Вечният град

Вечният град

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 26.06.2012

Няколко думи от автора
Здравейте, читатели! Преди всичко искам да ви благодаря, че четете тези редове – това означава, че или сте решили да ми гласувате доверие като автор, започвайки тази история или, че вече сте го направили и идвате, за да продължите да четете моите истории. След годините приключения в Ралмия и Ледената планина, реших да се върна към жанра на фенфиковете, като този път обърна внимание на герои, идващи не от съвременната, а от класическата литература – от древните митове и легенди през средновековните предания, та чак до приключенския и готическия роман на 19-ти век. Резултатът от всичко това бе един лудешки експеримент, за чието завършване ми трябва едва два дни. Преди да ви оставя с историята, искам сърдечно да благодаря на моя приятел Искрен Иванов, a.k.a. DARTH_SIDIOUS, за редакцията, която направи на тази и други мои книги. Приятно четене!

Резюме
След хиляди години престой в отвъдното, героят Тезей се събужда в нов свят, край град, който никога не е виждал, но в който трябва да влезе, за да изпълни заръката на богиня Атина. Убиецът на Минотавъра трябва да намери артефакт, чието притежание ще даде решително предимство на всеки пантеон богове, докопал се до него. По пътя му го очакват герои и чудовища, с които досега не се е срещал – а също и враг, чието войнско умение няма равно на този или онзи свят…

Глава първа

Тезей се събуди с кашляне и ужасно главоболие. Чувстваше главата си така, все едно Минотавърът е скачал отгоре й с копита. Имаше чувството, че е спал страшно дълго, а когато се огледа разбра, че няма представа къде се намира. Бе легнал на обширна зелена ливада, а в далечината се мержелееха очертанията на град. Опита се да седне и изпъшка. Не само главата ами и дробовете го боляха, все едно се е давил.
– Събуди ли се, спяща красавицо – долетя отнякъде женски глас. Тезей се обърна и присви очи тъй като заговорилата го жена бе застанала на фона на изгряващото слънце. Тя бе въоръжена с шлем и копие, а очите й бяха особени – жълти като на сова.
“Богиня Атина”, съобрази Тезей и бързичко се изправи и поклони, при което си действие едва не падна.
– По-полека – каза меко богинята – все пак до съвсем скоро бе умрял.
“Умрял?” изникна въпросът в ума на Тезей, а след него дойдоха и спомените. Как се връща в Атина (градът, а не богинята, разбира се) след експедиция до…вече не помнеше докъде. Как наместникът на града го кани на разходка. Двамата стигат ръба на скалите до морето и после някой го бута.
Тезей изохка.
– Ах, този предател – изръмжа той – върна ли се в Атина…
– Ще я завариш неузнаваема – довърши богинята вместо него – много време мина откакто загина.
– Как така съм загинал? – попита Тезей – ами царството на Хадес?
– Изтрих спомените ти от него – весело добави Атина – не мисля, че ще ти помогнат за подвига, който смятам да ти възложа за извършване.
Тезей се огледа.
– Къде съм? – попита накрая той и после добави бързичко – господарке Атина.
Тезей не бе сигурен доколко богинята е благосклонна към него. Ако говореше истината, значи го бе спасила от ужасна участ. Може би в благодарност затова, че той бе отървал града от ужасния данък на Крит – жертването на младежи и девойки в Лабиринта на Кносос, където те бяха погубвани от Минотавъра. Боговете обаче не се славеха с голяма благодарност.
– Далеч от Елада – отговори Атина – на място, на което ти давам шанс за ново начало.
Богинята посочи към града в далечината.
– Това – каза тя – е Вечният град. Той съществува извън времето и пространството и е спокоен, тих пристан за богове и създания от всички краища на света. Пълен е с неща, за които не си и сънувал. В него всички са оставени на мира да бъдат каквито искат да бъдат, а не такива, каквито повелява дългът им. Там трябва да отидеш и ако успееш в това, което съм ти възложила, ще можеш да започнеш живота си отначало.
– Отначало? – попита Тезей – но…
– Всички които си познавал и обичал са мъртви от хилядолетия – прекъсна всякакви въпроси Атина. Тезей се олюля. Той бе претърпял много загуби още приживе и въпреки това се смая от думите на богинята.
– Ако не си доволен от условията ми, мога да те върна в царството на Хадес – в гласа на Атина се доловиха ледени нотки.
– Не, не – бързо каза Тезей. Той не помнеше какво е преживял в отвъдното, но бе сигурен, че не е нещо добро.
– Ще изпълня това, което искате – бързо добави той.
– Хубаво – кимна одобрително богинята – тогава чуй задачата си. Много, много отдавна, в земя, далечна от Елада бил изкован меч, който носел непобедимост на притежателите си. Той бил наречен Ескалибур. Мечът трябва да стане притежание на боговете на Олимп. Така нашият пантеон ще се наложи над всички останали и ще заеме мястото, което му се полага. Намери меча и ще живееш като цар във Вечния град. Провали се и ще те захвърля в Тартара!
С тези думи богиня Атина заблестя, а след това изчезна. Тезей отклони поглед за да не я види в същинския й вид, който носеше гибел на смъртните. След това преглътна. От гибелта му може и да бяха минали хиляди години, но боговете си оставаха същите като преди. Не считаха хората за нещо повече от пионки.
И даваха твърде загадъчни задачи. Атина не му бе казала нито къде да търси меча, нито как да се свърже с нея щом го намери.
Героят на Атина се обърна към така нареченият Вечен град. Вероятно Ескалибур беше там. След кратък размисъл Тезей тръгна по посока на града като пътем си спомняше стария си живот. Бе израстнал под грижите на кентавъра Хирон и майка си Етра, а според самата нея бе син на самия Посейдон. За да му докаже това Етра бе скрила меча и сандалите му под грамадна скала. Когато бе възмъжал, Тезей бе успял да вдигне скалата и да вземе оръжието и обувките, с които вървеше и до ден днешен. След това бе тръгнал към град Атина за да стане цар и бе сразил немалко противници по пътя си като отблъскващия мъчител Прокруст, разбойника Скирион или ужасния великан Керкион.
Когато стигна в Атина я бе намерил потънала в скръб. Гордият крайморски град бе станал васал на могъщото царство на минойците от остров Крит. Всяка година десет младежи и десет девойки бяха отвеждани към Лабиринта в Кносос, където Минотавъра ги изяждаше. Тезей бе отпътувал към острова и там бе сразил чудовището, с помощта на принцеса Ариадна. След това наистина бе станал владетел на Атина и извърши още много подвизи. Но всичко се бе провалило, когато приятелят му Пиритой го бе подмамил към отвъдното царство, с безумната идея да вземе за жена Персефона, жената на ужасния Хадес. Оттам спомените на Тезей се губеха, но след това героят помнеше, че се бе върнал в Атина сам за да завари там друг управник – цар Ликомед. Ликомед го бе посрещнал радушно и го бе отвел до една морска скала за да му покаже владенията, които уж пазел за него. Тезей му се бе доверил, но Ликомед го бе блъснал в скалите, у които се разбиваше морето.
И оттогава, та досега спомените му отново се губеха.
Тезей въздъхна. Било каквото било. Сега Атина му бе дала нова мисия и той трябваше да я изпълни. Потънал в спомени той бе стигнал до крепостните стени на Вечния град и там разбра, че колкото и необикновено да е това място, някой неща не се променят – на вратите го чакаха кисели стражи.
– Охо, красавица си имаме тук – каза един от тях, нисък, тантурест човек с буйни мустаци и червендалесто лице. Тезей стисна челюсти. Още от предишния си живот помнеше как недобросъвестни и груби хора се подиграват на красивите му черти и дългата коса. Някога винаги хукваше на бой за такова нещо, но сега си даде сметка, че е на ново място и не трябва да действа толкова импулсивно.
– Извини колегата ми, който отрано е прекалил с виното – намеси се друг страж, висок и мършав. Той погледна ниския лошо и му каза:
– Някой ден ще си навлечеш голяма беля с този език.
След това отново се обърна към Тезей.
– По каква работа сте тук, драги ми господине?
– Казвам се Тезей – отвърна героят и се намръщи. Не знаеше дали е разумно да доверява на случайните стражи мисията си, но от друга страна не знаеше какво друго освен истината да измисли.
– Не го ли видиш, че е дошъл за Ескалибур – каза ниският – като всички останали.
Тезей бе толкова стъписан от този отговор, че зяпна.
– Вие откъде знаете? – попита той.
– Всякакъв народ се завъди тук и всички търсят само едно, проклетия меч на крал Артур – отговори ниският.
– Ако си за меча, влизай – добави високият страж.
Тезей нямаше какво да стори и затова послуша стражите, след което влезе в града.
За втори път в рамките на броени минути зяпна от удивление. Градът бе меко казано различен както от красивата Атина, с нейните мраморни сгради и широки площади, така и от Кносос, столицата на остров Крит. Градът бе построен като от луд човек, като сгради в най-различни стилове, някои познати, а други не, се издигаха една до други. Уличките, които виждаше оттук бяха криволичещи и тесни, а по тях гъмжеше от най-различни същества, всички забързани за някъде. Имаше ниски и зелени човечета с дълги уши и криви носове, набити дребни войни с големи бради, сатири, които подскачаха нервно по калдъръмените улички и дори няколко великана, които караха всички останали панически да се разбягат от пътя им. Навсякъде имаше маси, на които се предлагаше всевъзможна стока, от храна до фалшиви бижута и всички крякаха, крещяха и обиждаха всички наоколо, вдигайки врява до небесата.
– Къде съм попаднал? – запита се Тезей и тръгна по улиците на града. Забеляза, че в него има и хора, но те са забързани по свои си дела и нито спират, нито се поздравяват взаимно. Обзе го ужас, когато различи създания с божествена аура около себе си, като например едър мъж с глава на ястреб или един огромен войн с червена брада, нарамил поразително голям чук.
Тезей ускори крачка и сви по друга уличка, където едвам избегна да го полеят с изпражнения, изхвърлени от някаква баба през прозореца на огромна къща на кокоши крака.
– Хей, по-внимателно! – извика Тезей, но някакъв човек му каза:
– Не я закачай! Това е баба Яга и ако я ядосаш ще те превърне в камък.
Тезей поклати глава и продължи да върви из града без да има ясна представа какво търси и накъде отива.
* * *
– Предполагам и ти си за Ескалибур – отвори уста ниският страж, когато видя огромен мускулест младеж с красиво, но жестоко лице и коса, червена като пламък да приближава. Младежът не му обърна внимание, а свали огромното копие от гърба си и го промуши като на шиш.
– Хей! – извика високият страж като видя гибелта на приятеля си, но червенокосият завъртя копието си и му счупи черепа с дръжката си.
След това се обърна към останалите стражи, които бяха наизлезли от казармите си до входа на града и се ухили.
– Бау! – каза той и стражите побягнаха.
Червенокосият отметна глава назад и се разсмя.

Глава втора

След дълго лутане из претъпкания град Тезей най-сетне реши, че няма никакъв смисъл да обикаля като муха без глава и затова влезе в една изглеждаща сравнително прилично кръчма. За радост бе установил, че Атина му е оставила някакви пари, каквито досега не беше виждал и затова успя да заплати маса (дори само да седиш, в този хан се искаше пари) и чаша вино, което бе толкова силно, че го накара да се закашля. След като се успокои, той се огледа и с тревога забеляза, че в ъгъла на заведението има Минотавър, почти същия като този, който бе заварил в дворците на Кносос. Чудовището обаче бе заето да играе на ашици с един циклоп и един сфинкс и явно нямаше намерение да яде друго нещо освен порцията копърка, която му бе сервирана. В кръчмата имаше и други, непознати за Тезей създания като група ниски набити брадати хора, които се бяха струпали около огромна кристална топка и гледаха някакъв образ в него. Героят на Атина забеляза, че образът е движещ се и показва как същества, подобни на зрителите ритат кръгла топка на тревист терен, а срещу им има отбор от съвсем различни създания – високи, източени, русокоси и със заострени уши. Едно от ниските същества препъна едно високо, което падна и се запревива от болки.
– Симулант! – креснаха брадатите в кръчмата – женчо! Ставай, бе!
Тезей отклони поглед от ниските, но повечето от другите посетители не привличаха вниманието му. Те бяха хора, за разнообразие, може би и бяха заети с това да пият огромни количества вино или бира. Един от хората обаче предизвика интереса му, най-вече със своето загадъчно облекло. Въпреки горещината той носеше огромна широкопола шапка, каквато Тезей не бе виждал досега, ботуши, бричове и синя туника с кръстче отпред. На кръста му се люлееше меч, какъвто героят на Атина не бе виждал – дълъг и твърде тънък, за да изглежда ефективен. Човекът беше млад, имаше дълга кестенява коса и се оглеждаше в заведението като муха без глава. Накрая забеляза седящия сам на маса Тезей и се запъти към него.
Тезей въздъхна. Дотук със спокойствието му.
– Добър ден, господине – важно каза младежът с шапката – виждате ми се свестен човек, затова реших да ви попитам дали мястото е свободно.
– Да, разбира се – каза Тезей и човекът с шапката седна до него. Тозчас до него приближи един сервитьор, ниско жълто създание с крив нос и коварни малки очички, което му поиска сметка за това, че се е настанил. Младежът с шапката бе стъписан от алчността на съдържателите и му подаде една монета, която създанието доволно захапа.
– И ми донеси една чаша вино, гноме, по възможност бургундско.
– Каквото вино има, такова ще донеса – гракна гномът и се стрелна обратно към тезгяха. В този момент брадатите дребосъци се развълнуваха.
– Гол! – кресна едно от тях – шнур за елфите!
Младежът с шапката ги изгледа.
– Джуджета – каза накрая той – мислех, че не съществувуват извън приказките, ала навярно съм грешил, както и за много други неща. Прочее, считам за редно да се запозная с вас. Д’Артанян, кралски мускетар, на вашите услуги.
Името не говореше нищо на Тезей, но той счете за уместно да отвърне на поздрава.
– Тезей на вашите.
– Тезей – светнаха очите на младежа с шапката – онзи Тезей? С Минотавъра?
Тезей се сконфузи. Подвигът му бе добре известен и с цяла Елада, но той не бе от хората, които обичат да се хвалят.
– Да, същият – каза той – но вие откъде ме познавате?
– Сигурно се шегувате – каза д’Артанян – та вашият подвиг е легендарен. Простете, че го казвам, но той не се ли е случил доста отдавна? Как така сте тук сред нас?
– Ами – отпи от виното си Тезей – ако трябва да съм честен и аз не знам точно.
– Питам, тъй като много неща в този град не са като у нас, в Гаскония или дори като в Париж – разбъбри се д’Артанян като спомена места, които бяха напълно загадъчни за Тезей – да ме прощава кардиналът, ама туй, което го казва, че има само един Бог, не е съвсем вярно. Днес видях трима, ако трябва да съм честен. От онези, почитани някога в Елада.
– За пръв път чувам такава работа, че има само един Бог – намръщи се Тезей – какво точно имаш предвид?
И в следващия половин час д’Артанян разясни на Тезей същността на християнството или поне така, както го виждаше самият той.
– Странна работа – намръщи се гръцкият герой – този ваш Бог на кръста не звучи като нашите. Никога не съм чувал това, че трябва да обичаш враговете си.
– Ако трябва да съм честен и хората от църквата му не са го чували – мрачно каза д’Артанян – ето например в Париж управлява един кардинал, така да се каже върховен жрец и той не е особено благ или всеопрощаващ. Но стига съм ви разправял за себе си. Вие по каква работа сте тук?
Тезей погледна младежа и реши да му довери истината. Така или иначе, явно не беше голяма тайна.
– Ами търся мечът Ескалибур.
Това подейства като гръм на д’Артанян, който рязко се изправи.
– В такъв случай, уважаеми господине, нашето приятелство среща сериозна пречка. Моят началник господин дьо Тревил също заръча да му донеса мечът на крал Артур и аз не бих могъл да правя компромис с тази задача, тъй като от нея зависи положението ми на мускетар. Прощавайте, ала ще се наложи да кръстосаме шпаги, за да решим кой е по-достоен за меча!
Тезей остана потресен, когато младежът извади странното си тънко оръжие. Явно в този Вечер град всички бяха умопомрачени. В един момент героят се ядоса на това и извади собственото си оръжие, къс, но остър като бръснач меч.
– Това не е много разумно – каза тихо той – аз сразих Прокруст Разпъвача и удуших великанът Керкион. Моята ръка отне живота на Минотавъра.
Д’Артанян обаче очевидно не бе от плашливите и затова нападна Тезей, мушкайки с дългото си оръжие. След като с мъка отби първите няколко удара, гръцкият герой трябваше неохотно да признае, че мускетарят знаеше какво прави. Лека и дълга, шпагата му позволяваше да осъществява мълниеносни атаки, срещу които Тезей нямаше как да използва силата си на полубог. Затова гръцкият герой бе принуден да премине в отбрана и да заотстъпва пред бързият си противник. Тезей се ядоса и започна да събаря маси и столове по пътя на д’Артанян, но мускетарят ловко ги прескачаше и го следваше. Тогава гръцкият герой се реши на нещо рисково и като метна меча в лявата си ръка хвана тънкото острие на шпагата с гола ръка и го отстрани назад. По дланите му рукна кръв, но това не го спря. Той доближи опасно д’Артанян и стовари дръжката на меча си по главата му. Ако бе същият герой, който пътуваше по пътя за Атина, вероятно щеше да убие това глупаво момче на място, но след царството на Хадес не искаше да цапа ръцете си в кръв и затова само го повали в несвяст.
– Глупак – изръмжа Тезей.
В този момент почувства как една тежка ръка пада на рамото му.
– Ти ли си Тезей, убиецът на Минотавъра от Крит – чу той боботещ глас.
– Аз съм – обърна се той като последен глупак и изяде тежък пестник от Минотавъра в кръчмата. Гръцкият герой залитна назад и падна на земята, а пред погледа му се появиха звезди.
– Беше – каза чудовището и скочи с огромните си копита към него, за да го стъпче. Тезей се извъртя настрана в последния момент, а дървеният под на кръчмата стана на трески от удара на копитата.
– Хадес! – изруга Тезей и се опита да се изправи, но Минотавърът го изрита в стомаха, изкара му въздуха и го преви на две. Тезей изтърва меча си и простена, когато усети една здрава ръка да го хваща за дългата коса и да го вдига във въздуха.
– Нашият народ още помни смъртта на своя велик прародител – гръмна гласът на Минотавъра – сега ще те оскубя като…
В следващият момент създанието изхриптя и от муцуната му бликна кръв. Д’Артанян, който се бе изправил на крака изтегли шпагата си от гърба ми и процеди.
– В гръб нападна, от атака в гръб умря.
След това се обърна към Тезей.
– Вие ме пощадихте и счетох за редно да ви върна жеста, но сега се опасявам, че трябва да продължим битката си. Моля, вдигнете меча си.
Тезей тръсна глава, наведе се и взе меча.
– Наистина ли трябва веднага да решаваме този въпрос?
– Заведението ми! – в този момент кресна един дебел гном, който стоеше зад тезгяха на кръчмата – хубавото ми заведение, съсипано! Ърл, изхвърли тези идиоти оттук!
В този момент от сенките се появи огромно зелено чудовище, което накара дори настръхналите след смъртта на приятеля си сфинкс и циклоп да отстъпят назад. То бе хуманоидно на вид, но покъртително грозно и с трапецовидна рошава глава, на чието лице бе изписано грозна усмивка.
– Трол – прошепна д’Артанян и пребледня като платно – надявах се поне те да си останат в приказките.
Тролът изръмжа и се хвърли напред, но Тезей застана на пътя му и му отряза ръката.
– Не! – извика мускетарят, но твърде късно. Осакатен, тролът отскочи назад, но не спря да се хили, а зеленикавата кръв, течаща от раната му оформи нова ръка и започна да се втвърдява, докато от падналия крайник започна да се оформя ново същество.
Сега вече и Тезей пребледня.
– Да се махаме оттук! – каза д’Артанян и хукна назад, а Тезей счете за най-разумно да го последва.
Точно в този момент джуджетата, наблюдаващи играта по кристалната топка извикаха разочаровано.
– Изравнихте ли бе, симуланти такива! – викна едно от тях, вдигна табуретката, на която допреди миг седеше и я стовари върху кристалната топка, която се пръсна на части.
– Тази топка струваше 500 жълтици! – извика гневно гномът – Ърл, заеми се с тях!
Тролът изръмжа и се обърна към джуджетата, но съдбата им остана загадка както за Тезей, така и за д’Артанян тъй като двамата се озоваха извън кръчмата.
* * *
Битката за Рем, вторият от основателите на Рим приключи далеч по злощастно, отколкото за Тезей или д’Артанян. Нанизан на огромното копие на младежа с огнена коса, легендарният герой издъхна, а последните думи, които чу през краткия си втори живот бяха:
– Как го казвахте във вашия край? Дойдох, видях, победих.

Глава трета

Прогонени от кръчмата, Тезей и д’Артанян отново се озоваха на улицата, която внезапно се бе опразнила. Над Вечния град се спускаше нощта и различните създания, които го обитаваха се бяха прибрали по домовете си, сякаш уплашени от възможността да замръкнат навън.
– Браво на теб – сърдито каза Тезей – сега заради теб ще нощуваме на открито.
– Бях длъжен да защитя честта на господин дьо Тревил – заяви д’Артанян, след което добави – освен това и без моя намеса Минотавърът щеше да те нападне.
– И това е вярно – въздъхна Тезей – къде да идем сега? Наблизо няма други кръчми.
– Това е вярно – отвърна мускетарят – но не ти ли се струва някак нередно, че градът опустя така бързо? Допреди час навън беше гмеж.
– Забелязах – каза Тезей – и това не ми харесва. Да потърсим някой заслон!
И двамата тръгнаха бързо из града. Залязващото слънце хвърляше зловещи дълги сенки по улиците, а когато се скри внезапно стана тъмно като в рог. Във въздуха се разнесе неприятен мирис на мърша и отнякъде долетя шум като от плъзгане.
– Това не ми харесва – обяви д’Артанян – едва ли нещо благочестиво може да издава такъв звук.
– Не думай – отвърна Тезей, съсредоточен. Той напрегна съзнанието си, опита се да си спомни уроците на кентавъра Хирон, за различните създания, които можеш да срещнеш по пътищата си…
– Змей – внезапно каза героят на Атина – наблизо има змей.
Плъзгането, ароматът на мърша, вероятно идващ от издиханията на съществото. Всичко пасваше.
– Да побързаме тогава със заслона – каза мускетарят и двамата ускориха ход по пустите улички на града. Вратите и прозорците на хората бяха залостени навсякъде. Минаха покрай една кръчма и потропаха на нея, но никой не им отвори. Дори храмовете на различни познати и непознати за двамата божества бяха заключени.
Съскането и плъзгането на люспи в земята се усилваха, сякаш съществото ги приближаваше, но нито Тезей, нито д’Артанян можеха да установят откъде идват те.
– Хадес – процеди Тезей.
Двамата с мускетаря излязоха на широк площад с чешма в центъра. Водата в нея ромонеше и като неодушевена се ползваше от привилегията да няма представа що са същество обикаля града.
Тезей и д’Артанян приближиха чешмата.
– Оставаме на открито – отбеляза мускетарят.
– Но и създанието не може да ни изненада – каза Тезей и се обърна към сградите, от които идваше шума. Вдигна очи нагоре и с погнуса забеляза, че по покрива се движи нещо дълго и белезникаво като подземна змия или червей. То се строполи от височината на площада и тръгна бавно към тях без да престава да съска. Тялото му бе бледо и подпухнало, а главата бе дълга, безока и уродлива, с разперена четвъртита паст, цялата опасана в дълги, криви, зъби.
– Що за дявол е това? – попита д’Артанян втрещен и се прекръсти.
– Не знам – отговори Тезей, притеснен не на шега – никога не съм попадал на подобно чудовище.
Двамата отново извадиха оръжията си и зачакаха странната твар да ги приближи. Змеят се спря пред тях и се нави, след което надигна уродливата си глава и зави към луната. Имаше нещо противоестествено в движенията и гласът на това същество, което изпълваше и двамата герои с ужас и погнуса.
И след това, без предупреждение, змеят нападна. Четвъртитата паст се разпери и дългото изчадие се стрелна напред, като подбра д’Артанян за целта си, очевидно предполагайки, че той е по-лесната плячка. Мускетарят надигна шпага и отби атаката на длъгнестото създание, а Тезей скочи напред и замахна с меча си. Острието блесна на лунна светлина и потъна в подпухналата плът, разрязвайки я като нагорещен нож масло. Два метра от шията на създанието се откъснаха, а отделената от тялото глава захриптя гневно. Въпреки това тя не се отказа, а се уви около ботушът на д’Артанян, след което се затегна. Младежът извика от болка и започна панически да сече израстъка с шпагата си, докато Тезей бе принуден да се отбранява срещу безглавото тяло, което атакуваше като обезумяло и шибаше насам-натам като камшик. Бе с дължина поне десет метра и героят се изпоти целия, докато избягваше хаотичните му удари. Пак и пак мечът му блясваше, отделяйки нови късове от подпухналата плът. Битката течеше някак тихо, нарушавана единствено от пъшканията на двамата герои, хриптенето на странното създание и меките плясъци от ударите на остриетата им в меката, податлива плът.
Най-накрая обаче двамата приключиха със змея. Д’Артанян разсече увилият се около крака му къс на части и главата увисна безсилна на земята. Тезей разкъса тялото, от което остана неприятна воняща купчина гниещо месо. Задъхани и изпотени, двамата се поздравиха за успеха.
– Това беше хубава битка – каза д’Артанян.
– Радвам се на ентусиазма ти – изсумтя Тезей. В първия си живот той бе обичал тези приключения, но сега…
Думите заседнаха в гърлото му, когато парчетата от края на змея, нападнал д’Артанян се търкулнаха с главата към останалите. Късовете затрепериха и започнаха да се събират един с друг.
– Това не може да е истина – каза Тезей, когато чудовището, напълно въстановено, отново надигна глава към тях.
– Има такава легенда – внезапно каза д’Артанян, треперещ – Милейди ми я каза. Тя каза, че мрежата на кардинал Ришельо е като Ламбтънския змей, можеш да я разбиеш, но тя пак ще се събере като тялото на чудовището.
– Всички легенди за истина – процеди Тезей – хората само се заблуждават, че не са за да останат с всичкия си.
Ламбтънския змей нададе повторен рев и отново се стрелна към героите, които с мъка отблъснаха атаките му с оръжията си. Този път само го мушкаха, знаейки, че ако го съсекат ще имат срещу себе си два противника вместо един.
– Имам идея – каза Тезей – но тя няма да ти хареса.
– В момента съм отворен към предложения – възрази д’Артанян.
– Добре. Трябва да насечем чудовището отново.
– Отново? – отговори мускетарят, докато отбиваше удар на грозната глава – но какъв е смисълът?
– Довери ми се – каза Тезей.
Мускетарят сви рамене и двамата герои отново започнаха да секат съществото, което яростно съскаше и хриптеше. След като отново го направиха на резени, Тезей затвори очи и се напрегна.
– Какво правиш? – попита нервно мускетарят, докато късовете отново се търкулнаха едно към друго. В следващия момент чешмата изригна като гейзер и водата се понесе към парчетата на съществото, понасяйки ги като вълна.
– Баща би е Посейдон – каза Тезей – бог на моретата…
Вълната от чешмата завъртя остатъците от Ламбтънския змей и се прибра обратно там, откъдето бе изригнала, а в следващия момент земята се разтърси и посипа чудовището с дебели камъни и пръст, които запушиха появилата се на мястото на чешмата яма.
-… и повелител на земетресенията – довърши Тезей, след което залитна, изнемощял от усилието. Д’Артанян го хвана.
– Хей, полека – каза мускетарят – това бе повече от впечатляващо.
– Само дето сега нямам сили за нищо – изпъшка гръцкият герой.
– Спокойно. Един за всички, всички за един, нали ти казах нашия девиз? Няма да те оставя точно сега.
С тези думи д’Артанян прехвърли ръката на героя през рамо и двамата бавно тръгнаха през площада. Точно тогава на пътя им изскочи една мургава баба.
– Бързо! – каза тя – елате и се подслонете, добри ми юначета.
И ги заведе към един фургон.
* * *
– Двама герои, които търсят Ескалибур значи – каза червенокосият, докато с една ръка душеше безпомощния трол Ърл.
– Да, господине – нервно каза дебелият гном ханджия, докато милваше по главата ужасеното малко тролче, появило се от ръката на умиращия в хватката на новодошлия Ърл.
– Единият с една шантава шапка и сабя, другият твърдеше, че е Тезей, синът на Посейдон. Убиха един минотавър! Кълна се, не знам нищо повече!
– Добре – каза червенокосият, а тролът в ръката му увисна мъртъв – заслужи си живота.
След което пусна умрелият и нямащ какво да регенерира Ърл и си излезе от хана със свиркане. Никой не посмя и не пожела да го предупреди за Ламбтънския змей. Нещо повече. За пръв път посетителите на хана стискаха пръсти за чудовището.

Глава четвърта

Тезей не позна народа, от който е бабата, но д’Артанян я различи като типична представителка на ромите, етнос, който полека-лека си бе пробил път и до Франция. Мускетарят нямаше много вяра на нейния народец, но перспективата Ламбтънския змей да излезе отново от земните недра или да се появи нещо друго, не по-малко кошмарно го притесняваше, затова той последва старицата и гръцкия герой. Бабата ги преведе през няколко криволичещи улички, докато не стигнаха нещо като огромен парк с дебели, извисяващи високо дървета. Сред тях имаше събрани фургони, в които пееха и танцуваха роми – представители на пътуващия народ. Всички те бяха облечени в гиздави шарени дрехи и очевидно се веселяха.
– Змейовете и другите същества, които обикалят нощем града не ни закачат – каза накрая бабата, която бе припкала доволно бързо за възрастта си – сега можем да си поемем дъх.
Тезей и д’Артанян послушаха съвета й, след което седнаха край един огън, накладен от ромите. На него се печаха наденици, от които героите с благодарност ядоха. Ромите им се радваха и ги разпитваха за битката със змея. Тезей остави мускетаря да я разказва тъй като беше по-сладкодумен от него. Той обаче забеляза, че новият му спътник има навика да украсява историята и така Ламбтънския змей се превърна в апокалиптично чудовище, дълго стотици метри, което бе увило целия град и бе победено само от майсторското му владеене на шпагата – явно така се наричаше дългия и тънък меч – и магическите сили на приятеля му. Ромите изръкопляскаха накрая на разказа, а бабата накрая ги запита какво дирят из Вечния град. Този път думата взе Тезей, който обясни за заръката да търси Ескалибур. Старицата с интерес изслуша разказа му, а след това потърка сбръчканата си брадичка.
– Не сте първите, които питат за тоя меч и в интерес на истината аз подочух това-онова за него. Досега и други хора са ме питали за местонахождението му, но аз не исках да им отговарям тъй като ми се струваха неблагонадеждни. Вие обаче изглеждате свестни хора, затова ще ви кажа. Тоя парк, дето сега сме отседнали е много голям и изпълва немалка част от града. В него живеят много същества, които иначе не биха изтърпяли живота сред други хора – феи, елфи, сатири. В източния край на парка, доста далеко оттук се издига един замък. Там живее един благороден и учен човек, зовящ се граф Орлок. Този граф Орлок знае повече по въпросите за магията от всеки друг в този град и затова бих ви препоръчала да идете при него.
Тезей и д’Артанян благодариха на старицата, която им каза, че няма за какво да се притесняват. Ламбтънският змей бил от малкото създания, които не свенили да притесняват ромите и техните биваци, затова тя била много благодарна, че ги отървали от тягостното му присъствие. Старицата им сложи завивки, в които да изкарат нощта и изморени от дългия ден, двамата герои заспаха.
Когато се събудиха на другата сутрин видяха, че са останали сами край огъня. Ромите си бяха тръгнали и от стана им нямаше и следа. Мускетарят и гръцкият герой тръгнаха на път из парка, насочвайки се към източната му част – там, където бабата бе споменала, че се издига замъкът на граф Орлок.
Нито Тезей, нито д’Артанян узнаха, че старицата вече е докладвала на графа за предстоящото им посещение.
* * *
Младият мъж с коса, червена като пламък преспа в една къща, която си хареса. Той нахлу в нея и прогони обитателите й навън, въпреки протестите им, след което залости вратите, навечеря се с тяхната храна и си легна, доволен от изминалия ден. На сутринта се събуди, изми се и закуси, след което излезе от къщата, готов за нови приключения. Досега пътуването му вървеше чудесно. По пътя си към Вечния град той вече се бе отървал от германския герой Зигфрид, а след това ме приключил и с Рем, съоснователят на Рим. Грубите и безцеремонни разпити, които провеждаше с хората обаче му подсказаха, че по пътя му има още герои за убиване като например атинянинът Тезей и онзи смешник с шапката, д’Артанян. Те не го притесняваха особено. Той бе сигурен в мощта на своето копие, силата на своята повелителка и в собствените си умения. Ескалибур скоро щеше да бъде в ръцете на господарката му и тогава целият свят, а може би и всички светове щяха да пламнат във война.
Червенокосият се ухили. Той обичаше войната. За него тя бе като слънцето и въздухът за останалите живи същества. Жизнено необходима.
* * *
В началото пътят през парка се хареса повече от обикалянето по улиците на Вечния град както на Тезей, така и на д’Артанян. Въздухът на това място бе свеж и изпълнен с прекрасните аромати на горски цветя и плодове, а по пътя им имаше ручеи с бистра вода и храсти с диви ягоди, с които позаситиха глада си. Из дърветата тук-таме пробягваха сръндаци или притичваха сатири, които надничаха към новодошлите иззад дърветата. Тезей се опита да заговори някои от тях, но те бяха срамежливи и бягаха навътре из дъбравата.
По пътя двамата герои започнаха да разговарят помежду си и въпреки невероятната отдалеченост на времената, от които произхождаха, те успяха да открият някои общи черти по между си, най-вече в битките с политически интриганти като Ликомед и Ришельо, които им костваха скъпо. Д’Артанян бе много лоялен към мускетарите и някой си господин дьо Тревил и разправяше охотно за битките си с десетки гвардейци на своя съперник, кардиналът в Париж. Тезей обаче забеляза, че мускетарят има ярки спомени за живота си до битката с някакъв едноок човек, който надвил, след това паметта му се губеше и затова някогашният цар на Атина заподозря, че може би нарочно в съзнанието му французина са оставени някои липси. За да не разгневи своя твърде темпераментен спътник, Тезей обаче си замълча и вместо това на свой ред разказа много от своите премеждия. Мускетарят охкаше и ахкаше на описанията на различни странни противници на гръцкия герой като най-много го впечатлиха амазонките – свирепите жени – войни, които на бойното поле не отстъпвали на никой мъж. Унесени в приказки, двамата забелязаха със закъснение, че с наближаването на източния край на гората самата тя се е променила и е станала много по-неприветлива. Дърветата растяха оголени и с разкривени клони, разперени като хищни ръце, а в сенките им се спотайваха странни тъмни животни, които ръмжаха заплашително при всяко приближаване. Паркът също тъй се бе оказал огромен тъй като вървяха вече цял ден, а още не виждаха и помен от замък. Напротив, местността бе станала дива и гостоприемна, а слънцето отново се канеше да залезе. След като в самия град двамата се бяха натъкнали на същество като Ламбтънския змей те не смееха да си мислят какво ли ги очаква в гората.
Тезей тъкмо бе започнал да се оглежда за хралупа, докато д’Артанян окайваше съдбата, запратила ги толкова далеч от цивилизация, когато зад гърба им долетя конски тропот и по пътеката, от която бяха дошли се зададе каляска. Тя бе черна и със спуснати завеси, а на мястото на кочияша бе застанал странен господин, чието лице бе напълно скрито от качулката, която носеше. Ръцете му бяха покрити с ръкавици и не се виждаха. Кочияшът дръпна юздите на черните коне, които теглеха каляската и запита двамата странници накъде са се отправили. Когато чу, че пътят им стига до замъка на граф Орлок, той енергично закима и се представи като кочияш на благородника като ги покани в каляската за да ги откара до замъка. Тезей и д’Артанян, на които не им се замръкваше в старата гора се съгласиха и се качиха на каляската, която за огромно тяхно изумление бе празна. Мускетарят реши да попита кочияшът за това, а последният отговори твърде уклончиво на въпроса му – граф Орлок очаквал някаква богата дама на вечеря, а тя не се била появила, което било късмет тъй като сега можел да приеме двамата пътници без проблеми.
Тезей се опита да дръпне завесата на каляската за да гледа какво става навън, но установи, че стъклото й е страшно зацапано и през него не може да се види нищо. Той попипа дръжката на меча си, търсейки успокоение в нея, след което се облегна назад. Тъкмо тогава му хрумна нещо странно.
– Не считаш ли – попита той – че е доста странно, че се разбираме.
Д’Артанян го погледна неразбиращо и Тезей продължи.
– Аз идвам от стара Гърция, а ти от съвсем друго място. Не би трябвало езиците ни да са еднакви.
– Но, Тезей – възрази мускетарят – ти говориш на прекрасен, образцов френски!
– Не – поклати глава атинянинът – говоря на старогръцки, както и ти. Или поне така ми се струва.
Д’Артанян се намръщи, опитвайки се да осмисли думите на елина.
– Най-вероятно – каза накрая той – тук има замесена някаква магия, която аз не мога да си обясня. И все пак е добре, че се разбираме, иначе не бих си спечелил такъв чудесен приятел като теб.
Тезей се усмихна. Запознанството им не бе тръгнало особено приятелски, но нощните битки със змейове сплотяваха хората. Той с изненада установи, че мускетарят вероятно е първият му приятел от векове насам и му кимна благодарно. Двамата сърдечно си стиснаха ръцете и тъкмо тогава кочияшът обяви, че са пристигнали в замъка на граф Орлок.
Двамата слязоха от каляската и се озоваха във вътрешността на студено каменно помещение. Кочияшът слезе от каляската, все така увит в дрехите си, макар да не бе чак толкова студено. Той въведе гостите в широка трапезария, извини отсъствието на граф Орлок и каза, че ученият вероятно е заплеснат в научни занимания тъй като имал интерес към естествената история. Все пак той предложи двамата да седнат на масата и да изчакат своя гост.
Тезей и д’Артанян послушаха съвета на своя домакин и зачакаха появата на графа.
– Доста неприветливо място – каза по едно време мускетарят – чудно ми е кой би искал да живее тук.
– Съветът ми е – отвърна Тезей – да държиш шпагата си готова за бой, приятелю. Кой знае каква дяволия може да изкочи от тук.
И наистина дори Лабиринтът в Кносос изглеждаше на Тезей като по-слънчево и приятно място от този студен, покрит с прах и паяжини замък.
По някое време кочияшът отново се появи, все така забулен в черно и сервира на гостите си супа, която им се стори доста стара и леко прокиснала. Понеже обаче не бяха яли цял ден, те бяха щастливи дори на такава храна. Кочияшът се оттегли и отново извини господаря си за закъснението, като ги увери, че той ще пристигне всеки момент.
И наистина, малко след като останаха отново сами, в залата се появи самият граф Орлок. Той беше болезнено слаб човек с мъртвешки бледа кожа и изпито лице.
– Съжалявам, задето ви накарах да чакате – рече той, като стисна ръка първо с д’Артанян, а после и с Тезей. И двамата усетиха, че допирът на кожата му е ледено студен.
– За жалост в тези дни съм обсебен от заниманията си с естествена история и биология – продължи той – с които мъча да лекувам хроничната си настинка. Прощавайте, но ще ми позволите да не се присъединя към вечерята ви, хапнах късно следобеда и не изпитвам никакъв глад. Надявам се обаче моята супа да ви допадне.
Тезей и д’Артанян изобщо не харесаха супата си, но от учтивост я похвалиха.
– Много е свежа – каза мускетарят.
– И питателна – добави гръцкият герой.
– Радвам се, че ви допада – отвърна графът с липса на всякаква емоция, след което продължи – аз съм затворен човек и живея сравнително откъснато от другите. Въпреки това се радвам в редките случаи, в които имам гости. Може би бихте могли да ми кажете какво ви води насам и кои сте всъщност.
Тезей и д’Артанян се спогледаха, след което устатият мускетар взе думата.
– Господин дьо Тревил ме изпрати на специална заръка на това място за да потърся мечът Ескалибур. Когато чух, че ме праща във Вечния град реших, че става дума за Рим, но после се оказа, че съм грешал. Признавам си, че не бях чувал за това място и ми е интересно откъде моят началник има информация за него. Въпреки това не смятам да го провалям, което пък води до известни разногласия с моя приятел тук.
– Колко интересно – каза графът, като не личеше да му е особено интересно – ами вие?
– Аз съм Тезей, син на Посейдон, цар на Атина – отговори гордо гръцкият герой. Някакси чувстваше, че не бива да показва слабост пред този човек.
– Убиецът на Минотавъра от Кносос? – прояви слаб интерес графът – действително ли баща ви е божество?
– Да, наистина – кимна Тезей.
– Това е много интересно – усмихна се граф Орлок. Тезей забеляза с изненада, че кучешките зъби на този човек са необичайно развити и дълги.
– Вие също ли търсите Ескалибур? – попита мрачният благородник.
– Да, но по друга поръчка – кимна Тезей – изпълнявал повелята на совооката Атина, богиня на мъдростта.
– И на войната – усмихна се още по-широко граф Орлок – никога досега не ми е гостувал някой с божествена кръв, обаче.
Благородникът кръстоса поглед с този на Тезей и героят на Атина почувства странно притегляне към дълбоките, черни очи на своя домакин. Почувства се като хипнотизиран и когато се опита да мръдне, установи, че не може.
– Е, нека ви разкажа нещо и за себе си – усмихна се още по-широко графът – аз се интересувам най-вече от естествената история и медицината. Удължаването на земния живот е мой специалитет. Устатових, че човек може да живее безкрайно дълго, стига да си набавя човешка кръв редовно.
– Вампиризъм – пое си рязко въздух д’Артанян и стана на крака – това е черна магия, граф Орлок. Не се практикува от никой богобоязлив човек.
– Боя се – отвърна графът без да изпуска от поглед Тезей – че аз не съм особено богобоязлив. Но не в това е въпросът, разбирате ли?
Вампирът се изправи бавно.
– Въпросът е, че човешката кръв е твърде слаба и трябва постоянно да пиеш още и още от нея, за да останеш жив. Божествената от друга страна…
Орлок се ухили широко и черното наметало, с което се бе наметнал се развя във въздуха, разкривайки червената си подплата.
– Божествената кръв ще ме направи безсмъртен.
Тезей се опита да стане, да отговори нещо, но бе напълно хипнотизиран от погледа на вампира. Не можеше да мръдне.
– Тезей, какво става? – попита д’Артанян уплашено – остави приятеля ми намира!
И извади шпагата си. Без дори да го поглежда, Орлок свали пелерината си и я метна към младия французин. Наметалото мина като призрак покрай шпагата на мускетаря и се уви около него, хващайки го в капан. Д’Артанян се олюля и падна на земята.
– Не се безпокой, младо зайче – каза Орлок – и твоята кръв със сигурност е свежа и вкусна, но ще я оставя за десерт. Първо основното ястие.
И вампирът се надвеси над неподвижния, безпомощен Тезей.
– Остави ги на мира, Дракула – долетя непознат глас.
Вампирът отскочи назад с невероятна бързина и застана до стената на замъка си.
– Ти! – изръмжа той злобно.
Тезей усети как менталният контрол над него се разкъсва и той скокна на крака, вадейки меча си. Д’Артанян също успя да се отскубне от пелерината, която остана безжизнена на пода.
Както трябваше да се държи една почтена пелерина.
Вампирът обаче не гледаше нито един от тях, а вместо това бе вперил поглед в новодошлия. Той бе висок, широкоплещест мъж с лице, обрулено от годините и тревогите. Брадата му бе стоманеносива, а целият той бе наметнат с кафяв плащ с качулка, изпод който личеше вехта ризница.
– Ланселот Езерни – зави вампирът – как смееш да идваш в моето имение!
– Ходя, където искам, граф Дракула – изръмжа легендарният рицар – не сте вие този, който ще ми нарежда какво да правя. Нито ще ви позволя да убиете толкова млади и смели герои като тези тук.
Очите на д’Артанян се бяха ококорили широко и той гледаше ту към Ланселот, ту към Дракула.
– Вие сте рицарят на крал Артур? – попита той.
Ланселот кимна.
– А вие сте граф Дракула, зловещият вампир от Румъния.
Мършавият благородник не отговори.
– Някой ще ми обясни ли какво в името на Хадес става тук? – попита гневно Тезей.
– След като приключа с господина тук – отговори Ланселот – кажи, изчадие, къде е скрит Ескалибур. Отговори честно и ще се измъкнеш жив, макар в твоя случай това да е широко понятие.
Лицето на Орлок се сви от омраза.
– Глупак – каза той и махна с ръка – никой няма да си тръгне оттук жив.
В този момент от каменните стени на трапезарията западаха едри камъни, които разкриха гробове. От тях се надигнаха скелети, в чиито празни очни кухини грееше зловеща синя светлина. В костеливите си ръце стискаха закривени мечове.
– Избийте ги всичките! – нареди граф Дракула и посочи към “гостите” си. Скелетите се стрелнаха към Ланселот и д’Артанян, а вампирът скокна към Тезей с бързината на пантера. Гръцкият герой го посрещна с удар на меча си, който потъна в мършавото тяло на Орлок без да му причини никаква вреда. Вампирът сграбчи героят за раменете и разтвори жадната си паст, готов да впие зъби в шията му. Тезей обаче го удари с юмрук в лицето и изби единия от двата кучешки зъба от устата му.
От устата на Орлок хвръкна кръв, а той изсъска.
– Ще си платиш за това.
След което блъсна Тезей. Нищо не можеше да подготви гръцкия герой за такъв удар. Дори Минотавъра бе бил като дете пред умопомрачителната сила на немъртвия. Дланите на Орлок удариха синът на Посейдон в гърдите му и го запратиха на другия край на стаята, където Тезей се удари в стената и се свлече на земята омаломощен.
В това време шпагата на д’Артанян танцуваше, но битката на мускетарят ставаше все по-сложна. Оръжието му, тънко и изискано, бе крайно неподходящо за раздробяване на мъртъвци, а на скелетите трябваше само един удар за да отнемат живота му.
По-добре се справяше Ланселот, който поваляше скелет с всеки удар. Това продължи, докато пред рицарят не се изправи Орлок. Вампирът мина като сянка покрай огромният клеймор, с който си служеше някогашният Рицар на Кръглата Маса и го зашлеви с все сила. Ланселот се завъртя на 360 градуса и падна на земята, а вампирът го прескочи с презрение и се насочи към надигналия се Тезей. Зад гърба му Ланселот с мъка се изправи, но мигом бе наобиколен от скелети, докато д’Артанян отстъпи към ъгъла на стената, вдигнал шпага за последен бой.
Синът на Посейдон изпита силен гняв и удари с крак по земята. Целият замък се разтърси като от земетресение и дузините скелети се раздробиха на парчета, оставяйки д’Артанян и Ланселот на спокойствие. Вампирът обаче бе прелетял във въздуха и отново бе разтворил паст към гръцкия герой. Тезей го посрещна с хватка, която бе научил от борбата, практикувана от всички гръцки младежи. Той тръшна вампира на земята и след това го стъпка за главата с крак.
Орлок обаче беше силен, дяволски силен. Той хвана Тезей за глезена и го метна като играчка настрана. Гръцкият герой падна върху масата и я строши на части. Вампирът тръгна към него и посрещна с голи ръце оръжията на Ланселот и д’Артанян, след което ги хвана, изтръгна от ръцете им и ги хвърли настрана.
– Не трябваше да се замесвате в тази битка – зловещо каза вампирът и ги хвана за гърлата, вдигайки ги без усилие във въздуха.
– Ще умрете, задето се изпречихте на пътя ми! – кресна граф Дракула, когато назъбеният край от стола на масата се заби в гърдите му.
Вампирът изтърва жертвите си и загледа невярващо метналият импровизираното оръжие Тезей, след което отвори уста. От нея се чу чудовищен писък, като на същество, осъзнало, че му предстои цяла вечност в Ада, а след това тялото му се разпадна на прах.
Д’Артанян падна на колене, хванал за ръка разраненото си гърло и отворил уста да си поеме въздух. Притеснен Тезей дотича до него.
– Добре ли си? – попита той. Мускетарят пое няколко тежки глътки въздух, след което кимна.
– Жив съм – изграчи той – благодарение на теб.
Тезей кимна и се обърна към стария Ланселот, който също се бе подпрял на това, което бе останало от стената и дишаше тежко.
– Благодаря, че ни спасихте – каза гръцкият герой – без вас щяхме да загинем.
– Бабата – изпъшка зад гърба му д’Артанян – ни прати на зелен хайвер.
– Тя работи за вампира – навъсен каза Ланселот – но не това е важното. Граф Дракула знаеше къде е скрит мечът Ескалибур, а сега това знание е изгубено със смъртта му.
– Нямах какво да сторя – отговори му Тезей – той щеше да убие теб и приятеля ми.
– И знанието не е изгубено – чуха тримата странен глас и се извърнаха към поредния новодошъл в тази зала. Това бе призрак, появил се от един от скелетите.
– Вие ни освободихте от властта на вампира и сега душите ни ще полетят спокойно към отвъдното. Вечно сме ви признателни. Ето това, което ви трябва – мечът Ескалибур е скрит в Долната земя, а до нея се стига през Сухия кладенец в задния двор на Замъка. Използвайте това знание добре!
И с тези думи призракът изчезна.
– На това му се казва изненада – изпъшка д’Артанян – дойдоха ми малко в повечко напоследък.
– Мисля, че забравихме кочияша – внезапно каза Тезей – той едва ли е очарован от смъртта на господаря си.
– Не съществува никакъв кочияш – прекъсна го Ланселот – това беше дегизираният граф Орлок. Никой не би живял доброволно в двора на вампира.
Двамата герои го погледнаха и кимнаха.
– Мисля, че имаме нужда от малко почивка – каза Тезей.
– Няма време – поклати глава Ланселот – всяка минута забавяне ни подлага на огромна заплаха.
– Нима вампирът ще се върне – повдигна вежди д’Артанян.
– Не е до вампира – поклати глава Ланселот – във Вечния град вилнее Кухулин Хрътката на Ълстър, най-свирепия измежду всички герои на всички времена, избранник на Морриган, Богинята Гарга на Смъртта. Двамина велики герои вече паднаха под удара на Гай Болг, неговото демонско копие, което носи смърт с всеки удар. Ако той вземе Ескалибур, Морриган ще подклади световна война, в чиито пепелища ще изтлее самото съзидание. Кухулин не трябва да слага ръка върху мечът на моя сюзерен, великия крал Артур. Аз не мога да го спра сам.
– Имаш нужда от нашата помощ? – попита д’Артанян – но аз съм заклет да занеса меча на господин дьо Тревил, моят сюзерен.
– А аз на совооката Атина, богинята на мъдростта – добави Тезей.
Ланселот се намръщи.
– Не съм чувал нищо за твоя господин дьо Тревил и не разбирам как той е имал силата да те прати във Вечния град, но познавам Атина. Тя също е богиня на войната, но не и на безсмисленото кръвопролитие. Моята господарка, Дамата от Езерото, иска Ескалибур да се върне при нея тъй като тя го е изковала. За нея обаче е по-важно оръжието да не попадне в ръцете на Кухулин и Морриган. Предлагам първо да открием острието и тогава да спорим на кого се полага.
– Добър план – кимна д’Артанян.
– Така или иначе ще имаме нужда от почивка – поклати глава Тезей – цял ден бием път, а накрая ни чакаше и схватка с обитателя на този замък.
Ланселот вдигна ръка.
– Ще почиваме – каза той – но ще е по-добре първо да стигнем Долната земя. Там Кухулин не ще ни открие така лесно както тук.
Нещо обаче не спираше да гложди Тезей.
– Тази Долна земя – каза накрая той – нали не е като царството на Хадес.
– Не бери грижа, сине на Посейдон, няма да те върна в отвъдното – каза сериозно Ланселот – ако го исках, щях просто да оставя вампира да свърши работа…

Глава пета

– Значи ги прати към граф Орлок, така ли, бабе – каза Кухулин, вдигнал старицата във въздуха с една ръка. Възрастната жена енергично закима.
– Там е входът към Долната земя! Там ще намериш меча!
– Но преди това ще трябва да мина през вампира, стига Тезей и д’Артанян да не са ме изпреварили, така ли е?
Старицата отново кимна.
Кухулин се ухили. Труповете на мъртвите роми се валяха зад гърба му и миризмата на току-що пролята кръв го опиваше като силно вино. Хрътката на Ълстър обичаше да убива. Приживе, в Ирландия, бе използвал уменията си за добри цели, но това не му бе донесло нищо хубаво. Сега, когато служеше на Морриган утоляваше жаждата си за смърт без угризения. Все нещо обаче не му стигаше. Имаше нужда от голяма, хубава война, в която да убива и да убива, по цял ден и по цяла нощ, да пирува на бойното поле…
– Пусни я – долетя непознат глас. Кухулин се обърна и видя странен човек с черти на лицето, издаващи го, че иде от далечния изток, където Хрътката още не бе стъпвал. Носеше широки, удобни дрехи и броня от полирано дърво. Лицето му бе скрито иззад страховита маска, а в ръцете си държеше дълъг закривен меч.
– Добре – отвърна Хрътката на Ълстър и с едно движение прекърши врата на старицата, след което я изхвърли настрана.
– Не трябваше да правиш това – меко каза маскираният и надигна меча си – няма никаква чест в това да убиеш някой по-слаб от теб.
Кухулин се изсмя грозно.
– В такъв случай в никое от убийствата ми няма чест – изръмжа той – внимавай какво говориш, смешно човече. Облещената ти маска не би уплашила и малките деца на Изумрудения остров.
С тези думи Гай Болг, страховитото копие, с което ирландецът не се разделяше никога, се появи в ръката му.
– Кажи ми името си, човече – рече Кухулин – обичам да си спомням за онези, които съм убил, да се чудя какви хора са били…Призраците им ми правят компания вечер, когато пия медовина с моята богиня на смъртта.
– Аз съм Миямото Мусаши от Япония – отвърна спокойно маскираният – запази хвалбите си за оня свят.
И в следващия момент нападна, с плавно движение, напомнящо полета на орел, спуснал се към плячката си. Закривеният му меч се надигна и полетя към гърлото на Кухулин.
Хрътката на Ълстър обаче беше войн, кален в хиляди сражения, любимец на Морриган, Богинята Гарга на Смъртта и не можеше да загуби така лесно. Гай Болг се наклони като като витлото на мелница, вършееща души и блокира катаната на самурая. Двете оръжия се срещнаха със звън и във въздуха полетяха искри.
– Най-сетне – развълнуван каза Кухулин, а в младите му очи пламна ярост – най-сетне достоен противник. Колко дълго чаках за това!
И след тези думи премина в атака. Като бушуващ океан, чиито вълни се надигат на много метри с разпенени върхове, ирландецът се хвърли към боеца от Япония, а Гай Болг отново и отново се стоварваше върху катаната му. Мусаши обаче посрещна атаките му спокойно. Здравият му закален меч бе равностоен противник на смъртоносното копие, а бързината и уменията му нямаха равни. Пак и пак японецът избягваше тежкото копие на своя противник, а на няколко пъти катаната облиза тялото на Кухулин, оставяйки кървави резки по него.
Нормален войн щеше да се изтощи и да рухне срещу враг като Мусаши, но Кухулин отдавна не бе нормален човек. Той тръсна огнената си коса и в него пламна яростта на берсеркера, всепоглъщаща, огнена ярост, идваща от силите на слънчевия бог, негов баща от невъобразимото минало на британските острови. Клокочещ рев изкочи от гърлото му и той напомняше повече гласа на дракон, нежели вика на човек. Гай Болг се надигна и в него се съсредоточи цялата мощ на зловещите келтски ритуали, на векове ритуални жертвоприношения и кървави битки, а в свистенето му се долови гракът на Морриган, богинята-гарга, която прибираше душите на покойниците от бойното поле. Катаната се надигна да посрещне удара, но в нея бе съсредоточена само вътрешната сила на Мусаши, който в крайна сметка бе просто човек, докато Кухулин бе полубог на кръвопролитните битки, войн, който никога не беше губил. Черното копие удари дългият закривен меч и го пръсна на части, след което продължи към тялото на противника, намушка го и го вдигна във въздуха, движено от огромните мускули, които се издуваха по ръцете на Кухулин.
– Умираш, смешно човече – изръмжа Кухулин и в следващият момент удари с всичка сила тялото на самурая в земята, раздробявайки всички кости в тялото му. Ирландецът отметна глава назад и нададе такъв вой, който накара всички звуци в гората във вътрешността на Вечния град да замлъкнат.
А в следващия момент от дърветата наблизо се спуснаха гарги, които да пируват с труповете, оставени им от техния слуга.
* * *
Отблизо Сухият кладенец не изглеждаше като нещо особено. Бе точно това, което подсказваше и името му – един сух кладенец, може би малко по-дълбок от нормалното. Д’Артанян надникна вътре и повдигна вежди.
– Сигурен ли си, че това е мястото, което търсим? – попита той Ланселот, който бе застанал настрана и бе спуснал кафявата качулка над лицето си.
– Напълно – отговори Рицарят на Кръглата Маса – за разлика от вас, аз не съм умирал никога. Дамата от Езерото ме остави жив след смъртта на крал Артур, да обикалям Земята и да изкупя греха, който имам към моя суверен, крал Артур. Минах през много места и научих повече, отколкото бих искал.
Мускетарят го погледна особено.
– Защо смяташ, че съм умрял? Един ден, след двубоя с Рошфор, господин дьо Тревил ме извика и ме изпрати на тази мисия.
Ланселот поклати глава.
– Това не е възможно. Откъде твоят господин дьо Тревил би имал сила да те въведе на това място? Как изобщо стигна до него?
– Лесно – сви рамене мускетарят – излязох от Париж и не след дълго този град се появи пред мен.
– Странно – намеси се Тезей – моята господарка, совооката Атина, каза, че този град е отделен от Времето и Пространството на нашата планета.
– Твоята господарка е права – кимна Ланселот – нещо странно има в твоята поява тук, млади ми д’Артанян. Така или иначе, това е загадка, която ще решим по-нататък. Сега е време да се спуснем в кладенеца.
– Аз ще сляза пръв – предложи мускетарят.
– Нека бъда аз – възрази Тезей – моите уважения, но твоят опит включва предимно битки с лукави хора, а не и срещи със същества, които не са от този свят. Моят опит е по-голям, трябва аз да сляза.
– Аз ще сляза – прекрати спора Ланселот – вие трябва да живеете, докато за мен това не е толкова важно.
С тези думи рицарят се спусна по въжето, което слизаше чак до дъното на Сухия кладенец. Когато тупна долу каза.
– Тук има врата, но освен нея нищо друго. Слизайте!
Тезей и д’Артанян последваха Рицарят на Кръглата Маса и стигнаха дъното на Сухия кладенец, което бе съвсем сухо и празно. Действително обаче на стената на кладенеца имаше кръгла порта.
– Да я отворим – каза мускетарят.
– Но и да се подготвим за изненада – рече Тезей и извади меча си – кой знае какво има от другата страна.
Д’Артанян кимна и измъкна шпагата си, следван от изтеглилия меча си Ланселот. Рицарят на Кръглата Маса бе този, който отвори кръглата врата. Когато го направи обаче, тримата герои усетиха как ги поема страшен вихър, които ги засмуква нанякъде. Вятърът ги завъртя през глава, притегли ги през кръглата врата и в следващия момент те изгубиха съзнание.
* * *
Свестиха се на една нива. Тя бе пуста и обрасла в бурени. Местността, в която се намираха бе поле, намиращо се в полите на потънала в гъсти гори планина.
– Чувствам се съвсем неопитен в тази ситуация – призна д’Артанян, докато се оглеждаше – и започвам да се съмнявам, че господин дьо Тревил е избрал правилно, като ми е възложил тази задача. Никога и не съм чувал за такова място.
– В това отношение и аз съм така – отвърна Тезей, който бавно се изправи – единственото подземно царство, за което знам е това на Хадес, но това е различно.
– Аз съм чувал за Долната земя, но не съм бил в нея – призна Ланселот – казват, че тя е по-малка от горната, но населявана от страховити чудовища. Отваряйте очите си на четири!
Тезей и д’Артанян послушаха съвета на рицаря, но не откриха никакви чудовища нито на нивата, нито и на пътя до нея. Вместо това намериха село с малки къщички, от чиито комини излизаше дим. На дворовете им имаше измършавели, нещастни хора, които все гледаха в земята. Като по-общителен д’Артанян се опита да ги поздрави, ала те не му отвърнаха, сякаш улисани в някаква грижа. Само едно момиче изостави работата си като ги видя и дотича до тях.
– Вие май не сте тукашни – попита тя.
– Не – отвърна мускетарят, чиито очи се бяха спряли на девойката. Тя бе много красива, тъмноока и чернокоса, облечена в пъстра носия.
– Идем от Горната земя – добави Тезей. Ланселот изсумтя зад гърба му и гръцкият герой допусна, че рицарят не одобрява такава откритост. За разлика от д’Артанян обаче, героят на Атина не бе чувал нищо за този човек и не държеше на мнението му толкова много.
– От Горната земя? – разшириха се очите на девойката – това не е нещо, което трябва да споделяте тъй лесно. Заповядайте у дома.
Тримата мъже се спогледаха и последваха момичето в неговата къщурка. Тя бе малка, но уютна.
– Вземете си погача – каза девойката и им подаде няколко топли питки, които очевидно скоро бе омесила. Героите бяха уморени и гладни и с радост приеха от топлата храна. Д’Артанян бе особено учтив, а и девойката му бе подала най-мекото хлебче.
– Казахте, че не е разумно да разкриваме кои сме – попита по едно време Тезей, след като мускетарят и домакинята им спряха да си разменят любезности. Момичето кимна.
– Ламята няма да се зарадва щом узнае, че в Долната земя са дошли гости отгоре.
– Кое няма да се зарадва? – попита Тезей. По лицето на Ланселот пробяга сянка.
– Ламята – повтори девойката – тя е господарката на тази земя, триглаво чудовище с огромна сила. Спусна се преди година от някъде и цялото небе притъмня. Чу се гръм и всичко потъна в мрак, осветяван само от очите й, които проблясваха като фенери. Ламята заяви, че е новата господарка на Долната земя и всички трябва да й се подчиняваме. Най-отбраните юнаци в селото не се съгласиха да стават ратаи на чудовището, но тя ги изгори всичките с огнения си дъх. Оттогава ламята владее всичко в Долната земя, а всеки месец селата й изпращаме младеж или девойка, който да изяде. Чудовището е ненаситно и всесилно. Отрови водите на Долната земя и сега трябва да ги варим, за да можем поне малко да пием. Ламята е зла и жестока. Отдавна чакаме някой да дойде и да ни помогне да се отървем от нея.
– Считайте го за свършено – обяви д’Артанян след като чу ужасната история. Ланселот тежко въздъхна и се хвана за челото. Мускетарят не му обърна внимание.
– Няма да ви оставим под игото на такова нечестиво същество. Кажете ни къде е бърлогата му и ще ви отървем от него.
Тезей потърка брадичка.
– Какво пък. Правил съм го преди, ще го направя отново – каза той.
– Наистина ли? – светнаха очите на момичето – нямате представа колко ще съм ви благодарна! Голямата ми сестра тръгна да става курбан за чудовището. Ако успеете да я спасите ще съм ви вечно признателна.
– Считайте го за свършено – пламенно обяви д’Артанян без да изпуска от очи красивата девойка.
– Чакай малко – намеси се Ланселот – такъв героизъм е похвален, но все пак ние сме дошли за друго. Не забравяйте, че Кухулин Хрътката на Ълстър е по петите ни.
Д’Артанян погледна невярващо рицаря.
– Точно от вас не очаквах такива думи, сир Ланселот. Според всички легенди вие сте въплъщение на храбростта и доблестта.
– Бях въплъщение на храбростта и доблестта – натърти рицарят – и виж докъде ме докара това.
– Стига – намеси се и Тезей – никой жив човек не заслужава да става храна за някое чудовище. Ще спасим момичето и толкова.
– Вие не разбирате! – скочи на крака Ланселот – трагично е, че едно момиче ще стане храна на чудовище, но иначе целият свят може да погине!
– За какво говорите? – попита внезапно девойката.
Тезей я погледна.
– Търсим мечът Ескалибур – призна накрая той – това е оръжие, което не бива да попада в лоши ръце. Ако това стане…
– О! – възкликна девойката.
– Какво означава това? – попита Ланселот, отново обхванат от лошо предчувствие.
– Вълшебният меч – продължи момичето – той вече е в лапите на Ламята.
Ланселот се хвана с две ръце за челото.
– Е – бодро каза д’Артанян – това поне решава нещата. Отиваме към Ламята!

Глава шеста

За ужас на тримата герои, девойката, която им се представи като Лиляна (“но ми викай Лили”, уточни тя пред д’Артанян) настоя да ги придружи през горите на Долната земя, които трябваше да преминат, ако искаха да стигнат Ламята. Според нея те били непроходими, опасни и можеха да подмамят пътниците към изключително коварни места, от които няма измъкване.
– Много хора например изчезват в къщичката от сладки, загадъчна колиба в гората, в която, според легендите живее вещица-човекоядка.
Ланселот и д’Артанян бяха категорично против това решение. Рицарят се страхуваше, че девойката ще ги забави, а мускетарят каза:
– Лили, пътят е много опасен!
Лиляна обаче бе непреклонна и в крайна сметка решението остана в ръцете на Тезей, който каза:
– Някога принцеса Ариадна ми помогна да намеря пътя през Лабиринта на Кносос и да победя Минотавъра. Може пък сега тази девойка да ни помогне да сразим Ламята.
Ланселот изсумтя, а д’Артанян обеща на Лиляна, че ще я пази, при което тя го целуна бърже по устата и му отне дар слово за известно време. Преди да тръгнат на път, тримата естествено поспаха малко, а след това си взеха провизии за из път и напуснаха селото. Не след дълго се озоваха в гъстите гори на Долната земя и трябваше да признаят, че без помощта на Лиляна нямаше да успеят да се ориентират из криволичещите пътеки, които според девойката водеха до никъде.
– Едната стига до извор, от който, ако пиеш, ще се превърнеш в елен. Друга до чешма, от която тече мъртва вода, докоснеш ли я и загиваш. Трета до леговището на великана Ох, зловещ людоед. Четвърта до глутница вълци, които говорят с човешки глас и примамват пътниците, плачейки като деца.
И така нататък и така нататък. Долната земя се оказа екзотично място, пълно с всевъзможни заплахи. Лиляна обаче ги преведе през тях сравнително лесно и бързо. Четиримата нощуваха в сянката на един огромен дъб като тримата мъже се сменяха на пост. Първи на бдение застана д’Артанян, който размахваше шпага по посока на всеки звук към гората, но за щастие не се натъкна на нищо враждебно. После на стража бе Ланселот, до който сякаш нищо опасно не искаше да се приближи, а рано сутринта, преди всички останали стана Тезей и смени стария рицар на поста.
Гръцкият герой бе замислен за целия подвиг, който му се струваше все по-странен и объркан. Бе се озовал с хора, родени много след неговото време и в ситуация, за която изобщо не бе подготвен. Чувстваше се като хванат в капан – зад тях, ако можеше да се вярва на Ланселот, идваше опасен луд, а отпред ги чакаше кръвожадно чудовище. От друга страна Тезей не можеше да не мисли, че получава и втори шанс. В първият си живот, като цар на Атина, той бе постигнал много, но бе и патил немалко от гордост или безрасъдство. Принцеса Ариадна го бе спасила от Минотавъра, а той после я бе изоставил. Вторият му баща, цар Егей, който го обичаше като свое дете, се метна от скалите, само защото на връщане от Крит Тезей не бе вдигнал белите платна, които да подскажат, че е победил Минотавъра. Решил, че детето му е загинало, старецът бе полудял от скръб и бе скочил в студената прегръдка на морето. А накрая се бе подвел по лудата авантюра да открадне Персефона, жената на царя на подземното царство…
Сега получаваше втори шанс, с нови приятели, които не искаше да губи. Д’Артанян бе шантав, но смел и добър, човек, който щеше да се жертва за него. Ланселот бе грубоват, но на Тезей му се струваше, че е изпълнен с добри чувства към него и мускетарят. А тази Лиляна бе поразително храбра, като амазонка, но без грубостта на жените войни на древността.
Но ако приятелите му бяха по-добри, враговете му бяха три пъти по-лоши. Той бе срещал страховити създания в древна Елада, но не и дементни изчадия като Ламбтънския змей. Не можеше да допусне, че такова гротескно същество може да съществува, а очевидно Ламята, която ги чакаше отпред бе още по-лоша.
Щом слънцето изгря, Тезей пробуди спътниците и те отново поеха на път. Макар и пълна с опасности, Долната земя бе не много голяма и така те скоро се изкачиха на височината, в която бе домът на Ламята. Те го забелязаха много преди да стигнат самата пещера. Иззад върхарите, появили се по пътя из се издигаха зловонни изпарения, които подсказваха, че нещо нечисто е устроило леговището си наблизо. Приближавайки Ламята девойката, която ги водеше предупреди за нейните способности. Макар да бе злонравна и първична, Ламята бе интелигентно същество, притежаващо свой разсъдък и способно на подлости и измама. Според Лиляна тя имаше тяло, голямо като на крава, но подобно на това на гущер и три глави, от чиито гърла бълваше огън. Най-голямата й слабост бе, според девойката, че е надменно същество, уверено в собственото си превъзходство.
Докато разказваше това, четиримата дочуха писъци пред себе си.
– Сестра ми – пребледня Лиляна – да побързаме.
Въпреки съветът на Ланселот да бъдат внимателни, Тезей и д’Артанян хукнаха напред, изкачиха едно възвишение и щом минаха от другата му страда, пред погледите им се разкри кошмарна гледка.
Ламята бе излязла от пещерата си и бе сложила огромен казан над огнище, което разпалваше с огнени издихания от едната си глава. Втората говореше злобно и грубо на девойка, която бе вътре в казана, потопена във вода, в която явно трябваше да се свари.
– Тихо! – казваше втората глава – колкото повече шумиш, толкова по-лошо ще стане.
Гласът на Ламята бе неприятен, като на самодоволна дебелана, чиито живот е напълно уреден.
По-лошото от всичко това обаче бе, че третата глава гледаше насам-натам да не би някой да обезпокои притежаталката й. Тя веднага забеляза идващите Тезей и д’Артанян.
– Хей, милички – каза тя – задава се компания.
Ламята се завъртя на 180 градуса и при това си движение спаси поставената в казана девойка тъй като дебелата й опашка събори грубия прибор и попадна в пламъците, макар това ни най-малко да не обезпокои чудовището. Неговото внимание бе изцяло погълнато от появилите се четирима души.
– Гарнитура значи – каза Ламята на три гласа – колко мило.
Тезей, д’Артанян и Ланселот извадиха оръжия, а мускетарят каза на Лиляна да се скрие. Девойката, пребледняла от ужас, този път изпълни заръката му.
Ламята разпери огромните си прилепови криле и полетя към тях, а късите й дебели крачета безмислено махаха във въздуха. Трите й глави се облещиха към героите и забълваха дълги струи пламъци, които ги пръснаха във всички посоки.
– Досадни малки дребосъци – заяви средната глава на гротескното създание – сега ще разберете вие де зимуват раците.
И след това трите глави отново забълваха струи пламък, принуждавайки героите да бягат в пълна паника. Д’Артанян се препъна и се търкулна по едно било надолу, а Лили извика разтревожено. Старият Ланселот се скри зад една скала, но след това се принуди да бяга, когато огънят на чудовището я нагорещи. Единствен Тезей пазеше контрол над ситуацията, тичайки с ловкостта на пантера по скалния терен, но дори той бе стъписан от това същество. То изглеждаше почти смешно със сприхавия си нрав и несъразмерно тяло, но силата му бе огромна, невиждана.
– Ще разберете вие, че не се вади на мечка ремък – изръмжа Ламята с лявата си глава и изпрати три струи пламък към д’Артанян, който трябваше да свали пламналата си туника и риза в движение и да остане гол до кръста и леко опърлен.
– Да би мирно седяло, не би чудо видяло – кресна Ламята отново със средната глава и насочи огъня към Ланселот, който на свой ред трябваше да се отървава от излишни дрехи – кафявото расо и качулката си.
– Кой каквото прави, на себе си го прави – заключи малко не на място дясната глава и насочи кръстосаният огън към Тезей, който обаче опита нещо невероятно. Покатерил се на една висока скала гръцкият герой скочи като лъв във въздуха и замахна с късият си меч. Трите глави на Ламята дръпнаха нервно шии, но и без това не те бяха целите на убиецът на Минотавъра. Острието на Тезей мина през крилото на чудовището и го принуди да кацне не особено грациозно на казана, който вече бе напуснат от голямата сестра на Лили, която се бе скрила в пещерата на чудовището.
Ламята проточи шии и изрева гръмогласно и с трите си глави.
– Е, те сега ще видите кон боб яде ли! – изрева чудовището и забълва огън във всички посоки. Истината обаче бе, че ламята е в беда. Д’Артанян и Ланселот се бяха приближили до звяра, а Тезей кръжеше около него и въртеше късият си меч. На земята Ламята далеч не бе така пъргава, както във въздуха. Мускетарят и гръцкият герой с лекота отбягваха струите пламък, насочвани от лявата и дясната глави, докато Ланселот бе принудил средната да се задърпа назад и не й даваше шанс да издиша огъня, който събираше в гърлото си.
Битката свърши почти едновременно. Пръв фаталния удар нанесе Тезей, който гъвкаво избегна поредната струя пламък и отряза дясната глава на чудовището с един мощен замах на меча си. Лявата глава на ламята изпищя от болка и д’Артанян се възползва от това за да я намушка с шпагата си през устата право в мозъка.
Но Ланселот нямаше този късмет. Обезумяла, средната глава се стрелна напред и се наниза на меча му, но не и преди да избълва смъртоносния си заряд към рицаря, обливайки го целия в пламъци.
Старият рицар рухна назад едновременно с чудовището, чието туловище се отпусна в прегръдката на смъртта.
– Не! – извика д’Артанян и се стрелна към обгорения войн, коленичейки до него. Тезей го последва с натежало сърце. Ето че всичко започваше да се повтаря, ето, че хората, които ценеше умираха. Както бе станало й преди. Бе глупак да смята, че нещата ще се разминат.
Но Ланселот бе странно усмихнат, като, че се радваше от смъртта си.
– Подир толкоз години… – прошепна той – най-сетне покой.
Той въздъхна и погледът му стана като стъклен. Д’Артанян нежно склопи очите му и се изправи. Очите му плуваха в сълзи. Младият мускетар имаше милостива душа, макар да си падаше по битките и преживя тежко гибелта на войнът, за който бе слушал и чел толкова много.
Лиляна и сестра й се бяха появили от прикритието и несигурно гледаха героите. Ламята си бе отишла, но на тежка цена.
– Хайде – каза накрая Тезей – рицарят ни остави заръка. Да вземем Ескалибур…
– Не бързай толкова – дочу се непознат глас и синът на Атина се извърна към възвишенията, от които бе дошъл с приятелите си.
По козята пътека към леговището на Ламята слизаше едър червенокос мъж.

Глава седма

Бе облечен в прости дрехи – кожени бричове, ботуши и вълнена туника, но около него имаше аура на насилие и кръвожадност, която му придаваше вид, все едно е в кървави доспехи. На гръб носеше огромно дълго копие. Когато го видя, Тезей усети хлад в стомаха си.
– Кой сте вие? – попита д’Артанян и надигна шпагата си.
– Кухулин – отговори Тезей – нали така?
И надигна мечът си.
– Същият – ухили се червенокосият мъж и свали копието от гърба си, завъртайки го като клечка в ръката си – дошъл съм за Ескалибур.
При тези му думи от някъде се появи рояк гарги, който се събра в една фигура – на тъмнокоса жена в дълга черна рокля, чиято уста бе омацана с кръв.
– Морриган – предположи Тезей и без особена изненада установи, че зад гърба му пада сянка.
– Атина – процеди богинята гарга на появилата се зад гръцкия герой покровителка на мъдростта.
– А господин дьо Тревил го няма – констатира д’Артанян, без сам да знае защо.
– Какво става? – попита Лиляна. Сестра й бе до нея и гледаше внимателно какво се случва, без да продума.
– Бягайте – каза им Тезей.
– Не – поклати глава Лиляна, без да изпуска от очи мускетаря – няма да ви оставим.
– Не и след като ни спасихте – добави тогава сестра.
– В такъв случай поне се скрийте – намеси се Атина.
Двете сестри се спогледаха и послушаха съвета на богинята, отстъпвайки в пещерата.
– Кажи на твоето кутре да отстъпи, сово – изграчи Морриган и облиза кървавите си устни – моят герой е в пъти по-силен от него.
– Това, предстои да разберем – отвърна Атина.
– Освен това той не е сам – каза д’Артанян и застана до Тезей. Гръцкият герой не се зарадва от това. Той бе готов да умре отново и да срещне присъдата си в царството на Хадес, но не искаше младият французин да загива с него.
– Бягай – каза той на мускетарят.
– Никога – поклати глава д’Артанян – вече изгубих един от героите си. Няма да изгубя и втори.
– Хубаво тогава – изграчи Морриган и застана зад своя шампион – убий ги, Кухулине. Нека кръвта им приветства твоето възцаряване.
Червенокосият се ухили.
– С удоволствие.
И след това скочи, със сила, която никой човек не трябваше да има. Д’Артанян и Тезей трябваше да отскочат за да не бъдат пометени от Гай Болг, който се завъртя в ръката на ирландеца като светкавица. Мускетарят и гръцкият герой бяха разделени от червенокосия, който ги нападна едновременно, размахвайки страховитото си оръжие като бойна тояга. Острието на Гай Болг обаче бе насочено към Тезей, който ирландецът очевидно възприемаше като по-сериозен противник, докато д’Артанян трябваше да избягва свирепите махове на тежката дървена дръжка, която бе способна да му спука черепа с едно докосване.
Много скоро Тезей установи, че е в крайно неизгодна позиция. Късият му меч бе съвсем неудобно оръжие за битка с копиеносец, а по сила Кухулин не му отстъпваше ни най-малко. Атинянинът си даде сметка, че ако д’Артанян не разсейваше страховития му враг, вече щеше да е мъртъв, изтърбушен като глиган в краката на този свиреп противник.
Самият мускетар обаче не бе в кой знае колко по-изгодна позиция. Той се мъчеше да промуши противника си с дългата шпага, която съскаше като змия, но не можеше да намери пролука в защитата на дебелата дървена дръжка, която можеше да го погуби с един-единствен удар. Мускетарят плувна в пот и за пръв път дори той се замисли как по дяволите се е озовал в компания на богове и герои от древността, сред които нямаше място. Съмнението се загложди в душата му и това се оказа фатално. Един по-неумел блок срещна острието на неговаша шпага с дебелия край на копието и острието се пръсна на десетки части.
– Не! – извика Лили от вътрешността на пещерата, но Тезей реагира преди всички останали и тропна с крак, използвайки божествените си сили. Цялата земя се разтърси от силата на атинянина и Кухулин залитна назад. Възползвайки се от моментната му слабост, гръцкият герой се стрелна напред и замахна с късия си меч към гърлото му.
И тогава Кухулин направи невъзможното. Той се ухили и захапа летящото към него острие със зъби, след което стисна силно и го строши на части.
Ирландецът изплю острието от окървавената си уста и се ухили като демон. Сега и двамата му противници бяха без оръжие.
– Бягай – каза Тезей на д’Артанян и махна с ръка към казанът с вече изстината вода. Полубогът използва силите на своя баща, бога на моретата и издигна водата в едно единствено кълбо, което запрати към Кухулин. Червенокосият вдигна Гай Болг за да се предпази, но водата мина през копието и го блъсна в гърдите, поваляйки го по задник. Тезей скочи настрана и грабна мечът на починалия Ланселот, оглеждайки се за д’Артанян.
Мускетарят не се виждаше никакъв. Тезей изпита смесени чувства от това. Той искаше приятелят му да оцелее, но не искаше да бъде изоставен.
– Не! – кресна зад гърба му Атина, но той нямаше време да провери какво става. Кухулин връхлетя към него, виейки като звяр, а Тезей трябваше да използва цялото си умение, за да удържи ударите на Гай Болг. Мечът на Ланселот бе по-голям и здрав от собствения му, но той не бе свикнал с него и чувстваше, че всеки момент ще умре. И действително, след като отклони оръжието му с върха на копието си, Кухулин го прасна с тъпия му край в стомаха. Тезей изпъшка и изпусна мечът на Ланселот, след което падна на колене. Кухулин завъртя Гай Болг отново и дървеният край отново удари Тезей, този път в лицето. Светът на гръцкия герой избухна в ослепителна болка и той се просна по гръб, безпомощен.
Кухулин стъпи на гърдите му и надигна Гай Болг.
– Краят ти дойде, сине на Атина.
– Не! – чу се гласът на д’Артанян, който излезе от пещерата, следван от двете девойки. Тезей погледна замаян към него и видя, че мускетарят държи меч с острие толкова излъскано, че отразяваше слънчевата светлина като огледало. Чак сега синът на Посейдон разбра раздразнението на Атина. Д’Артанян очевидно бе извадил взел Ескалибур от вътрешността на пещерата и го бе спечелил за загадъчния господин дьо Тревил.
Но Кухулин очевидно не мислеше така.
– Ела ми, смешко. Ти дори не си въртял такъв меч през живота си.
Д’Артанян пристъпи напред и вдигна масивното острие, след което замахна към Кухулин. Уверен в силите си, ирландецът лениво парира с Гай Болг и зяпна, когато Ескалибур строши копието му на две и се заби в гърдите му.
Червенокосият отвори уста да каже нещо, но от нея бликна кръв и той падна на земята, мъртъв.
– Неее! – изграчи Морриган и се втурна към д’Артанян като ято гарги. Мускетарят обаче размаха Ескалибур и гаргите отстъпиха назад, паникьосани.
– Тезей, стани и вземи мечът от това пале – нареди Атина Палада.
Гръцкият герой поклати глава.
– Не. Момчето си го заслужи.
– Смееш да ми се противопоставяш? – жълтите очи на Атина светнаха заплашително.
– И защо не? – долетя ехиден глас и в следващия момент Атина и Морриган изпищяха. Тезей се изправи и видя непознат човек, който държи кафез в ръка. Решетките на кафеза светеха в странна червеникава светлина, а в тях имаше една сова и една гарга.
– Господин дьо Тревил – прошепна д’Артанян.
* * *
Д’Артанян не можеше да схване какво точно се бе случило в последните няколко минути. В един момент бе изгубил битката и стоеше, тъпо очакващ гибелта си, а в следващия Лили го бе извикала в пещерата. Тя се бе оказала плитка, колкото да влезе Ламята, но на края й имаше камък, а в него бе забит меч. Без да му мисли много мускетарят го бе извадил за да се притече на помощ на приятеля си в битката с Кухулин и чак след като уби ирландеца схвана, че това всъщност е Ескалибур.
Той бе изтеглил Ескалибур, легендарният меч на крал Артур. Бе погубил с него най-силния войн, който някога бе срещал и бе прогонил езическата богиня.
И сега всичко се нареждаше, господин дьо Тревил бе дошъл и щеше да обясни всичко.
– Добра работа, момчето ми – усмихна се началникът на мускетарите – срази езическия войн и омаломощи демоничните божества така, че да ги пленя.
Дьо Тревил размаха кафеза, в който совата и гаргата нервно записукаха.
– Сега ми дай Ескалибур.
– Недей – каза изправилият се Тезей – нещо не е наред. Ланселот го каза.
– Спокойно, царю на Атина – каза дьо Тревил – всичко ще е наред. Свободен си от гнета на жестоките богове, които ти донесоха само скръб.
Тезей се поколеба. Човекът беше прав. Гръцките богове го бяха обрекли на печал. Бяха го сблъскали с чудовища, отнеха живота на човешкия му баща – онзи, който го бе грижа за него, а накрая го запратиха и в отвъдното царство.
– Спокойно, Тезей – каза д’Артанян – господин дьо Тревил ще ни обясни всичко.
– Точно така – каза и дьо Тревил.
Тезей го погледна. Искаше да му повярва. След това погледна към мускетаря и му кимна.
Д’Артанян се усмихна. Сега всичко щеше да е наред.
– Заповядайте, сир.
Дьо Тревил взе мечът и се ухили.
В усмивката му нямаше нищо весело.

Глава осма

Д’Артанян изпищя. Усмивката на съществото, представящо се за господин дьо Тревил събуди всички спомени в него и младият мускетар си спомни, че всъщност е млад телом, но не и духом, че след победите над кардинала бяха дошли несполуките, че всички, които бе обичал някога са загинали. Атос, Портос, Арамис…а накрая и самият той, стар и забравен.
Отвори очи и от тях се стичаха сълзи.
– Как…
Съществото, представящо се за дьо Тревил наклони глава и в този миг се промени, като че илюзията, която бе поддържало се свлече от него, сякаш е змийска кожа.
– Трябваше ми някой, който да не знае за какво става дума – обясни съществото. Вече приличаше на мъж с коса толкова руса, че бе почти бяла. Лицето му бе на пръв поглед дружелюбно, но и притворно, с тежки клепачи и леко увиснала кожа.
– Кой, в името на Хадес, си ти? – попита Тезей.
– Аз съм искрицата, която излиза от домашното огнище за да подпали цялата къща. Аз съм пожарът, който похабява реколтата и обрича цялото село на глад. Аз съм пламъкът, който боговете мислят, че използват, но който ще ги изгори. Но за по-кратко може да ме наричате Локи.
Д’артанян наведе поглед към земята, след което го вдигна към съществото.
– Защо? Защо ме съживи наново и ме намеси в този конфликт? Аз не принадлежа към него.
– В това е смисълът, драги – отвърна спокойно Локи – докато всички пантеони избираха очевидни кандидати сред своите шампиони, аз реших да включа в играта някой, който не пасва, който ще спечели мечът обратно за мен.
– Обратно? – попита Тезей.
– О, да – отвърна Локи – аз откраднах оръжието от Дамата на Езерото, но то бе твърде…нека кажа положително за моя вкус. Магията му бе твърде бяла, за да я използвам. Сега, след като заради него се проля толкова много кръв, острието е покварено и ще ми позволи да изпълна моята цел.
– Каква цел? – отново попита Тезей.
– Ще ви кажа, щом толкова се интересувате. Това място е създадено като спокоен пристан за божествата от всички пантеони. Завладея ли него, ще стана върховен бог на всички народи, чиито небесни покровители живеят тук. Добър ход, нали? Боговете се бяха заклели никога да не включват Вечния град в игрите си, но това се промени заради Ескалибур. Никой не усети капана, който щраква около тях.
И Локи разклати кафеза с пленените богини.
– И няма да го усети, докато не стане твърде късно.
Тезей стисна челюсти, след което каза.
– Нима мислиш, че ще допуснем да откраднеш меча просто така?
– До допуснете? Какво те кара да мислиш, че можете да ме спрете, Тезей! Защо не си спомниш миналото си от отвъдното…
Тезей изкрещя, когато вековете престой в царството на Хадес се върнаха в ума му.
– Виждаш ли? Не е умно да се опълчваш срещу боговете – изсмя се Локи.
– Бог е един, гадино, а ти си просто демон – изръмжа накрая д’Артанян и се хвърли към въоръжения бог на огъня. Локи изръмжа и понечи да промуши мускетарят, но д’Артанян го бе изненадал. Младият французин хвана ръката, с която бога държеше меча и я изви.
– Смееш да ме нападаш, смешно човече! – излая Локи и очите му лумнаха в алено, след което изстреляха струя пламък към мускетаря, който падна на земята за да избегне смъртта.
– Играта свършва тук. Ти вече не ми трябваш – изръмжа Локи и надигна Ескалибур. Мечът на крал Артур полетя към падналия французин, Лили и сестра й изкрещяха от пещерата, а Тезей се метна към убиеца, вдигнал отчаяно мечът на Ланселот в защита.
Ескалибур строши мечът на Ланселот така, както бе счупил и Гай Болг, едно всесилно оръжие, построено от сили, които хората не можеха да осъзнаят.
Но когато слезе до гърдита на д’Артанян се извъртя като огледален образ и в следващия момент Локи се намери промушен в гърдите с оръжието, което смяташе да използва за да завладее света.
– Какво… – процеди мрачният бог, а падналият в краката му д’Артанян гледаше с почти толкова неверие случващото се, колкото и самият Локи.
– Изглежда – каза Тезей – оръжието все още е свято, Локи. Поне до толкова, че да не засегне своя носител.
Намушканият отвори уста да изкрещи, но вместо това тялото му се разпадна на шепа пепел. Отнякъде задуха вятър, който я отнесе към нищото.

Епилог

Със смъртта на Локи битката за меча приключи. Кафезът, хванал Морриган и Атина в плен се стопи, а богинята гарга отлетя нанякъде, ломотейки проклятия. Совооката повелителка на мъдростта обаче остана за да обясни случилото се на героите. Целият турнир бил измама, разбра Атина със закъснение, опит на Локи да завладее Вечният град, а оттам и земите на различните богове. Повелителят на огъня и лъжата използвал характерната за всички пантеони гордост, за да ги подлъже един срещу друг. Тезей и д’Артанян наистина живели втори живот, но това не било нещо лошо, а втори шанс, с който да избегнат злочестата си участ от миналото. С тези думи богинята си тръгна, отнасяйки Ескалибур със себе си. Никой от героите не посмя да й противоречи, а и тя обеща, че не ще го задържи за себе си, а ще го върне където му е мястото – в подводния град на Дамата от Езерото.
Тезей и д’Артанян останаха в Долната земя и си построиха дом на мястото, където някъде бе живяла ламята. Лиляна и нейната спасена сестра Ивета решиха да останат да живеят с тях. Едва ли ще е голяма изненада ако кажем, че Лили се сближи с младия мускетар, но може би е учудващо, че сестра й бързо стана дружка, че и нещо повече с гръцкия герой. Спомените от предишните животи на Тезей и д’Артанян избледняха, докато станат поносими, а тъгата повече не ги споходи никога, освен в онези случаи, в които посещаваха гроба, който съградиха за Ланселот.
КРАЙ

Оставете отговор