Бранимир Събев

Бранимир Събев

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 29.11.2013

 photo Branko_zpsb224351d.jpg
Бранимир Събев е автор, добре познат на феновете от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър и сайт “Цитаделата”. Дебютирал в света на книгите и ужасите с антологията “Хоро от гарвани”, той бе движещата сила зад проекта “До ада и назад” и ми оказа неоценима помощ при съставянето на “Мечове в леда” и “Мечове в града”. През миналата година той издаде колекцията “Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, която му донесе наградата за Български Автор на Годината за 2012-та, а на предстоящия зимен панаир очакваме излизането и на новата му книга, “Пустинният скорпион” – нов сборник, който този път ще акцентира върху фентъзито и фантастиката и по-малко върху хоръра. Какво сподели Бранимир преди излизането на книгата може да прочетете в специално интервю, което той даде за “Цитаделата”.

 photo BrankoKinigi_zps46d02113.jpg

Здравей, Бранко, преди всичко искам да ти благодаря за това, че се съгласиш да дадеш интервю за “Цитаделата” въпреки напрегнатият си график. Преди да започна с въпросите, свързани с творчеството ти, бих искал да се представиш като човек пред читателите си. Кой е Бранимир Събев?
Аз ти благодаря, че въпреки твоя напрегнат график успя да ми отделиш време, и то немалко 🙂 Ами, Бранимир Събев преди всичко е много хубав човек. На 32 години, с две висши образования и два сборника с разкази на ужаса зад гърба си. За Панаира на Книгата излиза третият ми сборник – „Пустинния Скорпион”, който е повече фантастика и фентъзи. Желаещите да се сдобият с него с отстъпка и автограф лично от автора – да заповядат на Панаира на щанда на издателство „Ибис”.
Кога се насочи към света на литературата и кои са авторите, които са оставили най-голям отпечатък в съзнанието ти?
Чета гладко отпреди да тръгна на училище. Като невръстно хлапе най-много съм се впечатлявал от приказки, митологии и Марк Твен, после се насочих към книгите-игри и приключенската литература – Емилио Салгари, Майн Рид, Карл Май… Много автори са ми повлияли – ще спомена на първо място Стивън Кинг, още Джон Конъли, Томас Харис, Клифърд Саймък, Роджър Зелазни, Л. Рон Хабърд, Хари Харисън, Робърт Хауърд, дори Чарлз Буковски. И още.
Хората, които четат книги не са много, но тези, които пишат са още по-малко. Как се реши на тази стъпка? Кога реши, че искаш да станеш писател?
Още като ученик, вдъхновен от книгите-игри се захванах да пиша такава на тетрадка. Разказваше се за принц, наследник на трона на приказна страна, цялата скована от вечна зима. Той трябваше да премине през снеговете на родното си кралство, както и през съседното, където пък цари вечно лято и по-голямата част е пустиня, за да убие зъл магьосник. Стигнах някъде до около тридесетия епизод и за щастие я зарязах – беше много зле. После имах различни идеи в гимназията, които нахвърлях на тетрадки, но писането на ръка не ми допадаше – имах нужда от компютър, за да могат мозъка и пръстите ми да работят в синхрон. Сдобих се с компютър като студент и тогава започнах.
Дебютната ти книга “Хоро от гарвани” е колекция от наистина зловещи истории. Разкажи ни нещо повече за написването й и събитията след това – как издаде книгата, как се прие тя сред читателите, успя ли да стигне до тях и до каква степен…
Първият ми сборник излезе преди повече от 5 години в тираж 300 бр. По това време вече имаше немалко истории за млади автори, изпалени от издатели-тарикати и се реших самичък да финансирам книгата – отидох директно в печатница, платих и си прибрах тиража. После в продължение на години къде продавах, къде подарявах, вече на хартия я няма никъде. Прие се до известна степен със смесени чувства – от една страна това е първа книга, и то самиздат, нормално е да има неравности за оглаждане. Още повече е в жанр като ужаса, който доста хора недолюбват. Но имаше и много хора, на които се хареса, така че смятам е стигнала поне до известна степен до читателите. Който е любопитен и иска да я прочете – има я и в Читанка, има я и в Замунда, нека провери сам.
 photo horocrows.jpg
Следващият ти самостоятелен сборник бе “Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, който, мисля, наистина ти спечели славата на един от корифеите в областта на хоръра у нас. Направи впечатление невероятното ти израстване като автор спрямо “Хоро от гарвани”, изчистеният стил, по-дълбоките драматургия и психологизъм в изграждането на образите в отделните разкази. Какви стъпки предприе между двата сборника, за да се развиеш като писател?
Въпросът ти е чудесен. Действително, много се постарах между двата сборника, за да имам развитие – освен много писане и много четене (които са задължителни, без тях просто няма как) много се интересувах и от различни съвети и техники за писане. Намерих доста такива в интернет, много внимателно прочетох книги като „За писането: Мемоари на занаята” на Стивън Кинг и „Изкуството на романа” от Милан Кундера. Изключително обаче ми повлия факта, че между двата сборника завърших магистратура Журналистика в Софийския, както и особено много книгата на Йосип Новакович „Курс по творческо писане”, която има и практически упражнения – те на практика те тренират не само на съзнателно, но и на подсъзнателно ниво като писател, което е повече от чудесно.
За разлика от “Хоро от гарвани”, която доколкото знам е самиздат, “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” излезе изпод егидата на “Ибис” – едно от водещите издателства за фентъзи и фантастична литература у нас. Как успя да спечелиш доверието им и какво е чувството да си в колекцията на хора, публикували на български език имена като Л.Дж. Смит, Касандра Клеър, че и книга от любимия ти Стивън Кинг?
Куриозното в случая е, че тук косвен „виновник” се явяваш ти, Сашо 😉 След като през август 2010-а завърших сборника си го изпратих целия или определени разкази от него на 54 български издатели, които или го отхвърлиха, или не му обърнаха внимание. Беше съботен следобед в началото на ноември, когато аз и ти се разхождахме из Борисовата градина и ти сподели, че си превел за „Ибис” „Ангел с часовников механизъм”. Попитах те дали случайно издават и български автори – отговорът беше твърдо НЕ, ала въпреки всичко са готини и точни хора (нещо, в което се убедих лично сам по-късно). След като се прибрах се замислих и реших – щом са такива разбрани и хубави хорица, какво пък ще ги обърка ако им пратя нещо? Натраках им един къс имейл и прикачих в него само титулният разказ от сборника. Последва тримесечно мълчание и дойде края на януари 2011-а, когато аз и ти представихме „Мечове в леда” на наградите. Тогава се запознах с Владо от Ибис – той ми даде визитка, уговорихме си среща и магията стана. Последва дълга година, в която имаше редакции и преработване, както и вечната липса на време – все пак въпреки че издават много книги, „Ибис” са малко издателство. Накрая обаче сборникът видя бял свят – точно преди година и половина.
Клишето гласи, че хорърът е жанр, който не е за всеки. Според мен обаче в твоите разкази, особено от колекцията “Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, всеки по-интелигентен читател може да намери нещо за себе си. Какво обаче намираш ти в хоръра и какво те вдъхновява в него като жанр?
Въпреки че обичам и чета други жанрове (фантастика, фентъзи, реалистика, крими и др.), хорърът си ми остава любим. Без съмнение е жанрът, който ми е оставил най-голям отпечатък в съзнанието, който ми е дал най-много и към него ме тегли най-силно. Като малък бях тих и затворен човек, странях от шума и избягвах крещящото. Исках да открия нещо, към което не се стремят постоянно сивите маси, нещо, което не е на показ, а се крие и остава встрани от светлината на прожектора, в тъмното. Това нещо се оказа ужасът и ме привлече необратимо – освен че обичам да го чета, обичам и да го пиша.

Освен със самостоятелни проекти, ти си известен и с огромната помощ, която оказваш при организирането на различни фентъзи сборници като “Мечове в леда” и “До ада и назад”. Кое е по-трудно – да подготвиш самостоятелна книга или да събереш дузина автори за общо издание? Обогати ли те по някакъв начин работата с други колеги? Кои според теб са най-добрите съвременни автори на фентъзи и хорър?
Честно казано, и двете са много, много трудни. Не мога да отлича едното от другото специално в тази насока – при свой сборник трябва да се напънеш да съставиш доста текстове, за да стане цяла книга, докато при общо издание участваш само с един разказ. Ала там обаче има по-голяма степен на организация, трябва да се нагодиш с останалите автори, немалко от които са големи драки и пазят скъпоценните си буквички като квачка невръстни пиленца. Да не забравяме и стиковането с печатницата, което също отнема време и енергия. Определено работата с другите колеги ме обогати, и то в немалко насоки. Хора с различно виждане, различни цели и идеи, с различен стил на писане, събрани под общия покрив на съвместния сборник – какво по-хубаво? Няма да изброявам имена, че ще напълня поне една страница (имаме страшно много талантливи писатели), но най-нахално ще заявя, че с малки изключения в сборници като „Мечове в леда”, „Мечове в града” и „До Ада и назад” присъстват едни от най-добрите.

“Кулата в леденото езеро”, твоят разказ за антологията “Мечове в леда” комай бе първата ти изневяра към хоръра по посока фентъзи. Как се реши на тази стъпка и какво те вдъхнови за създаването на страхотното трио на принц Глациус, елфът Елтар и джуджето Кааверг? Кой е любимецът ти от тримата? Можем ли да очакваме още приключения с тях?
Не считам „Кулата” като изневяра към хоръра – по-скоро като чудесно допълнение към основната линия. Винаги съм се стремял да пиша и фантастика и фентъзи, както и да смесвам двата жанра, а защо не и трите. На практика всъщност първото ми фентъзи е „Котешкият господар”, който присъства в предния сборник. Идеята не е нова за мен – първоизточникът й е старата ми, ненаписана книга-игра, която споменах по-нагоре. Катализаторът се оказа един конкурс за зимни фентъзи разкази на „Цитаделата” – реших да нахвърлям уж набързо нещо в стил какво се е случило с принц Глациус, след като е победил магьосника. За кратко време историята се разрастна и надхвърли 30 страници. Освен принца, който ми е безспорен любимец много си харесвам и джуджето с безпардонния му нрав и остър език. Определено в недалечно бъдеще ще има още истории за тях, а кой знае? Може пък някой ден да види бял свят и книгата-игра, която е в основата на всичко.

Знам, че може би ще шокирам част от читателите на сайта, но ако участието ти в “Мечове в леда” бе кратка зимна свалка с фентъзито, то новият ти сборник “Пустинният скорпион”, отново издаван от “Ибис”, вече е началото на по-сериозна връзка с жанрове, различни от хоръра. Как реши да промениш стила и какво повече може да ни кажеш за новата си книга, като започнеш, примерно, от датата на излизането й?
Както сигурно знаете, „Скорпиона” излиза официално на 10-и декември. Съдържа 10 творби, като титулната повест, дала името на целия сборник заема 1/3 от цялата книга и е най-обемното нещо, което някога съм писал – почти 90 стр. Освен „Пустинния скорпион”, който е вдъхновен от „Тъмната кула” фентъзи уестърн и вече споменатата „Кула в леденото езеро”, която за мен си е класическо фентъзи, там можете да прочетете още: „Златин и змеят” – хумористично българско фентъзи, участвало в международния конкурс „Златен кан”; „Цикъл” – кратка фантастика с машина на времето, посветена на Христо Пощаков; „Бразая” – отново българско фентъзи, този път с по-мрачен уклон, за малко познати митологични същества – малко таласъми, малко кукери; „Играта на боговете” – смесица от фантастика и фентъзи, където се намесва отново играта Го, също участвала в „Златен кан”; „Дракус” – вампирски разказ, победител в миналогодишния коледен конкурс на сп. „Дракус”; „Битка за Вселената” – екшън-фантастика с елемент на изненада; „Жертвоприношение” – разказ, който най-добре може да бъде описан като част от фантастичното нефантастично; и накрая личния ми фаворит „Ще крача редом с теб”. Една военна екшън-фантастика, която накрая израждам в любимия си жанр – да не се забравя откъде тръгвам и къде ще принадлежа винаги 😉
Освен на хартия, ти си имал многобройни участия и в предаванията на библиотека “Български риалити романи” по Българското Национално Радио, като аз лично с особено удоволствие си спомням появата ти в моя проект “Вечер в скрития квартал”. Какво научи от участията си в този нетрадиционен формат и как би го сравнил с писането?
Участвал съм в шест реалити-романа, за последно се появих в твоя чудесен проект “Вечер в скрития квартал”. Определено е изживяване, което бих препоръчал на току-що прохождащи колеги-писатели. Самият начин, по който веднага градиш сюжета, на мига, изненадващите обрати, които си принуден да правиш, силният финал и не на последно място – способността да се вместиш в точно определени времеви рамки могат само и единствено да помогнат на творчеството ти в много аспекти, а образите на героите им ще придобият така нужните драматургия и психологизъм.
Знам, че навремето един твой приятел те бе изкарал от нерви с въпроса “Кога най-сетне ще напишеш книга”, но аз все пак ще си позволя да го задам, макар и формулиран по-правилно – имаш ли намерение да напишеш цял роман или дори поредица, или предпочиташ да се придържаш към формата на разказите? Какви, като цяло, са творческите ти планове за в бъдеще?
Въпросният е един колега на работа 🙂 За съжаление, доста хора под книга разбират точно „роман”. Сигурно някой ден ще напиша и роман, въпреки че не ми е приоритет, нито вече го възприемам като едва ли не делото на живота ми. Прекалено много велики писатели са творили къса форма, от които да се вземе пример – Лъвкрафт и По имат по 1-2 романа, които по-скоро са дълги разкази – всичко останало е кратко. Теодор Стърджън е писал повече разкази, отколкото романи, също и Робърт Хауърд, а британският изискан джентълмен Монтагю Роудс Джеймс, бащата на „Граф Магнус” така и никога не е посегнал към дългата форма. Нещо повече – последният Нобелов лауреат, канадската писателка Алис Мънро е авторка на 14 сборника с разкази и нито един роман. Така че съветът ми е ако ви се пише, пишете без да се притеснявате от формата – всяка история си иска нужният за нея обем, понякога той е повече, понякога по-малко. Което в никакъв случай не прави едната история да превъзхожда другата само заради обема си.
Кажи нещо за довиждане на читателите!
На всички читатели ще кажа само едно – благодаря ви, че ви има! Хубави празници и приятно четене!

 photo bafe5705-72c4-4c18-bb47-cbd4be16fdff_zpsc7731a1b.jpg

Оставете отговор