хората. Само колонистите на Луната не бяха задавали въпроси, но и те щяха да последват скоро.
Най-лошото беше, че пришълците не се отказваха и вече бяха завладели цялата територия Русия. Учените вече бяха открили четири извънземни вида, които извършваха набези над Марс и Венера, и за щастие бяха удържани. Но щяха да последват още. Сред войниците в отделението на Горанов се носеше слух, че има няколко кораба, които кръжат в орбита около Луната. Златната епоха беше към края си. Тази мисъл мъчеше всички, но никой не смееше да го изрече на глас.
Но Горанов не се беше присъединил към армията заради това. Никога не беше напускал родната си планета-Земята и не можеше истински да оцени красотите, които човешкият род щеше да изгуби. Докато работеше на Космодрума, само виждаше излитащи совалки, но никога не беше се качвал, защото не му стигаха парите за полет.
Не, не… Семейството му. Когато беше паднала Москва, семейството му беше убито. И той не можа да направи нищо. Падналите ги бяха избили, всичките, а той беше зает да помага на космодрума и не можа нищо да стори… Една сълза се търкулна от окото му и падна върху контролното табло на кораба му.
Вражеските кораби се приближаваха все повече и повече, изстрелите бяха все по-близо и по-близо, Горанов вече едвам ги избягваше, пикираше все по-сложно и по-сложно, а роботизираните му врагове Векс го настигаха отново и отново…
Дмитрий се огледа. Бойните му другари също вече едвам избягваха червените лъчи, все пак водеха космическата битка от часове. Повечето от половината вече бяха мъртви и останките от корабите им се рееха в безтегловното пространство на открития космос. Горанов се огледа отново. Само разруха и смърт. Много малко войници бяха останали, но пилотът осъзна, че и те ще паднат скоро. Още една сълза се отрони от дясното му око, като я избърса, преди да е паднала, за да не му пречи да вижда.
Изведнъж той го проумя. Мисълта премина през ума му като писък, който той не искаше да чуе. Те щяха да загубят. И въпреки, че още в началото дълбоко в себе си знаеше, че няма да спечелят, той не искаше да го повярва. Но сега го видя и знаеше, че нищо нямаше как да го промени. Нито смъртта на другите, нито неговата собствена. Огледа се отново, като вече отчаяно пикираше из черната космическа шир в опит да избегне лазерите, видя, че им бяха останали само седем кораба от тридесет. А Векс не бяха загубили почти нищо. Останките от последната защита на Венера падаше, а след нея щеше да последва и самата планета. Толкова много хора щяха да загинат, също като на Земята. Толкова мъже, жени, приятели, семейства…
Горанов зави и така го обърна към корабите преследвачи, като един лъч го пропусна на косъм. Той натисна червеното копче отпред на контролния лост, като унищожи един от петте кораба. Лъчите се сгъстиха и уцелиха дясното крилото на кораба му. Контролното табло започна да пищи. Не му пукаше. Стреля пак. Още няколко сълзи се изтъркулиха от очите му, но този път той не ги избърса. Не го интересуаше дали щеше да умре- щеше да свали колкото се може повече от тези копелета, преди да загине.
Още един лъч го уцели. Контролното табло го информира, че са загубили опашката. Ракетите му пропуснаха. Той стреля пак и този път улучи. Приближаваше се все повече до преследвачите си. Още един лъч го улучи по лявото крило. Вече му ставаше все по-трудно да управлява кораба. Стреля пак. Ракетите уличиха още един от корабите. На контролното табло се изписа надпис: „ Няма амуниции“.
Горанов увеличи скоростта на кораба си и се приближи още повече. Беше решен да убие кучите синове с цената на всичко.
Изведнъж червен лазер улучи кабината на кораба му и тя избухна. За част от секундата Горанов усети изпепеляващата горещина на експлозията. След това всичко потъна в мрак.
Събуди се и се огледа. Не помнеше кой е, защо е тук. Видя, че се намира в кораб, чиято кабина беше отворена и смачкана. Сякаш нещо вътре в него му казваше, че вече би трябвало да е мъртъв, че космическият студ трябваше да го е убил, че ако не и това, липсата на кислород в космическия вакуум би трябвало да го задушава и всичко да му причернява. Но не ставаше така. Просто му беше студено. И не дишаше.
Огледа се в едно от реещите се до него стъкла, вероятно отчупило се от кабината. Лицето му беше посиняло. Погледна към ръцете си. Те също. Съзнанието му подсказваше, че нещо не е наред, но не знаеше какво.
Огледа се навън. Видя само разруха. Кораби, подобни на този, в който се намираше, се рееха безчувствено, разчленени и унищожени из черната космическа шир. Видя тела, които също се носеха из вакуума. Мъртъвци.
Размърда се на мястото, на което седеше. Не знаеше какво да прави, не помнеше нищо… Не, не, не… Помнеше нещо. Една дума, едно име се въртеше из съзнанието му, изпълваше като писък и шепот дълбините на ума му и се изкачваше нагоре. Името, думата, името- Завала.
До седмица и Луната подаде сигнал. Ден след това- падна.

Тагове:  

Оставете отговор