Делиян Маринов: Възприемам литературата като кауза

del

Делиян Маринов е един от най-талантливите млади писатели у нас, автор на фентъзи поредицата “Истории от последното измерение”, сборника “Последните българи”, разказващ за трагичния край на българското село и социалния роман “Истории от варела”, най-новата му книга, излязла на книжния пазар тази година. Благодарим му, че се съгласи да поговори с нас!

Здравей, Дел, благодаря ти, че се съгласи да ни дадеш интервю. Ти си автор на вече няколко книги, при това в различни жанрове, познат си на запалените читатели. Как обаче би се представил на хората, на които тепърва предстои да посегнат към творчеството ти?

Аз съм от онези автори, които все по-често се питат „Аз защо пиша?“. Това е въпрос, който изящно насочва към истинските причини, пробуждащи творческият заряд, създаващ магията на художественият, а защо не и дори научният текст. Не смятам, че литературата трябва да е „просто“ за забавление или убиване на време. Тя може да е носител на ценно познание. Аз съм избрал моите текстове винаги да бъдат напоени обилно с реализъм, без значение от избрания жанр на конкретната творба или развиващ се сюжет.Вълнуват ме изключително много дълбоки теми свързани с историята и развитието, както на човечеството, така и на всеки отделен индивид. Когато фокусът ни е към средата, която ни заобикаля и нейните изкушения, няма как в същото време достатъчно прецизно да се вглеждаме и в себе си. Книгите са добър начин човек да отдели време за връщане към своята същност и да обърне внимание към възможни заплахи или вече съществуващи проблеми.

Как и кога започна да пишеш? Какво привлече вниманието ти към фентъзи жанра?

Още като малък помня съм имал някакви посредствени изцепки, но сериозната работа започна в ранните студентски години и то съвсем на майтап. Един приятел ми гостуваше във Велико Търново за няколко дена. Първият ден, когато той беше пристигнал, аз бях на лекции, а после карах две последователни смени (общо 18 часа) в фабриката за найлонови торбички, където работих. На сутринта, като се прибирах го забрах от някакъв купон и в идните часове, прекарани във всякакви разговори, се роди и идеята за съвместна история, която в последствие доразвих и започнах изцяло да пиша аз, тъй като момчето е по навътре в музиката.

Веднага се запалих и доста скоро, сюжетът бе напълно готов, а аз правех кроежи за следващи и следващи. И то във вече любимият ми покрай книгите, които четях фентъзи жанр.

За пръв път се запознахме, когато издаде „Пътуване през спомени“, първата книга от поредицата „Истории от последното измерение“, която още тогава привлече вниманието ми с интересната си идея. Какво те вдъхнови за тази история?

Поредицата „Истории от последното измерение“ е опит за създаване и утвърждаване на родна фентъзи Вселена, отворена за всякакви творци и истории. Концепцията е, че това е последният от всички светове и че той е белязан от развала. Като почитател на жанра, исках да избягам от типичните рамки, сюжети и концепции, затова се гмурнах в доста пренебрегваното, но богато поле на „антигероите“. Затова, в моята история, главният герой не е бляскав рицар, а напротив – нечестив мъж, който е трябвало да бъде доблестен, но е избирал винаги пътя на унищожението. Същият той в момента трябва да поведе последна битка за себе си, но е в ръцете на друг човек, който го контролира чрез миналото му. От там идва и името на творбата, която показва, как всъщност ние хората сме тези, които направляваме съдбите си. Как сегашното ни аз, е до голяма степен фигурка, преместена от някое предишно. Това е отчасти планирането. Но съществуването е по-динамично от шах-мата…

del-dracus

Мисля, че засега „Последните българи“ е най-популярната ти книга, спечелила най-сериозно уважение. С нея рязко смени жанра, като се насочи към социалната проза. Какво провокира тази промяна?

Като страстен любител на природата и аматьор планинар пътувам при всяка възможност. В доста от пътешествията ми из Северозапада и Родопите попадах на всякакви изоставени села и порутени махали. Като почитател на жанровата литература, направо бях упоен от тази пост-апокалиптична атмосфера. По доста от местата все пак имаше по няколко души и те, рядко виждайки различни лица, бяха изключително словоохотливи. Това бяха от онези моменти – плесници на реалността. Историите на последните българи там се трупаха, а аз трябваше просто да ги предам, достатъчно описателно и обективно. Естествено нямаше как подобна книга да е фентъзи, но от друга страна, това не пречеше да има елементи от ужасите, а защо не и дистопичната литература, защото аз буквално настръхвах, кръстосвайки по тези пусти улици и разглеждайки отвътре различните къщи, в които някога е кипял бурен живот. Има постройки буквално застинали във времето.

„Убиец на герои“ е твой фентъзи роман, излязъл през последната година. Заглавието звучи доста зловещо, още повече, че касае протагонистът на историята! Защо реши, образно казано, да убиваш герои?

Един приятел сериозно ме бъзика, че пиша „пролетарско“ фентъзи и като се замисля това е добър шеговит начин да се опише историята. Като политолог, моят избор в кариерен план беше не да се обвързвам с партии и политика, а да се насоча към работа в социума. „Убиецът“ го беше написан още докато следвах в Търново, където работих в един завод за найлонови торбички. Там, сред големият колектив, имах дълбоко поле за изследване на нещата, които вълнуват хората. Техните мисли, вярвания, тревоги, страсти, разочарования… всичко. Теренните проучвания винаги дават богари резултати и точно те бяха това, което създаде духа в „Убиец на герои“, която се превърна в книгата на малкият (и често редом с това) онеправданият човек. На този, чиито мечти са потъпквани и който не е могъл да преуспее, по една или друга причина. Може би главната идея на романа е точно да покаже, че нещата въобще не са такива, каквито сме свикнали да мислим, че са. И че е нужно човек постоянно да се вглежда задълбочено в средата, да я анализира и да чисти една по една илюзиите. Защото в един момент те могат да го отведат не където трябва.

Записа участия в сборниците „Писъци“ и „Вой“ на писателския клуб „Лазарус“, като в тях се пробва и в жанра на ужаса. Къде поставяш хоръра между фентъзито и социалната проза? Имаш ли различен подход при писането в отделните жанрове?

Хорърът е интересен жанр. Както знаеш има както психологически хоръри, така и „слашъри“. Ужасът е точно там, където фентъзито се преобърне в социална проза. Където човек позволи брутална идея, родила се в мозъка му по една или друга причина, да стане реалност и да наруши нечии жизнен път или дори социалния ред. Моят подход в писането на отделните жанрове е да хвърлям светлина точно върху тези лепкави и мрачни сенки.

Най-новата ти книга, „Истории от варела“, е завръщане към социалната тематика. Доколкото разбрах, тя е вдъхновена от действителни събития и разказва за едни от най-пренебрегнатите хора на света – бездомниците. Как се реши да работиш по толкова тежка тема?

Други мои теренни изследвания бяха точно в клошарските общности. Още в Търново се запознах с доста такива хора и реших да вникна в историите им и причините за техните падения. По-късно, когато живеех известно време във Варна и работи в един квартален супермаркет също се сблъсквах с доста и успях дори да посетя местата, където се събират да обменят разни намерени вещи. Един от клошарите, с които дружах – Дарин ме въведе в неговия живот, разказвайки за това, как от богаташ е стигнал дъното. По-интересното обаче от живота на клошарите е нашият живот, погледнат през техните очи. Защото всеки ден ровейки в контейнерите, те сканират нашите истории. Ние сме като социална мрежа, която прозира изключително явно през своите отпадъци. Това беше идеята – гориво на романа, която ме стимулираше допълнително да го завърша. Ако се чудите какво би направил един клошар с намерен в кофата за боклук печеливш лотариен билет, мисля си, че „Истории от Варела“ ще ви агнажира достатъчно вниманието!

istorii ot varela

Освен автор, ти си и ангажиран и обществено, като по-рано през тази година се зае да даряваш книги на библиотеки. Сподели нещо повече за тази инициатива!

Аз съм от авторите, които възприемат литературата повече като кауза и по-малко като бизнес, както става все по-популярно. Това стимулира доста хора да пишат и публикуват, което от една страна е добре, но от друга не е, става невъзможно за читателите да следят и изчитат толкова много заглавия. Автори и тенденции се раждат и умират за кратък интервал от време без почти никой да чуе за тях. Има пренасищане. Илизат много книги с малки тиражи. Според мен всеки трябва да се замисли не просто какво, а дали ще успее да остави нещо във времето. Ето защо започнах да дарявам екземпляри от „убиец на герои‘ по родните библиотеки, където се оказа, че има глад за българска литература. И какво се оказа – по книжарниците и социалните мрежи пълно с промотирани родни издания, а по малките населени места има търсене. Малко след тези дарения реших да направя кампания, в която да откупувам книги от издателствата, които подкрепят родната литература и според възможностите си се снабдих с известно количество заглавия, които да даря. Издателските къщи се съгласиха продажната цена да е производствена, а доста автори се включиха с индивидуални напълно безкористни дарения! Ето как с малко сили и средства се направи опит за нещо хубаво и добро. Защото къде, ако не в библиотеките ще се съхрани съвременната литература, чрез която поколенията след нас ще опознават нашата епоха!

Като член на клуб „Лазарус“ и автор на статии в сайта „Под моста“ ти имаш поглед върху фантастичния фендъм в България, какви книги се пишат, какви се четат. Кои са хубавите и какви лошите страни на положението у нас? Оптимист ли си за бъдещето или напротив, подозираш, че като във вица за радио „Ереван“ вече сме били „по-добре“?

Имаме широко разнообразие и това е много хубаво, но това което е притеснително е все по-голямото изпразване на книгите от ценностната им стойност. Имаме читатели и то ерудирани, имаме и добри и признати произведения. Но имаме и много хора, които пишат от его или които претендират, че четат, защото е модерно и показва в по-интелигентна страна. Нещата са и хубави, и лоши и точно затова съм оптимист. Защото вярвам в наличие на възможностите ни да подобрим положението. Защото работейки в тази страна, ние ще имаме потенциал да променим нещата трайно и за средата в по-голям мащаб. Но трябва да има осъзнаване. Или казано поетично – пробуждане. Това не става, когато мисълта е фокусирана върху „колко пари ще изкарам от…“

През последните години в киното и литературата по света се случиха промени, продиктувани от така наречената политическа коректност. Като дипломиран политолог, няма как да не те помоля да вземеш отношение по въпроса. Какво мислиш за този феномен? Има ли изобщо място политиката в изкуството?

В момента разработвам дипломна работа на тема политически език и реторика на най-новото време. Това, което открито вярвам е, че човечеството е стигнало до такъв цивилизационен стадии, в който, макар и да няма масови войни, има безброй битки на социално ниво. За налагане и утвърждаване на различни концепции, виждания и гледни точки. За да бъде напълно автономна една мисъл тя не трябва да е обвързана с убеденост към никоя теоретична рамка, тъй като в момента на приемането на дадено вярване или обикновена гледна точка, мисълта вече би следвала определени маркери и така съзнанието не би имало възможността да изгради нещо своя концепция. Всяка една идеология е дискурс, който повежда човек и отнема от него свободата на създаване на възприятие. Политкоректността в изкуството е само симптом на тази болест, превръщаща се в културно-антропологична заплаха за всички нас. Заради технологиите губим все повече собствени умения, защото ползваме на готово техни реплики от машините, което ни откъсва от мисълта, защото колкото по-опростена е, толкова повече се автоматизира. Комерсиалното изкуство ( особено в музиката и киното) отдавна е насочено към все повече автоматизиращият се индивид. Произведенията макар и да изглеждат леки, влиият чрез символите си на подсъзнателно ниво. Не, че ескейпизмът е лошо нещо, но той не трябва да е масов продукт, който източва хората, а напротив, ескейпизмът трябва да е циркулираща сила, която да не се губи. Книгите все още имат тази способност – да дадават лично убежище. Но за колко още време?

Известно е, че човек не може само да пише, трябва и да се чете? Кои са любимите ти световни автори в жанра, влияят ли те върху писането ти? Кои са любимите ти наши автори?

Аз съм огромен фен на Анджей Сапковски и целият цикъл „Вещерът“ и имам татуиран медальона на Гералт на лявата ръка.
Друга моя „литературна“ татуировка е Рейстлин Маджере, персонаж от американските автори Маргарет Вайс и Трейси Хикман.
Авторът пък, заради който се заплених по четенето беше Стен Никълс с „Орки“, който ми показа, че антагонистите, винаги са най-големите пичове в историята!
Друг мой любим писател е Р.А Салваторе с всичко, което е излязло на български от сагата за мрачния елф. Като майстор на фентъзито, неговите анти-герои също успяват да ме вдъхновят, като например Джарлаксъл и Артемис Ентрери. Те са точно символи на вечно лъкатушещият се между представите за добро и зло индивид, който трябва да намери спасение за душата си.
Фен съм на много други имена, естествено. Вече вместо да отсъждам кое е добро и кое е лошо в дадена книга, гледам максимално да търся на чисто интуитивно ниво неща, които да ми харесват и грабват. Е, не става с всички книги. Но затова преди да прочета произведението се интересувам какъв е бил автора, за да си дам отговора на неговия въпрос „Защо пиша“?
От родните имена – при класиците – Николай Райнов, Яна Язова, Алеко Константинов, Атанас Далчев. От съвременните – имаме бурно развиваща се сцена – препоръчвам книгите на всички съклубници от „Лазарус“, тъй като аз като човек, който обича богати сюжети, винаги намирам с какво да си запаля вниманието покрай автори като Донко Найденов, Бранимир Събев, Богомил Иванов, Стефан Кръстев, Сибин Майналовски. Имаме и автори на добра научна литература. Горещо препоръчвам Анатол Анчев!

Новата ти книга „Истории от варела“ излезе съвсем наскоро. Имаш ли планове за следващи творби? В каква посока ще бъдат те?

В момента работя върху много сериозен проект, в който ще впрегна много усърдие, воля и енергия. Като цяло възнамерявам да работя към синхронизиране на идеите си, така че да правя възможно по-малко книги, но консистентни откъм съдържание. Книгата ще е революционна за жанра, но няма да разкривам нищо повече!

Кажи нещо за довиждане на нашите читатели!

Гледайте на сегашното ви аз, което бъдещото би харесало, за да имате стабилна основа върху която да продължите!

del cross

Интервюто взе Александър Драганов

Оставете отговор