Изпитание за герои и вълшебници

Изпитание за герои и вълшебници

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 31.07.2010

София бе голям град, дори по-голям, отколкото си представяха нейните ставащи все повече обитатели, натъпкани в стари и по-нови блокове, разширяващи се все повече за сметка на малкото зелени площи, които съществуваха в големия български мегаполис. В нея имаше квартали, в които съществуваха създания, за които софиянци, а и хората в България и по света изобщо, мислеха, че са излезли от приказките или телевизионните сериали, които кабелните канали, посветени на фантастика, излъчваха всяка вечер.
Имаше квартал, постоянно потънал в мрак, в който като прилепи живееха създанията, живеещи като паразити на гърба на живите. Това бяха вампирите, онези, обрекли се на вечен мрак и хранещи се с кръв. Техни врагове бяха магьосниците, живеещи в друг, по-светъл квартал, заедно с героите, онези войни, който имат сили досущ като описаните в старите митове и легенди или в новите шарени комикси.
Макар никой в София да не носеше трико.
Дълго време тези два свръхестествени свята бяха живели в напрежение един с друг, тъй като целите им бяха диаметрално противоположни. Вампирите желаеха кръвта на хората и бяха готови на всичко, за да се доберат до нея. Героите и вълшебниците пък пазеха смъртните от свръхестествени заплахи и вампирите определено бяха една от тях.
Чак в последните години бе настъпил мир. Това бе станало след като принцът на вампирите в България – Даниел Срацимир, бе изкарал една година в Училището за герои и вълшебници и заедно с магьосницата Моника и войнът Димитър не бе предотвратил кошмарен план за завладяването на Земята от Древните – ужасен народ от главоноги създания, потънал за щастие в мъглите на историята. Един от техните представители обаче бе сполучил да изплува от тези мъгли и, дегизирайки се като учител, бе успял да подготви ужасно заклинание, което щеше да вдигне неговия народ от ледения затвор в Антарктида, в който е спи от незапомнени времена. С много късмет, сърце и не на последно място – съвместни действия, Даниел, Моника и Димитър бяха спасили света на всички от тази заплаха и сега онези народи, които смъртните хора определяха като свръхестествени живееха в относителен мир. Вампирите бяха получили своето право да ловуват, ала само хора от престъпния контингент, бандити и разбойници, които няма да липсват никому. Героите и магьосниците продължаваха да бдят над останалите.
Въпреки това, векове на лоши отношения трудно можеха да бъдат преодолени за няколко години и затова все още не бе прието герой или магьосник да влизат в тъмните, скрити улици, където се събираха вампирите, а пък вампирите от своя страна не ходеха в бляскавата част на София, където живееха героите и вълшебниците.
Именно затова Мартин се чувстваше много, много самотен, когато се промъкна през улиците на София, заселени с немагични, за да влезе в скрития от очите им квартал на магьосниците и героите. Той се намираше нейде в пространството между някогашния дворец на княза и народния театър, пространство, изкривено от вълшебствата за да бъде много по-голямо от това, което виждаха хората, а също така бе и много по-светло и красиво. Високи сгради се издигаха над широки улици, населени с хора, излезли като от филм – високи, снажни герои и героини, загърнати в тъмни наметала вълшебници, разлистващи пергаменти и шепнещи заклинания.
Мартин се почувства оголен и незащитен, когато навлезе в тези улици, а минувачите го срещаха в най-добрия случай с изненадани, а по-често с откровено враждебни погледи. Ала вампирът се стараеше да не им обръща внимание, той ходеше смело напред и с изправена брадичка, решен да стигне хората, които търси.
Но когато пътят го отведе в една от по-тесните улици на квартала, зад него се залепи малка групичка от трима души. Накрая, след още една пряка, те останаха сами с него и в ръцете им се появиха хладни оръжия, светещи със студен блясък на фона на изкуственото, поддържано с вълшебства осветление.
Мартин се обърна бавно към тях и оголи дългите си, мощни зъби, докато ментално промени мускулите си на тези на доберман. Той бе от ония вампири, имащи допълнителни сили към вродените си бързина и сила и една от тях бе да променя тялото си в животинско, изцяло или частично, за да постигне по-добре целите си.
– Добермана – каза една от тъмните фигури, млада жена с грозен белег, минаващ по лицето – знаем те. Един от най-свирепите вампири, пролял кръвта на много невинни.
– Никога не ме хванахте – каза весело Мартин – а без доказателства вече не може да ни избивате както ви хрумне. Или не уважавате мира между нашите два народа?
– Не го уважаваме – каза друга от фигурите, висок мъж с груби черти – това, че един от вашите вече взима решения сред героите и вълшебниците само говори колко мекушави сме станали.
– Ами нека видим колко сте твърди – изсмя се Мартин – елате ми де.
Грубият мъж изръмжа и скочи към Мартин, ала вампирът вече не бе там, плъзнал се като сянка покрай огромната му секира. Той хвана ръката му и с едно грубо движение я извъртя и счупи като суха съчка. Мъжът изкрещя и падна на едно коляно, а Мартин подскочи във въздуха с неестествена гъвкавост и го изрита в главата, поваляйки го в несвяст, след което се обърна да посрещне третата фигура, нисък оплешивяващ човек, който се движеше с два кинжала, които въртеше с неподозирана вещина. Мартин остъпи назад, леко стъписан от остриетата, след което се просна по корем, като в движение се превърна в лъскавото, черно куче. Той скочи към объркания нападател и го захапа за крака.
Вбесен, ниският мъж се наведе с кинжалите си, но Мартин отново се превръщаше в човек и го хвана за китките, след което го удари с чело в носа. Очите на ниския се разфокусираха и той падна на паважа, зашеметен.
Вампирът се изправи на крака, отново в човешки вид и се усмихна ослепително на белязаната. Блед, гъвкав и с боядисана в сребристо коса, той приличаше на призрак, привидение твърде бързо, за да бъде засегнато.
– Можеш да бягаш вече – насмешливо каза той на фанатичната героиня. Той познаваше такива хора и сред своя народ, крайни поддръжници на отдавна забравени каузи, които искаха войната между свръхестествените светове да продължи. За щастие нямаха политическа сила нито сред вампирите, нито сред героите и вълшебниците, ала правеха пакости.
Белязаната обаче не побягна, а свали наметалото си. Бе облечена в тесни кожени дрехи, а по ръцете й бяха прикачени метални остриета.
– Уу, уплаших се – каза Мартин.
Белязаната се спусна напред, опитвайки се да го посече с оръжията си. Мартин, както и срещу ниския, трябваше да отстъпи от ненадейната атака, изненадан както от бързината на героинята, така и от нетрадиционния й боен стил, нещо подобно на кунг-фу, което разчиташе вампирът да я приближи и тя да го посрещне с хватка, която да го изкорми на остриетата, прикачени отстрани по дължината на ръцете й. Вампирът се намръщи и отново се довери на кучешките си мускули, като за миг прие вида на хищен доберман и се опита да я ухапе по краката, както бе направил с ниския. Белязаната обаче го изрита по носа и Мартин отскочи назад, вече отново в хуманоиден вид, а кръвта се стичаше от носа му.
– Ще си платиш за това, кучко – изръмжа той, заслепен от болка и унижение и скочи към нея с цялата си сила. Белязаната обаче отстъпи назад и ръцете й пресрещнаха неговите, хващайки го за китките, след което го завъртяха, използвайки собствената му инерция и го проснаха по гръб, преди той да може да разбере какво точно му се случва.
След това жената се наведе бързо към него, а острието, белязано с магически руни, с опасна скорост приближи гърлото му.
Мартин притвори очи, но оръжието спря на сантиметри от адамовата му ябълка. Той не смееше дори да преглътне.
– Какво? – попита белязаната и очите й се ококориха диво.
– Достатъчно – чу Мартин познат глас и се отпусна. В тъмната улица се появиха три познати силуета, три образа, които бе срещнал преди повече от три години на друга тъмна уличка, когато за пръв път се бе сблъскал със силата им. В центъра бе красива млада жена с дълга мека кестенява коса и красиво тъмносиньо наметало с качулка. Тя бе вдигнала ръка и от нея светеше ярка светлина – заклинанието, спряло смъртоносният удар на белязаната.
От дясната страна на красавицата стоеше създание, което някога бе било вампир, ала днес бе нещо повече. Блед и с дълги кучешки зъби като един от неживите, той вече имаше и заострените уши и скосени вежди на представител на тайнственият народ на елфи и самодиви, обитаващи гъстите гори на планетата. От лявата страна на жената пък бе едър мускулест войн с непокорна черна грива, могъщи бицепси и грамаден меч, преметнат през рамото му.
– Принц Даниел – изсъска белязаната името като проклятие, докато гледаше към бледият рус мъж – отново идвате да спасите един от вашите убийци.
– Не, Калина – поклати глава бледият с почти нажалено изражение – идваме да арестуваме един от нашите.
– Какво – намеси се Мартин – по какво обвинение?
– Нямах предвид теб, Марти – прекъсна го Даниел.
Белязаната погледна към Димитър и Моника:
– Нима ще позволите това? Вампир да арестува героиня в сърцето на квартала ни?
– Принц Даниел е завършил нашето училище, Калина – отговори красивата жена късо – а единственият доказан убиец на улицата си ти.
Белязаната изкрещя гневно и се метна към магьосницата, но Димитър пристъпи напред, пъргав като котка, силен като трол. Той я посрещна в движение и я задържа във въздуха да размахва безпомощно ръце, стиснал я за гърлото.
– Колко грубо, Мите – поклати глава Моника – типично в твоя стил.
Вълшебницата прошепна ново заклинание и белязаната се кротна във въздуха с неестествена усмивка.
– Поне ще се наспи хубаво преди да я съдят – въздъхна младата жена и остави Димитър да нарами белязаната на гърба си като чувал с картофи.
В това време Даниел насочи погледа си към Мартин, който полека се изправяше на крака.
– Спасен си, Марти – каза той – а сега си свободен да си обереш крушите с най-светкавичната скорост, на която си способен. Всъщност, най-добре се превърни в куче и се допълзи обратно до леговището си.
– По-полека, Дани – каза бързо Мартин – точно теб търся.
Бледият русокос мъж притвори очи, а на лицето му се изписа измъчено изражение.
– Опасявах се, че ще кажеш точно това.
* * *
За трите години, които бяха минали от битката им с Древния, Димитър, Моника и Даниел вече се бяха уредили със съседни апартаменти в квартала на героите и вълшебниците. Баба Мина бе останала да живее в Лозенец и те ходеха да я посещават редовно. Вампирският принц и вълшебницата си имаха собствено семейно гнездо, докато Митко я караше по-полека. Връзката му с Красимира, героиня от ученическите години, бе буйна, но кратка и след това той се бе отдал на младостта в пълното й богатство, като постоянно се влюбваше и разлюбваше, което го бе накарало да признае, че в живота му има една голяма любов – момичетата.
Освен апартаменти, тримата имаха и офис, в който приемаха различни оплаквания – най-често за вампири, пренебрегващи примирието, но за съжаление и за герои, правещи същото. Магьосници нарушители вече почти нямаше. Моника имаше сериозното подозрение, че това е защото са по-изкусни от другите, но Димитър не го вярваше.
– Вие вълшебниците сте мързеливо племе – обясняваше той – по цял ден ровите в някакви книги и нищо сериозно не попипвате.
Именно в офисът настаниха все още зашеметеният Мартин, след като оставиха белязаната в участък, където се оставяха престъпници герои. Среброкосият, замаян повече от руните на Калина, отколкото от ударите й, се бе подпирал по целия път на Даниел, момчето, което обичаше да тормози, докато двамата учеха в Школата на Мрака, където вампирите овладяваха изкуството си. Ала днес нямаше да може да го направи, дори белязаната да не го бе обрулила като брашнен чувал. Даниел бе станал много по-силен от преди, с неестествена грация и бързина. Според слуховете, дядото на неговата любима, Моника, бил могъщ змей и той изпращал на принцът вампир, легендарен с нежеланието си да убива, храни от самодивския свят, които успявали да го засищат по-добре и от кръв. В резултат Даниел бе променил външния си вид и все повече приличаше на елф, представител на легендарния аристократичен фейски народ от островите на Британия и Ирландия. Мартин имаше подозренията, че днес дори бащата на Дани, могъщият вампирски цар Александър Срацимир, би срещнал проблеми, ако по някаква причина се изправи срещу сина си.
А и Дани никога не оставаше сам, а винаги бе придружаван от любимата си Моника, магьосница с невиждана от векове сила, а също и от брат си Димитър, войн, който веднъж бе победил великан на канадска борба.
Даниел внимателно постави Мартин на един диван, където среброкосият (след боядисването) вампир се отпусна.
– Хубаво местенце си имате – отбеляза той.
Офисът бе богато украсен, с красиви старинни мебели и оръжия, окачени по стените. Мартин нямаше как да знае, че заслугата за това богатство е на Оги Йорданов, старият преподавател в Училището за герои и вълшебници, който движеше финансовите дела на тримата си най-велики ученици. Твърдо вярващ в принципа, че един герой не става за нищо, ако няма мърчандайзинг около себе си, Йорданов правеше реклами с Дани, Митко и Моника и макар да отклоняваше немалка част от приходите по посока на собственото си все по-нарастващо недвижимо имущество, заделяше достатъчно и за питомците си, така че да си живеят в охолство.
– Радвам се, че го оценяваш – каза Даниел и се разположи на едно кресло. Моника отиде да направи чай, а Димитър откачи един от огромните мечове на стената, след което започна да го почиства с една кърпичка. Даниел едвам се сдържа да не се разсмее при погледа на Мартин. Двамата с Митко бяха имали закачка помежду си, от времената когато Мартин бе работил за злият носферату Наум и Дани бе сигурен, че в момента някогашният му съученик се притеснява да не бъде нарязан на ситни резени от едрия като бик герой.
Не, че Даниел би позволил нещо такова. Макар наистина да се превръщаше отчасти в елф, той се считаше за лоялен и на вампирския род и никога не би позволил нещо лошо да се случи на някой от тях, освен ако не е абсолютно сигурен във вината му. Затова той дори се опита да успокои Мартин и му каза:
– Предполагам не си бил целия път дотук само за да ни видиш офиса. Сподели какво те притеснява.
Моника в това време бе дошла с чай, в който наля малко мляко и сипа на себе си и на Митко. Вампирите не пиеха такова нещо.
– Предположението ти е правилно – каза Мартин – бих искал преди да продължим обаче да ви помоля за гаранция, че разговорът си остава конфиденциален и нищо от това, което кажа, няма да се използва срещу мен.
– Това е голяма молба – обади се Димитър и развъртя огромния меч – ако ни признаеш, че си изклал детска градина например, това би имало последици.
Мартин се намръщи.
– Нали не си изколвал детски градини? – попита го Митко.
– Аз… – отвори уста вампирът.
– Дадено – уморено каза Даниел – няма да ти направим нищо. Откога стана толкова плашлив, Марти? Беше доста наперен в училище.
– И все още съм – усмихна се Мартин – но за разлика от преди преценявам противниците си. Вие сте по-горно ниво, хора.
– Това е мъдро умение – каза Моника – след като се похвали с трезва мисъл и добро самочувствие, пристъпи към оплакването си, моля. Часът е 0.30 през нощта и бяхме измъкнати за да те спасяваме. Бихме оценили, ако има и нещо по-смислено в посещението ти, макар шансът да арестуваме Калина сам по себе си бе отлична възможност.
– Но вие не сте доволни, нали? – повдигна вежди Мартин – за вас тя си остава героиня, а аз чудовище.
– Напротив – твърдо каза Даниел – хора като нея са истинските чудовища, макар че и на теб косъмът никога не ти е бил чист, Марти.
– И това е вярно – усмихна се среброкосият вампир.
– След като приключи с моралната си проверка спрямо нашите действия, би ли могъл да ни съобщиш какво искаш от нас? – отново настоя Моника.
Усмивката изчезна от лицето на Мартин и той се облиза.
– Наистина ли имам гаранция…
– Да – каза твърдо Даниел – аз съм твоят принц. Няма да позволя нещо лошо да ти се случи.
Вампирът кимна, успокоен от това и започна:
– Трябва да знаете, че аз наистина не съм добро момче. Никога не съм бил, едва ли някога и ще бъда. Ние с Клементина все още пием кръвта на хора.
– Надявам се само на престъпници? – каза Даниел.
Мартин бавно поклати глава.
– Е, това няма как да се размине, Дани – каза Димитър и завъртя меча си – ти може да си негов принц, но…
– И аз ще измисля наказанието му – твърдо каза Даниел, сетне се обърна към Мартин – продължи.
– Нападаме туристи – призна Мартин.
– Нападаме? – повдигна вежди Моника.
– Аз и Клементина – кимна вампирът – всъщност това бе нейна идея. Туристите са чужденци и…
– Трудно може да се разбере какво им се е случило – направи гримаса на отвращение Моника – наистина си долно същество.
– Предлагам да му дадем старт от десет минути и след това да тръгнем по петите му – вметна Митко.
– Едва ли щеше да ни разкрие такава очарователна малка тайна, ако не е бил притеснен – прекъсна ги Даниел и погледна някогашния си съученик – но трябва да ти кажа, че Клементи винаги ти е влияела потресаващо лошо, Марти. Всъщност ние бяхме приятели, помниш ли? – върна се към спомените си вампирският принц – после ти се влюби в нея и се обърна срещу мен.
Димитър и Моника млъкнаха. Те не знаеха тази част от историята.
Мартин се сви на дивана.
– Съжалявам, Дани… – каза той.
– И аз – сухо каза принцът – но миналото не може да се върне. Давай по същество.
Мартин продължи колебливо.
– Затова Клементина бе по морето, когато се появи Градът.
Моника рязко си пое въздух. Митко погледна гостът лошо. Дори очите на Даниел охладняха.
Миналото лято бе имало земетресение, което оголи част от морето и от нищото се бе появил град. Немагичните учени се чудеха как не са го забелязали преди и изпратиха екипи да го изследват. Бяха установили, че е от непозната цивилизация, а датировките им датираха до над 10 хиляди години преди Христа. Според тяхната наука, това бе невъзможно.
Ала магьосниците познаха архитектурния стил на града, отломка от културата на Древните, злите същества, владеели земята с железен юмрук преди много хиляди години. Заклинанията им бяха показали, че градът е празен, но въпреки това не ходеха там. Влияеше зле на психиката. Древните не мислеха като хората и техният град не следваше човешките представи за целесъобразност или естестика.
Немагичните нямаха такива скрупули, макар че новините изобилстваха с трагични случаи на учените, работещи там. Един полудял, друг се застрелял.
Но немагичните искаха да направят града атракция, като Пирамидите в Египет, като Акропола в Гърция. Затова изпращаха нови и нови учени, които да почистят мястото и да го направят годно за посещения.
Да печелят пари от него.
– Тя отиде до мястото – продължи Мартин – и на нея това й хареса…
– Ти ходил ли си? – попита Даниел.
– Веднъж – призна Мартин и погледна надолу.
– И хареса ли ти? – намеси се Моника.
– Не – отговори тихо Мартин – онова място е ненормално.
Даниел кимна.
– Такова е. При цялата тъмна мощ, която нашия народ има, Марти, ние си оставаме хора, просто хора, развили паразитни наклонности. Древните са… други. Чужди.
– Но Клементина бе във възторг от мястото – погледна го Мартин – каза, че е страхотно, че я изпълва с усещане за сила. Ние… ние се скарахме малко.
– Малко? – повдигна вежди Димитър.
– Скъсахме – каза Мартин. На лицето на Даниел се изписа съчувствие. Той познаваше любовта много добре и помнеше колко се боеше някога да не би Моника да го отхвърли.
– И какво стана? – попита меко принцът.
– Опитах се да й се обадя – каза Мартин – да поговорим. Но… никой не ми вдигна.
– Е – обади се Димитър – неприятно наистина, но не виждам как можем да помогнем. Моят съвет е да си намериш друга. Скъсала те е, бате, случва се. Не е краят на света.
Моника се хвана за главата от това изявление.
– Вие не разбирате – поклати глава Мартин – тя винаги ми отговаря…
– Но и е писнало и ти е затворила – довърши Митко – знам, кофти е, но…
– Не ми е затворила! – избухна Мартин – просто не вдига. Нещо става на онова проклето място! Напоследък няма и новини! Опитах да отида там, немагичните са стоварили войскови части, никой нито влиза, нито излиза! Надуших страхът им…
Мартин прехапа устни.
Даниел и Моника го гледаха, внезапно станали напрегнати.
Димитър ги погледна.
– Хей, какво? Мислите, че Клементина е изпила кръвта на всички и…
– Не – прекъсна го Моника – нещо се е случило и с нея, и с немагичните там.
– Нещо в града на Древните се е събудило – довърши Даниел.
* * *
Ако бяха направили това разкритие по време на ученическите си години, Даниел, Моника и Димитър щяха вероятно да потеглят към Града незабавно и да сглобят плана в движение. Ала те вече не бяха тийнейджъри и затова Даниел сложи човешките си спътници да спят. Моника действително пожела да остане будна с енергийно заклинание и да чете за Древните от популярните книги на руският учен Анатолий Генадиев, но вампирският принц се възпротиви на идеята и каза, че има нужда от вълшебницата будна и дейна през деня.
– Това е неестествено, вампир да предпочита да работи през деня – отбеляза Мартин.
– Това е, защото самите вампири са неестествени – вметна Митко, който обаче нямаше скрупули да заспи. Според него утрото бе по-мъдро от вечерта и затова единственото му оплакване бе, че ще спи в малките спални на офиса, а няма да се прибира в своя огромен апартамент.
Даниел остана буден, в кабинета с Мартин. Те угасиха светлината и останаха сами в тъмнината на офиса, виждащи в тъмното като бухали.
– Персонална аудиенция ли ми даваш, принце мой – обади се Мартин.
– Някога не искаше аудиенции, за да говориш с мен, Марти – отвърна другият вампир.
– Това беше отдавна – отговори уморено Мартин.
– Но очевидно все още си имал доверие в мен, за да дойдеш тук – рече Даниел.
Мартин не отговори веднага.
– Нямах към кого друг да се обърна – накрая каза той – вампирските власти не ме обичат, откакто се опитах да те убия с Наум.
– И се предполага, че аз ще кипя от обич?
Мартин се засмя.
– Всъщност не бях сигурен как ще реагираш – накрая каза той – сам забеляза, че бях доста по-притеснен от обичайното.
– Вярно е – отговори Даниел – не те бях виждал така притеснен от часовете по история на вампирите при княгиня Маргарита, придворната дама на втория ми баща.
Мартин се усмихна на спомена.
– Значи помниш часовете в Школата на Мрака – каза накрая той.
– Как бих могъл да ги забравя, Марти – отвърна горчиво Даниел – вие с Наум и Клементина ги направихте незабравимо изживяване.
– Бяхме млади – размърда се некомфортно Мартин.
– И не сме остаряли нито с ден – сряза го Даниел – все пак сме вампири. В нашия случай това е много евтино оправдание.
– Но видяхме доста неща – сви рамене Мартин – макар ти да си остана същото добро момче, което винаги си бил, Дани. Може би затова дойдох при теб.
– А ти невинаги беше лошото момче, Марти – каза тъжно вампирският княз.
– Не! – изправи се рязко Мартин – тук бъркаш. Винаги съм искал да бъда вампир. Когато най-сетне бях превърнат, това бе сбъдната мечта.
– Аз също винаги съм искал да бъда вампир, Марти – отвърна принц Даниел – но когато това стана, мечтата се превърна в кошмар.
– Помня – махна с ръка Мартин – ти се беше запалил по нашия вид от някакви книжки. Които ни представяха като добри момчета. Детска работа.
– И все пак сам каза, че аз съм доброто момче – отговори Даниел.
– Ти не си вампир – погледна го Мартин.
– Ами? – повдигна вежди Дани и оголи дългите си кучешки зъби – действително вече съм и нещо друго, но историята не може да се заличи. Аз съм вампир и се гордея с това. Кой мислиш толкова упорито се опитва да затвърди мира между героите, магьосниците и вампирите?
– Нямам това предвид – махна с ръка Мартин – ти правиш много за нашия род и това не остава незабелязано. Но ти не си, никога не си бил, истински вампир. Помниш ли първият ни урок при деспот Злослав?
– Помня – тихо каза Даниел.
Деспот Злослав бе хванал човешка жертва и бе накарал всички млади вампири да вкусят от кръвта й. Даниел бе отказал. Мартин бе пил с наслада.
– Това е да си вампир – настоя Мартин – в това сме различни от героите. Ние сме хищници. Не просто готини и силни хора, а същества, които ловуват. Опитах се да ти го обясня тогава, Дани. Но ти не можа да го проумееш.
– И затова реши, че вече няма да сме приятели? – повдигна вежди Даниел – не искаш да си близък със странното хлапе.
Мартин прокара пръсти през косата си.
– Знаеш, че не е толкова просто.
– Знам – кимна Даниел – появи се Клементина.
Мартин не отговори.
– И тя ти каза, че не можеш да дружиш с беззъб вампир, който ще бъде изгонен. Че е лошо за теб, че няма да се издигнеш в обществото ни.
– И тя беше права, Дани – погледна го остро Мартин.
– И все пак вие двамата лежахте в затвора, а аз запазих аристократичната си титла и направих примирие, което гарантира съществуванието ми. Не мислиш ли, че съм прав, Марти? – попита Даниел.
– Няма значение дали си прав – отвърна среброкосият – ние сме вампири. Хищници! В природата ни е да се бием. В природата ни е да сме некопорни, да отричаме всякакви правила!
– По тази логика трябваше да те оставя на белязаната – отбеляза Даниел.
Мартин се озъби, неспособен да измисли отговор.
– Но аз те спасих, защото си вампир. Защото и аз съм вампир – спокойно каза Дани.
Внезапно Мартин се засмя.
– Ти все още искаш да си един от нас, нали? – попита той – при цялата си огромна сила, елфически черти и статут на герой, все още искаш да си един от нас.
Даниел не отговори.
– Не е само до силата – накрая каза той и се изправи – трябват и умения.
– Моля? – не разбра Мартин.
– Калина те победи лесно, защото се бориш с типичната за нашия вид надменност. Ние сме по-силни, по-бързи и по-гъвкави, трябва да спечелим. Но героите са измислили хватки, с които да ни противодействат – продължи Даниел, сменил темата.
– Те не могат да се сравняват с нашите сили – тръсна глава Мартин.
– Тогава защо загуби? – попита Даниел.
– Аз… – запъна се Мартин.
– Опитай се да ме нападнеш – каза принцът.
Мартин поклати глава.
– Смяташ да ме тренираш? Няма начин. Ти имаш елфически умения и…
– Но пък ти пиеш човешка кръв – клъвна го Даниел – не би трябвало да се боиш.
Мартин се усмихна, сякаш намираше идеята за нелепа.
И в следващият момент се хвърли към принца, бърз като пума, скочила от скала. Даниел очакваше движението, посрещна ръката му и я изви по такъв начин, че принуди Мартин да застане с гръб към него.
Сетне докосна леко със зъби шията му.
– И губиш – след което го пусна.
– Опитай отново.
– Няма – каза Мартин и в следващият миг отново замахна, този път с крак. Даниел хвана глезена му, завъртя го във въздуха и го тръшна на земята.
– Това е хубаво, опитваш се да мамиш – весело каза принцът – но трябва да усъвършенстваш и самата техника.
Мартин се извърна към него с оголени зъби.
– Това е за всичките шеги, които са правихме с Наум и Клементина, нали? Много евтино, Даниеле.
– Шеги? – изръмжа принцът, наведе се с неестествена скорост, хвана Мартин за реверите, издигна го във въздуха и го заби в стената.
– Вие направихте живота ми ад, Марти – каза принцът – вашето беше постоянен тормоз. Не бяха никакви шеги.
Даниел разтегна устни, разкривайки зъбите си, които порастнаха неимоверно, невероятно, повече отколкото на самият Мартин, който също бе оголил своите. Двамата приличаха на хищници, зъбещи се един срещу друг.
– Но не го правя за това – каза Даниел, внезапно прибирайки зъбите си и пускайки Мартин. Изглеждаше някак уморен.
– Правя го, защото Калина едва ли е последната луда сред героите и искам да си подготвен за останалите. Правя го, защото си вампир, а аз съм твоят принц и трябва да се грижа за теб. И освен това някога бяхме приятели.
Даниел погледна Мартин тъжно, залят от спомени, някои щастливи, повечето не.
Мартин кимна и когато принцът се обърна с гръб към него, отново скочи отгоре му. Ала Даниел за пореден път го хвана и го преметна през гърба си, след което го притегли към себе си и отново докосна с издължили зъби шията му.
– И отново губиш – каза той, след което пусна среброкосия.
– Добре – каза Мартин докосвайки с език зъбите си – как го правиш тоя номер?
Даниел се усмихна.
– Сега ще ти покажа.
* * *
През оставащите часове от нощта вампирите неуморно тренираха, като Даниел показа на Мартин основните методи за самозащита, които героите ползваха срещу вампири. Мартин беше жаден ученик и усвояваше бързо наученото, макар така и не можа да докосне Даниел в тренировъчните им схватки.
– Не знам кога стана толкова силен, Дани – каза той по едно време, след като за пореден път бе надвит от принца.
– Имах няколко години да се обучавам, Марти – отвърна любезно принцът – геройствата са уморителна работа.
– Но пък ползотворна – обяви Мартин, след което се сепна.
– Дани, имам проблем.
– Зная. Трудно се владееш – отвърна принцът.
– Това също – съгласи се среброкосият – но проблемът в случая е, че наближава изгрев слънце и съм, ъъ, далеч от леговището си и…
– Ох, да – сети се Даниел и взе една огърлица от бюрото – сложи си я, на мен не ми трябва вече.
– Защитната огърлица? – ахна Мартин, като видя талисмана, сетне присви очи – как така не ти трябва?
– Елфически модификации – отвърна принцът.
– И твърдиш, че си вампир – обвинително каза Мартин.
– Ще спориш или ще се спасяваш – попита Даниел. Другият бързо си сложи огърлицата и двамата продължиха обучението.
– Кога ще дойде момента аз да те ударя? – по едно време попита Мартин, леко ядосан.
– Имаше цяла година в Школата, Марти – отвърна Даниел, усмихвайки се неособено приятно – в момента просто наваксвам.
– Аха – кимна Мартин – значи все пак е заради шегите ни.
– На каквото си постелеш, на такова ще си полегнеш – сви рамене принцът, който беше започнал да обучава Мартин на атаките на героите и заля някогашният си приятел с водопад от удари, които обаче спираше преди наистина да наранят противника му.
– Хрумна ми нещо – каза Мартин, който все повече се чувстваше като тренинг партньор на видеоигра.
– Слушам – спря се Даниел.
– Ти си хем вампир, хем елф, хем с уменията на герой. Защо трябва да се блъскам толкова, при положение, че повечето герои нямат твоите умения?
– Кажи го на мен – намеси се Димитър, който се бе събудил и начумерено гледаше в какво се е превърнал офисът. Мартин и Даниел се бяха поувлекли и бяха съборили това-онова, прикрити от шумоизолиращите заклинания, които Моника правеше.
– Е, ти също си се бил с Древния – отвърна Мартин – вие сте малко особена категория.
Митко не му обърна внимание, а погледна към Даниел.
– Дани, защо, да го вземат Древните, го учиш на защитните техники на героите?
– Има и други като Калина – спокойно отвърна принцът – той трябва да е готов.
– Така ли? – вдигна вежди Митко – и защо? Тя всъщност е била права. Той сам призна, че е убивал невинни.
– Тя самата едва ли има думата по въпроса – отвърна Даниел.
– Това също е вярно – каза Митко – просто ми е странно, че човекът, който искаше да убие сестра ми…
– Това беше Наум – плахо се намеси Мартин.
-… идва с молба да спасим мацката, която искаше да убие теб и мен и ти веднага си готов да помогнеш – довърши Митко.
Даниел сви рамене.
– Такава ни е работата.
– Да обучаваме вампири да убиват герои?
– Да помагаме.
– На чудовища като него? – Митко посочи среброкосият вампир.
Дани вдигна ръце.
– Винаги си бил ужасно зле разположен към нашия вид, приятелю.
– Нашия вид? – Димитър повиши глас – не беше ли завършил нашето училище, Дани?
Даниел се вгледа в приятеля си.
– Мите, какъв е проблема?
Димитър поклати глава. Моника, която избра точно момента да се появи в стаята отметна косата си.
– Брат ми е разтревожен, скъпи, нищо повече – каза тя.
– От какво? – не разбра Даниел.
– Има хора, според които прекалено усърдно защитаваш своя вид – рече бавно вълшебницата – въпреки, че си завършил нашето училище. Има герои, които те считат за шпионин.
– Като Калина – кимна Даниел – вие нали не мислите като нея?
– Не – вдигна ръце Митко – не мисля като нея, естествено. Но да защитаваш такъв като него…
Той посочи Мартин и направи гримаса.
– Кво ми е бе? – попита вампирът.
– Ами кръвожадно чудовище си – отговори Димитър спокойно.
– Така е – ухили се Мартин.
– Не насилвай късмета си – махна му с ръка Даниел и се обърна към приятелите си.
– Мони, Мите, ако оставим на радикалите да диктуват действията ни, всичко постигнато дотук ще падне.
– Примирието – кимна Димитър – вече сме заедно. Но въпроса е срещу кого. Излиза, че в нашия съюз немагичните изтеглят късата клечка.
– Мите… – обади се Моника, но Даниел повиши глас.
– Срещу кого? – попита той – Митко, ти добре помниш чудовището край Магиполис, Древният, който…
– Убихме – отвърна Митко – да, помня го. Но останалите от вида му са затворени под тонове лед в Антарктида и в момента от съюза с вампирите страдат хората!
– Бандитите – озъби се Даниел.
Мартин вдигна палец одобрително.
– А не го ли чу вчера какво каза? – повиши глас Митко – че е избивал невинни? Колко са като него? Десет? Сто? Всичките?
– Димитре – каза тихо Даниел – когато е имало проблем, аз съм ви помагал. Но ако смяташ, че целият ми вид е проблем, трябва да започнеш да го решаваш от мен…
– Не, не – вдигна ръце Митко – ти не си като другите вампири…
– И аз му го казвам – обади се Мартин.
– Аз съм, който съм – каза Даниел твърдо – трябва да приемеш, че не всички от нас са чудовища.
В стаята настана тишина.
– Е, казахме си болката – намеси се Моника – а сега не е зле да поработим. В случай, че сте забравили, цял град на Древните е изплувал и наскоро е погълнал неизвестен брой немагични, както и вампир. Аз попрочетох Генадиев тази нощ…
– Мони! – извика Даниел – казах ти да поспиш!
– Не си в позиция да ми казваш какво да правя – ледено каза магьосницата.
– А аз си мислех, че моята жена е лоша – простена престорено Мартин.
Моника не му обърна внимание.
– Генадиев не знае нищо за подводните градове. Досега явно не е имало подобни случаи, затова той само спекулира, че е възможно да има такова нещо.
– Отиваме и проверяваме на място, това е моят съвет – каза Мартин.
– Ние? – погледна го Димитър втрещено – как реши, че е ти идваш, миличък?
– Аз обичам Клементина и ще дойда с вас да я търся – каза твърдо среброкосият вампир.
– Но ние няма да я търсим – разгорещи се Митко – отиваме да проверим каква гадина е изплувала от морето, а Клементина най-много да я гътнем и нея по пътя.
– Отиваме да проверим какво е станало в Града и да спасим оцелелите. Които и каквито и да са те – твърдо каза Даниел.
Митко погледна към тавана.
– Звучи като разумен план – каза Моника – Кога тръгваме?
– Ами спешна работа сега имате ли? – обади се Мартин.
* * *
След като Моника, Димитър и Даниел смениха традиционните за квартала на героите и вълшебници по-хелоуински дрехи с нормални, те излязоха от офиса. Мартин си бе облечен с любимите си дънки с ресни и кожено палто без ръкави, разкриващо релефно тяло и изваяни, макар и не огромни, мускули.
– Е, не – каза той, когато слезе с Даниел и останалите в гаража и видя с какъв автомобил ще пътуват до морето. Рекламите на Огнян Йорданов не вървяха никак зле и освен апартаментите на Мони, Дани и Митко (два + офиса) и тези на Йорданов (пет), бяха позволили на героите да си купят и солидна немска лимузина, тунингована за висока мощност и с броня.
– Е, не – повтори Мартин и се ухили – с това ли ще пътуваме?
– Да – каза кисело Митко – ще трябва да чистя тапицерията от тебе после.
– Аз не съм върколак – каза обидено Мартин – те вече оставят козина след себе си.
Моника погледна Даниел ужасено.
– Моля те, скъпи, обещай ми, че няма никога да качваме върколак в колата.
Дани обеща и погледна към все още зяпащият колата Мартин.
– Кой е лошото момче сега, а?
Четиримата се качиха в лимузината, като Даниел седна на шофьорското място, Моника бе до него, а отзад седнаха Димитър и Мартин.
– Не може ли аз да карам, а ти да се возиш с подопечния си? – попита Митко.
– Не – отвърна Даниел.
– Но аз те победих на картинг, Дани – напомни му Митко драматичния шампионат по време на тяхното следване в Училището.
– Защото мамеше, Мите – отговори вампирът, визирайки съмнителните съвместни тактики с Красимира.
– Това е най-добрият начин – сви рамене Митко.
Така или иначе, не след дълго четиримата вече бяха на път, като колата бе излязла от София и се носеше по магистралата към морето. По пътя бяха спрели да купят вестници. Митко внимателно изчете спортните им страници, след което мина на любопитките и изсвири с уста.
– Какво, мацка ли има? – попита Мартин.
– Ти нали обичаше тая Клементина – погледна го възмутено Митко.
– Тя е откраднала сърцето ми, не… – Мартин погледна към стоящата отпред Моника и се възпря да изстреля някоя мръсотия – както и да е. Питах просто.
– За твое сведение – обади се Митко – прочетох, че вдругиден ще има слънчево затъмнение. Това не ти ли е интересно.
– О, да – оживи се Мартин – по време на затъмнение вампирите обикновено пируват!
Даниел погледна Мартин през огледалото с предупредителна физиономия, а Митко вдигна вежди в стил “Нали ти казах”.
Моника обаче развали настроението им.
– О, не – каза тя.
– Какво има, мила? – попита Даниел, а на лицето му се изписа загриженост.
– Не помниш ли как ни нападаше Древният преди, Дани? – попита магьосницата.
– Стресирайки ни с покъртителната си грозота? – отвърна русият, като потръпна от неприятния спомен. Древният, дегизиран като учител по теоретична магия, го бе примамил в кабинета си и там му се бе явил обвит в аура на ужас, която едва не бе погубила принца.
– Съобразявайки се със звездните явления – каза Моника – той планираше нападенията си по подреждане на звездите. А слънчевото затъмнение е безспорно доста видимо явление, нали?
Митко изпсува тихо.
– Браво – каза Мартин – мен ме бе грях от сестра ти, а теб не.
– Свикнала съм – каза Моника.
– Значи имаме днес и утре да разберем какво се е случило, така ли? – попита Митко.
– В общи линии – съгласи се сестра му.
– Просто чудесно – изръмжа Димитър.
– Добре че взехте и мен – обади се Мартин.
* * *
За по-малко от пет часа лимузината ги докара до морето, като преминаха през Варна, принуждавайки местните баровци да позеленеят от завист при вида на скъпата кола и да се чудят от коя точно групировка са новодошлите. След това продължиха към изплувалия Град, но ги посрещна неприятна изненада. Военни бяха блокирали пътя, някой си полковник Радоев не съвсем любезно им каза да се върнат откъдето са дошли и да потърсят друг път.
Понеже фронталната атака срещу немагични не бе истинска опция, Даниел завъртя автомобила и се върна назад, до един крайпътен, малък и китен хотел, в който запази стая. Той предложи да отидат на плаж и да изчакат падането на нощта, преди да приближат Града. Идеята се стори странна на Мартин, който въпреки огърлицата не харесваше никак слънцето и се чувстваше уязвим на неговата светлина. Моника, която цяла нощ бе чела Генадиев на енергийно заклинание и имаше нужда от ободряване обаче не се възпротиви. Единствено Димитър не бе във възторг. Той дори дойде с разумно предложение, което му се случваше от рядко до никак.
– Имам една идея – каза той – защо просто не звъннем на Оги Йорданов? Той ще задвижи връзките си сред магическите комисари, те ще изпратят отряд и ще видят какво е станало в града. А ние просто ще плажуваме.
– Изкусително, но не – отвърна Даниел.
– Защо не? – намръщи се Митко.
Четиримата бяха застанали в хола на частното хотелче, от което бяха запазили и четирите стаи.
– Комисарите действат пословично бавно, както гласи опитът ни с Ганев. Освен това това някой от тях вероятно ще излезе с блестящото заключение, че Клементина е избила всички – отвърна принцът.
– Което не е невъзможно – обади се Димитър.
– Вампирите убиват, колкото да се нахранят – възмути се Мартин – не сме данъчни, все пак.
– Все пак е добре да оставим съобщение – каза Моника – след като тръгнем на път, така че да не могат да ни наредят да спрем.
– Не че ние щяхме да се подчиним – каза Митко.
– Изглеждате забавни, хора – засмя се Мартин.
След това четиримата отидоха на плажа. Понеже бе далеч от Варна, той не бе претъпкан с летовници, а повечето, които присъстваха бяха немски пенсионери, които спяха на пясъка, разплули се върху големи кърпи, най-често на футболни отбори и бири.
Мартин се чувстваше леко паникьосан от това, че излиза по набързо купени от ухилен ром плувки под яркото лятно слънце и непрекъснато проверяваше дали огърлицата е закачена добре.
– Нищо няма да ти се случи – каза Даниел, който го наблюдаваше доста развеселен.
– Лесно ти е на теб, елфе – отвърна среброкосият с глас, издаващ много по-малко от обичайната смелост – това не е естествено. Вампирите са нощни създания.
– Стой си в стаята тогава – хапливо отговори Димитър.
Четиримата, които бяха оставили цяло състояние за плажни принадлежности на усмихнатия ром, който доволен си бе тръгнал към къщи се настаниха до морето. Моника скоро легна и заспа, уморена от цяла нощ четене на Генадиев, а трите момчета влязоха във водата. Даниел, който много обичаше да плува, веднага се гмурна навътре, подобно на делфин, а Димитър започна да плиска като малко дете, разпенвайки водата подобно на ранен кит. Мартин реши да започне да го пръска и скоро двамата отстраниха всички останали плуващи от участъка в морето, в който вилнееха. Пръски се заиздигаха до небето, като и двамата приближаваха един друг и скоро, естествено, започнаха да се боричкат, подобно на тюлени. Всеки се опитваше да удави други, като в случая с Мартин това бе невъзможно и затова той взе надмощие в битката си с Димитър, който все пак имаше нужда да диша, при все масивния си гръден кош, който му позволяваше да поема невероятни дози кислород в белите си дробове.
Мартин реши, че може би якият и враждебен към народа му герой не е толкова лош вариант за приятел, докато по време на едно от боричканията огърлицата на Даниел не се изхлузи от врата му. Мигновено слънчевите лъчи го пронизаха като лазер и само това, че бе под вода му попречи да изгори на място. Той нададе беззвучен писък под водата и зачака да изгори въпреки хладната й прегръдка, но над него се бе издигнала тъмна вълна. Той усети как Моника приближава и видя хубавите й дълги крака под водата.
Сетне рязко смени мислите си. Ако Даниел разбереше за тях, щеше да го изкорми.
Ако преди това Моника просто не свалеше вълшебния си щит над него.
Принцът доплува като видра до него под водата и сложи огърлицата на врата му. Моника премахна заклинанието и Мартин излезе от вълните, а от устата му захвърчаха гръмотевични ругатни.
– Повече никога няма да се покажа под слънцето. Това е неестествено – сетне се обърна към Димитър – щеше да ме убиеш.
Митко, който обикновено отговаряше с нещо хапливо в тези моменти, бе леко пребледнял и не продума нищо.
– Добре, че с шумотевицата си ме събудихте и успях да се намеся навреме – каза Моника, а очите, с които гледаше Димитър, бяха като от стомана.
Но Мартин не можеше така лесно да бъде успокоен. Той оголи кучешките си зъби, които неприятно се удължиха. Един немски пенсионер, който наблюдаваше с бинокъл морето от един бар, го свали от очите си и след това погледна към огромната чаша мента до себе си, след което твърдо я отдалечи от себе си и прибра бинокъла в чантата си.
– Това бе нарочно, нали – изръмжа Мартин – искаше да ме убиеш като в нещастен случай.
– Достатъчно! – каза Даниел – Митко не е убиец, Марти.
– За разлика от теб – най-после отговори и героят.
Мартин сви очи и не каза нищо.
– Радвам се, че момчешкото поведение отново победи здравия разум, с лекота – намеси се Моника – и без това слънцето скоро ще залезе. Да се подготвим за път.
Спокойните думи, съчетани със силното присъствие на девойката имаха ефект и групичката излезе от морето, като никой не говореше на другите.
В хотелчето четиримата се облякоха и след като Моника направи своето известяващо заклинание, което прие образът на гълъб и се отправи към най-близките магьоснически комисари, излязоха отново и се качиха в лимузината. Бяха мълчаливи и гневни.
– Димитре, Мартине – каза накрая каращият Даниел – искам да ми обещаете нещо.
– Пари на заем не давам – отбеляза Димитър.
– Стига си говорил глупости – намръщи се принцът – искам да ви напомня, че приближаваме Град на Древните, в който има боговете знаят какво. Хубаво е да останем сплотени, за да не свършим като негова закуска.
– Нашият екип е от трима души, Дани – накрая каза Митко – Мартин е от другия екип, този, който искаше да ни убие преди не толкова много време.
– Мите – каза Моника – кажи ми честно, ти опита ли се да убиеш Мартин в морето.
– Разбира се – озъби се среброкосият – но сега слънцето залезе. Да опита пак.
Димитър го погледна твърдо.
– Денем, нощем, сутрин, вечер, когато искам, където искам, там те оставям – каза той студено, сетне погледна приятелите си.
– Но не го искам. Как може да си го помислите. За какъв ме имате, за убиец?
Изглеждаше искрено възмутен.
Даниел въздъхна облекчено.
– Радвам се – кимна той.
Той бе отбил по един страничен път и скоро остави колата, като преди това с Димитър взеха хладните си оръжия от багажника.
– Оттук ще се спуснем през територията на военните и към Града, ясно?
Останалите трима кимнаха и тръгнаха през високи, обрасли с треви могили. Вече се бе стъмнило и звездите бяха изгряли в небето. Даниел вървеше най-отпред, с неестествена грация, наполовина движенията на хищник, характерни за вампир, наполовина с още по-ефирни крачки, с които сякаш стъпваше на стръковете трева, без да ги извива.
Повече вампир, повече от елф, двойно по-красив и от двата вида, каза си с любов Моника, докато го наблюдаваше възхитено. Тя вървеше зад него, оглеждайки се насам натам, а най-отзад, отдалечени един от друг, бяха Мартин и Даниел, героят намръщен, среброкосия вампир озъбен.
Моника въздъхна тежко. Момчета.
Четиримата скоро стигнаха ръба на скали, по които щяха да слезнат към града. От тях се виждаше Градът.
Макар Луната и звездите да светеха ярко, а вампирите да имаха неестествено остро зрение, Градът си оставаше неясен и замъглен, обвит с мъгли, които сякаш не идваха от този свят. През тях се процеждаха странните очертания на непознати сгради, които не следваха нито логиката, нито естетиката на човешките същества. Високи кули се издигаха в причудливи форми, ъгловати стради обкръжаваха алеи и улици, които водеха като наникъди. Някъде сред сградите и мъглите проблясваха странни светлини.
– Мислех, че градът е необитаем – отбеляза Мартин.
– Може би светлините са от немагичните учени – предположи Митко с пресъхнала уста.
– Някакси се съмнявам – каза Моника.
Даниел не рече нищо. Макар да бяха минали години от срещата му с Древния, в която едва не бе загубил себе си, години, в които той бе станал много по-силен и уверен в себе си, като гледаше уродливите постройки, отново се чувстваше като обърканото момче, което едва не бе загинало, хванато в капана на собственото си подсъзнание. Именно такива градове, населени с уродливи същества, му бе разкрил Древният, когато бе свалил дегизировката на магьоснически преподавател и бе грейнал с аурата на пълния ужас, който въплъщаваше.
– Дани – каза Моника – да тръгваме.
– Никъде няма да ходите – чу се непознат глас.
Четиримата се извърнаха и видяха едър командос, насочил тежък черен автомат към тях.
– Вие сте богаташчетата от следобеда, нали? – каза командосът – иманяри, които чакат да отмъкнат града за някоя тъпа мутра, а? Сбъркали сте адреса. Тука е карантина на армията. Няма връщане назад.
– И какво става тук? – каза Моника, опитваща се да спечели време, докато запридаше заклинание с пръстите си.
– Военни работи – каза надуто командосът – никой не може да ни се меси.
И без предупреждение, откри огън. Моника издигна магически щит около себе си, Димитър и Даниел, но Мартин вече бе скочил към военния, а на лицето му играеше жестока усмивка. Командосът се опита да насочи оръжието си към него, но Мартин бе минал зад гърба му, бърз като сянка, жесток като акула. Вампирът оголи кучешките си зъби и ги заби в шията на военния. Мъжът изпусна автомата си и изстена, а чудовището жадно засмука.
– Спри! – изкрещя Димитър и скочи на крака, сваляйки огромният си меч от презрамката, с която го носеше на гръб.
– Спри! -извика и Даниел, скачайки на крака, гневен, озъбен като старият си приятел и враг.
Но бе късно.
Мартин отдели окървавената си муцуна от военния, който се стовари изпразнен от кръв и живот в краката му.
– Сега те убих – каза Димитър и пристъпи към вампира.
– Той ме нападна – каза спокойно среброкосият – според закона имах право да се защитя.
– Не ми пука! – каза Димитър и надигна меча си.
– Евтино оправдание – каза и Моника, надигнала ръце, по чиито пръсти играеха мълнии – ние бяхме на негова територия.
– Значи смятате да ме убиете заради някой, който стреля по вас? – погледна ги с недоумение Мартин, след което се обърна към Дани – това ли е справедливостта към вампирите?
– Не ми говори за справедливост, убиецо – отвратен каза принцът – щяхме да се справим с него и без да се пролива кръв.
– Е, аз се справих преди вас – вметна Мартин и подритна автомата в ръцете на военния. Оръжието се озова в ръцете му, като дулото сочеше към гърдите на Митко.
– А сега защо не се успокоим? Ставаше дума за един немагичен, при това въоръжен, при това стрелящ по нас.
– За един човек – прошепна Митко.
В този момент водопад от картеч ги заля и само мълниеносната реакция на Моника, вдигнала стена около четиримата, спря куршумите на новият екип военни, който тичаше към тях с извадени оръжия.
– Отстъпваме! – нареди принцът.
Мартин отвърна на огъня със своя автомат, но щита на Моника спря и неговите куршуми.
– Отстъпваме – изсъска му Даниел и го зашлеви през лицето. Мартин падна на колене, след това се усмихна.
– Добре, принце мой.
– После ще се оправям с теб – каза Митко. Мартин не му обърна внимание, а прибра и пистолетът в колана на военния.
– Не отивам в онзи град невъоръжен – усмихна се той.
Четиримата скочиха в морето.
* * *
Водата бе леденостудена, неестествено за сезона и Моника трябваше да напрегне всичките си магически сили, за да задържи топлината в своето и на Митко тяло. Дори Даниел и Мартин, които като вампири не трябваше да усещат студа, изглеждаха дори по-бледи от нормалното в ледената вода, а Даниел усети дъхът на развала и поквара в нея, усещане, което не бе чувствал от времето, в което бе плувал край Училището, а водите бяха замърсени от присъствието на Древния. Градът се приближаваше, докато те плуваха към него, а циклопските му строежи изглеждаха все по-зловещи и зли, колкото по-близки ставаха. Скоро те стигнаха до Градът. Зъбите и на четиримата, включително на вампирите, тракаха, когато те излязоха от мразовитата вода. Вълните плискаха като риданията на вдовица по онова, което сякаш бе крайбрежна улица на ужасното място, а над тях се стелеха странните мъгли, които изпълваха Града като вълма памук, запреден от зъл магьосник.
Димитър погледна към Мартин с подновена ярост.
– Смяташ, че можеш да убиваш хора пред нас и да ти се размине? – попита той.
– Убих един немагичен, който стреляше по нас – изръмжа Мартин – честно казано, мислех, че ще ме похвалите.
– Ние не убиваме враговете си, освен в краен случай – уморено каза Даниел.
– Аха? – повиши глас Мартин – но убихте спокойно Наум? Защото е вампир? Него може?
– Юрий Йосифов уби Наум – каза тихо Моника – това бе неговият господар, Древният. А и Наум вече не бе приятелят, който помниш. Господарят му го бе превърнал в нещо друго.
– Ние не убихме теб и Клементина – напомни Митко.
– Дори се обадих да не ви държат до безкрай в занданите – много изморено каза Даниел.
Мартин го зяпна:
– Какво?
Но принцът гледаше настрани.
– И какво ще правим сега? – попита Димитър – нима ще го оставиш да му се размине?
– Да го убия ли искаш? – попита Даниел, сякаш прегърбен от невидима тежест.
– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи – заплашително залюля автоматът си Мартин. Оръжието бе мокро, но несъмнено действащо.
Митко отвори уста, а после я затвори.
– Мисля, че можем да оставим този въпрос след като излезем от Града – дипломатично каза Моника.
– Не и ти, сестричке – каза Димитър, ужасен – току що убиха човек пред нас…
– Който бе готов да ни застреля без да задава въпроси – напомни му сестра му.
Четиримата останаха смълчани. После Даниел въздъхна и каза.
– Да тръгваме.
И пристъпи по една от улиците, като фигурата му стана неясна като мираж в гъстите мъгли. Останалите трима бързо го последваха, внезапно и необяснимо изплашени, че ще го изгубят.
Нещо в града, ужасяващо, неумолимо и растящо, забеляза присъствието им.
И зачака.
* * *
– От това място ме побиват тръпки – каза Мартин – а съм вампирът в групата. Би трябвало аз да карам каквото има тук да трепери.
От час четиримата обикаляха Града, но се чувстваха, сякаш са били в него от зората на времето. Те го посещаваха за втори път – Даниел, Моника и Митко бяха присъствали за кратко след изплуването му от морските дълбини, Мартин бе идвал да види Клементина, когато в мястото все още работеха немагични учени. Още тогава мястото ги бе потресло на някакво дълбоко, първично ниво, с неестествените ъгли, под които се извисяваха сградите, от безмислените завои, които правеха улиците. Ала предният път мястото бе било мъртво, уродлива реликва от отдавна изчезнал свят.
Сега пулсираше от странен, извратен живот. Мъглите се стелеха като пипала по улиците му, увисваха като пиявици на странните сгради. Причудливи светлинки проблясваха тук и там, ала когато някой от четиримата приближеше към тях, изчезваха, сякаш никога не ги бе имало. Имаха чувството, че невидими, враждебни очи са се вторачили в тях, а сърцата им се свиваха в гърдите от чувството за неумолима, приближаваща гибел.
По улиците и в сградите нямаше следа от хората, които бяха изследвали мястото. Сякаш нещо ги бе погълнало.
До последния човек.
Най-после, в една от сградите, малката групичка откри следи от човешка дейност. На странен предмет, който приличаше на паралелепипед, оставен с неизвестна цел на пода, бе оставен лаптоп, а до него имаше тефтер със записки. Нямаше следа от човека, оставил багажа, ала четиримата приближиха мястото. Лаптопът бе изключен, а кристалният му екран бе напукан, като че някой го бе ударил с нещо.
Тефтерът стоеше разтворен. Моника го взе и щракна с пръсти. Кълбо светлина грейна над тефтера и освети кривият текст. По-голямата част от дневника представляваше записките на пишещия, доцент от Историческия факултет на Софийския Университет, който непрекъснато възклицаваше как останките от града не приличат на никой позната човешка цивилизация.
“Ако вярвах в такива неща” – пишеше историкът – “щях да кажа, че сме се натъкнали на останки от извънземна цивилизация”.
Ала с напредъка на страниците историята стана по-зловеща. Ученият описваше появата на мъглите, спуснали се без причина на града и как те започнали да влияят лошо на колегите му. Един от изследователите започнал безпричинно да се смее и станал неадекватен и неконтактен. Отвели го в лудница, извън Града. Друг извадил очите си и започнал да ридае, повтаряйки “То ме гледа, то идва”. Пазач на експедицията се застрелял без предупреждение. Много от хората си тръгнали, но повечето, алчни за слава и пари, останали. Тогава се появило и нещо друго, тъмна фигура в мъглите, убиец, скърцащ с нокти по камъните на отдавна забравеното място. Нощем сред смълчаните улици на града се надигало зловещо мяукане, а на следващия ден намирали трупове без капка кръв във вените.
– Това е Клементина – каза рязко Даниел – познава противният й стил.
Мартин отвори уста да каже нещо, но не знаеше какво да измисли.
– За нападенията и мяукането съм сигурна – каза намръщена Моника – но за останалите явления се съмнявам да са й по силите.
– Кой знае – рече Димитър – Наум също бе научил неща отвъд уменията на обикновен вампир.
Моника не отговори, а продължи да разлиства историята, четейки по-интересните моменти на своите спътници.
Хората в базата поискали помощ и се обадили на службите със сигурност, които изпратили войнишки полк да намери убиеца в града.
И тогава кошмарът настъпи, пишеше ученият. Почеркът му се разкривяваше на следващите две страници и ставаше нечетивен, но накрая с главни букви, написани с червено мастило, подозрително приличащо на кръв, пишеше.
“ТО МЕ ГЛЕДА. ТО ИДВА ЗА МЕН. БОЖЕ БОЖЕ БОЖЕ!”
И нищо повече.
– Добре – каза Мартин – сега вече наистина ме побиха тръпки.
– Би трябвало – потрепери и Димитър – гаджето ти е минало всички граници тук.
– Ъм – възрази Мартин – може да е всякаква, но никой не би я определил като “То”. Гаранция.
– Сигурно е придобила повече умения – не се предаде Димитър – Наум също вече бе нещо друго, когато ни нападна накрая.
Моника не отговори, а хапеше замислено устни.
– Досещаш ли се нещо, скъпа? – попита я Даниел.
– Не бих искала да коментирам преди да видя повече доказателства – поклати глава вълшебницата. В този момент очите на Митко се разшириха от появата на нещо зад гърба й. Тя рязко се извърна и видя отвор, през който в тъмно подземие чезнеха вити стълбища.
– Това нещо го нямаше допреди малко – каза Митко.
– Май ни канят – рече Мартин.
– Ако гаджето ти ни върти някой номер… – намръщи се героят.
– Ще го посрещнем както подобава – прекъсна го Даниел – да приемем поканата.
Четиримата се спуснаха в тъмнината.
* * *
Стълбите, които бяха оформени някак странно, грапави, като за хлъзгави крака, ги отведоха в мрачно подземие, осветявано от призрачни светлини. Моника се намръщи, като ги видя, а видът им не вдъхна увереност на никой. Светлината им бе бледа и фосфорецираща, като влудяваше с присъствието си. Коридорът изглеждаше безкраен, а по него имаше следи от слуз.
– Слуз – каза Мартин – мразя слузта. Дали тук живее гигантски охлюв?
– Много бих се радвал да те изяде – вметна Митко, който също обаче тръпнеше от погнуса.
– Никой никого няма да яде – намеси се бързо Даниел – да влезем навътре.
– Опасявах се, че ще кажеш точно това – каза Митко.
Четиримата навлязоха в тъмния коридор. Слузта стана по обилна и капеше от стените. След един особено рязък завой, коридорът разкри уродлива гледка. Цялата стена бе съставена от странната, зеленикава слуз, а в нея имаше скелети, отворили беззвучно усти, като да крещят за помощ. По тях нямаше нито грам плът, нито пък дрехи, но оръжията им стояха незасегнати – пистолети и автомати или пък археологически сетива.
Моника покри уста с ръка, а в очите й блеснаха сълзи.
– Това е експедицията на немагичните – каза Даниел с ужас в гласа.
– Клементина наистина е надминала себе си – рече и Димитър.
– Не е тя – намери сили да каже Мартин – ние пием кръв, това… е изяло всичко. Но как е вкарало хората в слузта?
В отговор на въпроса му слузта започна да бълбука, първо бавно, а после по-силно.
– Това едва ли е за добро – каза Димитър.
– Принуден съм да се съглася с теб – отвърна Мартин.
Слузта се отдръпна от скелетите, в чиито очи блесна адската фосфорецираща светлина, която осветяваше коридора. Те надигнаха оръжията си и затракаха с челюсти като кастанети.
– Некромантия – съвзе се съвсем навреме Моника и издигна магически щит около групата, по която въоръжените с огнестрелно оръжие скелети бяха открили огън.
– Знам – отговори Мартин – но защо са използвали слуз?
– Добър въпрос – каза Даниел.
– На който не бих искал да знам отговора – не му остана длъжен и Митко.
След около минута обстрел скелетите спряха да стрелят и надигнаха оръжията си заплашително. Предназначен за далекобойни атаки, щитът на Моника не спря неживите, които приближиха, все така тракайки зловещо със зъбите си.
– Бих искал да не правят това – оплака се Мартин, който свали своят автомат и обсипа създания с автоматичен огън. Първите няколко скелета се разпръснаха на сол, други бяха изпепелени от синия магически пламък, изникнал от пръстите на Моника, а останалите започнаха да се натрошават под тежките удари на Димитър и прецизните попадения на тънката рапира, с която се биеше Даниел.
Въпреки това скелетите продължиха да прииждат докато и последният от тях не бе повален.
– Това прилича на Клементина – каза Димитър, развъртайки мечът си – създава скелети, които нападат докато не ги избием. Наум правеше същото. Тогава стария Оги Йорданов те зашемети с корем, а Марти?
Вампирът потръпна от неприятния спомен за неуспешната атака, която с приятелите си бе подготвил на Даниел в подземен тунел, през който минаваше влака с героите и вълшебниците. Той захвърли свършилият патроните си автомат и извади пистолета, който също бе задигнал от военния.
– Което не обяснява наличието на слузта – каза той.
Моника стоеше все по-намръщена и се канеше да каже нещо, когато от тавана към тях се спусна фонтан от слуз. Четиримата изкочиха паникьосани и застинаха, когато мазната, лепкава течност прие формата на омерзително същество, грамадна желатинова капка, пълна с хищно разтворени усти, в които проблясваха олигавени челюсти. Гнусни огромни очи, като на циклоп и сияещи сини сфери също плуваха в аморфната, лепкава маса, а устите започнаха да ломотят неразбираеми звуци.
Дори вампирите усетиха как косъмчетата на врата им се надигат.
– Какво е това? – попита Димитър, изкривил лице от погнуса, а Моника изглеждаше пребледняла като тебешир. От другата страна на създанието, което умело бе разделило групата, бяха Даниел и Мартин, като принцът бе не на себе си, уплашен за своята любима.
– Мони! – извика той и започна да сече с рапирата си гнусното създание. Той я впримчи в лепкавата си маса и я изтръгна от ръцете му, след което се плъзна като отровна капка към него.
– Дани! – извика Моника и надигна ръце. Синият магически огън отново изхвърча от пръстите й, като се заби в лепкавото създание. Устите му нададоха писък на болка, но в следващия момент сините сфери на свой ред изригнаха сини светкавици, които принудиха магьосницата да издигне щит пред себе си. Митко размаха тежкия си меч и започна да сече създанието, но раните му се затваряха мигновено, като да бе от вода. Мартин надигна пистолета си и изстреля целия пълнител в чудовището. Куршумите потънаха като да ги бе изстрелял в морето.
– Бягайте! – извика Моника, съсредоточена, напрегната. С едната си ръка тя бе вдигнала щит, защитаващ я от енергийните атаки на нещото, а с другата го заливаше безмилостно със син магически огън. Усилието я изтощаваше, по устните й бе избила слюнка, а лицето й бе пребледняло.
– Няма да те оставя! – извика Даниел, ала не знаеше какво да направи. Без оръжието си, той трябваше да удари изчадието с голи ръце, а така щеше да бъде погълнат от някоя от хищните усти, които щракаха нетърпеливо със зъби.
– Бягай! – повтори Моника. Магическият й щит потръпна и един псевдопод се протегна от създанието към нея; тежкият меч на Димитър го разплиска.
– После ще се намерим! – извика героят, отстъпвайки заедно със сестра си.
– Не можеш да й помогнеш мъртъв! – каза и Мартин – бягай, принце!
Хапейки устни, Даниел побягна заедно със среброкосия, докато от другата страна Моника и брат й започнаха бавно да отстъпват. Съществото започна да се разтяга, като зле приготвено пане. Едната му половина остана да се бие с магьосницата, а другата се спусна като мръсна река подир тичащите вампири. Скоро те бягаха по коридора, преследвани от лепкавата, аморфна маса, а Моника и нейният брат войн се скриха от погледите им. Те бягаха, докато не стигнаха витото стълбище. Там съществото не можа да ги последва, дали защото течната му форма нямаше сила да катери стълби или защото се бе разтегнало до краен предел, нямаха представа.
Двамата се качиха до стълбите и стигнаха до стаята със счупения лаптоп и тефтера.
На лицето на Даниел бе изписано пълно отчаяние.
– Моника… – каза той, изпълнен с неверие.
– Е добре – твърдо каза Мартин, поставяйки ръка на рамото на някогашният си приятел – и ще я намерим.
На Дани му се щеше да е уверен като среброкосия.
* * *
– Не мога да повярвам, че я изоставих – рече русокосият вампир и се облегна на стената, притворил очи.
– Не мисля, че имаше кой знае какъв избор – полека каза Мартин. Той виждаше, че старият му приятел не е добре и се опасяваше, че ще каже някоя глупост. От друга страна, бездействието също не бе добра алтернатива.
– Съществото бе неуязвимо за нашите оръжия – продължи среброкосият вампир – то пое метър хладна стомана и пълнител патрони, все едно са пуканки. Дори магиите на Моника не му действаха.
Ето, казах глупост, скастри се Мартин, когато видя как Даниел го поглежда с изпълнен с паника поглед.
– Но тя изглежда по-силна от нас трима ни с Димитър, взети заедно – бързо добави вампирът – убеден съм, че се е справила с онова… – той се намръщи – всъщност какво, в името на всички богове, бе това нещо?
– Не знам – приглади нервно косата си Даниел – не съм виждал такова същество.
Той погледна към другия вампир.
– Но ти не разбираш какво направих, Марти.
Среброкосият отвори уста да каже нещо, но Даниел продължи и не му даде шанс.
– Когато Древният се разкри в пълната си аура пред мен, бях изгубен в тъмнината, в ужасяващи видения, които заплашваха да погълнат разсъдъка ми. Моника дойде и ми предложи от собствената си кръв, за да се събудя от проклятието на онова чудовище. Тя рискува живота си заради мен. А аз бях слаб да я защитя срещу чудовището от Града.
– Ние бяхме тези, които имат нужда от защита – меко каза Мартин – ако беше загинал, това нямаше да я зарадва.
– Трябва да я намеря – Даниел се изправи на крака.
– Да изчакаме да се съмне – вдигна ръка Мартин.
Даниел го погледна.
– Ти предлагаш да излезем на светлината на деня?
– Повярвай, Нощта в този Град действа и на моите нерви – рече Мартин – но в случая мисля от гледна точка на Моника и Димитър. Предполагам, че те са намерили някое кътче, в което да се подслонят и починат. Те са смъртни и нямат неограничени физически сили като нас. Не вярвам да излезат в нощните улици на това място обитавано от живи мъртъвци и други… неща.
– Технически ние също сме живи мъртъвци – припомни му Даниел.
– Но аз не ходя да тракам със зъби да плаша хората, нали? – усмихна се Мартин.
Даниел се засмя тихо.
Двамата седнаха до странния обект, на който бе оставен лаптопа.
– Кажи ми повече за Древният – внезапно каза Мартин – обичам да знам с какво си имам работа.
Даниел се поколеба и след това разказа историята за отвратителното създание, което, дегизирано като учител, бе извършило уродлив ритуал с убийства, които трябваше да освободят неговия народ от ледения им затвор в Антарктида. Макар вече да бе със силите на елф, Даниел потрепери при спомена за ужасната аура на изчадието, която едва не бе разкъсала ума му като хартия.
– Значи това е бил тайнственият учител на Наум – каза Мартин.
– Ти си знаел, че има някой друг? – повдигна вежди принцът.
– Досещах се – каза Мартин – Наум стана прекалено силен прекалено бързо. Това не бе естествено. Но мислих, че е някой прастар вампир. Не такова… нещо.
Двамата отново се смълчаха.
– Дани – внезапно каза Мартин.
– Да – отвърна принцът.
– Искам да ти кажа, че съжалявам задето забърках теб и приятелите ти в тази каша. Просто се страхувах сам да потърся Клементина, а то какво излезе…
– Спокойно, Марти – усмихна се Даниел – това ни е работата.
– Не е само това – внезапно каза Мартин. Даниел го погледна.
– Исках да съм сигурен, че ще я изкарате от това място – продължи среброкосият – последният път, която я видях… тя бе така щастлива, неестествено щастлива. Но също и неуравновесена.
– Тя винаги е била такава – позволи си да каже Даниел.
– Но вече бе превъртяла – поклати глава Мартин – повече от обичайното. Исках да я изведа оттук. Аз… обичам я, Дани.
Мартин направи гримаса, сякаш признанието му причиняваше болка.
– Знам, Марти – каза тихо принцът с неочаквана горчивина в гласа.
Мартин го погледна. Знаеше за какво си мисли приятелят му, за начинът, по който Клементина ги бе настроила едни срещу друг. В началото амбициозната немъртва бе искала именно Даниел за част от съюза им с Наум, съюз на младите и най-силни вампири. Ала Дани нямаше сили за нейните зловещи ритуали, нито пък разбираше нейното пренебрежение към живите същества, техните болки и скърби. Тя го бе нарекла слабак, глупак, твърде загрижен, твърде мекушав, недостоен да бъде вампир. И се бе обърнала към Мартин, замаян от хубостта й от самото начало, размекнат от ласкателствата й. Тя му бе казала, че той е достоен за вампирски принц, че той ще стане истински аристократ, ако се довери на нея и Наум. Бе му казала да изостави онези, които го теглят надолу, да се отърве от Даниел и смешните му грижи.
Мартин си спомни всичко това. Той се бе противил на думите й, поне в началото. Все пак двамата с Дани бяха приятели, още от деня, в който бяха влезли в Школата на Мрака, още съвсем млади вампири в един тъмен свят на загадките. Преподавателите, вампирски благородници, крачели по земята още от средните векове, шептяха одобрението си на тяхната двойка, на синхрона, с който изпълняваха упражненията, на любовта, с която учиха историята на вампирския род. И двамата бяха запалени по вампирите още от смъртни – Дани, благодарение на книги и комикси, Мартин, повече заради брутални видеоигри. Малка разлика, но в последствие стана огромна. Даниел имаше романтична представа за вампирите като благородни нощни странници, меланхолични, но способни да дарят с любов, а истината за суровите хищници го потресе. Мартин пък бе доволен от нея. Той се опита да обясни на Дани красотата на истината, гордостта в превъзходството на вампира на земята, ала момчето бе ужасено от идеята да убива хора. Синхронът на двойката им се наруши, някои вампири почнаха да подиграват Мартин, че дружи с един аутсайдер. Клементина най-после го бе убедила, че Даниел е слабак, че поведението му обижда вампирския род.
И той бе участвал в жестоките игри на младите вампири спрямо принца, които горди от превъзходството си го унижаваха, използваха срещу него магически умения, които той нямаше, надвиваха го в тренировъчни битки със сили, които той не бе развил.
Накрая го бяха прогонили в Училището за герои и вълшебници. Ала това не стигаше на Клементина, тя каза, че принцът е позор за вампирите, че трябва да бъде елиминиран…
И Мартин, заслепен от привързаността си към нея, се бе съгласил. Бе забравил хубавите си спомени с Дани, когато двамата за пръв път бяха легнали да почиват в тъмните подземия на Школата, скрити от палещите лъчи на дневното слънце и се бяха запознали, заговорили за манията си за вампири. Марти бе казал на Дани, че неговите вампири, книжните, са лигави, Дани бе отвърнал на Марти, че любимците му от игрите са старомодни. Двамата си бяха представили как любимите им герои се сблъскват едни с други, после си приписваха силите им на себе си, говориха се, спориха, смяха се заедно…
Мартин бе плюл на всичко това.
– Толкова съжалявам – каза внезапно той.
– Вината не е твоя – махна с ръка Даниел, сметнал, че другият говори за раздялата им с Моника.
– Не – изхриптя Мартин, задавен от срам и вина – не за това говорих.
Даниел го погледна.
– Аз те предадох… бяхме приятели и аз те предадох – рече Мартин.
Даниел погледна другото момче и с изострените си сетива на елф долови искреността и болката в думите му. Той полека постави ръка на рамото му.
– Бяхме малки и ти си бил влюбен – каза той – случва се.
– Бяхме на същата възраст, на която сме и сега и аз все още съм влюбен. Ти си прав, Дани. Времето е евтино извинение за нас.
Даниел не знаеше какво се очаква да каже, затова остана млъкнал.
– А ти – продължи Мартин – продължаваш да ме защитаваш и то пред приятелите си, след всичко, което направих, след… – среброкосият прехапа устни – след като се опитахме да те убием. Толкова, толкова съжалявам.
– Е… – размърда се некомфортно Даниел, шокиран от внезапния изблик – хубавото е, че не успяхте, макар в затвора сигурно да си мислил другояче. Важното е…
– Никога повече няма да Ви предам, принце мой – внезапно каза Даниел и падна на едно коляно.
– Е това вече е строго излишно – скара му се Даниел – хайде ставай. Бил си ми приятел, не ратай.
Той повдигна Мартин под мишниците, за да го вдигне на крака.
– Става ли… – Мартин се поколеба – отново да бъдем приятели?
Принцът го погледна в очите, след което го прегърна.
– Никога не съм преставал да бъда твой приятел, Марти – каза той, след което се отблъсна от него и се усмихна – макар когато с Наум нападнахте Моника, приятелството ни бе поставено на силно изпитание, бих казал. Но това е в миналото.
Даниел погледна към странният ромбоиден прозорец на сградата, в която се намираше. През нея се процездаше светлина, мъждива и болнава след пречупването си от мъглите на Града, но несъмнено дневна.
– Съмна се. Да отидем да намерим Моника.
* * *
Слузестото създание, което бе нападнало пришълците в града се върна в леговището си, недоволно. Досега то винаги се бе справяло с всеки, дръзнал да го обезпокои, но ето, че тези нахални натрапници се бяха измъкнали от прекрасното му, подвижно тяло. Но когато усети познатото присъствие, създанието забълбука доволно и се стече до Тъмната Майка, която стоеше в центъра на неговата бърлога.
– Скоро – прошепна тя – ще порастнеш, мило мое. И тогава светът ще бъде наш.
* * *
Денем Градът бе почти така отвратителен, както и през нощта. Усещането за това, че те наблюдават оставаше, а мъглите бяха така гъсти, че древните постройки оставаха в постоянен сумрак. Дори светлината, която слънцето пускаше, бе мътна и болнава на цвят, като че Градът причиняваше нещо кощунствено на самата съществуваща реалност.
Даниел и Мартин търсеха Моника и Димитър, обикаляйки странните, криволичещи без видима причина улици, като с всяка изминала минута паниката на вампирският принц растеше. До него Мартин не се чувстваше по-добре. Той бе видял скелетите в слузта, а после и създанието, което по-всяка вероятност бе убило хората. Мисълта, че то е докопало неговата Клементина го влудяваше. Двамата вампири бяха толкова мрачни и потънали в мислите си, че почти пропуснаха Моника и Димитър, които изникнаха от една от улиците.
Принцът на вампирите се метна в обятията на любимата си, преди тя да може да реагира и двамата останаха няколко минути прекъснати един в друг, без да кажат нищо.
– А за мен няма нищо – накрая каза Димитър, леко отегчен – освен вампирът, разбира се. Защо той е още жив? – попита героят раздразнен.
– Не умирам толкова трудно – рече Мартин.
– Това може да се провери – заяде се Митко – като гледам, вече нямаш огнестрелни оръжия по себе си.
– Мите, стига – каза Даниел, който най-сетне се отдели от магьосницата.
Димитър го погледна остро и понечи да каже нещо, но след като прочете нещо в погледа му, кимна.
– Добре де – каза той – шегувах се.
Мартин не рече нищо. За сметка на това Моника бе пълна с добри новини.
– Хубаво е, че някой от нас попрегледа Генадиев преди да тръгнем на път – каза вълшебницата – благодарение на това успях да идентифицирам съществото, което ни нападна миналата нощ.
– Приличаше на жив сопол – вметна Мартин. Митко го погледна рязко:
– Хей, това го казах аз!
– Не се изненадвам – каза Даниел – обречен съм на импулсивни и тъпи приятели, изпитващи патологична нужда да ме набият.
– И ти ли си го бил, бе? – ококори се Мартин към Димитър.
Митко се ухили.
– И още как.
– Ако сте свършили с размяната на остроумия, можете да чуете какво имам да ви кажа – с леден глас каза Моника.
– Слушаме – извини се Даниел.
– Съществото, което ни нападна, се нарича шюггот. То е демон от незапомнените времена, в които са живели Древните – рече магьосницата.
– Тогава що дири в наши дни? – попита Митко.
– Това е въпрос, на който трябва да намерим отговор – призна Моника – но не това е най-лошото.
– Някакси знаех, че ще кажеш точно това – въздъхна Мартин.
Моника направи всичко възможно да не му обръща внимание.
– Шюггот е само ларва на истинският вид на демона, който представлява. Достигне ли пълната си мощ, той ще еволюира в гигантски Кракен, изчадие, способно да разруши цели държави.
– Сладурско – отбеляза Митко.
– Въпрос – намеси се Мартин – след като е ларва, няма ли родители…
Моника поклати глава.
– То е дошло от отвъдното, стрък на злотоу, който тепърва ще поникне.
– Кажи ми, че имаш още добри новини – въздъхна Даниел.
– Всъщност, имам – каза Моника – доколкото мога да преценя от писанията на Генадиев, идеята на създанието е да нахлуе в света на живите, тогава, “когато над света се спусне мрак”, тоест по време на затъмнението.
– Значи чудовището ще еволюира още утре – принцът поклати глава – просто перфектно.
– По-лошо – сви устни Моника – утре вече ще нападне. Това означава, че еволюцията, каквото и да представлява тя, ще стане тази нощ.
Настана мълчание. Мъглите около четиримата се сгъстиха, като погребален саван, който скоро щеше погребе целия свят под себе си.
– А аз просто дойдох да потърся гаджето си – накрая въздъхна Мартин.
– Вероятно нея вече я няма – каза Моника.
Среброкосият рязко вдигна глава.
– Не можеш да си сигурна.
– Мога – въздъхна магьосницата – шюггот няма да търпи конкурентен хищник в територията си. Вероятно Клементина е била от първите му жертви.
– Съжалявам – каза тихо Даниел и постави ръка на рамото на приятеля си.
– Това значи ли – весело се обади Димитър – че той може да си ходи вече?
Всички го погледнаха накриво.
– Добре де, просто предлагах – сви рамене героя – след като предложението ми не се приема, какво ще правим сега.
– Заплахата от това същество е дори по-голяма от тази, която представляваше Древният – каза Моника – трябва да го унищожим, преди да достигне истинската си мощ. След това ще е твърде късно.
– А как се предполага да го спрем? – попита Димитър – стомана, куршуми, дори магия потъват в него като в сюнгер. Можем да пуснем Марти да го ухапе, нали е страшен и силен вампир, но имам съмнения, че това ще подейства.
– А можем да хвърлим и теб. Съществото ще се пръсне от толкова тъпота в себе си – рязко отвърна среброкосият.
– Няма ли да спрете? – вдигна ръка Даниел – имаме сериозен проблем.
– И той е, че с нас пътува човекоубиец – добави Митко – някакси не ми харесва идеята с едно чудовище да борим друго.
– Димитре! – повиши глас Моника.
– Остави – махна с ръка Мартин – той просто си ме мрази. Стандартния тъп герой. Вампирите понякога убиват хора, хората искат да убият всички вампири. Кой е лошият? Ние, разбира се.
– Мартине, Димитре – каза Даниел – и двамата сте ми приятели. И ако уважавате това чувство, ще прекратите пререканията си незабавно.
Отново настана мълчание.
– Надявам се приливът от тестостерон да е отминал – студено каза Моника – и да сте готови да изслушате плана ми.
– Нима вече имаш план? – ужасено я погледна Митко.
– Все някой трябва да е зает и с това да мисли – сряза го магьосницата – макар че планът ми да е болезнено прост. Смятам да призова дядо.
Даниел и Димитър я погледнаха втрещено.
– Но това означава да обезпокоиш Драконовия двор – каза вампирът – опасно е, скъпа. Ако те преценят, че викаме силата им без причина…
– Шюггот е достатъчно добра причина – прекъсна го Моника – ако това същество успее да се превърне в Кракен, дори драконите няма да са в безопасност, да не говорим за останалите жители на земята.
– Описвате го като чудовище от японски фантастичен филм – вметна Мартин.
– Без да е направено от гума, обаче – уточни Митко.
Моника направи върховно усилие да преглътне поредната размяна на тъпоумия, след което продължи.
– За нещастие, Дани е прав, драконите не се наместват директно, освен ако заплахата не е видима. Тоест, трябва да осъществя контакта с дядо на мястото, на което вероятно ще се осъществи призоваването.
– О, не – каза Митко.
Дани и Мартин го погледнаха въпросително.
– В центъра на града има нещо като огромен купол, за който Мони смята, че е храм. Дори като го погледнех се чувствах зле, като на онзи мач, в който “червените дяволи” бяха бити с 4-0 на собствения си стадион.
– Умението ти да описваш угнетеност и скръб е впечатляващо, приятелю – каза Даниел.
– Има и още нещо – рече Моника, не на последно място за да прекъсне поредната размяна на плоски лафове.
– Някакси си знаех, че ще го кажеш – обади се обаче Мартин.
Моника за пореден път го игнорира.
– Докато извършвам вълшебството за призоваване на змей, ще бъда напълно заета. Тоест вие тримата ще трябва да отблъснете шюггота. Можете ли да се справите.
Момчетата се умълчаха.
– Няма да е лесно, сестрице – каза накрая Димитър, потърквайки брадичката си – двамата са невъоръжени и ще трябва да разчитат само на ловкост и бързина, за да отвличат вниманието на онова нещо. Мечът ми определено го дразни, но нищо повече.
Мартин вирна брадичка.
– Аз съм навит – каза той – онова същество е изяло моята Клементина. Искам го на бульон.
– Ще го пиеш? – погледна го Митко ужасен – ти си по-чудовищен, отколкото мислех.
Даниел му стрелна един предупредителен поглед, след което каза.
– Мисля, че опциите ни не са толкова много. Ние оставихме предупреждение за героите и вълшебниците, но те явно не могат да реагират достатъчно бързо. Не можем да си позволим да чакаме. Трябва да нападнем съществото.
– Хубаво – кимна Моника.
– Нищо хубаво не виждам! – отговори Димитър.
* * *
Преди да мръкне, те приближиха грамадната постройка, която бе в центъра на града. Тя смътно напомняше купол, но въпреки това нещо във фигурата й не бе естествено. Краищата й потръпваха неясни, все едно сградата се променяше с всеки изминал миг или пък съществуваше в повече от познатите измерения й нараняваше сетивността на онези, дръзнали да хвърлят поглед към нея. Лицето на Моника бе напрегнато, докато тя рецитираше наум заклинанията, с които можеше да се обърне към народът на небесните дракони и неговият представител, пазещ България – могъщият змей, който бе нейн дядо. Даниел я наблюдаваше с възхищение. Мартин бе прав, каза си той, тя бе най-силната и решителна от всички ни. И най-умната. Той си спомни как преди три години го бе спасила от отвратителият ментален капан на Древният, който бе хвърлил вампира в телепатична бездна на жестоко отчаяние. Тогава тя бе рискувала живота си, давайки му да пие от кръвта й. Сега той вече бе повече от вампир, с черти на елф, с човешка съвест, вече не изпитващ потребност да пие кръв, макар понякога все още, от уважение към рода си, разквасваше устата си със странната изкуствена напитка, подготвена като заместител от Огнян Йорданов.
Но ето, че Моника отново бе готова да рискува всичко и този път той трябваше да я предпази, с помощта на приятелите си.
Даниел хвърли поглед на Мартин и Димитър, притеснен от неугасващата вражда помежду им. Плашеше се какво би станало, ако двамата все пак открият Клементина жива. Митко щеше да иска смъртта на кръвожадната вампирка и щеше да е прав. Дневникът на умрелия учен бе разкрил достатъчно подробно, че още преди появата на шюггота Клементина бе започнала да сее смърт. Ала Мартин бе влюбен в нея и щеше да поиска да я защити. Битка между двамата му приятели бе кошмар за Даниел и той не знаеше как щеше да реагира. Димитър бе до него през последните години, въпреки трудните отношения помежду им в началото. Той бе верен и добър приятел и винаги го подкрепяше срещу критиките на магьосници и герои, които го считаха за шпионин на вторият му баща, вампирския цар Александър Срацимир. Той бе и брат на Моника, неговата голяма, първа, единствена любов.
Но Мартин бе специален приятел. Когато бе отишъл в Школата на Мрака и се бе запознал с него, той за пръв път бе открил някой, който да обича вампирите както него. Макар да имаха разлики в начина, по който си представяха съществата, разлики, които Клементина издълба в пропасти. Но сега като че ли те бяха преодолени и Мартин отново му бе приятел и всички добри спомени, които двамата бяха преживели се върнаха в паметта на Даниел.
Ако двамата се сбиеха, принцът не знаеше дали ще може да направи нещо. И макар да бе долно, си пожела наистина Клементина да е погълната от гнусното същество.
Като че по сигнал, щом се сети за него, Даниел усети нещо лепкаво под краката си и наведе поглед към земята около тях. Тя цялата лепнеше от слуз, на целия площад пред Купола, като че ли шюгготът нарочно бе минал като гигантски плужек около мястото, за да го маркира като свое.
– Внимателно – каза Димитър и изтегли меча си. Куполът се издигаше пред тях, тъмен и неясен. Някъде далеч от Града, слънцето залязваше и огнените му лъчи, пречупени през мъглата, придобиваха цвета на засъхнала кръв, която придаваше адски оттенък на обстановката. Внезапно се чу тътрете и от Купола се заизправяха сенки, които тръгнаха към четиримата натрапници. Щом ги приближиха, Даниел ги разпозна като още скелети, лепкави и покрити с отблъскващата слуз. Тя фосфорецираше в сумрака и им придаваше още по-омерзителен вид, а челюстите им все така щракаха нетърпеливо.
Ала докато скелетите в подземието бяха на немагични, тези бяха различни – някои носеха мечове, други махаха във въздуха, като че да подготвят заклинания, а трети имаха дълги, свръхиздължени зъби.
– Какво… – прошепна Мартин с ужас – онова са скелети на вампири. Как…
– Нашите са получили предупреждението – каза Митко, изпълнен с ужас – и са пратили отряд. Това се е случило с него!
Героят трепереше от омерзение.
– Но това е невъзможно – повиши глас Даниел – как са влезли в Града, без да чуем, без да видим нищо!
– Градът – каза тихо Моника – той не е направен от хора, около него е запредена магия, която дори не мога да позная. Мъглите са ги погълнали. Може да са минали на една пряка от нас и да не са ни видели.
Вълшебницата поклати глава.
– Трябва да спрем това безумие, докато още можем – тя надигна ръце и от пръстите й изригнаха сини пламъци, които първите слузести скелети, приближаващи към нея и ги обърнаха на прах. Димитър се хвърли към скелетите на вампирите, сечеше ги с огромния си меч, викаше от гняв и погнуса, когато някое от създанията го удареше с лепкав крайник. За да му върне жеста, Мартин се метна към скелетите на героите и започна да ги троши с неподозирана ярост, като използваше всички умения, които му бе дал Даниел в дългата нощ преди тръгването им. Самият принц бе навсякъде и никъде, вършеещ като сянка сред враговете си, а откъдето минеше, оставаха само натрошени, лепнещи кости.
Моника пое с магията си атаката на скелетите на нейните събратя вълшебници, блокираше езотеричните енергии, които те призоваваха срещу нея и ги връщаше към тях, унищожавайки ги, изпепелявайки ги.
Накрая тракането на челюсти престана и четиримата се огледаха предпазливо. Нямаше повече скелети около тях. Всички бяха унищожени.
– Почивайте в мир – прошепна Даниел и махна с ръка на останалите – да влизаме в Купола.
– Чакай – прекъсна го Димитър, наведе се до останките на двама герои и метна два меча, един към Даниел, друг към Мартин.
– Не е зле да имате някакви оръжия – каза той – освен ако действително не възнамерявате да пиете от шюггота. Строго непрепоръчително.
– Благодаря – кимна принцът.
– Май се попритесни преди битката с шюггота, ха? – попита Мартин героят, хващайки меча като огромен нощ.
– Не се държи така – махна с ръка Даниел, завъртайки собственото си оръжие.
– Нямаме време да го учим – каза Митко и погледна към среброкосия – ти ще помагаш и няма да се пречкаш.
– А ако загина, какво пък толкова – жлъчно каза Мартин – нали съм само едно чудовище.
– Приятел си на Даниел – уморено каза Митко – ако той те иска жив, значи ще те пазим жив.
Принцът изненадано погледна героя и му кимна признателно.
– Хайде – уморено рече Моника, но вътрешно бе доволна. Един проблем по-малко.
Куполът имаше вход, през който се виждаше пълен мрак. Магьосницата прошепна заклинание, което вдигна светещо кълбо пред нея.
Четиримата влязоха в мрака.
А там, ги чакаха ужасът и неговата Тъмна Майка.
* * *
Шюгготът стоеше разплул се в нещо като мраморен шадраван, в който бълбукаше заплашително. Под повърхността му проблясваха странните светлини, които отвреме на време се появяваха в града, устите му ломотеха нещо, което приличаше на молитва, а очите му се озъртаха изцъклени насам-натам. Зад шадравана имаше трон, а на трона стоеше фигурата на слаба жена. Тя бе загърната в тъмна наметка, а на главата й имаше странна корона, като шапка, от която излизаха шипове. Очите й бяха ококорени, издължени зъби се подаваха от устните й, а от пръстите й изникваха страховити метални нокти, с които стържеше по облегалките на трона си.
– Клементина! – извика Мартин.
Жената с короната го погледна и прошепна почти сладострастно:
– Марти… – след което плесна с ръце, действие, при което металните й нокти изщракаха заплашително – добре си свърши работата.
– Какво? – повиши глас Димитър.
– Спокойно, геройче – изсъска тя – той не знае какво направи.
– А какво си направила, Клементина – опасно тихо попита Даниел.
– А, хубаво е, че се поинтересувахте, Ваше Величество – изсмя се вампирката и отново изщрака с ноктите си – ще Ви отговоря, макар вече да не признавам властта на Вашата корона. В крайна сметка, аз си имам питомен шюггот, а той е много по-добър гарант за властта от кое да е наследство.
– Знаеш ли какво ще стане с това същество, Клементина – попита Моника, а очите й проблеснаха – ти си луда, ако мислиш, че го контролираш.
– Но аз го контролирам, мила – отвърна вампирката измамно топло – и добре знам какво ще стане с него. То е, нали разбирате, част от плана.
Вампирката се изправи.
– Нали разбирате, това че бях вкарана в затвора сериозно ме оскърби. Очаквах Наум да ме освободи, но той взе, че умря. Все пак, смъртта му, макар и разочароваща, не бе съвсем напразна. Когато излязох от зандана, благодарение на милосърдието на русото същество тук – тя посочи с нокът Даниел и се изкикоти – да знаете, вицовете за блондини, не са измислица. Но да не се отплесвам. Когато излязох от затворите на драгоценния ни цар, проверих леговищата, които с Наум обитавахме. Оказа се, че те са останали тайни. Попрочетох това-онова от книжките, от които той се е интересувал и разбрах за цялото му заиграване с Древните. Проблемът на Наум бе, че мислеше твърде дребно.
Клементина се озъби и дългите й кучешки зъби блеснаха.
– Но той, заедно със смрадливия си господар, бе свършил чудесна работа. Макар наистина да се бе провалил в това да освободи своята главонога раса, той бе успял да задвижи тектонични процеси, от които този прастар град изплува, а в него бе семенцето на силата на Древните. Този път те не са смятали да рискуват с открита война и са планирали да призоват някакъв космически бог, който да поеме образът на Кракен и да убива за тях. Нелош план, но Древните си останаха под леда. Аз обаче съм жива и здрава. Дойдох в Града и започнах да убивам жалките немагични, с които успях да събудя семенцето, оставено в града.
Клементина изщрака с нокти и нежно погали шюггота. Той нададе отвратителен, гъргорещ звук.
– Оттам нататък ми остава само да призова тъмната космическа енергия, която ще го превърна в Кракен, но познайте на кой ще бъде верен този Кракен? – вампирката се ухили – на мама, онази, която му носеше войничета и историчета да хапне. Майчинството е силно чувство. С Кракен за дете, ще мога да завладея целия свят. Герои, вълшебници, вампири и немагични, няма значение. Всички те ще лазят в краката ми. Дори елфите в Изумрудения остров. Дори драконите в нелепия им небесен престол. Кракенът има силата на космически бог и ще бъде лоялен като малко дете. Каква по-добра комбинация? Ще бъде Императрица на тази земя.
– Ти си луда – каза Моника – един бог няма да остане задълго подчинен на едно човешко чувство, каквото е майчинството, Клементина. Бъркаш понятията. Вампирите сте просто зли хора и макар планът ти да е достоен за фантастичен трилър, пропускаш какво е шюггот и в какво ще се превърне. За Древните и създанията, на които те се кланят тези чувства, които ти изпитваш нямат никакво значение. За нас ние сме по-долу от насекоми…
– О, но шюгготът бе тъй послушен, когато хапваше вашите събратя герои и вълшебници, миличка – прекъсна я Клементина – както и вампирите. Малко ми бе мъчно да наредя изтреблението им, но да ти кажа и нашият вид е надценен доста. По-добре да остана само аз от него. Така наистина ще бъдем уникални! – и тя се засмя на собствената си шега.
– Клементина… – прошепна Мартин, неспособен да проумее всичко, което чува.
– О, да, Марти, сега идва веселата част – каза Клементина – съжалявам, че трябваше да те скъсам миличък, но това бе част от плана. Трябваше наистина да прекъсна връзки с теб, наистина да се загрижиш за мен, та да докараш тримата глупаци да ме спасяват. И ти го направи, скъпи мой, направи го…
– С каква цел? – попита Даниел – защо ни искаш тук.
– Всъщност искам само теб, принце мой – усмихна се Клементина.
– Е, трогнат съм – каза принцът – но съм женен, малко е неподходящо…
– Идиот – лицето на вампирката потъмня – никога не съм те искала така. Мартин е за тая работа. Става дума, че трябва да умреш. С опита за твоето убийство Древният е започнал заклинанието за връщането на своя род и призоваването на духа на Кракена. С твоето убийство, аз ще го завърша, поне в частта за чудовището. Древните мисля да си ги спестя.
– Най-сетне нещо умно да чуя от теб – въздъхна Даниел.
– Клементина, спри – намеси се обаче Мартин – ти не знаеш как се е променил светът. Вече живеем в мир с героите и вълшебниците. Няма нужда от цялата омраза и вражда. Те… – той посочи с ръка към Димитър и Моника – приеха дори някой като мен. Ще приемат и теб. Прекрати това безумие.
– Наистина е влюбен – каза Митко тъжно – да повярва, че бих приел някоя като Клементина и още повече тя да иска…
– Но аз не искам да ме приемат! – довърши мисълта му самата вампирка – няма нужда да ме приемат! Аз ще си взема каквото искам, когато поискам! И ще убия всеки, който застане на пътя ми! И не само.
Клементина се изкикоти, после продължи.
– Но теб, Марти, мога да оставя. Наистина, никога не си бил мозъка на групата, но пък си сръчен любовник и добър боец. Ела с мен, Марти- вампирката се усмихна – и стани мой консорт. Ще бъдеш втори по важност на Земята. Враговете ни ще треперят пред нас.
Мартин се олюля, сякаш го бяха ударили.
– Не си го и помисляй – каза Димитър и надигна меча си. Даниел обаче вдигна ръка.
– Достатъчно, Митко – каза той.
– Дани, дори аз мисля, че… – опита се да се намеси Моника.
– Не – каза Даниел – Марти може да реши сам. Той знае кой съм аз, знае и кой е той. Ние сме вампири. А тя току що призна, че ще ни избие, заедно с всеки, който застане на пътя й.
– Доверието ти в него е трогателно – изсумтя Димитър.
Мартин не каза нищо. Той стоеше и гледаше в нищото.
– Хайде, Марти, идвай – нетърпеливо каза Клементина – и не се притеснявай за тях, няма дори да те карам да ги нападаш, макар ако искаш, бих могла да заделя мускулестия тапир за теб. Шюггот ще свърши останалото.
– Но той е нашият принц – тъпо каза Мартин.
– Е, мерси – обади се Митко, но среброкосият не му обърна внимание.
– Даниел е нашият принц. Принцът на вампирите – повтори той – не можем да го предадем.
– Чудно как аристократичната му титла не ти попречи да го затваряш в ковчези през междучасията – напомни му Клементина и нетърпеливо изщрака с нокти – той и титлата му са в миналото, мили мой. Ние сме бъдещето. Не го оставяй да те завлече надолу.
Мартин рязко вдигна глава. Преди четири години бе предал своят приятел след същите думи на Клементина, в малко по-различен контекст.
“Той стои в миналото, Марти”, бе му казала тя, красива вампирка първокурсничка, умилкваща се около хитрият носферату Наум. “Даниел не може да продължи напред. Не го оставяй да те завлече надолу.”
И той го бе предал.
И сам бе потънал.
Заблуди ме веднъж, лошо за теб. Заблуди ме два пъти…
– Няма да стане – процеди Мартин – Даниел е мой приятел. Няма да го оставя.
Принцът пристъпи към среброкосия и признателно го стисна за рамото.
– Ще ми се да изръкопляскам – обади се Митко – но трябва да приключваме тук. Мони, викай дядо и да се свършва.
Моника мигновено започна да реди заклинанието, което щеше да призове змеят, но Клементина скочи на крака и излая:
– Дете на мрака, убий ги! Убий ги всичките!
И шюгготът изплува от шадравана, изля се от него като мръсна вода, изригнала след наводнение, а очите му се впериха в новодошлите. Устните се заоблизваха гладно, сферите нечестива светлина заблестяха и запукаха.
– Ъх – надигна предпазливо мечът си Димитър. Даниел и Мартин застанаха до него, оголили оръжията си, препречили пътят на изчадието към Моника. Веднъж започнала заклинанието за призоваване, Моника бе напълно ангажирана от него и бе сякаш заспала, притворила очи, озарена от ярка светлина, редяща магически думи.
Шюгготът се стече към нея, като адска река, но Даниел, Димитър и Мартин бяха пред него и металните им оръжия се спуснаха като мълнии към лепкавата му повърхност, насичайки я, разпръсквайки я, спирайки устрема му с цялата сила и мощ, на който бяха способни един герой, един вампир и един, който бе по много и от двете, а и малко елф. Чудовището спря устрема си, като вълна, срещнала непоклатима скала.
Ала макар и самото то младо, то идеше от прастар свят, в който материята все още бе еволюираща се и първична, заради което и не отговаряше на природните закони. То не можеше да бъде спряно от оръжията на съвремието, дори да бяха омагьосани, като грамадният меч на Димитър или свръхтехнологични, като пистолетът, чиито пълнител в предишната битка Мартин напразно бе изпразнил в изчадието. Затова то продължи да атакува с тъпо упорство, спускайки псевдоподите си към противниците си, мъчейки се да ги захапе с някоя от многобройните си усти, фокусирайки ги с огромните си хипнотични очи, обстрелвайки ги с мълниеносни заряди, които изригваха от искрящите му сфери.
И тримата полека започнаха да отстъпват, неспособни да удържат устрема му. Моника продължаваше да реди заклинанието, чиито край не се виждаше. Светлината около нея стана по-ярка, ала това не заблуди никого.
Ако шюгготът се добереше до нея, щеше да изсмука живота й така, както сланата попарва цветя. Затова Даниел, Моника и Димитър положиха върховни усилия да задържат чудовището и отново успяха да спрат устрема му, къртейки каменния под, разплисквайки адското творение, което се разпадаше, само за да се събере отново, течна форма на полудял живот, отдавна отречен от еволюцията и Вселената.
Шюгготът бе твърде примитивно създание, за да разбере, че в един от тия тримата, които стояха на пътя му с искрящите си мечове, се крие тайната, която ще му позволи най-сетне да приеме форма, да придобие разсъдък и от ларва да разпери пипалата и крилете на ужасен Кракен, космически бог от отвъдното, който да помете всички нещастни създания, пъплещи на тая земя.
Но Клементина знаеше това и като насекомо се покатери по тавана на купола, в сенките, в които нявга Древните бяха оставяли жертвоприношения, за да се спусне като убийствен снаряд надолу, разперила нокти, с които да покоси Даниел. Ала нейният любим някакси я усети и скочи към нея, надигнал меча си, отблъсквайки я от целта й.
Мартин пое в собственото си тяло ноктите и я заби в стената, от където вампирката се свлече в краката му. Още докато падаше обаче, тя се извъртя и го изрита в гърдите и брадичката, оттласквайки го назад и след това изправяйки се на крака, като демон от отвъдното.
– Значи се изправяш срещу мен, така ли, любими? – прошепна тя с безумен глас и облиза окървавените си нокти. Мартин се изправи на крака. Бе ранен, ала бе вампир и не можеше да бъде сразен така лесно. Той вдигна изпуснатия меч и оголи дългите си зъби, а мускулите под плътта му се преобразуваха в кучешки, давайки му невероятна сила и бързина.
– Клементина – каза той – това е безумно. Това същество е анатема за всички нас. То…
– Анатема за всички вас – процеди вампирката и скочи към среброкосият, размахвайки дългите си нокти. Той се дръпна настрана, неестествено бърз дори за вампир с кучешките си мускули, ала тя имаше ловкостта на котка и ноктите на едната й ръка отново минаха през тялото му, докато другите отблъснаха острието на меча му.
Мартин се закашля, а по устните му избиха капки кръв.
– Жалко, че не си смъртен – каза Клементина – имаш техният характер, но нашата издръжливост. Това ще направи смъртта ти крайно мъчителна.
* * *
Оставени без помощта на Мартин, Даниел и Димитър вече бяха сериозно притиснати от могъщия шюггот, който продължаваше да се разлива на слузести вълни към тях, всяка от които криеше в себе си смъртта им. Изчадието успя да хване с псевдопод крака на Даниел и да го придърпа към себе си. Димитър освободи приятеля си с могъщ мах, който разцепи чудовището все едно бе направено от бистра вода, ала докато се измъкне принцът вече накуцваше, като на глезена му зееше кървава рана. По-лошо, шюггот бе усетил нещо в кръвта му и вторачи всичките си очи в него, забравил както за редящата заклинание Моника, така и за брат й. То не обръщаше внимание и на Тъмната Майка, която се разправяше със своя противник, хранейки се от болката и отчаянието му.
Тя нямаше значение, не повече от останалите тук, знаеше съществото. Бе полезна с това, че го събуди и че му носеше храна, но скоро то щеше да е голямо и да напусне гнездото и тя ставаше излишна.
Само трябваше да докопа онзи с особената кръв, която го караше да мисли, да копнее, да иска да израсте, да…
Шюгготът се спусна като черна река към Даниел. Русият вампир размаха оръжието си и отново разплисна краищата му, но изчадието вече знаеше какво иска и нямаше спиране. Псевдоподите му се изстреляха от всички посоки, хванаха острието на врага му и го изхвърлиха от ръцете му, а другите се увиха около крайниците му и го притеглиха към устите, които се сливаха в една обща, гигантска олигавена паст.
– НЕЕ! – извика Димитър и се метна към адската твар, надигнал огромният си меч. Но шюгготът нямаше време за него. Сферите му се преподредиха и изстреляха един единствен лъч, който се срещна със стоманата в ръцете на героя, мина през нея като през проводник, завъртя го във въздуха и го повали в несвяст.
Съществото щеше да изяде и него. Веднага щом приключеше с важния.
Но в този момент стана нещо странно. Светлината около последната фигура, която не правеше нищо, грейна ослепително ярка и очите на шюгготът го заболяха. От сянката й изникна огромен звяр и съществото усети страх. То пусна плячката си на земята и изстреля цялото си тяло и енергии към новият неприятел, ала змеят, влетял в неговият храм с разперени криле отвори уста и от нея изкочи ослепителен пламък. Той започна да топи течната му повърхност.
Ларвата, която искаше да бъде бог нададе отчаян писък с новата си, огромна паст и след миг се стопи в небитието.
* * *
– Всичко свърши, Клементина – прошепна окървавеният Мартин, залитайки. Дългите му зъби го боляха в устата, неспособни да захапят жертва, а десницата му стискаше меча повече на инат, отколкото от нещо друго. Клементина бе разкъсала среброкосият си неприятел, докато самата тя не бе понесла никакви рани.
Нейде до тях змеят, който бе унищожил шюгготът се бе спуснал към своя внук, за да му вдъхне живот. Даниел се надигаше с помощта на Моника и крещеше нещо немощно.
Мартин не можеше да различи думите му.
– Да, свърши – каза тихо Клементина – те победиха, победиха заради теб, защото ти ме предаде, защото предаде любовта ни заради един вампир, който не е вампир и неговите приятели, които са ни смъртни врагове.
Не, искаше да каже Мартин. Не са ни врагове.
Но нямаше време.
Вампирката скочи, разперила нокти, арогантна, сигурна в своите по-големи сила и бързина. Тя бе смукала кръв от безсилните жертви на шюггота, докато той бе поглъщал плътта им и бе много по-мощна от някогашният си любим.
Затова и нападна по начина, по който по принцип нападаше той, самоуверена, дръзка, изобщо не смятаща, че някой може да я нарани. Почти несъзнателно той посрещна атаката й така, както Даниел бе посрещнал неговата и повече от инерция и умора, отколкото съзнателно, посрещна с меча си сърцето й.
Мечът на убит от шюггота герой, меч белязан с руни, не тъй мощни, като по огромното острие на Димитър, ала все пак фатални, ако ударът е нанесен където трябва.
Героите, навлезли в Града, бяха мислели, че се борят с вампир. Те не бяха подготвени за шюггота.
Ала без него, Клементина не бе подготвена за оръжието, което сега бе в ръцете на Мартин.
– Предател – успя да изхрипти тя, преди животът да напусне немъртвото й тяло, този път завинаги.
– Не – прошепна Мартин, а от очите му се стекоха кървавите сълзи на неговия вид – аз те обичах, Клементи… обичах те.
И рухна над нея.
* * *
– Помогнете му – каза Даниел – моля ви.
Змеят бе застанал над ранения Мартин. Клементина бе оставила ужасни рани по тялото му, ала могъщото същество вече бе въстановило Митко от удара на шюггота. Сега стоеше над среброкосият вампир, а очите му святкаха заканително.
– Внимавай за какво ме молиш – каза той – този вампир е човекоубиец. Той никога няма да признае ред и закон.
– Той е, какъвто е – каза Даниел – спасете го.
– Спаси го, дядо – каза ненадейно Митко – той се би като един от нас.
– Оставете… – прошепна обаче самият Мартин, слаб като котенце и ставащ все по-слаб.
– Клементи… – каза той – е мъртва. Вече няма смисъл…
– Ако той не иска да живее – каза змеят – нямам право да взимам това решение вместо него.
И се надигна, разпервайки огромните си криле, готов да поеме към селението, от което Моника го бе призовала.
– Дядо, чакай – каза магьосницата – той не знае какво иска, не е на себе си.
– Исках… Клементи – каза Мартин – и я изгубих. Убих я. Не искам повече…
– Не можеш да умреш – каза отчаяно Даниел – спомни си вампирите, на които се възхищаваш. Те биха ли се предали така?
– Не – усмихна се Мартин и притвори очи – но твоите биха, Дани. Сбогом.
– Не! – изкрещя Даниел – не ти разрешавам! Нареждам ти да останеш!
Мартин отново отвори очи и се усмихна.
– Аз не съм ти ратай, Дани. Сам го каза.
– Но си мой приятел – отчаяно прошепна принцът – остани.
Мартин се отпусна и затвори очи.
– Не – проплака Даниел – не, приятелю.
В този момент раните на Мартин започнаха да се затварят една по една.
– Ако искаше да умре, вече да е умрял – начумерено каза змеят – щом не спира да дудне, значи има нещо, което го задържа в земното селение. Спасихте приятелят си, принце.
Създанието заблестя и се обърна към внуците си.
– Отново доказахте своята значимост за света на тленните. Знайте, че драконите винаги ще бдят над вас.
И изчезна.
Мартин бавно се изправи, подпомаган от Даниел.
– Не биваше да правиш това, принце – каза той.
– Той не направи нищо – рече магьосницата – самият ти си искал да останеш, щом змеят ти дари живота.
– А може би смъртта е прекалено леко наказание – прегракнало каза Мартин и се обърна към Даниел – аз я обичах, Дани, обичах я и я убих. Убих я!
– Но тя не те обичаше – каза принцът – не те заслужаваше.
– А и спаси света – вметна Митко – което не е малко постижение.
– Радвам се, че не си загубил неповторимото си чувство за такт, Мите – каза Моника.
– Никога – съгласи се героят.
Няколко часа по-късно лимузината пътуваше към София. Слънчевото затъмнение бе минало и заминало, но пътищата бяха пусти заради него, много хора бяха отменили ангажиментите си, за да го видят.
Този път шофираше Димитър, който разказваше някаква нелепа история за това как победили чудовище, което виреело в трици. Моника гледаше през прозореца, а Даниел бе седнал зад нея и до другият вампир. Мартин се возеше тихо и си мълчеше. Радиото в колата работеше и предаваше някакви ужасни новини, за човек, взел деца за заложници.
– Е това е – каза Димитър – трябва да се намесим!
– Знаеш, че не е възможно – тъжно каза Моника – спасяваме немагичните само от свръхестествени заплахи. Тяхната злина си е бреме, което трябва да носят сами.
– В такива случаи трябва да пренебрегнем ограниченията – настоя Митко.
– Аз нямам ограничения – внезапно каза Мартин.
Другите го погледнаха.
– Може би не е толкова зле да имате зъл вампир в групата – добави той и оголи зъби – отдавна не съм се хранил. Къде казвате, е онзи отвлякъл децата?
– Радиото е местно, значи е в близкия град… – започна Димитър – хей!
Мартин бе отворил вратата и бе скочил в движение от нея, устремен към новата си плячка.
Даниел се плъзна по задната седалка и твърдо затвори вратата.
– Само дето не си зъл, стари приятелю – прошепна той.
* * *
На другият ден вестниците пишеха за зловещият случай, в който луд бил отвлякъл шест деца за заложници, искайки огромен откуп. Децата бяха изпаднали в шок, уплашени от престъпникът, който внезапно изчезнал.
Намерили го по-късно, като официалните власти бяха разпространили, че в разгара на преговорите, тъкмо когато се канел да застреля заложниците си, получил инфаркт и починал.
Официалната информация обаче не включваше факта, че в тялото му не бе останала и капка кръв.
* * *
Месеци по-късно Мартин стоеше зад лъскавото махагоново бюро в една от тъмните зали на мрачния замък, скрит дълбоко в недрата на София, там където смъртни не пристъпяха. Косата му отново бе абаносовочерна, със свалена боя, а наместо коженото яке бе наметнал тъмна пелерина, с червена подплата, както се полагаше на поста му. Той вече се наричаше болярин, един от благородниците на цар Александър Срацимир, награден за това, че бе спасил синът му от пастта на шюггота в мрачният Град, който след битката им бе потънал в морето също тъй мистериозно, както й се бе появил.
Немагичните външно изразиха разочарование, но облекчението на всички бе осезаемо.
От изчезването на града, разбира се. Не от назначението на вампира.
Мартин пишеше писмо. Макар да го правеше с перо и върху пергамент, по начинът, достоен за вампирските благородници, но съдържанието на текста бе доста фриволно.
“Здравей, принце”, пишеше в писмото. “Работата на аристократ е уморителна, но пък носи удовлетворение. Придворните дами на баща ти са очарователни, ала човек не бива да забравя старите си приятели. Искаш ли да се видим в един от по-елегантните ресторанти на вашия квартал? Обещавам, че ще се държа прилично, но ти все пак избери заведение, в което да има изкуствената кръв на твоя любим Йорданов. Можеш да доведеш и очарователната си съпруга, а ако се налага и брат й.
Надявам се да ми отговориш скоро”.
Мартин нави пергамента на руло и го подаде на един гарван, който щеше да го принесе до кантората на принца. След това той прибра перото си в едно от чекмеджетата на бюрото и се отпусна на креслото си.
Клементина му липсваше, така силно, както във всеки от дните, в които бяха разделени. Вероятно винаги щеше да я обича, макар че отне живота й, докато тя се бе опитвала да отнеме неговия, а и този на най-добрият му приятел.
Ала Даниел беше прав. Той нямаше да се предаде заради такова нещо.
Все пак беше вампир.
КРАЙ

Оставете отговор